Стела Камерън
Магическо докосване (26)

26

Две ръце се впиха във врата му. Дариъс се събуди и се замята насам-натам.

— Махни се! Престани! Ооох! — заудря около себе си като обезумял. Остри нокти одраха кожата му. Тънки, костеливи пръсти го стиснаха в желязна хватка.

Женски пръсти.

Дариъс посегна към хълцащата, облечена в бяло фигура, наведена над него, и сграбчи тънка батиста и мека плът. Ръката, която стискаше шията му, се отпусна, но хълцането се засили. Дариъс се изсмя, метна пищното тяло в леглото си и се намести отгоре му.

— Шампанското е събудило страстта ти към мен, нали, Мери? — той се ухили в неразличимото й в мрака лице и си спомни как беше реагирал на последното й предложение да се забавляват заедно. За съжаление тази вечер бе преживял страшен шок, достатъчно силен, за да го възбуди. Тази нощ му трябваше жена като Самър Пийч, за да му донесе облекчение и да го накара да забрави страха. Но Самър я нямаше и Мери беше длъжна да я замести.

— Ти си виновен за всичко! — изсъска тя и зарита безпомощно.

— Хайде, жено, отвори си краката — заповяда грубо той. — Дай и на мен малко от онова, което пилееш по сладкия Колин.

Мери нададе див вик, който го смрази. Тя се разпищя като обезумяла и започна да го удря по лицето.

— Престани! — Дариъс не можеше да улови ръцете й. — Престани… проклета мръснице! Ще ме ослепиш! — ноктите й се забиваха в клепачите му, от драскотините течеше кръв и му пречеше да вижда.

— Ти! — изпищя отново Мери, зарита с крака и се надигна насреща му. — Ти пропиля двадесет години от живота ми!

Най-сетне Дариъс успя да улови едната й ръка, а с другата запали лампата до леглото си. Мери се сви на кълбо в другия край на леглото. Косата й беше разрошена, а лицето й бе само маска на омразата, която я разтърсваше. В очите й дебнеше безумие.

„Тази жена е полудяла, каза си уплашено Дариъс и се отдръпна от нея.“

— Успокой се — помоли той и гласът му дойде някъде много отдалеч. — Знам, че си много напрегната. Вечерта беше ужасна.

— Ужасна ли? — пищните й гърди се вълнуваха под смачканата нощница. — Това беше същински ад!

— Да, да, права си! — трябваше веднага да се отърве от нея.

— Те са тук — сълзите потекоха по дебелия пласт руж на бузите й. — Тук са, казвам ти. През цялото време са били тук.

— Да, да. Само се успокой, мила!

Тя посегна и заби пръст в гърдите му.

— Да се успокоя? — преди да е стигнал отново до нея, скочи от леглото и се отдръпна в ъгъла. — Искаш да се успокоя? Не чуваш ли какво ти казвам? Бисерите са тук! Окото е тук! Разбра ли ме най-после?

Дариъс преглътна мъчително и се намръщи.

— Какви ги дрънкаш?

— В библиотеката. Една от плочите на пода се отваря. Под нея има тайно помещение. Какво, мислиш, е скрито в него, Дариъс? — тя се наведе бавно към него и в очите й светна дива злоба. — Кажи ми!

Дариъс облиза устни.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш за тайното подземие?

— Сигурна съм, разбира се. Видях го!

— Но…

— Той. Игълтън. Синът на Франсис! Видях как се промъкна в къщата, след като изпрати Селин, и тръгнах след него. Наблюдавах го през цялото време. Вратата беше само притворена. После обаче вятърът я затръшна и трябваше да се скрия в стария долап в коридора, за да не ме види.

Слепоочията на Дариъс запулсираха мъчително.

— Значи той знаеше къде е окото? — попита, повече, за да чуе гласа си, отколкото отговора. — През цялото време е знаел и е намислил да се вмъкне в къщата ни, като се престори на влюбен в Селин? По дяволите! — той се изплю ядно на пода. Това беше предателство! — Къде е сега? Още ли е при бисерите?

— Не. Затвори камъка и офейка.

