Стела Камерън
Магическо докосване (25)

25

Когато за последен път се прекачи през прозореца на млекарната, беше доста по-дребен.

Той разтърка подутината, която бе получил по пътя, слезе от желязната скара за оттичане на сиренето в един от многобройните дълбоки съдове и се промъкна безшумно през съседното помещение, където миришеше на пресечено мляко. Щом излезе в коридора между миялната, килера за дивеч, склада за месо и склада за риба, продължи пътя си с увереността на човек, който познава всеки сантиметър от помещенията под стълбата. В далечните дни на детството си прекарваше много часове в приятната компания на готвачката, която ръководеше подчинените си с желязна ръка, но се отнасяше с голяма сърдечност към малкото момче.

Само след няколко минути стъпи на стълбата към коридора, който щеше да го изведе до целта.

Преди да влезе в библиотеката, Джеймс се огледа на всички страни и се вслуша в тишината на старата къща. Някъде горе бъдещата му жена вече се беше сгушила в леглото си. Можеше да се закълне, че прекрасните й очи са широко отворени и се взират в мрака. Ако не се бе върнал да довърши делото си, и с него щеше да е същото. При тази мисъл той се усмихна и решително прекрачи прага.

Съзнаваше, че трябва да бърза и да не вдига никакъв шум.

Ако чичо му не бе предложил Селин да остане още малко след сбогуването с родителите й, Джеймс изобщо нямаше да помисли, че би могъл да потърси бисерите още тази нощ. Женитбата и без това щеше да му осигури неограничен достъп до Найтсхед. Ала не бе изминал и половината път до дома си, когато установи, че не е в състояние да устои на изкушението. Още тази нощ щеше да направи експеримента, който го занимаваше след последното му, твърде кратко посещение.

Запали бързо една свещ и направи гримаса — светлината, която тя хвърляше в опустошеното помещение, беше твърде оскъдна. За съжаление не можеше да рискува да запали още една. Опита се да си спомни как са били разположени мебелите в детството му и ги довлече на старите им места. Дълга, изнурителна работа. Най-трудно му беше с писалището. Обърна античната мебел така, че да застане на един крак, завъртя я и отново я пусна. Ръката му се подхлъзна.

— Проклятие — изруга полугласно той и стисна здраво зъби, но не можа да задържи тежкото писалище.

Чу се глух удар, не много силен, но Джеймс духна свещта и изчака тъмната мантия на нощта да се спусне над преживяния ужас. След няколко минути отново запали свещта. Бързо подреди всички урни, вази и фигурки по местата им, нареди и книгите близо до етажерките. Проклетите Гудуинови сигурно щяха да се смаят, като видят колко е подредено, но в момента му беше все едно.

Джеймс се усмихна доволно.

Пламъчето на свещта затрепка тревожно.

Течение! Той се обърна бързо и видя издуващите се завеси на прозореца. Без да им обърне повече внимание, закрачи към натрупаните картини. Прозорците открай време не се затваряха плътно. Баща му тъкмо се бе наканил да ги поправи, когато го прогониха от дома му.

Окачването на картините не му отне много време. Светлите места по стените показваха къде трябва да постави пейзажите, ловните сцени и портретите, които родителите му толкова обичаха.

Джеймс отстъпи крачка назад и неочаквано го обзе болезнен копнеж. Последния път, когато бе влязъл в това помещение, украсено с безброй произведения на изкуството, баща му седеше зад любимото си писалище.

Сега трябваше само да развие килима.

Избута го в средата и в този миг чу гласа на майка си: „Франсис, сърце мое, ти ме глезиш.“ После и гласа на баща му, толкова ясен, че Джеймс затвори очи: „Не толкова, колкото ти мен!“ Майка му се засмя със своя очарователен, мелодичен смях и сърцето му се сви от болка.

Проклети да са Гудуинови!

