Стела Камерън
Магическо докосване (24)

24

Селин пое дълбоко въздух и погледна към Блекбърн Мейнър. Утре щеше да стане жена на Джеймс.

— Наистина, Селин, не мога да разбера, защо Лети не се вслуша в нарежданията ми! Тази рокля не е подходяща за предсватбеното тържество на едно младо момиче. Аз знам по-добре от нея.

— Не се сърди, мамо. И не обвинявай Лети, моля те. Аз лично избрах роклята и съм убедена, че ми отива.

Ръждивочервената коприна беше скроена много скромно. Само деколтето бе украсено с тясна дантела с цвят на слонова кост. Ала Селин знаеше, че цветът подхожда съвършено на тена й, освен това роклята не беше „еднодневка“, което й доставяше огромно удоволствие.

— Много шум за нищо, ако питаш мен — намеси се баща й. — Сделката е перфектна. Не мога да си представя, защо Игълтън просто не вземе завоеванието си, да си плати и край.

Селин се уви в красивата наметка от наситенозелено копринено кадифе и тръгна пред родителите си към светлините, които искряха от широко отворената входна врата на господарската къща.

„Предсватбеното празненство е част от подаръка ми за Селин — бе казал Джеймс.“ Можеше ли да съществува толкова много щастие на света?

Чу се музика, изпълнявана на някакъв тайнствен инструмент, какъвто не бе чувала досега.

— Ама че глупости — мърмореше баща й зад нея. — Никога не съм си помислял, че ще доживея деня, когато ще танцувам по свирката на някакво си парвеню в къщата на стария скуайър Лоудър. Какво падение. Игълтън е простак, който се стреми да се издигне.

— Мисля, че си прав. Вкусът му е ужасен.

— Но парите му са истински и плаща добре. Само това има значение.

Селин стисна устни. Нямаше да им позволи да развалят радостта й.

Колин, новият ратай, неочаквано повишен от майка й в кочияш, я погледна безпомощно. Бяха му обяснили какви са задълженията му: че трябва да ги отведе в Блекбърн Мейнър, да слезе пръв, да изкачи стълбата и да почука на вратата — но при вида на широко отворената врата вече не знаеше какво да прави.

— Отворил е вратата, за да може всеки обикновен зяпач да види какво става — каза баща й, без да си даде труд да понижи тон. — Какво очакваш от такъв дивак? Няма представа какво се иска в обществото. Да знаеш какви истории се разправят в селото! Странни хора. Странни събития.

Изкачиха солидната каменна стълба и застанаха пред отворената врата, без да знаят какво да предприемат.

— Какво сега, мисис Гудуин?

Мама махна на новоизпечения кочияш да отстъпи настрана и му се усмихна така, както Селин никога не я беше виждала да се усмихва.

— Нямам думи — изрече тя и разтърси къдричките, които падаха по лицето й под яркосиния тюрбан. — Няма портиер! Какво се очаква от нас?

— Добър вечер, мис Селин — при появата на Уон Тел всички онемяха — както обикновено. — Добър вечер, мистър и мисис Гудуин. Мистър Игълтън ви очаква.

— Така е!

Времето спря.

Селин чу магични песнопения, които възпяваха непознати места, видя се в огромна зала, осветена от хиляди свещи в кристални полилеи, и вдъхна сладкия аромат на стотици жълти рози, с които бяха украсени фоайето и стълбището.

Но тя виждаше само Джеймс.

Той закрачи право към нея: нейния едър, широкоплещест, замайващо красив жених. Редом с него всички мъже се губеха. Селин усети, че не й достига въздух. По лицето му се стрелкаха сенки, забулваха го в мрак — като очите му, които гледаха само нея — а после разкриваха изисканата бледност на кожата, опъната над скулите.

— Ела при мен, Селин — проговори нежно той и й протегна силната си ръка. Пръстите му се сключиха здраво около нейните. — Специално отчупих тръните от тази — и й подаде една-единствена, съвършена роза.

Селин допря розата до бузата си и затвори очи.

— „Очарователната Тили“ — прошепна тя, спомнила си първия следобед, който бяха прекарали заедно. — Възможно ли е да се познаваме толкова отскоро?

Джеймс я привлече към себе си и пошепна в ухото й:

— Значи помниш всичко, мое златно момиче?

— Да. Помня всеки миг, който сме прекарали заедно.

— Аз също. От утре вече никога няма да се разделяме, сладката ми.

