Стела Камерън
Магическо докосване (13)

13

Момичето щеше да му принадлежи. Според неговите условия!

Джеймс кимна на мис Фишър и се заразхожда нервно из мрачното фоайе на къщата на Кързън Стрийт.

— Приятно ли протича пребиваването ви в Лондон, мистър Игълтън?

— О, да. Наслаждавам му се в пълна мяра — не биваше да й позволи да забележи колко е разстроен. — Да, много е приятно.

— Радвам се за вас.

Джеймс кимна и продължи да ходи напред-назад.

Снощи бе осъзнал, че бързата му победа при Селин се дължи колкото на прелъстителското му изкуство, толкова и на елемента на изненадата. В градината на семейство Арбътнот тя внезапно бе реагирала като млада жена, изведнъж осъзнала какво изискват от нея правилата на приличието.

А обясненията й какво очаква от бъдещия си съпруг?

Велики боже, жените наистина можеха да те изкарат от търпение!

Мъжът да се възхищава на жена си, дори повече, отколкото на самия себе си! И да не чете на масата за закуска! Да не пие! И след всичко това чисто и просто му заповяда да я посети днес в дома й — точно в четири! И той пристигна на минутата като болен от любов хлапак, който се оставя да го водят за носа!

Днес обаче щеше да й покаже разликата между сляпо влюбено кученце и мъж, който знае какво иска — и тя щеше да я посрещне с радостни сълзи!

— Сигурна съм, че Селин ще слезе всеки момент, мистър Игълтън — след като не можа да го убеди да почака Селин в салона, мис Фишър стоеше на последното стъпало и чакаше заедно с него. — Не мога да разбера защо се бави толкова. Малко преди да дойдете, беше слязла да ви чака тук, но после се качи отново в стаята си. Е, мисля, че ще се появи скоро.

— И аз мисля така — кимна Джеймс и спря. Бе шокирал войнствения иконом на Гудуинови, като отказа да му даде шапката си, и сега я държеше зад гърба си. Времето беше извънредно важно и дори минутката, която му бе необходима да вземе шапката си, можеше да бъде решаваща. Трябваше бързо да подсигури мястото си при Селин, преди да пристигнат Гудуинови или преди някой млад глупак да усложни нещата, като се втурне да я преследва с любовни клетви. Не му бе убягнало колко много мъжки погледи я следяха възхитено на приема снощи.

— Лъже ли ме паметта, или сте разказали на Селин, че само гостувате в Англия? Че сте пристигнали тук от много далече? От Китай?

— Не точно от Китай, мис Фишър. От остров Пайпан. Малък остров в Южнокитайско море, където е корабостроителницата ми.

— Сигурно е много интересно място. Тайнствено…

— Интересно, да. Вероятно много хора биха го нарекли и тайнствено, но аз съм живял достатъчно дълго там и го намирам за нормално — това не беше съвсем вярно, но нямаше да му навреди, ако опровергае някои от клюките, които се носеха в града за екзотичното му домакинство. Селин трябваше да остане спокойна.

Тихата, овладяна мис Лети Фишър беше много привлекателна. Малко по-висока от средния ръст, с гъста, блестяща кестенява коса, навита на прост кок на тила, с ясни тъмни очи без следа от лекомислие или хитрост. Вероятно беше в средата на трийсетте и Джеймс стигна до заключението, че му харесва. Ако я поухажва малко, можеше да се превърне в ценна съюзница при изпълнението на мисията му.

Не сега. Стъпка по стъпка. Първо трябваше да я накара да чака в каретата, докато той се разхожда със Селин. Сигурно щеше да се възпротиви, но той ще намери начин да я усмири. Днес беше много важен ден. Днес трябваше да поведе Селин по пътя на окончателното прелъстяване. Трябваше да стигне до целта много скоро. Цел, след която нямаше връщане назад. Естествено, той не искаше да й причини болка, в никакъв случай, но не можеше да допусне никакви компромиси при изпълнение на обещанието, което бе дал на баща си.

— Имате ли намерение да се върнете скоро в Пайпан, мистър Игълтън?

Джеймс потисна усмивката си. Дамата не се интересуваше от плановете му — само доколкото засягаха подопечната й девойка.

— Все още не съм решил, мис Фишър — усмихна й се дружелюбно и обясни: — В крайна сметка аз съм англичанин. Англия е истинската ми родина и бях много щастлив, когато отново стъпих на английска земя — след толкова години. Мога спокойно да продължа работата си тук. Да, вероятно няма да замина скоро — не и докато не постигнеше целта си.