Джеймс бързо отвори очи, наведе се да развие килима — и изведнъж спря. Смръщи чело и клекна. Върху каменната плоча точно до лявото му коляно светеше малък кръг. Трябваше веднага да провери какво означава това. Докосна го, мина с пръст по очертанията му. Кръгът, изрязан внимателно в камъка, сякаш заблестя още по-силно. Вътре в окръжността пръстите му напипаха три точки. Сърцето му заудря като чук. Бдителният му поглед проследи тънката ивица светлина, която сочеше право върху каменната плоча на пода.

Джеймс се надигна бавно и погледна към прозореца. Гудуинови със сигурност бяха претърсвали библиотеката много по-основно от него. При това бяха спускали завесите, за да не ги виждат любопитни очи — точно както и той смяташе да направи. Но ако бе спуснал завесите, в никакъв случай нямаше да открие другото око, осветено от луната.

„Открий силата на окото.“

И той я откри. Най-сетне!

В нощта, когато съдбата го доведе на точното място в точния час, лунната светлина освети неголяма картина на стената до една от етажерките с книги. Призма от зелена светлина в окото на един отдавна починал прадядо.

Джеймс се приближи до картината и погледна втренчено своя достопочтен зеленоок прадядо, чието име не знаеше.

— Велики боже — прошепна изумено той. — Значи са сложили бисер, за да намеря съкровището — в нарисуваното око беше сложен малък смарагд, толкова умело, че при всяка друга светлина щеше да изглежда като особено удачен щрих с четката. — Силата — прошепна едва чуто той и последва лъча до кръга на пода.

Треперещ от очакване, Джеймс извади кожената кесийка от специално пришития джоб на жакета си и измъкна пръстена. Още преди да го сложи върху камъка, знаеше, че печатът ще прилепне като капаче върху зеления кръг… С капчици от пот на челото натисна трите резки на пръстена върху малките каменни пирамиди, които им съответстваха, и го завъртя. Пръстенът се превърна в ключ и задвижи умело скрития механизъм.

Пред възхитените му очи камъкът се плъзна безшумно надолу и настрани. Изведнъж Джеймс се озова пред бездънна черна пропаст, от която се издигна спарен въздух. И смразяващ, смъртоносен студ.

Той вдигна свещта и напразно се опита да разбере какво имаше долу. „Ако слезеш при съкровището без медальона в ръка, отиваш на сигурна смърт.“ Франсис Сейнт Джилс не бе забравил да предаде на своя син строгото предупреждение на майка си.

Докато оглеждаше черната пропаст под себе си, Джеймс размишляваше трескаво какво би трябвало да направи. Не можеше да сложи пръстена на пръста си, нито да донесе медальона, който бе подарил на Селин.

Когато чу тих съскащ звук, Джеймс се стресна до смърт. Камъкът се бе върнал обратно на мястото си. Той го огледа намръщено. Очевидно след определено време механизмът се затваряше сам.

Клатейки глава, той огледа преценяващо пръстена, после отново го прибра в кожената торбичка и я пъхна в джоба си.

Търпение. Скоро щеше да доведе тук Селин и двамата заедно да извадят съкровището. Вече се радваше да я има до себе си в това приключение.

Вратата се затвори с трясък и Джеймс скочи като ужилен. За частица от секундата извади стилета си и се запъти към изхода. Пое дълбоко въздух, отвори вратата и вдигна оръжието.

Нямаше жива душа. В коридора цареше пълен мрак. Нов полъх на вятъра през някой скрит процеп бе затворил вратата. Беше крайно време да се махне оттук.

Неосветеният коридор беше пуст. Джеймс угаси свещта и я остави на мястото й, излезе от библиотеката и грижливо затвори вратата. Този път излезе през вратата на перачницата и се помоли Гудуинови да не накажат някоя от слугините, че е забравила да заключи.

Щом се метна на врания жребец, който го чакаше в края на входната алея, той препусна, сякаш дяволи го гонеха по петите. Сведе глава към гривата на коня и наложи такова бясно темпо, че малката кобила с мъка догонваше врания си приятел.

Селин щеше да му принадлежи. Съкровището щеше да му принадлежи. И отмъщението. Утре.

Джеймс вдигна глава към кръглата луна и се изсмя тържествуващо.