Стела Камерън
Магическо докосване (23)

23

— О, боже, главата ми бучи! — Селин се засмя сияещо на Джеймс. — Не мога да повярвам, че се върнах в родния Найтсхед… с теб — все още си мислеше, че животът й изведнъж ще се окаже сън, от който един ден за нещастие ще се събуди.

Единствено разсеяността на Джеймс помрачаваше радостта й. Бе пристигнал преди цял час, а не беше казал и десет думи. Виждаше го за първи път, откакто преди седмица я бе спасил от онзи ужасен квартал, освен това имаха да обсъдят толкова много неща.

— Джеймс? — пошепна колебливо тя и докосна ръката му. — Ядосах ли те с нещо?

Джеймс с мъка откъсна поглед от просторните морави и рододендроновите храсти, които между временно бяха станали същински дървета, отрупани с розови и виолетови цветове.

— Какво каза, Селин? — снежнобялата, строго вързана вратовръзка подчертаваше загорялата от слънцето кожа.

— Изглеждаш… нещастен.

— О, не! — той разтърси глава. — Как бих могъл да съм нещастен, когато се разхождам в най-прекрасната градина на света… и то с жената, която скоро ще стане моя съпруга?

Съпруга.

Селин бавно завъртя пъстрото чадърче за слънце, което подхождаше на зелената й батистена рокля.

— Значи все още си готов да се пожертваш, Джеймс?

— Да се пожертвам?

Топлото слънце на ранния следобед зад гърба му оставяше лицето му в сянка. Тъмните очи бяха неразгадаеми. Той се обърна към нея и я прегърна така устремно, че тя падна на гърдите му.

Селин хвърли бърз поглед към къщата, където майка й демонстративно се занимаваше с розите на терасата.

— Не бива, Джеймс, мама може да…

— Не говори. Майка ти просто изпълнява обичайната роля на компаньонка. Скоро ще се оженим. Какво ще правим, когато сме заедно, си е само наша работа и никой няма право да се меси! — тя не можеше да види израза на очите му, но острите линии на лицето, стиснатите устни и издутите ноздри издаваха трудно сдържан гняв — това беше повече от ясно. Селин не разбираше причината, но трепереше от напрежението, което излъчваше цялото му същество.

С тъмносиния жакет, тесния панталон от еленова кожа и високите ботуши Джеймс Игълтън беше наистина неотразим. Селин бе проследила пристигането му на могъщия черен ловен кон и още тогава бе усетила авторитета и желязната му воля. Редом с Джеймс, всички други избледняваха. Въпреки това той продължаваше да твърди и изглеждаше убеден, че иска да се ожени за нея. В сърцето й пропълзя безпокойство. Защо? Той можеше да си избере принцеса.

— Мислех, че изобщо няма да дойдеш — думите изскочиха от устата й, преди да е успяла да ги спре.

Джеймс я хвана през кръста и бавно плъзна палец към гърдите й. При това я гледаше така настойчиво, че тя сведе глава. Той я разтърси леко, за да я принуди отново да го погледне.

— Селин, чрез мен ще осъзнаеш истинската си стойност. Обещавам ти — той се засмя тихо. — Имаме още много да учим, и ти, и аз.

Погледите им останаха впити един в друг цяла вечност. Когато очите му се плъзнаха към устата й, тя отново усети топлината и копнежа, които само той умееше да буди в сърцето й.

Но в следващия миг си спомни, че майка й е на терасата, и помръкна.

— С удоволствие ще те разведа из къщата — каза бързо тя. — Наистина е много красива, макар че някои стаи се нуждаят от ремонт. Защо не пожела да влезем веднага?

— После ще ми покажеш къщата — той вдигна брадичката й. Лекият бриз рошеше косата му и Селин отново си каза, че Джеймс Игълтън е най-впечатляващият, най-привлекателният мъж на света. — Исках да видя градината. Толкова… толкова съм слушал за нея.

— Трябва да обсъдим някои неща, Джеймс. Исках да те попитам какво те накара да прибързаш с предложението за женитба.

— Талбот — отговори кратко Джеймс.

— Дейвид? Какво общо има той?

— Мис Фишър го изпрати при мен, за да ми разкаже за родителите ти — погледът му отново се плъзна по разкошната фигура на Селин, чак до сатенените пантофки с тюркоазни панделки. — Талбот ли е отговорен за опасните ти занимания с онези момичета… за благотворителните ти начинания?