— О, ето я и Селин! — мис Фишър бе видимо облекчена. — Побързай, скъпа. Мистър Игълтън чака отдавна.

— С удоволствие — промърмори мъжът.

В този момент чакането загуби значението си. Селин Гудуин, която слизаше по стълбата със сигурни, уверени крачки, заслужаваше и много по-дълго чакане, даже в жалка обстановка като това фоайе. Мускулите на челюстта му се стегнаха, цялото му тяло се скова. Тази жена беше Венера — от невинното лице до всеки сантиметър на разкошното тяло. Ръцете му се свиха в юмруци и той ги скри зад гърба.

— Добър ден, Джеймс — поздрави с усмивка Селин. — Моля за извинение, че ви накарах да чакате. Внезапно забелязах, че съм обула различни чорапи, и трябваше да ги сменя. О, Джеймс, мъжете са щастливи, че не се занимават с такива неща като ластици за чорапи. Колко е досадно, когато вече си облечена и трябва да вдигнеш всички фусти, за да…

— Селин — проговори строго мис Фишър и момичето занемя. — Мистър Игълтън не се интересува особено от такива неща.

Джеймс много искаше да избухне в смях, но само стоеше и я гледаше. Може би следобедната рокля, която бе избрала за разходката, също беше под наем, но тя издаваше уникалния, впечатляващ вкус на носещата я млада дама. Не, той беше почти убеден, че любимата му сама е избрала този тоалет. Жакетче от копринено кадифе в блестящо златно оранжево, с висока, тясна талия, от която падаха дълги дантели с мънички сребърни камбанки. Остро деколте, придържано само от едно копче под пълните гърди. Роклята под жакетчето беше от коприна в същия цвят. Селин носеше невероятна шапчица от същото копринено кадифе и над едното й ухо падаха сребърни камбанки.

Вехтата, мрачна къща изчезна някъде в далечината, остана само момичето — също като при първата им разходка в градината.

Селин се намръщи леко и застана пред него.

— Нещо не е наред ли, мистър… Джеймс?

Едва сега мъжът забеляза, че я бе зяпнал с отворена уста.

— О, всичко е наред, скъпа. Вие сте най-прекрасната гледка, която може да си пожелае един мъж — това беше чистата истина. — Да вървим. Слънцето е доста по-капризно, отколкото ме уверяваха. Сигурен съм, че и мис Фишър ще се зарадва повече на парка, ако имаме малко топлина.

— Всъщност смятах този следобед да си остана вкъщи — отговори компаньонката. — Това ще ви притесни ли, мистър Игълтън?

Джеймс хвърли остър поглед към жената, но все някак успя да се усмихне.

— Какво има, мис Фишър, недобре ли се чувствате?

Не беше предвидил подобно развитие на събитията. Вярно, възможностите се увеличаваха и ставаха по-примамливи, но въпреки това се чувстваше объркан.

Лети извади от джоба си кърпичка и я поднесе към лицето си.

— Не е чак толкова лошо. Естествено, ако настоявате, мога да дойда. Но трябва да призная, че наистина се чувствам зле. Освен това, в отсъствието на родителите на мис Селин, аз решавам кое е приемливо и прилично за момичето. Гледам на вас като на заслужаващ доверие джентълмен и вярвам, че ще я закриляте — тя го изгледа многозначително, като се постара Селин да не забележи погледа й. — Не се съмнявам, че ще оправдаете доверието ми.

— Но разбира се! — Джеймс успя да отговори сериозно и бащински. Обзе го леко безпокойство. Мис Фишър имаше някакви мистериозни намерения. Не можеше просто така да пренебрегне правилата на приличието, но той не беше в състояние да проумее какво я караше да постъпва така. — Ако желаете, ще отложим разходката. Нали не искаме да…

— В никакъв случай! — ако не знаеше по-добре, би могъл да си помисли, че мис Фишър няма търпение да се отърве от Селин. — Вървете и се забавлявайте!

Селин се запъти към вратата и камбанките над ухото й зазвъняха весело. Наистина възхитително същество, но той не биваше да забравя коя е и какво представлява за него.

— Естествено… — мис Фишър се закашля — … аз ще дойда с вас, ако така предпочитате.

— Ще се справим, Лети — отвърна весело Селин. — Нали, Джеймс?

