Стела Камерън
Магическо докосване (11)

11

— Отиваме ли? — Пърсивал Лечуит повдигна кривия си нос и се опита да вирне липсващата си брадичка. — Мисля, че ще си спестим времето за лимонада, нали и вие сте на това мнение, скъпа моя? Къде е компаньонката ви? Ще я отпратя и лично ще ви придружа до вкъщи.

— В никакъв случай — Селин се усмихна със здраво стиснати зъби. Направи се, че се спъва, и изтръгна ръката си. — Ако още веднъж ме докоснете, сър, ще се разпищя — изсъска тя. — И мога да ви уверя, че всички ще ме чуят.

Виконт Уетбъри все още беше от другата й страна, обикновено гладкото му чело беше набръчкано от тревога. Селин се обърна към него и заговори весело:

— Явно нашата лимонада не е благоприятствана от съдбата, Роланд. Искате ли да опитаме повторно да стигнем до бюфета?

Гостите, които стояха наблизо и бяха замлъкнали, за да чуят нещо интересно, което да даде материал за клюки, загубиха интерес. Разговорите отново се оживиха. Вече почти никой не ги наблюдаваше.

За съжаление Пърсивал Лечуит не се остави да бъде отпратен толкова лесно.

— Трябва ли да ви напомня, че родителите ви няма да се зарадват на грубото ви държание? А баща ми ще побеснее.

Селин се направи, че не го разбира.

— Грубо държание, мистър Лечуит? — тя се огледа търсещо. — Кой тук се държи грубо?

— Аз казах — натърти Пърсивал Лечуит и отново повиши глас, — казах, че родителите ви няма… няма… — като забеляза, че отново имаше слушатели — този път почти в целия салон — той замлъкна и отмести поглед. Хората наоколо отново наостриха уши и протегнаха шии.

Гостите си зашепнаха възбудено. Елегантно фризирани глави се сведоха една към друга в морето от скъпи копринени одежди.

Жената, която стоеше най-близо до Селин, пристъпи напред, за да чува всяка дума. Ала в следващия миг направи крачка назад, наведе се към мъжа, който я придружаваше, и пошепна високо:

— Той е тук! А аз си мислех, че не ходи по приеми.

— Е, тази вечер е дошъл — отговори доста грубо мъжът. — Просто не мога да разбера защо се вдига толкова шум около него. Не е някоя забележителна личност…

— Богатството винаги събужда внимание. Как мислиш, дали слуховете са верни? За онова, другото?

Мъжът се нацупи още повече.

— Вероятно. Нямам доверие на тези чужденци.

— Нима той наистина е чужденец, Фредерик? Не е ли англичанин?

— Разбира се, че е чужденец. Един англичанин никога не би… О, Доти, знаеш какво имам предвид. Това е неприлично.

Дамата се изкиска доволно.

— Защото се прави под чаршафите, нали? — въпреки че бе покрила бузите си с дебел слой бяла пудра, те блестяха от пот и мазнина. — Но ако той наистина е приказно богат, както говорят хората, нашите най-добри семейства ще бъдат готови да си затворят и двете очи. Макар че няма титла, този човек е най-добрата партия на сезона.

Преди да е успяла да разбере кой е обектът на този пикантен разговор, Селин усети как всички в салона едновременно спряха да дишат. Последва всеобщ шепот и гостите в близост до мисис Арбътнот се разделиха, за да отворят пътека към домакинята. На прага на салона стоеше едър мъж с гарвановочерна коса и се оглеждаше с отегчен вид.

Имаше само една личност, чието присъствие усещаше с всяка частица от тялото си… и преди всичко със сърцето си.

Джеймс Игълтън. Тъмна, завладяваща фигура в черен вечерен костюм закрачи отмерено към домакинята.

— Мисис Арбътнот?

Златният лорнет блесна и достолепната дама огледа новопристигналия гост с жаден интерес.

— Аз съм Хедвига Арбътнот. Значи вие сте този Игълтън?

Селин притисна ръка към сърцето си. В тялото й сякаш се разхвърчаха стотици пеперуди.

— Джеймс Игълтън, мадам, на вашите услуги.

Мисис Арбътнот се засмя и отвори ветрилото си, украсено с виолетови пауни.

