Стела Камерън
Магическо докосване (20)

20

— Наистина ли успя да говориш с мисис Мерифийлд?

— Вече ти разказах какво стана — Дейвид хвърли поглед към часовника си.

— И тя отказа да освободи Мериголд?

— И за това вече говорихме.

Селин сведе глава към салонния килим, за да скрие гнева в очите си.

— Значи не си успял да говориш с Мериголд?

Дейвид въздъхна.

— Както вече ти казах, приближих се до нея, но преди да съм казал и една дума, тя избяга. Изглеждаше… уплашена. Поне така мисля. Макар че беше и ядосана.

— Сигурен ли си, че именно тя е жената, която търсиш?

— Естествено — в гласа на Дейвид звънеше нетърпение. — Описанието, с което разполагам, съвпада напълно с нейната външност. А дори на онова място да има две жени с коси като морков, не вярвам и двете да се казват Мериголд.

— Не бива да се отказваш!

— Селин, получих вест от моята енория. Хората там имат нужда от мен.

— Още днес ли?

— Мисис Стриклънд ме уведоми, че Руби Роуз е неспасяема.

— Мисис Стриклънд няма ум в главата си! — Селин видя как Дейвид се мъчи да потисне усмивката си и избухна: — Ти нарочно се опитваш да ме извадиш от равновесие!

— Не, мила, не. Просто отгатвам доста точно намеренията ти — приседна на ръба на дивана и обясни: — Тъжната истина е, че трябва да се върна в Дорсет не за да помогна на мисис Стриклънд, а за да закрилям Руби Роуз от изстъпленията на дамата.

Селин потърка слепоочията си. Джеймс. Джеймс. Той беше всичко, за което можеше да мисли, което си представяше ясно — и го усещаше ясно. Вчера, след неочакваното предложение за женитба, което бе изрекъл, той стана изненадващо мълчалив. Тя затвори очи и в сърцето й пропълзя болка. Сигурно вече съжаляваше за думите си — казани набързо след момент на висша наслада, която вероятно беше помрачила съзнанието му. Въпреки това тя беше сигурна, че той ще й помогне да се отърве от Лечуит. Джеймс беше толкова мил и отзивчив…

— Да не си настинала, Селин?

— Не, не, нищо ми няма. Но какво ще стане с Мериголд, Дейвид? Не можем да оставим бедното същество на произвола на съдбата, след като е изразило желание да бъде спасено.

— Съгласен съм с теб — отвърна Дейвид. — Но първо трябва да се погрижа за младата жена, която вече съм взел под крилото си. Ще се върна в Лондон, щом положението се успокои. Аз… исках да попитам… Лиам отдавна ли живее при мистър Игълтън?

— Може би Мериголд би могла… Какво каза?

— От колко време…

— Лиам? — Дейвид беше винаги ясен в думите и мислите си. — Джеймс? Какво общо имат двамата с Мериголд и мисис Мерифийлд?

Дейвид сложи ръце на коленете си.

— Поставих ти прост въпрос.

— Но аз не знам отговора — отговори почти злобно Селин.

— Това крехко същество не би трябвало да живее в домакинство, състоящо се само от мъже.

Тя го зяпна смаяно и Дейвид се извърна.

— Уверявам те, че мистър Джеймс Игълтън е извън всяко подозрение — бузите й пламнаха. — Той е абсолютно отговорен и без съмнение е повече загрижен за доброто на Лиам, отколкото ти, Дейвид.

Какво ли щеше да каже Дейвид, ако узнаеше какво бяха правили Селин и Джеймс в стаята в кулата?

— Само попитах…

В този момент от фоайето се чу тропот и сложи край на разговора. Чуха се гласове, после бързи стъпки право към салона и вратата се отвори с трясък.

Дейвид скочи.

— Добър ден, мистър и мисис Гудуин!

— Мамо — изрече Селин със слаб глас, — татко!

— Мамо, татко — повтори с грачещ глас мисис Гудуин. Направи се, че не вижда Дейвид, и застана в средата на помещението. — Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Не се ли радваш да видиш родителите си, които си поставила в неудобно положение? Какъв скандал!