С елегантния вечерен костюм и съвършената бяла копринена риза той изглеждаше наистина величествен. Предлагаше й убежище, закрила… и страст — държана под контрол от желязното му самообладание. То изглеждаше особено силно в сравнение с нейното окончателно отдаване.

Изведнъж Джеймс се усмихна.

— Дай ми наметката си — докато я сваляше от раменете й, Селин забеляза първо Лиам, която бе коленичила на сребърна възглавница и държеше в ръце странен инструмент. Крехките й пръсти изтръгваха от дългите струни сладки звуци, които затрогваха сърцето и душата.

— Здравей, Селин! — Дейвид я поздрави от тъмния ъгъл зад Лиам. — Изглеждаш прекрасно.

— Нали? — промълви Джеймс.

Селин беше неспособна да каже и една дума. Само отиде при Дейвид, целуна го по бузата и отговори на дяволитата усмивка на Лиам.

Майка й и баща й предадоха палтата си и последваха Уон Тел във фоайето. Двамата се спогледаха многозначително и минаха през двукрилата врата.

Джеймс предложи ръката си на Селин.

— Ела, скъпа — той отведе невестата си в малка, красиво обзаведена трапезария. Масата беше подредена със злато и кристал, които светеха под приглушената светлина на свещите. Джеймс я настани на мястото вляво от себе си.

Когато сътрапезниците насядаха на масата, включително Дейвид, Мери Гудуин се намръщи и изрече презрително:

— Шестима! — огледа неодобрително малкото прибори, отвори изрисуваното си ветрило в синьо и бронзово и започна да си вее, за да покаже безразличието си. Къдричките около яркочервеното й лице се развяха и направиха лицето й гротескно. — Не е точно това, на което една горда майка се надява за единствената си дъщеря.

Селин положи големи усилия да потисне враждебността, която пламна в сърцето й.

— Как успя да свършиш всичко за една седмица, Джеймс? Толкова е празнично…

— Аз…

— Той само даваше нареждания и предявяваше претенциите си, Селин — обяви Лиам, застанала зад стола на Джеймс. Днес изглеждаше послушна като ученичка в строга светлосиня туника. — Винаги прави така! И, естествено, успява да наложи волята си — тя плесна с ръце и се нацупи очарователно.

Селин се засмя весело, направи се, че не забелязва как Джеймс стиска устни и иронично вдига вежди.

— Добре, че не решихте вечерята да се състои на Гросвенър Скуеър. Пренесохме почти всичко тук и сега щяхте да ядете на пода!

Джеймс и Дейвид избухнаха в смях, майка й зацъка неодобрително, но Лиам я прекъсна, като отново плесна с ръце. През вратата до камината с перваз в стил рококо започнаха да влизат слуги.

Уон Тел стоеше до висока маса за сервиране от абаносово дърво върху месингови крака с форма на риби. След незабележим знак от Джеймс той пристъпи напред и се приведе към господаря си. В следващия момент вече бе излязъл от помещението.

Докато трима слуги поставяха пред всеки гост купичка за изплакване на пръстите, внушителният майордом започна да сервира супа от ръчно изрисуван порцеланов супник.

Джеймс стисна ръката на Селин под масата и я дръпна към себе си. Сложи я върху коравото си бедро и започна ритмично да я милва.

— Искате ли малко лимонада, Селин? — попита звънък глас до ухото й. — Изглеждате прекрасно, но сте малко изтощена.

Селин вдигна стреснато глава и погледна право в сияещите сини очи на Руби Роуз.

— Руби… — от девствено бялото боне до излъсканите черни обувки Руби Роуз изглеждаше като образец на домашна прислужница. — Благодаря, скъпа, с удоволствие ще изпия една чаша.

Селин беше възхитена от промяната, която беше станала с тази млада жена, която само преди няколко месеца бе пристигнала от Лондон в ярките си, грозни дрехи. Следващото лице, което забеляза, я изненада още повече. Мисис Стриклънд, облечена в най-хубавата си дреха, следеше работата на Руби Роуз с едва скривано задоволство и много приличаше на щастлива кръстница. Изведнъж Селин усети, че някой я наблюдава, улови триумфалната усмивка на Дейвид и му се усмихна в отговор.

Столът отдясно на Джеймс остана празен, но това изобщо не го разтревожи. От време на време Селин го поглеждаше въпросително. Може би там щеше да седне Уон Тел… или все пак очакваха още някого?