Все още не можеше да говори с него за това.

— Много мило, че Дейвид е пожелал да ми помогне. Родителите ми наистина бяха… много ми бяха ядосани.

Джеймс нави на пръста си мекия кичур, който бе паднал на бузата й.

— Е, вече няма да страдаш от гнева им. А пък мистър Талбот дойде при мен и по друга причина — за момент се загуби в мислите си, но тръсна глава и се овладя. — Питам се още колко време е останал, след като аз излязох.

— Каква работа има Дейвид в твоята къща? — още докато задаваше въпроса, Селин намери отговора. — Вероятно е искал да говори с Лиам. Винаги е загрижен за онези, които според него имат нужда от подкрепа.

Смехът на Джеймс не прозвуча особено любезно.

— Не разбирам какво смешно има.

— Нищо, нищо — ала ъглите на устата му трепереха. Селин го огледа недоверчиво, но реши да изостави темата. Ветрецът носеше миризма на прясно окосена трева. Парички и жълтурчета кимаха весело с нежните си главички. Тя искаше да се радва като цветята — ала обезпокояващата мисъл, че по някаква незнайна причина Джеймс е по-скоро гневен, отколкото да се радва на предстоящата сватба, не й даваше мира.

— Да отидем по-нататък — предложи рязко той и пъхна ръката й между лакътя и коравото си тяло. — Искам да видя езерото… и дъбовата горичка на възвишението Милърс Хил.

Смутена от обезпокояващите си чувства, които не разбираше, Селин му позволи да я поведе към поляните, които обкръжаваха езерото. Джеймс вдигаше клоните, за да минат под тях, но като видя езерото, изведнъж се вцепени и се вгледа в далечината, сякаш виждаше нещо, недостъпно за нея…

Селин се отдръпна леко, за да го вижда по-добре, и зачака. Тук й изглеждаше съвсем различен от мъжа, когото бе опознала и обикнала в Лондон.

Джеймс мина покрай нея, слезе на брега и се загледа в езерото, което с годините беше помътняло и обрасло с тръстика. Селин се приближи предпазливо.

— Тук имаше лебеди — изрече той с чужд глас.

Селин смръщи чело.

— Лебеди? О, не, никога не е имало лебеди, уверявам те!

— Казвам ти, че тук имаше лебеди… — той се обърна рязко и по лицето му пролича дълбока, обезпокояваща страст. В следващия миг физиономията му се разведри и той пое шумно въздух. — Прости ми, Селин. Разбъбрих се като глупак. Пътуването беше убийствено. Бързах да стигна при теб и нито веднъж не направих почивка.

— Какво? — забележката я изненада. — Как така не си направил почивка?

— Нямах търпение да дойда по-скоро при теб — той се усмихна и повдигна брадичката й. — През целия път си представях косите ти с цвят на мед и златните ти очи… а мисълта за устните, толкова меки, отворени в очакване за целувка, направо ме подлудяваше! — за да докаже истинността на думите си, той се наведе, помилва косата й, погледна я в очите и най-сетне я целуна по устните. Прегърна я, притисна я до себе си, но не задълбочи целувката — а когато вдигна глава, изглеждаше ужасно тъжен.

— Джеймс…

— Искам да ми обещаеш нещо — изрече той с тих, настойчив глас. — Ще ми обещаеш ли?

Тя кимна.

— С удоволствие — в сърцето й се надигнаха мрачни предчувствия.

— Обещай, че никога няма да се отдръпнеш от мен…

— Разбира се, че няма!

Джеймс я стисна толкова силно, че тя изохка.

— Никога, Селин! Каквото и да се случи, ще вярваш, че аз се грижа за теб и ще ти бъда добър съпруг!

— Разбира се — отговори тихо тя, разтърсена от пламенността му. — Моля те, Джеймс, виждам, че нещо те тревожи. Заради мен, нали? Убедена съм, че правиш това, за да ми помогнеш, но в действителност предпочиташ да не се обвързваш с момиче като мен…

Той не отговори и това я уплаши още повече. Тъкмо когато отвори уста да продължи, видя, че Джеймс гледа учудено над рамото й.

— Талбот — изрече хладно той. — Добър ден.

Селин се обърна и видя Дейвид да върви към тях с Лиам под ръка.

— Добър ден, Игълтън.

