Стела Камерън
Магическо докосване (31)

31

— Не е нужно да присъстваш — каза Джеймс на Селин. — Моля те, скъпа, позволи на Уон Тел да те отведе в Блекбърн Мейнър и ме чакай там.

— Не — тя поклати енергично глава, хвана го под ръка и се изкачи с него по парадното стълбище на Найтсхед. — Където отиваш ти, там отивам и аз. Отсега нататък мястото ми е до теб.

Джеймс спря и я погледна.

— Права си.

Лицето й, толкова мило и скъпо, беше съвсем близо до неговото. Тази жена правеше с него, каквото си иска. Помилва блажено ръката й и продължи нагоре.

— След миналата нощ ще ти е трудно да се отървеш от мен даже за секунда.

Селин се засмя тихо и бузите й се обагриха в розово.

— Моля те, не толкова високо, Джеймс. Ако някой ни подслушва, ще се почувствам неловко — тя хвърли поглед към каретата, с която бяха дошли от Блекбърн. Уон Тел разговаряше с кочияша и следобедното слънце се отразяваше в туниката му.

— Лято в Найтсхед — прошепна Джеймс. Погледът му обходи моравите, чак до меко закръглените хълмове зад горите в края на имението. — Смяташ ли, че ще ти хареса да върнеш старото великолепие на градините?

— О, вече се радвам на това! Всичко, което правим заедно, ми доставя удоволствие, нали знаеш?

Джеймс не чу скърцането на входната врата, обхвана стройната шия на младата си жена и бавно, и чувствено плъзна устни по меката й уста. Както се очакваше, желанието му веднага се събуди и мускулите в слабините му се напрегнаха.

— Вие сте моята гибел, милейди. Май ще ви върна насила в Блекбърн и ще ви затворя в стаята ви.

Селин избухна в смях.

— Аз съм под вашата команда… докато вие се подчинявате на моята.

Джеймс простена задавено.

— Господи, какъв звяр събудих!

— Жената прави онова, за което е родена — обясни невинно тя. — Имам намерение да задълбоча изследванията си, Джеймс. Няма да оставя нито една частица от теб, без да я вкуся… и да я използвам.

— Ти си вещица! — простена той. Панталонът му се изду и вече не му беше до смях, защото трябваше да уредят много важни неща. — Моля те, остави ме да се концентрирам. И не забравяй уговорката ни: аз ще преговарям с Гудуинови, докато приемат моите условия.

Уон Тел се присъедини към тях и им даде да разберат, че ги наблюдават.

— Лети! — Селин се откъсна от Джеймс и се затича към горната площадка, но там спря изведнъж. — Аз… не знам как да те наричам.

— Не бързай. Имаме много време — отвърна Лети и очите й овлажняха. — Ние с теб сме свързани от дълбоко и искрено приятелство, Селин. Може би останалото ще дойде от само себе си.

Джеймс много искаше да ги остави сами, но трябваше да го отложат за по-късно.

— Добър ден, Лети. Тук сме, за да говорим с мистър и мисис Гудуин.

Лети приглади полите на сивата си утринна рокля.

— Върнах се днес рано сутринта — обясни тя — и отначало помислих, че мистър и мисис Гудуин още спят, но леглата им бяха празни, а слугите ми казаха, че никой не ги е виждал от вчера.

— Значи все пак са били тук? — следвани по петите от Уон Тел, Джеймс и Селин влязоха в къщата.

— Готвачката ми каза, че мистър Гудуин се върнал пръв и казал на иконома Милър да вземе от кухнята нещо освежително. Милър занесъл в салона три бутилки вино за мистър Гудуин и гостите му. Малко преди десет.

Джеймс мина с мрачно изражение покрай Лети и отвори вратата на салона. Вътре нямаше никой. Под слънчевите лъчи, които влизаха през отворения прозорец, танцуваха прашинки. Върху издрасканата махагонова маса бяха оставени три използвани чаши.

Той се обърна рязко.

— Кои са били гостите му?

Лети притисна ръце към пламналите си бузи.

— Мистър Бъртрам Лечуит и синът му — отговори тихо тя. — Боя се, че нещо не е наред, милорд. Инстинктът ми го казва, а той никога не ме е лъгал.

— Името ми е Джеймс. Забрави най-после този милорд, все пак ние с теб сме роднини.