— Ако може да се вярва на известни хора, вашите услуги могат да бъдат много… екзотични.

Колективният шок се разтвори във всеобщо кискане.

Селин не разбра защо забележката на домакинята бе приета по този начин — мисис Арбътнот беше крайно несимпатична, освен това нямаше никакво право да предизвиква Джеймс пред толкова хора.

— Какво точно ви води тук, мистър Игълтън?

Слушателите отново затаиха дъх. Не бяха очаквали такъв прям въпрос от домакинята.

Джеймс изобщо не ги забеляза. Бе избрал точно този момент, за да огледа публиката в залата… и много скоро намери лицето, което единствено го интересуваше.

Селин отвори уста.

Той се усмихна сърдечно, погледът му се плъзна надолу… още по-надолу…

Мис Гудуин шумно пое въздух.

Широките, силни гърди бяха покрити с блестяща бяла риза, подкупващо скромна, също като безукорната вратовръзка и жилетката, която падаше без никакви гънки върху плоския корем. Младата дама вдигна ръка към дълбокото деколте на роклята, което се вълнуваше очарователно. Мъжът промени позата си, разкрачи се съвсем леко. В залата нямаше друг мъж с толкова стройни крака, с толкова яки мускули… така могъщо очертани…

Лицето на Селин пламна и тя бързо сведе глава.

Мистър Игълтън се усмихна и показа недвусмислено, че е видял всяка подробност от огледа й и е останал много доволен от резултата. Този мъж беше магьосник!

Мисис Арбътнот го потупа по ръката с ветрилото и околните се стреснаха.

— Зададох ви въпрос, мистър Игълтън.

— И какъв беше той?

— Защо сте тук?

— Вие ме поканихте.

— Но вие ми отказахте, сър.

— Наистина ли? — очите му бяха вперени в Селин. — Много странно. Да, може би. Значи съм променил мнението си.

Селин не беше в състояние да откъсне поглед от лицето му. То й казваше, че е дошъл само заради нея. Само защото тя бе споменала, че е поканена на приема.

Джеймс се поклони едва забележимо и тя отново сведе глава. Защо този мъж караше сърцето й да бие като безумно и размекваше тялото й? Защо с един поглед будеше в слабините й тежък, топъл копнеж… за какво? Докосванията му бяха абсолютно нови за нея. Никога не беше преживявала подобно нещо. Как смееше точно сега да събуди копнежа в тялото й? Той си играеше с нея… или може би не?

— Колко от онова, което се говори за вас в града, е вярно, мистър Игълтън?

Джеймс се обърна отново към домакинята.

— Какво по-точно се говори за мен, милейди?

— Че имате… необикновено домакинство.

— В известен смисъл слуховете са верни.

— Защо в известен смисъл?

— Аз се смятам за човек, благословен от съдбата… — отново улови погледа на Селин и продължи: — Човек, който поддържа само онези връзки, които са му приятни… и му доставят радост… в и извън домакинството си.

Тя ли му доставяше радост?

Пърсивал Лечуит изпухтя така шумно, че десетки глави се обърнаха към тях.

— Наистина мисля, че този човек ви зяпа, Селин — изграчи той. — Веднага си тръгваме!

— Ще си тръгна, когато аз пожелая — отговори тя хладно. — Но не с вас!

В залата отново бе станало шумно, гостите разговаряха и се смееха. Само онези, които стояха в непосредствена близост до тях, ги наблюдаваха и си шепнеха. Лейди Дафне успя да отвлече виконт Уетбъри от Селин и зашепна нещо в ухото му.

Пърсивал Лечуит застана пред нея, за да препречи пътя пред погледа на Джеймс.

— Мисля, че ви е горещо — светлите му очи се впиха в деколтето й и той изфуча гневно — Предлагам да направите това, което ви казвам, момиче! Баща ми сигурно ще се ядоса ужасно, като разбере как сте се държали със сина му.

Селин усети присвиване в стомаха… и гневът й се изля като буен поток.

— Не дължа послушание на баща ви, още по-малко пък на вас, мистър Лечуит. Бъдете така любезен и ме оставете на мира.

