Стела Камерън
Магическо докосване (12)

12

— Ще позволите ли да ви придружа на вечерята, Селин? — попита Джеймс и й предложи ръката си. — Сигурно сте изтощена от цялото това внимание. Имате нужда поне от чаша лимонада.

Селин отговори на треперещата, благодарна усмивка на Изабел и се запъти към бюфета под ръка с Джеймс. Любезният Роланд остана с другото момиче.

— Би трябвало да кажа на Лети къде отивам — промълви тя, задъхвайки се.

— Мис Фишър със сигурност няма нищо против да ви правя компания. В крайна сметка… — той се поклони в отговор на поздрава на няколко мъже. — … тук е пълно с хора и всички ни зяпат.

— Мисля, че имате право… — Селин стигна до заключението, че задъхването не е причинено от преживяното вълнение, а от топлата ръка на Джеймс върху нейната и докосването до бедрото му при всяка крачка.

Двамата напуснаха салона и слязоха по стълбището. Когато чу многократно пошепнатата с уважение дума „еднодневка“, Селин се уплаши. На такива приеми, само чакаха някой да каже нещо оригинално, за да го разпространят в целия град.

Джеймс не я отведе в помещенията, където предлагаха освежителни напитки, а зави рязко надясно и закрачи към задната част на къщата.

— Къде отиваме? — попита изненадано Селин. Трябваше да тича, за да върви в крак с него.

— Много ли сте жадна?

— Е, не е чак толкова лошо.

— И аз не съм особено жаден.

Джеймс отвори една врата и двамата се озоваха в слабо осветена библиотека, съвсем празна.

— О, прекрасно! — Селин се огледа с усмивка. — Няма никой. Най-после малко чист въздух.

— Навън ще имате чист въздух в изобилие — остъклените врати към терасата бяха широко отворени.

— Очевидно познавате къщата. Идвали ли сте и друг път тук?

— Не, никога — Джеймс я отведе до ниския парапет на терасата. — Но всяка къща има градина. А къщи като тази имат тераси, от които се слиза в градината. Просто заключение. Колко рокли сте взели под наем?

Резкият въпрос изненада Селин.

— Ами… няколко. Не одобрявате ли плана ми?

— Зависи. Когато се запознахме, бяхте облечена в зелено. И тази рокля ли беше взета „под наем“?

Агресивният тон не й хареса.

— Да, и тя — отговори предизвикателно тя.

— Цветът ви отива. Надявам се пак да облечете нещо зелено.

За да скрие изчервяването си, Селин се обърна към градината. Луната тъкмо се бе подала иззад сиво-сините облаци и огряваше редици дървета и храсти.

— Както разбрахте, роклите са под наем — отговори тя, мразейки се за тази лъжа. — Не мога да ги задържа.

— Значи ги обличате само по веднъж и ги връщате?

— Не е точно така. Организацията е малко по-сложна — трябваше по-скоро да обясни на Дейвид каква история беше измислила. Той щеше да я разбере и да й каже, че целта оправдава средствата и че не е нужно да си блъска главата за дребни, необходими неистини… или полуистини.

— Искам да ми кажете нещо. Какви са отношенията ви с онзи Лечуит?

Селин го погледна възмутено.

— Не ви дължа обяснения, сър.

— Не, разбира се, че не. Моето име е Джеймс. Е, ще отговорите ли на въпроса ми?

— Нямам никакви отношения с Пърсивал Лечуит!

— Възможно ли е да сте свързана по някакъв начин с баща му?

Селин го погледна смаяно.

— Откъде знаете? Искам да кажа, не! Не е така!

— Клюките се разпространяват бързо, скъпа. Хората говорят, че сте сгодена за мистър Бъртрам Лечуит, който е заможен търговец и близък приятел на баща ви.

Какво имаше в гласа му? Гняв?

— Няма никакъв годеж — отговори замислено Селин. Защо беше гневен?

— Но баща ви желае да се омъжите за него, така ли е?

Джеймс се наведе над нея. В този миг изглеждаше заплашително голям и силен, освен това стоеше опасно близо.

— Хайде да се поразходим в градината. Може би ще си позволите да ми отговорите откровено, ако сте сигурна, че никой не ни подслушва — очите му искряха, снежнобелите зъби святкаха в леко отворената уста.

Не подслушващите, а той, той беше опасен.

— Не ми се вярва… — но тя искаше да отиде с него в градината, да усети отново онези сладки тръпки, когато двамата бяха заедно… насаме.

— Страх ли ви е от мен, Селин?

Този човек четеше мислите й!

— Аз не се боя от нищо — отговори сърдито тя.

— От нищо? — смехът му раздразни нервите й. Това беше предизвикателство… и обещание за нови плътски радости.