Селин закърши ръце и хвърли отчаян поглед към Лети, която бе застанала на прага.

— Нямам представа за какво говориш, мамо.

Майка й беше облякла яркозелена пътна рокля с младежка кройка и носеше шапка с широка периферия. Тоалетът изобщо не отиваше на пълната й фигура, нито на русата коса и червеното лице. От възмущението лицето й пламтеше по-силно от обикновено, а в светлосините очи светеше онзи блясък, от който Селин се беше научила да се страхува.

— Селин е добра дъщеря и съвестно изпълнява задълженията си — изрече високо Лети и застана пред питомката си.

Бащата се обърна строго към компаньонката.

— Нямате право да говорите, Лети. Жена ми и аз имаме собствена представа за това колко добра и съзнателна е дъщеря ни.

— Трябва да се радваме — майката поклати глава и пое дълбоко въздух, — да, трябва да сме щастливи, че Бъртрам Лечуит стои над тези неща и не е много ядосан на невъзпитанието ти.

— Какво ви е казал мистър Лечуит… — Селин видя заплашителното изражение на баща си и стисна устни. Господи, той беше бесен! В това състояние винаги изглеждаше по-едър и силен. Днес носеше скъп виненочервен жакет и жълт панталон вместо небрежното, малко смачкано облекло на провинциален благородник, което иначе предпочиташе. Изглеждаше доста променен. Селин си спомни, че никога досега не е виждала баща си в Лондон. Тук очевидно носеше дрехи, които считаше за модни. За съжаление костюмът му беше твърде ярък и безвкусен, особено тюркоазната жилетка, избродирана с червенооки черни пауни.

Баща й вирна тесния си нос и направи няколко крачки към нея.

— Както вече каза майка ти, трябва да се радваме, че Бъртрам е разумен мъж. Добре, че тази сутрин излезе да ни посрещне, вместо просто да оттегли предложението си.

Коленете на Селин омекнаха. Леко движение събуди вниманието й. Лети й даваше сигнал да мълчи.

— Моля да ме извините, мистър и мисис Гудуин — намеси се в този миг Дейвид, — но трябва да вървя. Чака ме много работа.

Баща й устреми гневен поглед към пастора.

— Какво правите тук, Талбот? — тежкият му поглед се плъзна обратно към Селин. — Мислех, че градът не е по вкуса ви.

— Дейвид ни донесе новини от селото — побърза да отговори Лети. — И ние настояхме да живее тук, докато уреди работите си в Лондон. Сигурна съм, че това отговаря и на вашите желания. Да ви повикам ли карета, Дейвид?

— Да, моля. Много сте любезна.

Дейвид и Лети се оттеглиха. Селин проследи с натежало сърце как вратата на салона се затвори. След секунди чу и отварянето на входната врата. Сега беше сама срещу гнева и обвиненията.

— Дейвид Талбот не ме интересува — изсъска майка й. — Какво имаш да кажеш в своя защита, Селин?

Лечуит сигурно им бе разказал и за идеята й да се пестят пари от тоалети. Колко жалко, ако прекрасният й проект се провалеше!

— Не знаех, че ще дойдете днес — изрече с отсъстващ вид тя. Поне нямаше опасност да открият ролята на Дейвид в рискованото й начинание.

— Очевидно си си въобразила, че никога няма да дойдем — баща й седна на стола от буково дърво, който изскърца тревожно под тежестта му. — Или може би си се надявала? Искала си да продължиш необезпокоявано нахалните си игрички. Благодаря на бога, че решихме да уведомим Бъртрам. Той знаеше къде ще нощуваме и дойде да ни посрещне. Знаеш ли колко усилия ми струваше да го спра да не дойде с нас направо тук?

Как мразеше покорността му пред мистър Лечуит!

— Изненадана съм от вълнението ви. За какви нахални игрички говорите? Защо не му позволихте да дойде тук и да хвърли гадните си обвинения в лицето ми?