Дариъс я погледна втренчено. Очите на жената се забиха в неговите като ками. В ъгълчетата на устата й се събираше слюнка.

— Утре той ще се ожени за Селин — промълви Дариъс и тези думи едва не го задавиха. — Какво ли възнамерява?

— Да използва шанса си. Ще има свободен достъп до тази къща и един ден ще ни отнеме онова, което ни принадлежи. Права съм била в предположенията си, че плячката е огромна.

— Той… слезе ли в подземието?

— Не. Погледна в отвора и отново върна каменната плоча на мястото й. Трябва му време. Това е причината да се ожени за Селин. Нищо друго. Знаех си, че тя не го интересува.

Устата на Дариъс пресъхна.

— Трябва да спрем тази сватба.

— О, не, напротив! — трескавото святкане на очите й издаваше дива злоба. — Като ги оженим, ще махнем Селин от къщата. Така ще имаме по-добри възможности. Новото му семейство ще го приема винаги благосклонно… докато удари уречения час.

— Уреченият час? — езикът му беше като подут, главата му стегната в клещи. — Изразявай се ясно, жено. Какво искаш…? — в стомаха му заседна буца. — Не, не, всичко свърши! Не искам да говориш повече за това!

Мери се приближи и застана плътно пред него.

— За какво, Дариъс? За какво не бива да говоря? — тя направи още една крачка към него и той вдъхва дълбоко миризмата на потта й, примесена със скъп парфюм. Тя вдигна ръка и я сложи на гърдите му. — Говориш за другата история, нали? За онова, което разказахме на маркиза? Не се бой, съпруже, това е минало… освен ако…

— Какво? — той се отдръпна стреснато.

— Освен ако не се окаже единствения начин да стигнем до целта. Ако наистина нямаме друга възможност да се доберем до бисерите, ще му разкажа за своя „позор“.

— Не можеш…

— Мога и още как, по дяволите! — Мери стисна юмруци и ги размаха срещу небето. — Проклет да си, глупако! Той беше в ръцете ти! В ръцете ти беше! — от гърлото й отново се изтръгна сърцераздирателен вик, който оказа смразяващо въздействие върху Дариъс.

Пъшкайки тежко, той се изправи и пропълзя до леглото. Трябваше да седне, защото краката не го държаха.

— Моля те, Мери, успокои се. Трябва да си изработим план.

— Ние? — тя се изсмя, изхълца и отговори задавено — Ние ли? Аз ще изработя плана. Ти ще правиш, каквото ти казвам.

— Да, съкровище. Ще направя всичко, което кажеш — трябваше да я залъже някак си. По-късно щеше да се отърве от нея. Тази жена можеше да съсипе живота му.

— Погледни ме, Дариъс!

Той се подчини.

— Искаш ли да ме питаш нещо? — тя се полюляваше с тромава грация и подръпваше връзките на смачкания си халат. — Не искаш ли да знаеш как Игълтън отвори каменната плоча, съпруже?

— Хайде, кажи ми — помоли Дариъс и преглътна с мъка.

Тя го сграбчи за ризата с такава бързина, че той не можа да се отдръпне.

— Онова, с което го направи, беше в ръцете ти, глупако! — очите й изведнъж угаснаха, в гласа й звънна тъга. — И ти му го върна. Ти, човекът, който беше твърдо решен да отмъсти на най-добрия си приятел, че се е родил в богато семейство, докато ти си син на обеднял скуайър! Ти, който толкова мразеше добротата на своя приятел и на семейството му, че направо се отрови. Ти изкова план, който трябваше да ни отдаде справедливост, защото я заслужавахме, а накрая, когато успехът беше съвсем близо, му върна ключа към тази справедливост.

Дариъс се разтрепери. По лицето му се стичаше студена пот.

— Какъв ключ?

— Истинският. Ти реши, че трябва да покажем пръстена на Франсис като доказателство. Когато го получи обратно от баща си, той замина доброволно и изостави тази къща и родината си. Но отнесе със себе си единственото, с което може да се намери съкровището. Той взе пръстена, съпруже, и го завеща на сина си.

— Пръстенът е ключа?