— И аз мисля така — щяха да се справят, и то много добре. Може би решението на мис Фишър да му повери Селин трябваше да се тълкува само като ласкателно признание за честните му намерения. Джеймс преглътна мъчително. Развитието на събитията наистина не му харесваше.

— Не се притеснявай за нас — Селин намести мъничката си чантичка, украсена с пера и камбанки, и нахлузи копринени ръкавици. — Да вървим, Джеймс. О, Лети, къде е чадърът ми? Одеве го донесох тук.

Компаньонката бързо намери чадърчето и го подаде на питомката си. За изненада на Джеймс, Селин я целуна сърдечно по бузата и й се усмихна с искрена нежност.

— Идвате ли най-после, Джеймс?

„Да, мое златно момиче, на твоите заповеди. Но и ти ще дойдеш, и то много скоро.“

Навън, под ярката слънчева светлина, Селин се обърна с усмивка към него и лекият вятър развя златните къдрички около лицето й.

Джеймс спря на последното стъпало и впи поглед в нея. Малката се държеше като конче, което е било дълго затворено и най-сетне са го освободили.

Млада и дива. Тъкмо това трябваше да използва. Младостта и неопитността й.

В този момент цинизмът и горчивият опит легнаха върху душата му като тежък кошмар. Може би трябваше да хване тази пъстра, звънтяща пеперуда и да й позволи да го пресъздаде наново…

— Хайде, Джеймс.

Вече беше твърде късно за такива мечти.

— Идвам!

Когато застана до нея, Селин бе престанала да се смее и не мърдаше. Пред нея стоеше Уон Тел.

О, да, трябваше да й обясни!

— Харесва ли ти ландауерът? — попита той с надеждата, че тя няма да задава въпроси за необикновения кочияш.

Селин стоеше като вкаменена, погледът й бе устремен в лицето на Уон Тел. Устата й се отвори. Уон Тел се ухили широко и зъбите му блеснаха като бял полумесец сред черната брада.

— Избрах бургундскочервено, защото е любимият ми цвят — продължи да обяснява Джеймс. В действителност изобщо не бе обърнал внимание на цвета. Каретата беше току-що изработена и той я купи веднага. — Мисля, че черният релеф е особено красив. Какво ще кажете, Селин?

— Аз… — тя се извърна леко, но погледът й остана устремен в лицето на Уон Тел. — Да, ландауерът е великолепен. Никога не съм се возила в такова красиво нещо. Нашата градска карета е ужасна, но мама и татко не се притесняват ни най-малко. Когато са в града, обикновено вземат файтони, или поне така ми казват. Наистина не знам как живеят, когато са в града…

Джеймс беше готов да се засмее на смущението й, но се сдържа.

— Родителите ви често ли идват в Лондон? — всяка информация беше от значение за намеренията му.

— Не много често. Само когато имат някоя от дивите си фази… особено дива… Тогава изчезват за няколко дни, понякога и за седмици. Казвали са ми, че идват тук и… Господи, какво съм се разбъбрила!

Джеймс вдигна рамене, внимавайки да не покаже големия си интерес към разкритията й.

— Това е Уон Тел, Селин. От много години принадлежи към семейството ми — на всяка цена трябваше да поръча на Уон Тел, да разузнае за „дивите фази“ на Гудуинови.

— Добър ден, мистър Уон Тел — проговори учтиво Селин. Във всяка дума се усещаше страхопочитание към големината и странното облекло на мъжа. — И в Пайпан ли излизате на разходка с карета както при нас, в Лондон?

— О, да — отговори Уон Тел, без да си поеме въздух и да удостои Джеймс с унищожителен поглед, както възнамеряваше. — Уверявам ви, че ще карам с голяма предпазливост, мадам — Джеймс му беше казал, че ще забавлява мис Фишър, докато той се занимава със Селин. Къде беше компаньонката на момичето?

Когато Джеймс го помоли да изпълни ролята на кочияш, Уон Тел се ядоса ужасно. Но когато Джеймс му разясни причините, се съгласи, макар и неохотно, да поеме тази важна задача. Все пак бяха стари приятели.

— Компаньонката ми няма да ни придружи — каза Селин.

Уон Тел, който тъкмо отваряше вратичката, спря.