Пасторът огледа Джеймс с присвити очи и замислено изражение, но вече не с предишната подозрителност.

— Исках да ви посетя в Блекбърн Мейнър. Лиам беше така любезна да ми каже къде сте и да ми покаже пътя — Дейвид се покашля неловко. — Мистър Уон Тел също е с нас. Влезе в къщата и в момента Лети му предлага освежителни напитки.

— Да ти покаже пътя? — повтори смаяно Селин и видя как Дейвид се изчерви. По-добре да не му напомня, че познаваше всяко кътче тук още от детството си. — Добре дошла, Лиам. Харесва ли ви Блекбърн Мейнър? Добре ли се чувствате там?

Сияещата усмивка на Лиам, първата, която показа на Селин, я зашемети.

— Къщата е безкрайно интересна — виолетовите рододендронови цветове, които момичето бе вплело в блестящите си плитки, се бяха превърнали в екзотични украшения, които много подхождаха на лилиите върху лавандуловосинята й туника.

— По-рано там живееше скуайър Лоудър — Селин се засмя на спомена. — Живееше като отшелник. Когато бях малко момиче, го смятах за магьосник.

— Мисля, че сте имали право — Лиам смръщи носле и хвърли поглед към Дейвид, който я наблюдаваше отнесено — Вече ангажирах десетина жени от село Литъл Падъл. Впрочем, намирам, че това е много странно име за такова хубаво селце. Надявам се скоро къщата да светне от чистота. Мебелите не са по вкуса на Джеймс и сигурно ще се наложи да ги сменим. Той се справя бързо с тези неща.

— Вие сте чудесен организатор, мила моя — похвали я Дейвид. Силната му фигура подчертаваше още повече крехкостта на Лиам. Смаяна, Селин установи, че това мъничко същество излъчваше невероятна женственост.

— Уверена съм, че ще се справя. Дейвид има прекрасна икономка, която обеща да ми помага заедно с помощничката си.

Джеймс пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. При забележката на Лиам Селин се втрещи.

— Мисис Стриклънд доброволно се е съгласила да ви помага?

— О, разбира се, с готовност! Дори предложи да говори вместо мен с жените от селото. Именно тя ги нае и им обясни какво трябва да се направи. Мисис Стриклънд и Руби Роуз работят много добре заедно. Завиждам на Дейвид — завладяващата й усмивка разтопи сърцето му. — За мен е естествено, че онези, което работят за него, са щастливи. Всеки би се радвал на такъв… господар.

Селин окончателно загуби ума и дума. Мисис Стриклънд и Руби Роуз да работят като екип?

— Има ли някаква определена причина, поради която искате да говорите с мен, Талбот? — попита остро Джеймс. — Лиам, обувките ти са мокри.

Селин погледна към обувките на момичето, после към изразяващото неодобрение лице на Джеймс и се върна към Лиам. Малката китайка продължаваше да се усмихва.

— Ако си спомняте — заговори Дейвид, сега скован и церемониален, — вие ме помолихте да ви помогна за един известен вам случай. Онова, за което помолихте, е уредено. Успях да прочета обявлението още в деня след завръщането си в Дорсет, а вчера го прочетох за втори път. Следващата неделя ще го прочета за трети път и вече всичко ще е в ред — той извади от джоба си сгънат документ. — Ето и разрешението.

— Много добре! — Джеймс пристъпи към него и силно го удари по гърба. — Великолепно сте се справили, Талбот! Браво на вас!

Дейвид потрепери.

— Ще повторя онова, което ви казах в Лондон. Убеден съм, че е за доброто на Селин. Но ако до ушите ми стигне нещо… — веждите му се вдигнаха многозначително.

Селин се обърка напълно.

— Кое е за мое добро? За какво изобщо говорите, вие двамата?

Джеймс се обърна към нея и й подаде ръка. Когато тя сложи ръка в неговата, обяви тържествено:

— Говорим за сватбата, Селин. Нашата, твоята и моята. Ще се оженим точно след една седмица. В понеделник.

 

 

Слънчевата светлина, която падаше през пъстрите прозорци от оловно стъкло, отличителния белег на Найтсхед, превръщаше помещението в калейдоскоп от разкошни цветове. Джеймс усещаше къщата като старо, до болка познато, любимо палто, което го загръща и му топли. Добре познати гледки и миризми будеха спомени, които го изпълваха с непоносим копнеж, но и с пламтяща омраза и жажда за отмъщение. Скъпо щеше да плати за седмицата, която му предстоеше. Нито за секунда не биваше да показва и следа от истинските си чувства, освен когато беше сам — а тези мигове щяха да бъдат много редки.