Преди да е осъзнала какво ще последва, Пърсивал сграбчи китката й и я привлече към себе си. Лицето над дантеленото жабо на ризата беше разкривено от гняв. „Даже разкошните рюшове не са в състояние да прикрият хлътналите му гърди, каза си злобно Селин и се опита да се освободи.“

— Веднага ме пуснете, сър!

— Ще направите, каквото ви казвам. Проклета малка мръсница! — изсъска вбесено младежът. — Нямате никакво право да изразявате собствени желания. Родителите ви бяха абсолютно прави: имате нужда от строга ръка! Баща ми и аз сме точно мъжете, които ще ви научат да се държите прилично!

Селин усети как в гърлото й се надигна гадене. Лицето й беше смъртнобледо, но в гърдите й гореше огън. Нямаше да позволи да я омъжат за отвратителния Бъртрам Лечуит. Нямаше да търпи нито секунда повече още по-отвратителния му син.

— Добър вечер, мис Гудуин. Много се радвам да ви видя тук.

Селин вдигна глава и погледна право в тъмните очи на Джеймс Игълтън. Той стоеше зад Лечуит и я гледаше над увисналите му рамене.

— Добър вечер, мистър Игълтън. Радостта е изцяло моя.

Пърсивал стисна китката й още по-силно и се обърна предизвикателно към Джеймс.

— Аз съм Пърсивал Лечуит. Тази дама…

— Бащата на мистър Лечуит е познат на баща ми — обясни бързо Селин. — Мистър Пърсивал Лечуит, позволете да ви представя мистър Джеймс Игълтън.

— Познавам го — изсъска Пърсивал. — Всеки гост на приема знае кой е той. Но сега ви моля да ни извините, сър…

— Вас ще извиня, и то с удоволствие — отговори Джеймс и оголи зъби в застрашителна усмивка. — Истинско щастие е за вас…

Пърсивал запристъпва нервно от крак на крак.

— Какво искате да кажете?

— Не вярвах, че ще ви намеря така лесно.

Младежът го изгледа подозрително и сведе глава.

— На входа един мъж питаше за вас. Доста дързък, без маниери…

Селин следеше с интерес реакцията на Пърсивал. Тесните устни затрепериха. Под бялата кожа на слепоочията запулсираха издути вени. Джеймс избухна в тих смях.

— Виждам, че не ми вярвате, но не разбирам защо. Може пък онзи мъж да не е произнесъл правилно името ви. Крещеше нещо за спортен клуб или друго такова безумие…

Пърсивал бавно свали пръстите си от китката на Селин.

— Спортен клуб? Сигурен ли сте?

Джеймс равнодушно вдигна рамене.

— Хайде, не мислете повече за това. Всички виждат, че вие не сте спортен тип.

Селин се изкиска доволно, но Пърсивал явно не разбра обидата.

— Кълна се в името на Зевс… — прошепна задавено той. — Сигурно е бил… — отново вирна несъществуващата си брадичка и се запъти към вратата, без да удостои Селин дори с поглед. — Кълна се в Зевс… — повтори той и почти се затича.

— И аз се кълна в Зевс — проговори дълбок, мек глас съвсем близо до ухото й, — че тази вечер сте прекрасна, мое златно момиче. Искате ли да се махнем оттук, скъпа?

Селин вдигна лице към неговото и отговори, без да мисли:

— Мислех за вас…

— Много се радвам. И аз мислех за вас.

Лейди Дафне остави объркания виконт Уетбъри и се приближи към Джеймс. Измери го с възхитен поглед и попита:

— Вие сте Джеймс Игълтън с огромната корабна компания, нали?

Усмивката му угасна.

— Да.

— Това е лейди Дафне…

— Дафне е напълно достатъчно между приятели — прекъсна я младата дама и очите й отново засвяткаха предизвикателно. — Значи се познавате със Селин, мистър Игълтън?

— Правилно предполагате.

Лейди Дафне въздъхна театрално.

— О, чудесно! Може би ще успеете да я убедите да ми прости глупостите, които изрекох преди малко. Кажете на Селин, че по-скоро ще си отхапя езика, отколкото да нараня сладко същество като нея.

Джеймс реагира само с вдигане на тъмните си вежди.

— Да, виждам, че ще ми помогнете. Изабел ми е сърдита и аз нямам друг изход, освен да моля смирено за прошка, нали?