— Така ли? Колко жалко. Надявам се при друг случай да имам честта да повозя и нея — облекчен, че няма да му се наложи да забавлява непознатата дама, той се усмихна. Радостта му беше толкова голяма, че забрави да помогне на Селин да се качи в каретата. Вместо това тупна Джеймс по гърба и отиде да види конете.

Джеймс настани Селин на седалката и седна до нея в откритата карета. Хвърли поглед към небето и се ухили доволно, като видя тъмните облаци, готвещи се да закрият небето. После се зае да подреди наново плановете си за следобеда.

Уон Тел най-сетне се качи на капрата, но тъкмо когато щеше да потегли, вратата на къщата се отвори. Мис Фишър полетя по стълбите с развяващи се поли и без следа от неразположение, както веднага забеляза Джеймс.

— Един момент! — извика тя и размаха кошница, която беше твърде тежка за крехките й ръце.

Уон Тел стегна юздите и скочи от капрата.

— О! — реакцията на мис Фишър, когато видя атрактивния чужденец, беше същата като на Селин и Джеймс едва потисна смеха си. — Вижте, аз… — тъмните й очи се отвориха широко. — Приготвих нещо освежително за в случай… Помислих, че ще им е приятно да…

Мис Фишър подаде кошницата на Уон Тел, но той не я пое веднага. Вместо това огледа внимателно малката жена.

— Бихте ли я сложили някъде, така че да не падне? — попита тихо мис Фишър, също устремила поглед в лицето му. — Вие от Пайпан ли сте?

— Да, оттам съм.

— Така си и помислих. Екзотично място, нали?

— В известен смисъл. А вие откъде сте, мадам?

— Мис, моля. Мис Лети Фишър. Родена съм в Дорсет и съм прекарала там целия си живот. Като дете живях във ферма, после започнах работа наблизо…

— Моето име е Уон Тел — той сложи силните си ръце под кошницата, но не я взе от мис Фишър. — Много скоро ще отидем в Дорсет. В Блекбърн Мейнър.

— Вярно ли? — сериозното лице на малката дама засия. — Тогава сигурно ще се видим отново, мистър Уон Тел. Аз работя съвсем близо до Блекбърн Мейнър.

Джеймс не можеше да повярва на очите си. Уон Тел бе забравил напълно присъствието на господаря си и Селин. Бързият поглед към лицето на девойката му показа, че и тя е смаяна не по-малко от него.

— Сигурна ли сте, че не искате да ни придружите?

— Аз ще се погрижа за Селин — обади се Джеймс. — А вие си починете добре, мис Фишър!

Икономката се обърна и побягна нагоре по стълбите. Уон Тел сложи кошницата в краката си — там имаше още една, доставена от Лиам, — и изплющя с камшика над гърбовете на конете.

Джеймс изчака няколко минути, преди да направи първата крачка към целта.

— Мисля, че времето ще се промени.

— Хм — Селин не го погледна.

— Но това няма значение. За щастие ландауерът се затваря без проблеми.

„Малката все пак е недоверчива, каза си развеселено Джеймс. Явно се страхува да останем насаме.“ Това създаваше известно напрежение и не се знаеше как ще се отрази на бъдещите им приключения.

Не. Каквото имаше да става, щеше да стане. Той, естествено, очакваше, че тя ще се противопоставя на опитите му за сближение. Събитията от снощи бяха подкрепили това мнение. Момичето възприемаше живота като игра и авансите му бяха част от нея. Без съмнение, тя се надяваше отново да се наслади на целувките му и на онова, към което беше показала такъв апетит, и после да се прибере вкъщи, доволна от себе си.

— В такъв следобед паркът изглежда много мрачен.

Селин беше сплела ръце в скута си, веждите й бяха събрани над носа, сякаш се опитваше да се съсредоточи. Когато не му отговори, Джеймс продължи:

— Искате ли да излезем извън града? Например в посока Уиндзор. Виждали ли сте вече двореца?

— Не.

Наистина беше недоверчива.

— Да, може би е малко късно за разходка до Уиндзор, но ще поемем в тази посока и ще си изберем някоя хубава полянка за пикник. Уон Тел! Карай към Уиндзор!

Каретата трополеше покрай елегантни частни домове, от които излизаха дами и господа, готови за следобедната разходка в парка. Уон Тел беше получил инструкции да се движи само на северозапад — в посока Епинг. Конете препускаха в бърз тръс.