Тя хапна съвсем малко от супата, едва опита пастетчетата от дивеч, рибата и изисканите гарнитури, компота и лимоновия пай. Слугите внасяха и изнасяха ястия, майка й и баща й дъвчеха безмълвно и равнодушно, Дейвид и Джеймс обаче ядяха с голям апетит и наслада. Все пак Селин успя да преглътне няколко хапки и да се усмихне. През цялото време усещаше присъствието на Джеймс до дъното на душата си. Само той имаше значение.

Лек натиск върху ръката й я накара да устреми поглед към лицето му. Той се наведе към нея и пошепна:

— Не се плаши, скъпа моя. Ще има малка изненада.

Преди да го попита за какво става дума, Уон Тел влезе в трапезарията и се покашля.

— Пристигна и последният ви гост, мистър Игълтън. Огъстъс Сейнт Джилс, трети маркиз Кастърбридж.

Джеймс стана веднага, след него и Дейвид.

Неочакван гост, наистина. Но Селин беше толкова щастлива, че бе готова да приеме всеки, който искаше да вземе участие в тази прекрасна вечер. Защо татко й не ставаше? И защо майка й изглеждаше толкова смаяна?

Маркизът влезе с отмерена крачка, много елегантен, младежки свеж, и се усмихна във всички посоки.

— Добър вечер, господа! Щастлив повод. Много щастлив. Както чух, имаме основания да поднесем благопожелания — удари Джеймс по рамото, поднесе ръката на Селин към устните си и прошепна: — Вече разбирам защо момчето бърза толкова, скъпа.

Когато Уон Тел понечи да му придърпа стола, маркизът го спря и повика майордома.

— Напълни чашите с шампанско, добри човече! Да няма нито една празна! Имаме щастлив повод! Тази вечер трябва да изясним още някои неща — обърна се към майка й и баща й и кимна. — Виж ти, Дариъс и Мери Гудуин. Прилично изглеждате, наистина. Щастлив ден за всички ни.

Селин усети хладен полъх, макар че помещението беше много топло. Издутите ноздри на майка й показваха, че мрази да я наричат прилично изглеждаща. Баща й стискаше с такава сила ръба на масата, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Маркизът даде знак на Джеймс и Дейвид да седнат отново.

— Онова, което ще ви кажа сега, трябваше да бъде обявено още от месеци. Джеймс ме убеди да почакам.

Без да го е грижа за правилата на приличието, Джеймс сложи ръка на тила на Селин и й се усмихна успокоително.

— Дариъс и вие, Мери, сигурно помните добре Франсис и Софи Сейнт Джилс — Огъстъс вдигна чашата шампанско, която му подадоха, и изчака, докато останалите сътрапезници последват примера му. — Искам първо да пием за една прекрасна двойка: за моя прекрасен брат Франсис и за красивата му, нежна съпруга Софи!

В пълна тишина гостите поднесоха чашите към устата си — всички, с изключение на двамата Гудуин. Селин видя как бледото лице на майка й почти позеленя, а татко й явно не беше в състояние да затвори уста. Селин също пи, но в гърлото й бе заседнала буца. Нямаше представа какво означава внезапното напрежение сред присъстващите.

— Вие, Дариъс и Мери, не знаете, че… — маркизът млъкна за миг и устреми пронизващ поглед към двойката. — Уверен съм, че онова, което ще ви съобщя сега, ще ви зарадва неимоверно много. Мъжът до вашата дъщеря, мъжът, които утре ще стане неин съпруг и ваш зет, този мъж не е човекът, за когото се представя.

В кратката пауза, която последва, Селин погледна едно след друго във всички лица: Дейвид се намръщи объркано, родителите й се вцепениха, а Джеймс… Тъга. Селин откри в лицето му само дълбока, бездънно дълбока тъга. Самата тя беше на ръба на отчаянието. Във всичко това нямаше смисъл.

— Дариъс! — гласът на майка й се пречупи. — Какво говори той? Какво става тук?

— Сега ще ви кажа! — засмя се маркизът. — Всички сме възхитени от тази неочаквана среща, нали, Мери?

Джеймс стисна по-здраво тила на Селин, погледна в очите й, целуна я нежно по бузата и й пошепна:

— Всичко е наред, сърце мое. Вярвай ми!

— И така — изгърмя лорд Кастърбридж, — за мен е извънредна радост, чест, радостен дълг да поздравя Джеймс с годежа му — в навечерието на сватбата му със Селин, — и да обявя, че той ще носи името Игълтън само до деня, когато ще разкрием истинската му самоличност.