— Надявам се, че Селин разбира какъв късмет е извадила — казваше тъкмо Мери Гудуин. — Само провидението знае защо преуспял и опитен мъж като вас е готов да понася твърдоглавието и капризите й. Искам да ви уверя, че ние сме възхитени от готовността ви да я направите своя съпруга.

Джеймс погледна в бледото, нещастно лице на Селин и закипя от гняв под безучастната фасада, която демонстрираше пред домакинята.

— Вероятно не е нужно да ви казвам, че строгата ръка никога не е излишна при момиче със слаб дух, мистър Игълтън — добави отровно Мери Гудуин.

— Жена ми е напълно права — ухили се многозначително Дариъс и ръката на Джеймс моментално се стрелна към стилета в левия ръкав. Естествено, не можеше да го извади в този момент. Трябваше да чака и да се упражнява в търпение. И да помни, че смъртта е твърде леко наказание.

Мери Гудуин се бе настанила на прекрасен шезлонг в гръцки стил, принадлежал някога на майка му, и се усмихваше самодоволно.

— След една седмица! Не ви ли се струва малко прибързано? — мътните й очи се устремиха към Селин. — Хората, които не са великодушни като нас, със сигурност ще се учудят на това прекомерно бързане — тя си позволи да се усмихне дръзко на Джеймс и приглади плисетата на яркозелената си сатенена рокля, която подхождаше повече на младо момиче.

Джеймс се облегна на перваза на прекрасната камина в стил „Кралица Елизабет“ и кимна хладно. Всичко се нареждаше според плана му. Много скоро щеше да приключи с тези хора.

— Ние, мъжете, разбираме тези неща — засмя се Гудуин. — Зрелият плод трябва веднага да се откъсне, нали, моето момче?

Джеймс го погледна втренчено.

— Да, във всеки случай… Мисля, че ние с вас имаме да обсъдим още някои… делови въпроси. А мисис Гудуин трябва незабавно да се заеме с подготовката на сватбата.

— Следващата неделя ви очаквам на официална предсватбена вечеря в Блекбърн Мейнър — изрече сковано Джеймс, усмихна се на Селин и с облекчение видя, че тя отговори на усмивката.

— О, не биваше — Гудуин явно счете за свой дълг да повдигна възражение. — Мое задължение е да…

Мери Гудуин се изправи и огромните й гърди се разлюляха.

— На кого да дадем списъка с нашите гости? Имаме малко време, а приятелите ни в Лондон…

— Няма да организираме големи празненства — Джеймс отбеляза със злобно задоволство как по бузите на жената пропълзя грозна червенина. Някога без съмнение е била красива — но в нея имаше нещо мрачно, нещо зло, което вероятно надминаваше предположенията му.

Мери отметна глава назад и изрусените й къдрици се залюляха.

— Нима искате да дадете на клюкарките още материал за приказки? Прибързаната ви женитба и без това е в устата на всички от селото, а сега и липсата на гости… бих искала поне най-близките ми…

— Не — Джеймс сложи край на дискусията любезно, но кратко. — Времето ще докаже, че женитбата ни в никакъв случай не е била прибързана. Моето желание е да доставя радост на Селин. Нищо повече. Вечерята в дома ми ще е част от подаръка ми за нея. Сигурен съм, че вие също искате само доброто на дъщеря си.

Той се обърна към Гудуин и продължи отмерено:

— През следващите дни ще обсъдим всички… делови въпроси, сър. Сега обаче много бих искал да изпълня желанието на Селин да ме разведе и да ми покаже своя дом — много скоро това щеше да е техният дом — и на никого другиго.

Селин стана и забърза към вратата, но се овладя и изчака, докато Джеймс отвори. Щом се озоваха във фоайето с високи прозорци и изтъркани каменни плочи, тя отново забърза напред, но Джеймс хвана ръката й и я стисна окуражително.

— Няма нищо, скъпа моя. Трябва да запазиш спокойствие. Усещам как сърцето ти пърха като уплашена птичка. Вече няма от какво да се страхуваш, повярвай ми! Аз съм до теб!

Той видя с ъгълчето на окото си някакво движение и се обърна към мис Фишър, която бързаше към тях откъм някогашния салон на майка му.