Джеймс не можеше да повярва в късмета си. Сега той беше господар на положението и се почувства изненадващо уверен в успеха. Лондон и балният сезон бяха ужасно досадни. Искаше да отиде в Дорсет, да види Найтсхед, да намери бисерите на Сейнсбъри, същинската цел на идването му в Англия… и да унищожи Дариъс и Мери Гудуин.

— Далече ли е мястото?

Колебливият глас на Селин, толкова нетипичен за нея, го учуди безкрайно.

— Не много — той се облегна назад.

Селин гледаше околността. А той гледаше нея.

— Не всичко в Лондон е красиво, нали?

— Напълно сте права. Повечето неща не са красиви, но така е в по-голямата част от света.

Красивата й уста се изкриви.

— Ние можем да се смятаме за щастливи.

Джеймс погледна улицата, по която бяха завили. Великолепните сгради на Мейфеър бяха останала зад тях. Вече се намираха в бедняшките квартали.

Изведнъж Селин избухна в смях.

— Какво ви забавлява? — той се наведе към нея. Селин беше възхитителна със спонтанността си.

— Че понякога не виждам реалността. Погледнете хората. Погледнете лицата им! Някои са примирени, дори тъжни, но такива хора има във всички съсловия. Повечето изглеждат весели, особено децата. Бедните деца са по-весели от богатите.

Джеймс не погледна децата, които сочеше тя. Гледаше само нея, но вече с нови очи.

— Вече съм твърдо убеден, че имате здрав разум и опасно меко сърце, скъпа моя — мускулите на брадичката му потръпнаха. — Внимавайте някой да не го смачка.

Селин отметна глава назад и камбанките над ухото й зазвъняха.

— Не се самозалъгвайте, Джеймс. Аз съм само внимателна наблюдателка. Уверявам ви, че мога да бъда егоистка и пресметлива.

— О! — усърдните й опити да се държи като светска дама го изваждаха от самообладание по-често, отколкото му беше приятно. В никакъв случай не биваше да й позволи да забележи състоянието му. И неговото самообладание си имаше граници.

След около половин час най-сетне излязоха сред природата. Уон Тел забави темпото, както се бяха уговорили, и насочи ландауера към предварително избраната гориста долинка между меки зелени възвишения.

— Харесва ли ви тук, Селин? Да кажа ли на Уон Тел да спре?

Сериозното й изражение изрази недоверие. Джеймс сложи ръце на седалката и я погледна собственически. Много скоро мис Гудуин щеше да получи поредния урок по радостите на плътта. Нямаше да допусне ранимостта й да го накара да промени курса.

В никакъв случай.

— Да, тук не е лошо — Селин сведе глава и се заигра с копчето на жакетчето си. — Ако и вие го харесвате… — гърдите й се вдигаха и спускаха развълнувано и фините дантели на деколтето подчертаваха дълбоката, възбуждаща клисура между тях.

Мина доста време, докато Джеймс проумя смисъла на думите й.

— О, да, харесва ми. Прекрасно е. Спри, Уон Тел!

По дяволите! Мъжките му инстинкти се бореха с чувствата, които смяташе за отдавна унищожени. Същите чувства както в деня, когато видя Лиам на китайския пазар. Проклятие! Старомодното рицарство и инстинктът да закриля по-слабите нямаха нищо общо с целта му.

Уон Тел се отклони от пътя и спря ландауера на красива полянка, заобиколена от стари дъбове.

Селин беше готова да скочи в тревата.

— Искате ли да се поразходим? Само преди няколко седмици пристигнах от Дорсет, а вече се задушавам в града… О, пак се разбъбрих!

Джеймс стана и се наведе над нея, за да отвори вратичката.

— Всяка дума, която казвате, ме възхищава — сложи един пръст под брадичката й, вдигна лицето й и изчака, докато тя отвори златните си очи. — Искахте да кажете, че ви липсва любимият Дорсет, че отново искате да усетите тревата под краката си и да помиришете любимите си горски цветя. Елате! Ще ви предложа малка компенсация.

Колко просто беше да я притисне върху седалката, да завладее устата й, да превърне кадифето и коприната в легло, на което да вземе цялата Селин.

Дишайки тежко, той скочи от каретата и й подаде ръка.

— Имаме около час, преди да потеглим обратно — каза той и се обърна към Уон Тел. В отсъствието на мис Фишър трябваше да променят малко плана си. — Искате ли първо да се поразходим, а после да похапнем в каретата?