Лиам застана зад Дейвид, ръката й се плъзна по рамото му и той я покри със своята.

— Ще позволите ли — лорд Кастърбридж вдигна ръка и огледа строго сътрапезниците — да ви представя Джеймс Сейнт Джилс, граф Игълтън, мой племенник и единствен наследник!

Маркизът пи, Дейвид последва примера му. Селин поднесе чашата към устата си с трепереща ръка. Мама и татко стояха като вкаменени. Защо? Самата Селин бе като ударена от гръм. Мъжът, за когото щеше да се омъжи утре, бе забравил да й разкрие произхода си. Ако тази сватба все пак щеше да се състои, тя нямаше да стане мисис Игълтън, а лейди Игълтън. Невероятно!

— Защо? — гласът на майка й, неестествено висок, прозвуча дрезгаво. Тя посочи Джеймс с пръст.

— Много просто — отговори бързо Джеймс. — Исках да съм сигурен, че Селин ще ме вземе заради самия мен, а не поради някакво криворазбрано чувство за дълг.

— Дълг? — Селин преглътна мъчително.

— Бащите ни са били близки приятели, сладката ми. Не исках да се омъжиш за мен само за да отдадеш почит на приятелството им. Сигурен съм, че одобрявате поведението ми, мистър и мисис Гудуин — той се обърна към двамата и умело изобрази умолително изражение. — Знаете ли, мислех си, че ще си спомните за мен. Даже се надявах да ме познаете. Но при последната ни среща — преди баща ми да реши да потърси щастието си в далечните морета, — бях само едно малко момче и без съмнение съм се променил много.

— Наистина — кимна бавно баща й. Най-сетне изпи шампанското си и майка й последва примера му. — Бях много тъжен, когато изгубих връзка с родителите ви. Ами Франсис… защо не е… След като замина, не се обади нито веднъж.

— Знам — отговори Джеймс с вдигане на раменете. — Баща ми се хвана здраво за работа и не мислеше за нищо друго. Двамата с мама се откъснаха завинаги от Англия, щом се установихме в Пайпан.

Мери изглеждаше много развълнувана, но явно бе преодоляла първия шок.

— Ами скъпата Софи? Къде е тя? Не се съмнявам, че скоро ще видим и родителите ви. Не мога да си представя, че двамата ще пропуснат сватбата на единствения си син.

Джеймс свали ръката си от тила на Селин и даде знак на майордома да напълни чашата му. Докато чакаше, той хвърли поглед към чичо си и маркизът му кимна. Явно между двамата нямаше нужда от думи.

— Родителите ми — каза Джеймс и се взря в чашата си с шампанско — вече не са между живите. Вероятно сте ме чули да споменавам, че съм поел работата на баща си. Той почина преди една година. Мама си отиде от нас няколко месеца преди това.

Годеницата задуши с мъка съчувствения си вик и притисна ръце към устата си.

— О! — смутена до дън душа, Селин установи, че майка й прояви повече задоволство, отколкото тъга. — О, бедната, скъпа Софи! И бедният Франсис, естествено. Значи са ви разказвали за нашето… приятелство?

— Да, много пъти — потвърди Джеймс. — Особено татко много съжаляваше за загубата на онова, с което го е дарявал мистър Гудуин.

— Загуба? — повтори остро баща й.

— Разстоянието неизбежно е сложило край на близкото приятелство, което ви е свързвало — поясни Джеймс.

След като изпразни трета чаша шампанско, Дариъс Гудуин кимна тържествено.

— Точно така. Жалко. Но вие сигурно не искате да продължим вечерта до безкрайност, моето момче. Всички сме изморени. Вероятно искате да си поговорите с негово благородие и да се подготвите за утрешния ден — той направи кратък поклон в посока към маркиз Кастърбридж. — Никога не сме говорили за миналото. Бих искал…

— Не е нужно — прекъсна го ведро маркизът. — Изобщо не е нужно. Онова, което трябва да направим, е да свикнем с новата ситуация, както казват хората. Аз ще го направя с удоволствие, уверявам ви. Крайно време е детските стаи в Кастърбридж да се събудят.

Селин разбра намека му и се изчерви като рак. Джеймс отново намери ръката й и я стисна.

— Имам подарък за Селин и смятам, че сега е моментът да й го дам — Джеймс извади от джоба си стара кожена кутийка, отвори я и й показа съдържанието. — Това беше на майка ми. Вечерта преди сватбата си го е получила от майката на баща ми. Сега е твой, Селин.