Тя сложи пръст на устата си и им махна да минат по коридора, който водеше към задната част на къщата.

— Чаках ви — пошепна съзаклятнически тя и меките й кафяви очи заблестяха трескаво. — Може би няма да имам възможност да говоря с вас преди… преди сватбата.

Селин стисна ръката й.

— Какво има, скъпа Лети?

— Нищо… Всичко — жената изглеждаше много развълнувана. — Толкова съм щастлива. Това е… О, извинете, нахалството ми, мистър Игълтън, но аз толкова се радвам за Селин! И за вас! Моля се на бога да благослови брака ви и съм уверена, че той ще ме послуша! — очите й се напълниха с радостни сълзи.

— Благодаря ви, мис Фишър — отговори сериозно Джеймс.

— Моля ви, наричайте ме Лети — тя вдигна ръка към устата си. — Простете. Сигурно ме смятате за много дръзка. Но аз съм толкова щастлива. Нямам думи да изразя колко се радвам, че моето агънце най-сетне намери мъжа, който ще я обича, ще се грижи за нея — и ще я закриля — тя се наведе и притисна буза към ръката на Селин.

Джеймс смръщи чело. Бе чувал, че компаньонките са много предани на господарките си, но това беше твърде силен изблик на чувства за лице, назначено на служба.

— Благодаря ти, Лети — пошепна трогнато Селин и я прегърна сърдечно. — И аз съм щастлива и се надявам, че винаги ще бъдеш с нас. Нали, Джеймс?

Той я погледна замислено.

— Разбира се, както желаеш.

Лети подсмръкна тихо и се обърна настрана.

— Имам много работа — обясни със задавен глас тя. — Трябва да приготвим всичко за сватбата.

— Твоята компаньонка те обича много силно — отбеляза Джеймс, когато отново останаха сами. Прегърна Селин и опря брадичка в косата й. — И разбирам защо.

Времето минаваше незабелязано. Двамата стояха сами в коридора, изгубени в сладката, интимна топлина на любовта си.

Дискретно покашляне даде на Джеймс да разбере, че вече не са сами. Уон Тел пристигна точно в уречения миг.

— Мистър Игълтън! — едрият мъж се поклони почтително. — Прощавайте, но Лиам ме помоли настойчиво да кажа на мис Селин, че желае веднага да поговори с нея. Важен разговор, така го нарече.

Джеймс едва прикри усмивката си.

— Какво значи важен разговор?

— Нямам представа, сър. Лиам благоволи да ми обясни само, че става дума за косите на мис Селин.

Селин го погледна смаяно и неволно попипа къдриците си. Джеймс скръсти ръце на гърба си.

— Какво ли е намислила Лиам?

— Аз съм виновен, сър. — Уон Тел отново се поклони. — Трябваше веднага да кажа на мис Селин, че Лиам е невероятна фризьорка. Та сама пожела да поговори с мис Селин за прическата й в деня на сватбата. В момента е с мистър Талбот в градината.

Джеймс със задоволство установи, че тревожното лице на Селин се озари от весела усмивка.

— Не мога да повярвам, че това наистина ще се случи — промълви тя и вдигна поглед към него. — Но с удоволствие ще послушам съвета на Лиам. Нейните коси винаги изглеждат блестящо.

А Лиам прекарваше твърде много време с добрия отец… При случай трябваше да поговори с нея за това.

— Може би точно сега не бива… — Селин се обърна към Уон Тел — Джеймс искаше да му покажа къщата. Кажете, ако обичате, на Лиам…

— Не, не — прекъсна я Джеймс. — Слез в градината, а аз ще поговоря с родителите ти. Най-добре да приключа още сега с „деловите въпроси“. По-късно ще се присъединя към вас.

Щом Уон Тел и Селин изчезнаха от погледа му, Джеймс тръгна обратно. Спря за миг пред вратата на салона, за да чуе разговора на Гудуинови, после с бързи, безшумни крачки влезе в коридора, който му беше толкова добре познат.

Макар да беше напуснал къщата, когато беше десетгодишно момче, все още помнеше как да стигне по най-бързия начин в библиотеката.

 

 

— Проклятие! — промърмори Джеймс и здраво стисна зъби. Хвърли поглед към часовника си и го прибра обратно в джоба на жилетката. Не посмя да остане повече в руината, която някога беше великолепната библиотека на Франсис Сейнт Джилс.