— Ако нямате нищо против, мистър Игълтън, аз ще се погрижа за конете и ще се изтегна на онзи хълм, за да стопля на слънцето старата си рана от войната — Уон Тел посочи стръмния склон насреща, добро място за човек, който чакаше сигнал… ако някой реши да му го даде.

— Рана от войната? — Селин го погледна страхопочтително. — Участвали сте във войната? Божичко! И как ви раниха?

— Чакайте да помисля! — Уон Тел вдигна глава към небето, което бързо посивяваше. — Честно казано, не бих искал да развълнувам крехката ви женска душа, като призная, че имам много рани от най-различни битки.

Джеймс се покашля.

— Сигурно сте се сражавали срещу армията на онзи страшен Наполеон?

— Ами… французите са отговорни за куршума в белия ми дроб. Но той не ми създава чак толкова проблеми като прободната рана в бедрото. Тя беше много дълбока. Получих я в морето, срещу…

— Уон Тел е изключително смел войник — намеси се бързо Джеймс. Наполеон? Морски сражения? — Освен това притежава значителни способности в областта на фантастичните — или би трябвало да кажа реалистичните — разкази за минали събития.

Наистина имаше случай, когато корабът им бе нападнат от пирати между китайската суша и Пайпан. Ако споменът не го лъжеше, след битката повечето от нападателите си бяха пожелали никога да не са се срещали с Уон Тел. Когато и последният натрапник падна през борда, страховитият му приятел стоеше до него и се смееше — без нито една драскотина.

— Добре, ще се поразтъпча малко. Разбира се, ако нямате нищо против, мистър Игълтън — Уон Тел направи многозначителен поклон, толкова изискан, че и най-опитният денди щеше да позеленее от завист.

— Разбира се, че нямам нищо против. Елате, Селин!

Тя сложи ръката си в копринена ръкавица върху лакътя му и двамата навлязоха между дърветата. В далечината тътнеха гръмотевици. Джеймс се направи, че не ги чува, а когато Селин забави ход и вдигна поглед към него, грижливо намести ръката й върху своята.

Уон Тел щеше да свърши своята част от работата, но трябваше да му даде достатъчно време.

Ставаше все по-задушно. Джеймс мълчеше.

— На колко години бяхте, когато напуснахте Англия?

Как не му се искаше да говори за себе си!

— На десет. Или почти на единайсет — Колко време продължаваше разходката? Отговорът беше еднозначен: недостатъчно дълго.

— Щастлив ли сте на вашия остров?

Сега трябваше да бъде много внимателен.

— Откакто съм в Англия, се чувствам все по-добре — на всяка цена трябваше да убеди Селин, че е планирал дълъг престой.

Излязоха от група дървета и застанаха в подножието на един склон.

— Денят стана доста сив — отбеляза Селин. — Май ще има буря.

Джеймс вдигна глава и подуши въздуха.

— Не мисля — отговори спокойно. — Или поне не скоро — дали да я нападне сега или да почака, докато седнат в каретата?

— Харесвам бурята — гласът й прозвуча замечтано. — Мама казва, че това е, защото съм капризна и имам непредвидим темперамент.

Джеймс нямаше никакво желание да слуша какво казва Мери Гудуин.

— Според мен причината е, че сте жена със силна емоционалност — отговори той, обърна я към себе си и я прегърна. — Човек трябва само да погледне в очите ви — както аз сега — за да види, че имате дълбоки и силни чувства.

Не му беше трудно да й говори по този начин. Думите идваха от само себе си, защото отговаряха на истината.

— А какво предизвиква дълбоки чувства у вас, Джеймс?

Въпросът го обезпокои.

— Не мога да отговоря веднага. Трябва да помисля — имаше една точка, където лъжите бяха недопустими, истината също — или поне една част от нея. — Мисля, че бих могъл да изпитам дълбоки чувства към теб, мое златно момиче.

Тя се изчерви и сведе очи. Джеймс забеляза, че нежната руменина покри лебедовата шия и съвършеното деколте, което се подаваше от жакетчето. Селин пое въздух и той закопня да притисне устни към меката й кожа.

Джеймс стисна здраво бедра и стегна мускулите на корема. В такъв момент мъжът имаше нужда от целия си здрав разум. Ако неопитното момиче видеше възбудената му мъжественост, щеше да се уплаши ужасно и да стане неподатливо на нежностите му.

— Джеймс?