Върху старо копринено кадифе бе положен златен медальон с уникална форма. Сложната верижка бе съставена от листенца, свързани чрез дръжките си, самият медальон беше четириъгълен и в средата му бе залепен тежък кръст, украсен с цветя.

Очите на Селин се напълниха със сълзи.

— Каква красота! Това е съкровище!

Джеймс се надигна.

— Сигурен съм, че мама щеше да се радва, ако можеше лично да го сложи на шията ти — и застана зад нея.

— С удоволствие ще заместя бедната Софи — извика Мери Гудуин. Явно се бе овладяла. Попи очите си с дантелена кърпичка, стана величествено от стола си и се запъти към Джеймс. — Бедната, скъпата Софи! Вместо нея аз ще окача този медальон на шията на Селин. За съжаление майка ви не доживя да види как единствения й син се жени за дъщерята на най-добрия приятел на съпруга й! — по бузите й се стекоха две огромни сълзи.

Без да се бави, тя грабна верижката от ръцете на Джеймс и грижливо я закрепи на шията на Селин.

— Съвършено — изрече с пресекващ глас. — О, в скута има огромен диамант… Господи, колко се радвам, че мога да окажа тази малка услуга на нашите починали приятели…

— Е, добре, мисля, че е време да се сбогуваме — негово благородие даде знак за тръгване. — Гудуин, знам, че не е особено прилично, но ще ми позволите да остана за малко насаме с младата красавица, която е завладяла сърцето на племенника ми. Искам да я опозная, преди да сложи на коленете ми наследника на името Кастърбридж.

Селин сведе глава, за да скрие лицето си. Джеймс избухна в тих смях.

— Бъдете сигурни — продължи с гръмкия си глас негово благородие, — че вашето пиленце няма от какво да се притеснява с мен. По-късно ще я изпратя до вкъщи, обещавам ви. Естествено, няма да я задържа дълго, за да си почине добре преди утрешната церемония и да изглежда още по-красива!

Мъжете отново се засмяха и Селин бе готова да закрие лицето си.

— Разбира се — кимна любезно баща й. — Да се прибираме, Мери. Всички имаме нужда от сън, за да се покажем утре от най-добрата си страна. Е, до утре! Ще се радваме да се видим отново в църквата!

С дейната помощ на Лиам и Уон Тел, сбогуването с родителите й мина много бързо. След тях стана Дейвид, прегърна Селин и я целуна по челото. При това хвърли бърз поглед към Джеймс и очевидно се успокои от доброжелателното му кимване.

— Толкова се радвам за теб, милейди — каза той с мека усмивка. — Но и Джеймс — лорд Игълтън — е щастливец.

— За вас съм само Джеймс, Дейвид — изрече почти рязко Джеймс. — Безкрайно съм ви благодарен за приятелството и за помощта, която винаги сте оказвали на Селин.

Дейвид се оттегли и Селин остана сама с Джеймс и чичо му. Уон Тел и Лиам бяха изчезнали незабелязано.

— Искате ли да отидем в работната ми стая? — предложи Джеймс. — Още не е съвсем готова, но е много удобна.

Лорд Кастърбридж поклати глава и остави чашата си на масата.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да се оттегля. Надявам се, че сте ми приготвили стая?

Селин видя как мъжете се спогледаха.

— Разбира се — отговори Джеймс. — Вече се радвам, че в близко бъдеще ще мога да разведа Селин в Моршъм Хол — обърна се към Селин и поясни: — Моршъм Хол е семейното ни имение. Намира се на около два часа път северно от тук.

— И ще бъде твоят дом, когато… — продължи мисълта му Огъстъс.

— Мисля, че сега не е нужно да говорим за това — побърза да го прекъсне Джеймс.

— Както желаеш! — Лорд Кастърбридж погледна племенника си с бащинска обич. — Какъв щастлив ден за всички ни, моето момче! Желая ви добра нощ.

Когато останаха сами, двамата се изправиха един срещу друг и се погледнаха в очите. Селин установи с учудване, че не бе способна на нищо друго. Джеймс също.

— Старият негодник има добро сърце — заговори най-после Джеймс. — Не съм го молил за това… да се оттегли, искам да кажа, но ужасно се радвам, че реши да ни остави сами.

— И аз се радвам — но Селин усещаше треперенето на краката и буцата в стомаха си. Беше объркана и в същото време изпълнена с очакване. — Не съм много сигурна, че ще свикна с теб, милорд.