Мистър Игълтън наклони глава.

В този миг дотича Изабел Прентъргаст, по-червена дори от червената дантела на роклята си, и хвана ръката на приятелката си.

— Няма ли да престанеш най-после, Дафне! — извика тя и се обърна към Селин: — Сигурна съм, че Селин иска по-бързо да забравим тази работа, нали, скъпа?

Младото момиче забеляза страха в очите на Изабел и изпита съчувствие. Ала очите на лейди Дафне святкаха злобно.

— Изабел е толкова мекосърдечна. Иска да спаси целия свят, макар да знае, че това е невъзможно. Във време като нашето всеки трябва да знае къде му е мястото и да го приема. Не мислите ли и вие така, Селин? Да вярвам ли, че най-сетне сте разбрали каква катастрофа може да стане, когато… когато се възползвате от чувствителността на хора като Изабел?

Селин пое дълбоко въздух. Виконт Уетбъри и униформеният му приятел стояха наблизо заедно с още няколко кавалери. С тях имаше и две момичета на нейната възраст.

Лейди Дафне вдигна затвореното си ветрило към устните.

— Всъщност Изабел заслужава признание за жеста си, не намирате ли, Селин?

Лицето на Изабел запламтя още по-силно. Трябваше да има изход от тази дилема… Да, имаше, и тя щеше да го намери. Беше малко рисковано, но…

— Нали Селин изглежда великолепно в роклята на Изабел? — лейди Дафне нанесе смъртоносния удар, без да трепне.

Нямаше друг избор. Селин се усмихна на обкръжилите ги младежи и девойки, залюля се грациозно и приглади жълтите муселинени поли.

— Добре, издадохте тайната ни! Права сте, Изабел трябва да получи похвала за прекрасната си идея. Честно казано, аз съм възхитена от нея.

— О, не! — Изабел се разтрепери с цялото си тяло. — Идеята беше на Селин. Аз само реших да помогна, доколкото мога.

Лейди Дафне се изсмя злобно.

— Добре се справяте, Изабел. Всекиму заслуженото. Честността е единственото, което има значение.

— За какво по-точно става дума? — намеси се спокойно Джеймс.

Селин събра цялата си смелост и заговори:

— Признавам, че идеята е моя, но Изабел я одобри. Накратко казано: според мен е недопустимо прахосничество, толкова много прекрасни бални рокли да бъдат обличани само веднъж, когато в страната има стотици и хиляди нуждаещи се хора. Помислих и намерих разрешението на проблема: много млади жени, които се намират в подобна ситуация, могат да направят промени и да облекат роклите повторно. По този начин можем да направим нещо наистина добро в името на пестеливостта и на любовта към ближния. Кой твърди, че тази рокля не е прекрасна, само защото е била носена и от друга млада дама преди мен?

Хор от убедени мъжки гласове отрече шумно.

— Нима това означава, че сте взели тази рокля от Изабел назаем? Че тя не ви я е подарила?

— Точно така — отговори Селин с високо вдигната глава. — Решихме, че това ще е нашия принос към подобряването на социалното съзнание. Нали нашите родители и близки, както и църквата ни учат, че трябва да правим добри дела? Що се отнася до мен, аз смятам, че те трябва да станат част от живота ни. Убедена съм в това.

— Слушайте, слушайте! — извика тържествено Роланд, сякаш се намираше в парламента. Околните зашепнаха одобрително.

Селин се обърна към Изабел.

— Благодаря ви, че проявихте смелост и се включихте в начинанието. Можете да бъдете уверена, че парите, които не похарчих за нова рокля, бяха дадени за образованието на бедни, честни жени, които имат нужда от подкрепа в трудния си живот.

— Похвално! — Роланд се усмихна приветливо на Изабел.

— Учудващо — прошепна Джеймс.

Селин не го погледна. Зарадвана от положителните отзиви на признанието си, тя се изправи гордо и добави:

— Аз се старая да живея според принципа: най-доброто идва след това. Никакви еднодневки повече!

— Възхитително — обади се дълбок мъжки глас.

— Наистина е оригинална — подкрепи го друг.

— Никакви еднодневки повече — повтори момиче, облечено изцяло в бяло.

Откровеността я спаси… поне засега.