— Да, мила моя — той сложи ръка на рамото й и усети колко е скована. — Какво ти е, Селин? Защо си притеснена?

Ключът беше в търпението.

— О! Иска ми се да не мисля непрекъснато за Дейвид.

Джеймс стисна устни.

— Имаш предвид набожния си приятел?

Проклятие! Точно сега ли трябваше да мисли за своя душеспасител?

— Знам, че той няма да одобри това, което правя сега…

Джеймс нежно разтри рамото й и бавно плъзна ръка към деколтето.

— Какво няма да одобри? — за съжаление знаеше отговора и усещаше, че разговорът се изплъзва от неговото ръководство.

— Това, за което искам да ви помоля!

Джеймс въздъхна облекчено.

— Хайде, помоли ме. Гледай на мен като на най-близък приятел. Убеден съм, че мистър Талбот няма да има нищо против, ако помолиш за нещо най-добрия си приятел.

Сигурно ставаше дума за нещо, което предизвиква любопитството на младите момичета.

— Може би си прав… — Селин сведе глава и камбанките звъннаха тихо. — Аз искам… Има нещо… Джеймс, искам да ти предложа… Ще бъдеш ли така добър да ми окажеш една голяма услуга?

— Говори.

От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Трябва да го кажа с едно изречение и да приключа.

Джеймс я погледна очаквателно.

— Колкото по-бързо го кажа, толкова по-добре…

— Селин…

— Ще бъдеш ли така добър да ме компрометираш? — Селин отново въздъхна дълбоко, този път от облекчение. — Ето, казах го.

Джеймс разтърси глава. Явно не бе чул добре.

— Какво каза, Селин?

Тя се изтръгна от прегръдката му и застана с гръб към него.

— Забрави какво казах. Знаех, че ще откажеш. Ти си джентълмен, а аз те помолих… Сигурно ще ме презреш завинаги.

Джеймс имаше чувството, че Селин постепенно полудява… или той. Никоя млада жена не би помолила обожателя си да й отнеме честта… даже да бе уверена, че има насреща си лицемер, който желае тъкмо това. Как бе допуснал Селин да го изпревари в плановете му за прелъстяване? Това беше вече прекалено!

— Заваля! — гласът й се пресече.

— Селин — проговори Джеймс, напразно опитвайки се да запази спокойствие, — наистина ли току-що ме помоли да те компрометирам?

— Да. Но не мисли повече за това. Забрави го по най-бързия начин.

— О, не, не мога да го забравя. Абсолютно невъзможно! Защо ме помоли за това?

— Защото на всяка цена трябва да бъда компрометирана — почти изплака тя.

Джеймс протегна ръка и плъзна пръсти по чувствителната й шия. Бавно, много бавно.

— Не отговори на въпроса ми. Защо аз? Защо не… твоят приятел свещеник?

Селин простена и заклати глава.

— Защото Дейвид ще откаже!

— Откъде знаеш?

— О, безнадеждно е! Защо съм толкова глупава? — Селин не направи опит да се противопостави на милувките му. — Знам, че ме смяташ за глупачка.

— Точно обратното — намираше я прекрасна. Тя беше отговорът на молитвите му. Но не биваше да поема ролята, която задължително трябваше да изпълнява мъжът.

— Да се прибираме. Сигурна съм, че усетих дъждовни капки.

Джеймс се опита да прецени колко време е минало, откакто се бяха разделили с Уон Тел. Май трябваше да се забавят още малко.

— Съвсем сигурна ли си, че твоят Дейвид ще ти откаже?

— Не го наричай „моя“ Дейвид. Той ми е приятел, но не е моя собственост — тя се облегна на силните му ръце. — Сигурно щях да получа официално предложение за женитба.

За секунди Джеймс бе обзет от паника.

— А ти не искаш ли да се омъжиш? — досега беше убеден, че предложението е неотменна част от плана му.

— Не без любов — Селин вдигна глава. — Женитбата не е само дълг.

Изведнъж земята се залюля под краката му.

— Мислиш ли, че аз те обичам? — попита дрезгаво той.

— Не — гласът й прозвуча решително. — Не. Това е невъзможно.

Играта ставаше опасна.

— Но ти би могла да ме обикнеш, нали? Може би вече ме обичаш… мъничко?

Тя се обърна рязко. Бузите й пламтяха.

— Какво въображение! Предупреждавали са ме да се пазя от мъже като теб. Ако онова, което изпитвам към теб, е любов, би трябвало да го знам, нали?