— Да… Джеймс — тя посочи чашите. — Лечуитови са изпили по няколко чашки, докато са чакали мистър Гудуин да се върне от сватбеното тържество в Блекбърн Мейнър. След това — поне така ми каза Милър — тримата излезли от салона, но никой не знае къде са отишли. Конете им са още в обора, каретата не е излизала.

— А къде е мисис Гудуин? — в гърдите на Джеймс се надигна жлъчка. Не можеше да забрави безскрупулната лъжкиня, която за малко не разруши живота му. Как я презираше!

— Доколкото разбрах, настояла мистър Гудуин да се върне сам, а тя останала. Не знаем защо, но един от кочияшите в Блекбърн Мейнър каза, че я докарал тук доста късно през нощта. След единадесет. Но и тя е изчезнала.

— Значи никой не знае, че ти си била в Уиндъм и си говорила с мен?

— Не, разбира се.

— Да претърсим къщата — реши Джеймс. — Ако имаме късмет, двамата са събрали нещата си и са офейкали, вместо да се изправят срещу мен. Те са страхливци и точно това може да се очаква от тях.

— Прав сте — кимна Лети, — но е безсмислено да претърсвате. Аз не открих нито следа от тях, а доколкото можах да преценя, всички вещи са налице. Фреда ми помогна да проверим куфарите и нещата на господарката й.

— Въпреки това ви моля още веднъж да огледаме навсякъде.

След около час, когато бяха претърсили всеки сантиметър от покоите на Гудуинови, Джеймс слезе да огледа партера.

Готвачката и Милър го увериха, че не са виждали никого в долните помещения, нито са чули подозрителни шумове.

Селин го следваше безшумно в леките си обувчици. Като забеляза колко блед беше, сърцето й се преобърна. Може би беше по-добре да не се нанасят веднага в Найтсхед. За разлика от Джеймс, тя нямаше идилични спомени от детството.

Джеймс съзнателно бе оставил библиотеката за последно.

— Тук няма и следа от тях, Джеймс — извика Уон Тел, който вървеше на няколко крачки след тях. Бързите стъпки на Лети се чуваха след него.

Джеймс отвори вратата на библиотеката и влезе. Абсолютна тишина.

Селин, само на крачка от него, потрепери и разтърка ръцете си.

— В това помещение винаги е студено. Не го харесвам…

— Тогава не стой вътре, сърце мое. Очевидно сме закъснели и плячката ни е избягала. Няма да можем да им заложим капан.

— Джеймс! — Уон Тел стоеше до писалището и опипваше една нефритова фигурка. — Вижте това!

Джеймс видя три полупразни чаши и гарафа с бренди.

— Значи са били тук… — вниманието му веднага се устреми към каменните плочи на пода. — Моля те, Лети, вземи Селин и излезте. Идете веднага в Блекбърн Мейнър и ме чакайте там.

— Джеймс?

— Моля те, скъпа, направи, каквото ти казвам. Побързай! — той сложи ръка на рамото на Уон Тел. — Ти оставаш тук.

Селин улови ръката му.

— Моето място е до теб — в очите й святкаше страх.

— Скоро ще се върна при теб, любов моя. Имаш думата ми — блестящата верижка на шията й привлече вниманието му. — Моля те, остави ми медальона. Като талисман!

Селин отвори уста да възрази, но бързо я затвори и откопча верижката. Свали медальона от шията си и го сложи в ръката му. После кимна на Лети и двете излязоха навън, уловени за ръка.

Джеймс изчака, докато стъпките им заглъхнаха, и се обърна към Уон Тел:

— Случило се е нещо страшно, приятелю. Не знам какво ни очаква, но не е нищо приятно — извади часовника от джоба на жилетката си. Три следобед. Колко часа бяха минали, откакто Мери Гудуин бе напуснала Блекбърн Мейнър, след като му разкри „истината“? — Мигът настъпи. Сега ще ти разкажа остатъка от историята на баща си.

Впечатляващите вежди на Уон Тел се събраха над носа.

— Остатък? Значи има още?

— Да — Джеймс прекоси помещението и коленичи пред нещо блестящо, което изглеждаше вкопано в пода.

Пръстенът.

— Какво е това? — Уон Тел се наведе над рамото му. — Но това е… това е пръстенът на баща ви. Носеше го винаги…

— Точно така. Направен е бил специално за това тук — Джеймс притисна печата върху трите пирамидки и го завъртя. — Това е ключ, Уон Тел, ключ, който влиза само в тази ключалка. Донеси свещ! — камъкът се плъзна безшумно настрана и в пода зейна черна дупка. Джеймс огледа медальона в лявата си ръка, взе свещта от ръцете на Уон Тел, вдигна я над главата си и се ослуша.