Посребрени греди крепяха високия таван на помещението с благородни пропорции. Всички стени бяха заети от етажерки за книги — само че съдържанието им беше нахвърляно на купчини по каменния под.

Той мина покрай килима „Томас Мор“, избран с толкова гордост от Софи Сейнт Джилс за съпруга й, който сега беше небрежно навит и изправен в един ъгъл. Огледа още веднъж двата нефритови дракона от двете страни на камината и се усмихна. Очите им бяха абсолютно гладки. Нищо не намекваше за дълбоко гравирания знак върху пръстена на баща му. Още веднъж извади меката кожена торбичка от джоба си и я отвори. Три пирамидални сегмента, изрязани от масивен лапис лазули^[1], който трябваше да служи за печат със семейния герб. С него и с филигранния медальон, който Селин щеше да получи вечерта преди сватбата, най-сетне щеше да встъпи във владение на наследството на баба си.

От коридора се чу някакво драскане. Джеймс побърза да прибере пръстена в торбичката и я пъхна обратно в джоба си. Бавно обходи за пореден път помещението, изследвайки корниза между етажерките и тавана. Ако го откриеха тук, щеше да каже, че е обикалял от стая в стая, очаквайки завръщането на Селин.

Корнизът беше от листа и плодове — нито следа от знака, издълбан на пръстена!

Крайно време беше да се махне оттук!

Забърза заднешком към вратата и хвърли последен поглед към разместените мебели, статуйките и часовниците. Накрая огледа свалените картини, наредени покрай стените… Драскането приближаваше. Джеймс оправи жакета си и натисна бравата. Пред вратата имаше само една котка, която изфуча насреща му и избяга.

Той приглади косите си и тръгна обратно по коридора, по който беше дошъл. Беше абсолютно сигурен, че Гудуинови не са намерили нищо. Но бяха търсили, и то как! Джеймс се усмихна мрачно. Поне се бе убедил, че те не знаят това, което знаеше той: съкровището на Сейнсбъри беше скрито в помещението, което току-що бе напуснал.

Може би трябваше да направи нещо, за да осуети по-нататъшното търсене. Трябваше да спре двамата престъпници. Но още докато обмисляше идеята си, Джеймс знаеше, че няма да утоли жаждата си за отмъщение, докато не покаже бисерите на хората, унищожили семейството му, и не се наслади на безсилната им ярост.

Дали това щеше да му е достатъчно?

Не му се вярваше, но сега трябваше да се махне от тази къща, защото присъствието на Гудуинови беше мъчение, което нямаше да понесе нито минута повече.

Свежият въздух, който нахлу при отварянето на масивната входна врата, беше истинска благословия. Джеймс заобиколи къщата и тръгна през моравата. Много скоро чу женски смях и реши въпреки горчивия, напиращ копнеж, да доведе начинанието си докрай.

Спря над разположената в малка долинка градина, с която майка му толкова се гордееше, и се вслуша.

Уон Тел не се виждаше никъде, мис Фишър също. Само Дейвид Талбот, облегнат на една колона, следеше как Лиам прави прическа на Селин.

— Трябва да направя няколко проби — гласът на Лиам се чу съвсем ясно. — Ще започнем още веднъж отначало — тя измъкна сръчно няколко фуркета и русите къдрици се разпиляха по гърба на Селин.

— О, стига вече! — негово преподобие Дейвид Талбот се удари по бедрото и вдигна очи към небето. — Не още веднъж!

— Трябва, разбирате ли? — отговори Лиам с обичайната си убедителност. — Искам прическата да стане съвършена. Каква прекрасна коса! Виж как улавя слънчевите лъчи.

Джеймс се наведе, за да вижда по-добре как златната коса на Селин се плъзга през вдигнатите ръце на Лиам.

— Точно така — потвърди тихо той. — Как улавя слънчевите лъчи… — блестящи кичури се отделяха от тежкия водопад и се преливаха на топли вълни в медено и златно.

Само след няколко дни щеше да зарови лице в този водопад, разпилян по възглавниците на сватбеното легло. Щеше да скрие глава в косата й и да слее тялото си с нейното…

В слабините му нахлу мощна вълна на възбуда и той простена. Искаше всичко: Найтсхед, бисерите на Сейнсбъри… и Селин.

Само смъртта можеше да обърка сметките му.