— Това е достатъчно, скъпа дъще. Защо си такава глупачка? Заобиколила си се с котило млади дамички, които стоят много по-високо от теб, и си въобразяваш, че си кой знае какво!

Селин се обърна към баща си и зачака спокойно остатъка от обичайната му проповед. Дали щеше да се възползва от случая и да я затвори в стаята й? При тази мисъл тя потрепери, но стисна здраво зъби и остана външно спокойна. Много отдавна беше разбрала, че всеки признак на страх възбужда баща й, а наказанието му доставя перверзно удоволствие.

Майка й подреждаше полите си.

— Свеж полъх във висшето общество! Ама че глупости!

Явно знаеха всичко.

— Е, поне си достатъчно умна да не отричаш, че си позволила на висшите кръгове да те заслепят — баща й я посочи с пръст. — Слава богу, че дойдохме навреме, за да спрем издръжката ти, след като си решила да я харчиш по този недопустим начин.

Селин изпита такова облекчение, че коленете й отново омекнаха. Родителите й не забелязаха нищо.

— О, татко, уверявам те, че не съм похарчила почти нищо. — Онзи глупак Лечуит бе разбрал думите й погрешно. Селин реши, че е по-добре да благодари на господа, отколкото да продължи да му досажда с молби. — Не съм превишила бюджета си. Можеш да провериш.

Майка й застана пред нея и разпери поли.

— Да не мислиш, че с това ще ни умилостивиш? Въпросът с кого си имала глупостта да се сприятелиш и какви мухи бръмчат в главата ти, та се държиш като принцеса, изобщо не е важен. Важно е единствено, че се имала нахалството публично да отхвърлиш мистър Лечуит!

— Аз…

— Млъкни! — изрева баща й. — Седни и мълчи, докато майка ти и аз решим кой път е най-добрия.

Най-добрият за кого? Това беше невъзможно, непочтено, възмутително. Селин зачака неизбежната присъда: ей сега щяха да я затворят в стаята й и да превъртят ключа в ключалката.

— Трябва да намерим начин да умилостивим Бъртрам — каза майка й.

— Не съм отхвърлила публично мистър Лечуит — Селин вирна упорито брадичка. — Той се държа безсрамно и…

— Млъкни! — изрева отново баща й. — Седни си на мястото!

Тя изпълни заповедта и се оттегли в най-далечния ъгъл.

— Дариъс — каза майка й, — смятам, че трябва да ускорим тази женитба.

— Първо е необходимо да уточним финансовите условия — кимна важно баща й. — Надявах се да увелича сумата, но момичето пропиля шансовете ни.

Селин слушаше, а родителите й говореха ли, говореха, сякаш тя бе престанала да чува или беше кукла без собствен разум и воля. Мина половин час… цял час… Гърбът на Селин се скова от напрежението на чакането.

Всъщност каква разлика имаше между нея и нещастната Мериголд? Нито тя, нито онова пропаднало същество имаха правото да се разпореждат със собствения си живот. Селин се опита да проумее нещо от караницата между родителите си.

— Той ще плати.

— Но той намекна, че е омърсена!

— Използвана стока, глупости! Казва го само защото иска по-изгодни условия, за да получи едно невинно момиче.

Положението беше непоносимо, но нима тя имаше избор?

Ако можеше да продължи с Джеймс както досега, нямаше да се противи. Дори за миг не й хрумна, че Лечуит възнамерява да я споделя и с други мъже.

Не, тя не беше като нещастните паднали жени, при които желанията на тялото диктуваха поведението. Тя знаеше, че иска единствено Джеймс. Само той можеше и имаше право да й доставя удоволствие, никой друг.

Това прозрение донесе голяма тъга — и малко топлина. Тъга от предстоящото, когато щеше да живее без него. И топлина от съзнанието, че искаше Джеймс, милувките му, присъствието му. Причините бяха много по-дълбоки от надеждата да се отърве от Лечуит чрез него. Тя го обичаше. Обичаше го отчаяно.

— Веднага ще го поканим на вечеря! — истеричният глас на майката нахлу нахално в мечтанията на дъщерята. — Ще говоря с готвачката. И Селин ще си плати за глупостта.