— Обяснете ми, Джеймс. Откъде знаете за подземието?

— От баща ми. Аз не чувам нищо, а ти?

— И аз не чувам…

Джеймс се наведе и се взря в мрака.

— Гудуинови са били тук, сигурен съм. Може би… ако са решили да слязат долу сега вероятно са някъде там и дебнат. Бъди нащрек, приятелю. Този медальон… — той показа на Уон Тел как средната част се завърта и образува мъничък, уникален ключ. — Мисля, че с него се отваря камъкът отвътре. Но в случай, че се забавя по-дълго, използвай пръстена, за да отвориш дупката.

— Мисля, че мога да блокирам камъка, за да остане отворен — каза Уон Тел, докато плочата бавно се плъзгаше обратно. — Не искам да влизате сам.

— Така трябва. Не забравяй, че ти ме научи да си служа с ножа почти толкова добре, колкото теб. Няма от какво да се опасяваш.

Джеймс отвори отново камъка и се мушна в дупката. Още преди да е намерил стъпалата, Уон Тел вече бе поставил голямото мраморно куче в отвора, за да блокира механизма.

Джеймс направи още няколко стъпки и спря. Свещта в ръката му изпрати жълти лъчи към сухите стени на тясно, дълбоко помещение.

Ноздрите му се издуха. В гърлото му се надигна гадене. В подземието вонеше нетърпимо.

Познаваше тази миризма. Мъже, видели в лицето сигурната смърт, произвеждаха точно такива изпарения. Огледа се, вдигна свещта. Стените бяха омазани с тъмни петна. Кръв! Навсякъде кървави петна, като изпръскани от безумна ръка.

Джеймс затвори очи и си заповяда да се овладее. Успокои разбунтувания си стомах, слезе още едно стъпало и се отдръпна стреснато. Ботушът му бе стъпил върху нещо, което поддаде.

— Всемогъщи боже! — дробовете му отново се напълниха с воня.

Бе стигнал края на шахтата.

Вдигна ръка над пламъчето на свещта и погледна надолу — право в широко отворените мъртви очи на Мери Гудуин. Беше стъпил върху ръката й… смачкана, покрита със засъхнала кръв, с изпочупени нокти… плътта беше само виолетова каша.

И от тези пръсти падаха потоци скъпоценни камъни: смарагди като зелен огън и диаманти, блестящи като звезди върху девствен сняг.

Джеймс с мъка устоя на напора да се върне обратно в библиотеката и раздвижи крака си. Бученето в главата му отговаряше на ударите на сърцето. Отдясно се отвори друга шахта, толкова тясна, че едър мъж можеше да върви само странично. Трупът на Мери Гудуин, увит в парцалите на роклята й, лежеше точно пред тази шахта. Под нея, сякаш прегърнати, лежаха Дариъс Гудуин и двамата Лечуит. Очевидно бяха водили отчаяна борба за спасението си, преди смъртта да ги застигне. Навсякъде около тях бяха разпръснати скъпоценни камъни — толкова много, че даже Джеймс загуби ума и дума.

Той обърна гръб на страшната гледка и изкачи, олюлявайки се, стъпалата, докато силните ръце на Уон Тел го подхванаха под мишниците и го извадиха от дупката.

— Джеймс! Господи, колко сте блед! Ей сега ще донеса…

— Не, не! — Джеймс махна с ръка. — Гади ми се, това е всичко. Гади ми се от пропастта на злото, която се разтвори пред мен. Всички са мъртви.

Уон Тел хвърли предпазлив поглед в черната дупка.

— Как така?

— Дамите от нашето семейство са скрили богатството си много грижливо. Помещението долу е измамно малко и вътре не влиза въздух. В края на шахтата има коридор. Гудуинови и двамата Лечуит са минали по него и са намерили скъпоценностите, които принадлежат на семейството ми от векове. Дотам ги е отвела алчността — спомни си смачканите ръце на Мери Гудуин и потрепери. — Тогава камъкът се е затворил и не са могли да го отворят. Нали нямат ключ…

— Никой не е помислил, че трябва да имат и медальона — кимна Уон Тел.

— Така е — Джеймс разтърси глава, за да се овладее. — Опитали са се да излязат, като са драскали по стените. Най-сетне са намерили съкровището, което са търсили двадесет години — и то ги е убило, Уон Тел.