— Как би могла да го знаеш?

— По инстинкт! Чувствата ми ще са ясни. Ще съм уверена в твоята безкрайна доброта, тя ще ме топли и ще ме кара да се чувствам сигурна. Абсолютно сигурна!

— Доброта? Сигурност? Нима не събуждам у теб такива чувства?

— Не!

Джеймс избухна в горчив смях.

— Ясен отговор! Браво на теб! Кажи ми тогава: какво изпитваш, когато сме заедно?

— Съзнание, че съм в опасност — тя вирна брадичка и очите й заблестяха. — Намирам, че ти си най-вълнуващия, най-опасния мъж на света. Мъж, който приема предизвикателствата, защото не понася мисълта, че може да се откаже!

Джеймс отново трябваше да стисне здраво зъби. Така му се искаше да я притисне до себе си и да й покаже, че наистина беше опасен!

— Защо отправи това предизвикателство точно към мен? — никога нямаше да забрави този ден и час.

— Не искам да говоря повече за това. Знам, че ме смяташ за дръзка… и се отвращаваш то мен — тя се отдръпна назад.

— Забрави какво те помолих. Съжалявам.

В мига, когато тя се втурна да бяга, той видя как от очите й потекоха сълзи.

— Селин! Почакай!

— Не — тя събра полите си и се затича.

Джеймс разпери безпомощно ръце и се втурна след нея.

— Ти си една малка глупачка! Спри! Спри, ти казвам!

В този момент първата светкавица разкъса небето. Между черните облаци се затъркаля гръмотевица, безмилостен вятър зашиба младата трева.

— Селин! — това момиче тичаше по-бързо, отколкото беше очаквал. Гневът му се засилваше с всяка секунда.

— Селин! — ако не беше изпълнил задачата си, Уон Тел щеше здравата да си изпати. Още отсега точеше езика си. Протегна се да улови ръката на Селин, но тя направи рязък завой наляво.

Нова светкавица раздра небето, а след гръмотевицата заваля.

— Това е безумие! — той направи огромен скок, улови ръката й и я обърна към себе си. — Изобщо не се отвращавам от теб, глупаво момиче! На света няма нито един мъж, който би те намерил неприятна!

Селин отвори уста, но не каза нищо, само шумно пое въздух. Дъждът се стичаше по лицето й, по къдриците, които не бяха скрити от шапчицата, и падаше по раменете й. Тялото й беше толкова крехко…

— Моля те, не искам да плачеш!

Той я пусна и направи крачка назад. Трябваше да се пребори с безумното желание да я вземе тук и сега, както беше мокра от дъжда, под бушуващата буря.

Селин отново се опита да избяга.

— Проклятие! — изсъска Джеймс през здраво стиснати зъби.

Преди да я настигне, тя бе навлязла в горичката и тичаше на зигзаг между дебелите стволове. Непрекъснато се появяваше и изчезваше от погледа му.

— Селин! Спри веднага!

— Искам да си отида вкъщи! — извика тя. — Къде е мистър Уон Тел? Къде е каретата?

Джеймс се усмихна мрачно и забави ход. Добре, нека тича, докато се умори. Това щеше да улесни нещата.

Проследи как Селин излезе от гората и стигна до полянката, където бяха оставили каретата. Когато се изравни с нея, тя го помоли, останала без дъх:

— Моля те, отведи ме вкъщи!

Джеймс гледаше право напред и се постара да отговори разумно:

— Вероятно няма да е толкова лесно.

— Не си играй с мен, Джеймс! Искам да тръгнем веднага и да забравим всяка дума, която сме разменили.

— Невъзможно!

— О, да! Трябва да го направиш — настоя упорито тя. — Ти си джентълмен и ще се държиш като такъв.

— Може да съм джентълмен, но не съм магьосник — той посочи каретата. — Имаме проблем.

Селин също погледна нататък.

— Какво искаш да кажеш? О, гюрукът е вдигнат! Браво на мистър Уон Тел, че се е сетил да затвори каретата. Иначе щяхме се върнем мокри до кости.

— Да, права си — Джеймс изтри дъждовните капки от лицето си и забърза след нея към ландауера. — Но очевидно не си забелязала най-важното.

— Какво… О! О, не! — тя се завъртя към него, обърна се отново към каретата, трескаво претърси околността с поглед. — Няма ги! Джеймс, конете ги няма!