Стела Камерън
Магическо докосване (19)

19

— Ти никога ли не спиш? — Джеймс мина покрай Уон Тел и се запъти към стълбата.

— Добре дошъл вкъщи, Джеймс.

— Внимавай, защото съм в опасно настроение — Джеймс сложи крак на първото стъпало.

— Часът е четири. Скоро ще съмне.

— Моя работа е колко време оставам в клуба си. Върви да спиш, Уон Тел.

— Джеймс!

Господарят на дома спря неохотно, но не се обърна към довереника си.

— Пропуснахте срещата с чичо си… искам да кажа, с маркиз Кастърбридж.

Джеймс се намръщи и рязко се обърна.

— Значи той е бил тук?

— Да. Само преди час.

— Но той знаеше, че ще напусна проклетия му бал и ще отида в Будълс.

Уон Тел избягваше да го гледа в очите.

— Може би е забравил — движенията му издаваха необичайна нервност.

— Казах му го, когато се сбогувахме — изрече бавно Джеймс. — Остави ли някакво съобщение?

Уон Тел се покашля.

— Надява се, че ще обмислите много внимателно важните решения, които ви предстои да вземете.

— Това ли е всичко?

— Да… Освен това каза да внимавате с реакциите си. Смятал, че много скоро ще започнете да виждате известни неща в друга светлина.

— Загадъчно! Още нещо?

— Нищо.

— Тогава ти желая лека нощ.

— Лека нощ, Джеймс.

— Приятни сънища! — загадъчното послание на чичо му да върви по дяволите!

— Джеймс!

Обърна се през рамо и се учуди на загриженото лице на стария си приятел.

— Какво има още?

— Не, не, нищо. Лека нощ.

Ругаейки под нос, Джеймс изкачи първото стълбище, после второто и стигна до стаите, преустроени специално за него.

Беше останал няколко часа в Будълс и бе пийнал порядъчно, но алкохолът не успя да замае главата му. Точно обратното. Към лошото му настроение се прибави ужасно главоболие.

Това проклето наследство трябваше да бъде заличено от света — веднага. Утре сутринта или когато успееше да събере ума си, щеше да предприеме следващата стъпка. Решаващата.

Отвори с трясък вратата на малката си работна стая, от която се влизаше в спалнята му, прекоси я с две крачки и нахвърля по пътя си цилиндъра, палтото и шала.

— Проклятие! — ръкавиците описаха дъга и паднаха от писалището на пода. — Уон Тел е жалък слуга! — фактът, че Уон Тел отказваше да поема палтата на посетителите и членовете на домакинството, беше ужасно изнервящ. В момента, този факт беше в състояние да го настрои враждебно срещу целия свят.

— Всемогъщи! — главата му бучеше. Добре, че поне се бяха сетили да запалят огън в спалнята му. Сиянието на пламъците танцуваше по стените, тапицирани с наситенозелена коприна. Той влезе, разхлаби вратовръзката…

— Здравей, Джеймс!

Мъжът се стъписа за миг, после застина неподвижен на прага.

— Кой, в името на дявола…

Лейди Анастейша седеше — или по-скоро се бе изтегнала — в голямото кожено кресло пред огъня.

— Хайде, кажи ми колко се радваш да ме видиш — извика весело тя. Дрезгавият й глас беше забавен и причината вероятно беше в полупразната бутилка шампанско, която стоеше на китайската бронзова масичка.

Джеймс я огледа безцеремонно и погледът му се спря на някои примамливи закръглености. Развърза вратовръзката си и свали жакета, после се отпусна тежко на стола до лейди Анастейша.

— Какво правите тук, милейди?

— Бях доставена в спалнята ви — отговори тя и се закиска. Разпери ръце и от чашата й пръсна шампанско върху скъпоценния китайски килим. После вирна брадичка и се разсмя. Косата й беше разпусната и закриваше гърдите й. Беше съвсем гола.

Джеймс бавно плъзна поглед по тялото й, свали жилетката и започна да откопчава ризата си.

Лейди Анастейша се протегна и прелъстително запърха с мигли.

— Скъпият Огъстъс явно много те обича, Джеймс — пошепна тя. — Знаеш ли какво направи с онзи странен човек, който ти е нещо като личен слуга…

— За какъв странен човек говориш? — Джеймс се освободи от ризата и отново седна, за да изуе ботушите си.

— О, много добре знаеш! Онзи със смешната туника и с глупавото кепе! Истински великан! Направо да те хване страх. Но аз не се плаша толкова лесно.