— Е, почти от нищо — уточни засрамено тя.

— Тогава ела с мен сред цветята, мое златно момиче. Имам нужда от въздух, от пространство… и от теб, за да ми осветяваш пътя.

Сърцето й направи скок. Пак си играеше с нея.

— Идваш ли, Селин? — Джеймс стисна ръката й. — Само малка разходка. Аз ще те пазя.

Гласът му я хипнотизира.

— Добре, но няма да стоим дълго. Не искам Лети да се притеснява за мен.

Знаеше, че не бива да го прави. Никоя млада жена не рискуваше да се компрометира, дори когато злобните приказки нямаха никакво основание.

— После ще те отведа в залата.

Двамата слязоха бавно по широкото каменно стълбище. Джеймс държеше дясната й ръка в своята, лявата беше на талията й. Между живи плетове, по-високи от Селин, се виеше алея. Скоро престанаха да виждат светлините на къщата и тя се почувства откъсната… възбудена… и отчаяна.

— Мисля, че стига толкова — прошепна с треперещ глас. — Тук въздухът е чист и е в достатъчно количество, не намирате ли?

— Хмм…

Двамата застанаха под стройните клони на млад кестен. Лунната светлина рисуваше причудливи шарки по тревата в краката им.

— Дърветата ухаят прекрасно…

— Хмм…

Джеймс я притисна нежно до гърдите си и сложи ръце на кръста й.

— Усещам няколко сорта рози. И шибой — сърцето й биеше силно и неравномерно. Той сигурно го чуваше. Или поне го усещаше!

— Хмм…

Брадичката му се триеше в косите й. Съвсем леко. Съвсем нежно.

— Най-много обичам диви цветя със силен аромат. Те ми напомнят за дома. За Дорсет.

Джеймс спря за миг.

— Понякога — когато е възможно, — препускам с Клеопатра чак до морския бряг. Нощем. Вятърът по лицето ми мирише на море и трева. Клеопатра е името на любимия ми скопен кон…

— Скопен кон?

— Да.

— Клеопатра?

— Да. Името винаги ми е харесвало. Звучи толкова… смело.

— Но… всъщност няма значение. Черен ли е конят?

— Не, сив. Разбира всяка дума, която казвам.

— Сив скопен кон на име Клеопатра?

— Точно така. Ако го видите, ще се влюбите в него.

— Сигурен съм — Джеймс се наведе и нежно я целуна по челото. — С времето ще обикна всичко, което има значение за теб, Селин.

Този мъж беше загадка: в един момент корав и студен, направо страшен, а в следващия толкова мил и нежен, че очите й се пълнеха със сълзи. Но тя никога не плачеше.

Почти без да забележи, ръцете на Джеймс се плъзнаха нагоре от талията й, помилваха ребрата, палците се пъхнаха под меките, чувствителни гърди.

Джеймс целуна бузите й, брадичката, шията, раменете й.

Селин усети как дъхът му, топъл като коприна, се плъзна по опънатия плат на корсажа й. През цялото време си мърмореше доволно.

Господи! Значи му доставяше удоволствие да я милва! Селин рязко отвори очи.

Той жадуваше за новата им среща не по-малко от нея. Затова я преследваше. Затова я искаше само за себе си. Сладките му думи се дължаха на това, че той чувстваше същото, което и тя.

— Селин! — гласът му беше различен отпреди. Той повдигна главата й и впи поглед в лицето й. — Какво има?

Трябваше да намери начин да премахне Бъртрам Лечуит. Да я спаси от участ, по-страшна от смъртта.

Трепереща от възбуда, но твърдо решена да я крие, тя го погледна в очите. Придаде си овладян вид и сложи ръце на гърдите му.

— Какво има? — повтори той и смръщи чело.

— Мисля, че твърде много мъже и жени се женят поради… заблуда.

Джеймс отново обхвана тънката й талия и я отдалечи малко от себе си, за да я вижда по-добре.

— Не смятате ли, че е трагедия, когато мъж и жена се събират за цял живот, без да знаят дали си подхождат? Разумното би било да се опознаят преди церемонията, нали?

— Ами… да…

— Точно така! — нещата се нареждаха. Успехът беше близо, но трябваше да прояви търпение. Тази вечер щеше да постави началото. Може би щеше да претърпи поражение. Но ако преценяваше правилно ситуацията, нямаше да й бъде трудно да го убеди, че иска само вниманието му, без да го тласка към женитба. Ако й повярваше, той щеше да стане съюзникът, от какъвто имаше отчаяна нужда.

— Какво точно така? — гласът му прозвуча грубо.

— Според мен е абсолютно необходимо мъжът и жената, които възнамеряват да се оженят, да изяснят помежду си всички важни въпроси.