— Не е нужно да му я показваме — възрази баща й. — По-добре да си остане в стаята.

Значи родителите й горяха от нетърпение да се отърват от нея с добра печалба. А тя не беше в състояние да промени това положение. Обаче Мериголд… трябваше да намери начин да помогне на момичето.

Дискретно чукане на вратата бе посрещнато с яден вик от страна на майка й.

— Я да млъкнете вие отвън!

Вратата се отвори, на прага застана Бейти.

— Посетител — изрече ясно той, без следа от нервност поради лошото настроение на господарите. Подаде сребърната табла с визитна картичка и се оттегли до вратата. Баща й взе картичката и я прочете. Лицето му помрачня.

— Игълтън? Не познавам никакъв Игълтън. Отпратете го!

Селин скочи от мястото си, но веднага си седна обратно. Сега трябваше да потисне лудото биене на сърцето си и да се съсредоточи.

— Господинът каза, че иска да поговори с вас за нещо, което би могло да ви бъде от полза, мистър Гудуин.

— Така ли? — баща й наостри уши. — Добре, покани го, но остани наблизо, в случай, че реша да го отпратя.

В миговете, които последваха, немирното сърце на Селин пърхаше като птичка. Джеймс влезе в салона и дъхът й спря.

Погледите им се срещнаха за миг, но това й бе достатъчно да прозре, че днес сивото на очите му беше стоманено. Вятърът, който чукаше по прозорците зад нея, бе разрошил черната му коса, но със сигурност не беше отговорен за лекото зачервяване на бузите му.

Джеймс застана в средата на салона и изпъчи силната си гръд под перфектно ушития жакет. Въпреки че никак не беше дребен, редом с него баща й изглеждаше малък и безпомощен. Джеймс беше наистина замайващо красив мъж.

И този мъж беше неин.

Селин щеше да го запомни завинаги в този миг, във всички подробности: от разрошената коса, през широките рамене, до тесните хълбоци и силните крака.

Все още не бе казал нито дума. Стоеше в средата на салона и мълчеше. Тя погледна в лицето му и пое дълбоко въздух. В ясните очи, устремени в лицето на баща й, светеше нещо, което поразително приличаше на омраза.

— Игълтън, нали? — баща й отново погледна картичката, после вдигна глава към посетителя. Въпросът издаваше презрение и гняв.

— Джеймс Игълтън — в очите, вперени в лицето на баща й, имаше такова внимание и настойчивост, че стомахът на Селин се сви на топка. — Нямам намерение да ви досаждам с подробности. Можете да отидете при адвоката ми, за да се убедите в истинността на думите ми. Ще ви представя каквито желаете препоръки.

— За каква истина говорите?

Майка й отвори ветрилото си и се опита да охлади малко пламналото си лице.

— Какво има, Дариъс? Какво иска този човек?

— Моля, мисис Гудуин, не се вълнувайте.

— Този човек… познава ли ни? — гласът на майка й замря. Усмивката на Джеймс не беше утешителна гледка.

— Разбира се, мисис Гудуин — блеснаха бели зъби като на хищник. — Или, по-добре, знам за вас.

— Не си играйте с нас, мистър — изсъска баща й.

— В никакъв случай, сър. Както вече казах, не са необходими дълги обяснения и посещението ми няма да трае дълго — поне днешното. Аз съм собственик на красив остров в Южнокитайско море, там е седалището на огромната ми корабостроителница и търговска компания. Освен това притежавам значителен имот в Лондон и още един в Дорсет… впрочем, намира се недалеч от вашето имение.

Ветрилото на мама замря. Баща й все още гледаше сърдито.

— Това са недвижимите ми имоти. Смея да ви уверя, мистър Гудуин, че съм много заможен.

— И какво ме засяга това, сър? — баща й го наблюдаваше с открито недоверие.

— Какво ви засяга ли, мистър Гудуин? Сигурен съм, че в близко бъдеще ще имате голяма полза от богатството ми. Защото смятам да се оженя за дъщеря ви.