Джеймс захвърли ботушите си в ъгъла на стаята и протегна крака към огъня.

— Хайде да се забавляваме — помами го лейди Анастейша и плъзна пръсти по бедрото си към червения триъгълник между краката. — Съблечи се. Аз съм малкия подарък на Огъстъс за теб!

— Хмм… — главоболието не преставаше, но поне можеше отново да разсъждава ясно. — Както виждам, вие все още тъгувате за изгубения си годеник. Това е било тежко изпитание за вас, мадам!

Тя облиза прелъстително устните си и се нацупи очарователно.

— Прекарах много страшни дни, но трябва отново да живея, за да забравя — чашата се залюля, но тя успя да я поднесе към устата си и да сръбне още малко шампанско. — В самотните нощи едно момиче се нуждае от мъж, за да забрави тъжните спомени. От мъж като теб, Джеймс. Силен, голям и честен. И готов — тя впи поглед в слабините му и той не се усъмни, че е забелязала незабавното въздействие на пищното си тяло върху една определена част от неговото.

Наклони глава назад и я огледа с присвити очи. Вкусна хапка. Огъстъс бе избрал момента за този тест много добре. Защото това със сигурност беше тест. Старият господин изобщо не се радваше на намерението на Джеймс да се „сближи“ с Гудуинови, камо ли пък да ухажва дъщеря им. Присъствието на лейди Анастейша в спалнята му трябваше да го убеди, че след като скоро ще бъде провъзгласен за граф, а после ще стане и маркиз, има нужда от опитна, блестяща жена до себе си.

Без съмнение, Огъстъс беше усетил в какво състояние е племенникът му и според собствения си опит го беше приписал на поне частична липса на сексуални преживявания.

Джеймс впи поглед в гърдите на лейди Анастейша. Разголени, те изглеждаха твърде големи за вкуса му, но достатъчно добри, за да забавляват мъжа, решил да си поиграе с тях.

— Харесва ли ти онова, което виждаш? — попита тя. Хвана едното зърно между палеца и показалеца си и го защипа. Джеймс чу тихото й пъшкане, докато се възбуждаше сама. — Защо ти не направиш това вместо мен, Джеймс?

Той не каза нищо, но погледът й остана устремен към набъбналия член в панталона му. Жената се изсмя самоуверено.

Всичко, което правеше, беше плод на дълъг опит. Кой ли мъж я бе научил на тези номера? Тя използваше тялото си, както я бяха научили — за свое собствено удоволствие и за да получи онова, което искаше.

— Ела, Джеймс! Нали виждам, че си готов — тя вдигна едното си коляно и му показа женските си гънки, подути и блестящи. — И аз съм готова. Само ме погледни!

Джеймс не се помръдна, само продължи да я наблюдава. За тази дама той беше само средство да задоволи похотта си. Опитна кокотка като нея умееше да възбужда похотта на мъжете.

Явно я бяха употребявали, и то твърде често. Тя се разкрачи още повече и потърси пъпката на удоволствието.

Джеймс се размести неспокойно на стола си.

— Свали панталона си — пошепна изкусително тя. — Позволи ми да ти покажа колко хубава уста имам, Джеймс.

Той си заповяда да остане спокоен и се опита да си представи Селин. Как изглеждаше, когато коленичи пред него. Как с едва пробудилата се своя женственост обяви, че не съжалява за онова, което бе преживяла.

Лейди Анастейша дишаше ускорено и охкаше тихо — в такт с ритмично плъзгащите се пръсти.

— Аз съм почти готова, Джеймс — изпъшка тя. — Почти. Ела. Вземи ме. Сега!

„Тези чувства са прекрасни за мен. Искам да ги изживявам отново и отново, с теб. Нямам никакво намерение да те лъжа, Джеймс…“

— Джеймс! — жената вече викаше. Раздразнено. Настойчиво.

Той затвори очи и се отпусна.

— Не ме ли чуваш?

Той отпусна брадичка и изхърка тихо.

— О, не! — извика лейди Анастейша и се размърда в креслото. — Никога! Никога не ми се е случвало мъж да заспи, докато му показвам това. Няма да търпя подобно отношение!

Следващото изхъркване беше още по-силно и го погъделичка по носа.

— Никога не са ме обиждали така. По дяволите! — изкряка тя и босите й крака прекосиха спалнята на път към кабинета.