Джеймс отпусна ръце, но Селин го хвана за реверите.

— Какви въпроси?

— Първо: как мислите, какво очаква жената от съпруга си, за да има хармония в брака им?

Джеймс се покашля.

— Вероятно… чувство за взаимна принадлежност? Дълбоко разбиране?

— Много добре! О, Джеймс, толкова е вълнуващо! — може би с малко повечко късмет можеше дори да се надява на нещо трайно помежду им. — Доброта, мекота и увереност, че си закриляна… и, естествено, абсолютно разбиране. Това са нещата, които жената очаква от мъжа, за да му се довери. И вие веднага отгатнахте.

— Доброта и мекота… — гласът на Джеймс прозвуча странно приглушено — … и абсолютно разбиране?

— Да, точно така казах.

— А какво да очаква мъжът от жената? — попита той необичайно меко.

— Ами… — подчинение? Това звучеше ужасно. — Естествено, жената също трябва да проявява разбиране. Винаги когато е възможно — Селин беше убедена, че покорство е много лоша дума.

— Продължавайте — подкани я Джеймс.

— Мъжът трябва винаги да възприема жена си като равноправно същество.

Джеймс се закашля толкова силно, че Селин го удари с юмрук по гърба. Кашлянето престана веднага и той я привлече към себе си. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— И какво друго… — гласът му прозвуча дрезгаво — … какво друго трябва да очаква мъжът?

Това отиваше много по-далеч, отколкото беше предвидила за първата стъпка — макар че всъщност не бе планирала нито първа, нито втора стъпка.

— Селин?

— Мисля, че мъжът трябва да се възхищава на жена си повече, отколкото на всички останали хора по света — включително и на самия себе си.

Този път Джеймс мълча толкова дълго, че тя се размърда неспокойно в здравата му прегръдка.

— Има ли още нещо, което според теб е полезно за двойки, които възнамеряват да се съберат за цял живот? — попита накрая той.

— Сигурно ще се сетя още нещо, но в момента мисля само за най-важните неща. Искаш ли да ти изброя абсолютните необходимости?

— Абсолютни ли?

— Да. Абсолютно необходимо е мъжът да разбира защо жена му в никакъв случай не може да толерира определени неща. Но, естествено, трябва да се правят компромиси.

Джеймс въздъхна дълбоко, за да се успокои.

— Например, аз абсолютно не мога да понасям съпругът ми да чете вестник, докато закусваме.

— А какво друго да прави, бедничкият? — боже, какъв разговор водеха!

— Да яде, естествено. И да разговаря с мен. Имал е достатъчно време за четене, докато аз съм изпълнявала задълженията си. Покупки, покани… и други подобни.

— Така… Има ли още абсолютно необходими неща?

— Разбира се! Не бих понесла мъжът ми да влиза в салона с мръсни ботуши. Това е ужасно. Навсякъде буци кал. Ще очаквам да си събува ботушите. А, и пиенето! Пияните мъже ме отвращават. Не искам мъжът ми да пие.

— Нито капка?

— Нито капка. И тъй като изпитвам ужас от всичко пълзящо, ще му възложа всяка вечер да проверява спалнята ми, преди да си легна. Значи трябва да бъде рицар, за да държи далече от мен всички подобни ужаси.

— А какво ще прави, преди да си легне?

— О, не ме интересува какво ще прави в спалнята си.

Джеймс потрепери, сякаш го бе ударила.

— Какво има, Джеймс?

— Нищо, нищо…

Господи, той се смееше! Не, невъзможно. По-скоро се опитваше да задуши нов пристъп на кашлица. Да, вероятно бе настинал.

— А после? — попита след малко той.

— Не сега. Трябва да се върна при Лети — най-добре да се оттегли и да изчака как ще се развият нещата.

— О, не… — той я притисна до себе си и Селин вдигна поглед към лицето му. Той се взираше някъде над главата й. — Права си. Трябва да се връщаме.

Селин понечи да се обърне, но той я задържа.

— Не можем да се върнем, ако не ме пуснете, Джеймс.

— Правилно, не можем — той я стисна още по-силно. Някъде зад тях се чу шум, последван от пращене на клони.

— Джеймс! Какво…? Отговорете ми! — той бе видял нещо. Със сигурност бе видял нещо. — Джеймс! Какво има?

— Време е да се връщаме — обяви весело той. — Знаете ли, чувствам се малко изтощен.

В момента, в който я пусна, Селин се обърна рязко и се взря в мрака от другата страна на алеята.

— Да вървим — Джеймс улови ръката й. — Трябва да се върнем бързо в къщата, за да не ни видят.

— Да, за да спасим честта ми — промърмори потиснато Селин. — Но няма защо да се тревожите за това.

— Какво казахте?