Джеймс предпазливо отвори очи и се вслуша. Беше издържал изпитанието и бе доказал не само на чичо си, но и на себе си, че никоя друга жена не е в състояние да го привлече като Селин Гудуин.

— Веднага ще ида да кажа на маркиза!

— Надявах се да направиш точно това — промърмори Джеймс.

От далечния ъгъл се чу тихо кискане и той смръщи чело. Дано не му се наложи да издържи и втори опит за прелъстяване!

Кискането се превърна в смях. Шумен, груб, просташки смях.

Той се надигна неохотно и отиде на пръсти до вратата. Дамата стоеше в отсрещния край на кабинета му, до скрина, на който беше наредила дрехите си.

— О! — тя се изсмя отново, притисна долната риза към гърдите си и се облегна тежко на стената. — Това е смешно… ужасно смешно!

Джеймс вдигна вежди и се запъти към нея. Смехът й постепенно замря. Лейди Анастейша се изкиска за последно и в очите й светна злоба. Грабна бялата си рокля и с усилия се напъха вътре. Успя дори да я завърже и да намести гърдите си в корсажа.

— Ще съжаляваш за това, което ми причини — изсъска тя и оголи зъби.

Джеймс скръсти ръце под гърдите и присви очи.

Дамата приседна на един стол и започна да се обува. При това се погрижи домакинът отново да види онова, което беше изпуснал. Прибра косата си на тила и изведнъж очите й се разшириха, а ноздрите се издуха.

Джеймс наблюдаваше с интерес.

Лицето й се разкриви и тя се разкиха. Едва успя да обуе втория чорап и да се изправи, толкова силни бяха кихавиците. От очите й потекоха сълзи, бузите й пламнаха като огън.

— Нещо… — тя кихна отново. — Има нещо… — последва още една силна кихавица.

Джеймс затисна устата си с ръка.

Лейди Анастейша посегна към бялата бална обувчица, напъха стъпалото си вътре — и изпищя. От обувката проехтяха редица силни изпуквания.

Дамата се огледа стреснато.

— Какво беше това? Тук има мъж с револвер! Нападат ни!

— Наистина ли? — отзова се спокойно Джеймс, но не обясни, че нападат не двамата, а само нея. Днес, за разлика от вчера, беше склонен да се отнесе много меко към нападателя.

— Помощ! Направи нещо, за Бога! — тя заподскача около него като тромава, рошава бяла гарга, докато се бореше с втората обувка. Тя също избухна веднага. Този път трясъкът беше по-силен и придружен от разноцветни облачета, които се издигнаха от краката към главата й и предизвикаха нов пристъп на кихавици.

— Учудващо — отбеляза спокойно Джеймс.

Лейди Анастейша размаха ръце като обезумяла и очите й изскочиха от орбитите. Мина като фурия покрай него и отвори с трясък вратата към коридора.

— Карета! — изкрещя бясно тя. — Веднага да ми се осигури карета!

Когато краката й затрополиха по стълбите, отекнаха нови гърмежи. Джеймс отиде до парапета и погледна надолу. Видя тъмната глава и синята туника на Уон Тел, когато лейди Анастейша стигна до фоайето. Верният му приятел посегна и хвана здраво ръката на дамата. Поведе я след себе си, като шепнеше успокоителни думички.

— Лиам — заповяда Джеймс, без да се обърне. — Ела веднага тук.

Приближиха се тихи стъпки.

— Ето ме, Джеймс.

Той се изправи в целия си ръст и се обърна към малката китайка, облечена в очарователна дълга нощница от няколко пласта избродиран розов муселин. С разпуснатите синьо-черни коси, които падаха чак до талията, тя беше възхитителна гледка — въпреки самодоволната линия около устата и упорито вирнатата брадичка.

— Пак си позволи да се намесиш в моите дела.

— Точно така, мастър Джеймс.

— Да, знам, че винаги съм мастър Джеймс, когато лицемерно изразяваш уважението си към мен. Какво си направила с дрехите на лейди Анастейша? Доколкото си спомням, ти наредих да оставиш магьосническите си трикове в Пайпан.

Без дори да мигне, Лиам се усмихна доволно.

— Ще бъдеш ли така добра да се оправдаеш, скъпа госпожичке?

Лиам се поклони дълбоко.

— Щом така желаете.

— Веднага!

— Ами… отговорът е много прост — все още склонила глава, тя обясни: — Когато човек е дошъл от далечна страна, хората неизбежно очакват от него екзотични практики.