— Там се е скрил някой. Аз го чух, вие също — за момент Джеймс разхлаби хватката си и тя му избяга. — Излез, шпионино! Незабавно! Излез, покажи се, жалки страхливецо!

— Селин, моля те…

— Не се притеснявайте за мен, Джеймс. Срамът ще го изкара на светло, сигурна съм. Аха, видях те! — в мрака блесна някаква дреха и Селин се хвърли натам. — Хванах те! — ръцете й се напълниха с хлъзгава коприна — но човекът, който я носеше, се дърпаше упорито и искаше да избяга.

— Достатъчно! — изкрещя Джеймс, хвана Селин за кръста и я дръпна настрана. — Лиам! Остани на място!

Лиам?

Селин престана да рита и Джеймс я пусна на земята. Другата му ръка стискаше за рамото крехко младо момиче. Луната освети лице, толкова екзотично, че Селин се смая. Момичето беше горе-долу на нейната възраст и бе зашеметяващо красиво. Сребърносивата копринена рокля беше право скроена, но не можеше да скрие съвършената женственост на малкото тяло. Косите й бяха сплетени на безброй синьо-черни плитки.

— Познавате ли тази личност? — попита тихо Селин.

— Дали Джеймс ме познава? — господи, какъв мелодичен глас! Да можеше и тя да говори така! — Джеймс ме познава много, много добре. А аз го познавам по-добре от всеки друг човек на света. От много години живеем заедно.

— О!

— Селин, Лиам идва от друга култура — Джеймс продължаваше да държи и двете жени, сякаш искаха да му избягат. — Ти не можеш да разбереш нашата връзка.

— Не, разбира се — кимна Лиам. — Вие не разбирате тези неща.

„И двамата се лъжете, помисли си злорадо Селин.“ Цял Лондон говореше за необикновеното домакинство на Джеймс. Вярно, тя беше неопитна, но имаше ум в главата си. И това красиво момиче — бедничката! — беше станало жертва на неоспоримите таланти на Джеймс в прелъстяването на жените, очевидно още като дете.

Това беше още едно предизвикателство, с което трябваше да се справи.

— Естествено, вие сте прави — изрече тя, полагайки големи усилия гласът й да звучи спокойно, — но в момента това не е важно. Мисля, че трябва да отведете Лиам в къщата ви, Джеймс — и се обърна бързо в посоката, от която бяха дошли.

— Селин!

— Няма нищо, Джеймс — Селин се втурна да бяга. В гърлото й бе заседнала буца и я давеше. Очите й се напълниха със сълзи. Не, нямаше да заплаче!

— Селин! — чакълът зад нея заскърца.

Джеймс успя да я улови за лакътя.

— Недейте — промълви тя и шумно пое въздух, — къщата вече се вижда — какво от това, че и друга жена преживяваше с него същото, което и тя? Това дори улесняваше осъществяването на плана й.

— Искам да разбереш какви са отношенията ми с Лиам.

— Разбирам, Джеймс. Това изобщо не ме засяга.

— Не те засяга? За какво, по дяволите, намекваш?

Момичето също ги бе настигнало.

— Целият град знае за необикновеното ви домакинство!

— По дяволите, Селин! Това са глупости. Умозаключенията ти са погрешни. Лиам е… моя икономка.

Селин погледна втренчено екзотичното момиче. Икономка? Какво би казал Дейвид за тази връзка? Нещо различно от „абатиса“ или „манастир“ — но той бе казал, че има безброй такива изрази, които имат за цел да отклонят вниманието ти от реалността.

Селин вирна брадичка. Тя преследваше определена цел: да спаси себе си и много други безправни, заблудени жени. Лиам вероятно щеше да създаде проблеми, но с помощта на Дейвид, тя щеше да намери начин да я поведе по пътя на високите идеали.

— Вие ме поканихте на разходка с карета в парка, Джеймс. Утре следобед.

— Какво? А, да… Но вие ми казахте, че ще сте много уморена след приема.

— Промених мнението си. Ще ви очаквам точно в четири! — издърпа ръката си, без той да протестира, и забърза по алеята. — Ще се радвам да ви видя отново. Трябва да обсъдим много неща.

Джеймс не отговори, но тя усещаше погледа му в гърба си, докато изкачваше стъпалата към терасата.

Прекоси бързо библиотеката и забърза към вратата за другата част на къщата, усмихвайки се мрачно. Как ли щеше да реагира Джеймс на предложението, което възнамеряваше да му направи?

След като отново се смеси с навалицата, тя побърза да намери Лети. Беше крайно време да се приберат вкъщи, за да си почине. И да обмисли стратегията си за утре! Трябваше грижливо да подбере думите, за да го убеди, че е длъжен да я компрометира.