— На мен пък ще ми е много приятно да те наричам милейди — засмя се тихо Джеймс. — Говоря съвсем сериозно, сладката ми!

Минаха секунди. Той направи само една крачка и плъзна ръка по брадичката й. Пръстите му се заровиха в косата й и се заиграха с кичурчето, което бе паднало на бузата й. Селин въздъхна, затвори очи и сложи лице в ръката му.

Усети как той се приближи още, но не я прегърна. Когато устата му докосна устните й, толкова гладка и твърда, тя простена и се отдръпна назад, но не отвори очи. Джеймс отново намери устата й и я целуна с толкова изкусителна сдържаност, че тя сама отвори уста, за да го усети по-близо и по-дълбоко.

— Не, мила моя — езикът му се потопи за миг в ъгълчето на устата й. — Ако не те отведа веднага вкъщи, няма да се овладея и ще те взема цялата, без колебание. А съм си обещал да чакам до утре, когато ще станем мъж и жена.

Тялото на Селин пулсираше от желание да го усети, но тя не каза нищо, когато Джеймс донесе наметката й и я загърна.

— Ще заповядам да докарат каретата — каза той.

— Недей! — Селин улови ръката му. — Не искаш ли да пояздим, Джеймс? Никога не сме яздили заедно.

Той я погледна, вдигна за миг вежди при вида на вечерната рокля, но после се засмя и кимна. Дръпна шнура на звънеца до камината и заповяда на дотичалия Уон Тел да оседлае два коня.

Само след няколко минути двамата чуха конски тропот. Джеймс се наметна с късо палто и изведе Селин от къщата.

— Каква красавица! — извика възхитено Селин, като видя малката кафява кобила, чиято прясно изчеткана козина блестеше под лунната светлина.

— Твоят е — отговори Джеймс и я сложи на седлото. Нагласи полите й и я загърна с наметката. — Сигурно няма да се откажеш и от любимия си скопен кон… Клеопатра се казваше, нали? Тези проклети дамски седла! Кой идиот ги е измислил? — той хвана стъпалото й и го мушна в стремето.

Селин погледна тъмните му къдрици и се усмихна. Колебливо зарови пръсти в гъстата коса и усети как той потрепери.

— Благодаря ти, Джеймс!

Той вдигна бавно глава, без да пусне крака й.

— За какво?

— Затова, че си Джеймс. Затова, че ме спаси, макар че може би не съм такава, каквато си искал. Но те уверявам, че ще дам най-доброто от себе си.

— Кога най-после ще ми повярваш, че си всичко онова, което съм искал и на което съм се надявал? Не, ти си повече, отколкото съм мечтал да имам!

Гърлото й пресъхна и очите й се напълниха със сълзи. Помилва косата му, той обърна глава и целуна дланта й.

— Джеймс…

— Да тръгваме — заповяда строго той, отстъпи настрана и се метна на коня си. — Вие сте твърде голямо изкушение за мен, милейди.

— Още не съм твоята лейди.

Враният кон танцуваше неспокойно и Джеймс го приближи до кобилката на Селин.

— В сърцето и в ума ми отдавна си моята лейди, Селин. Искам да знаеш, че тялото ми с голяма мъка ще понесе часовете, които остават до мига, когато ще превърна мечтите си в действителност. Хайде, трябва да те заведа у вас!

Найтсхед беше само на три мили от Блекбърн Мейнър. Според Селин двамата яздеха прекалено бързо. Тя препускаше послушно след могъщия вран жребец на Джеймс и си представяше как ще се освободи от дамското седло и ще полети в галоп. Често беше препускала така в ранните утринни часове, когато нямаше опасност някой да я срещне и да разкритикува поведението й.

Враният жребец стигна до входната алея и тежките му копита отекнаха в ситния чакъл. Малката кафява кобила на Селин се държеше смело и стигна до вратата на обора само минута след своя голям събрат.

Враният кон изпръхтя и се надигна на задните си крака. Очевидно и той жадуваше за галоп. Джеймс не носеше шапка и лунната светлина подчертаваше мъжествените черти на лицето му. Той се наведе над шията на коня и го потупа успокоително.

— Великолепен е — извика Селин, когато се изравни с него. Но не посмя да изкаже мисълта си докрай. С могъщата си, но укротена сила, животното беше достоен партньор за ездача си.

Джеймс се наведе към нея.

— Ще броя минутите до утре.

— Не само ти — пошепна Селин и сърцето й ускори ритъма си.

— Толкова съм щастлива, че Дейвид се съгласи да ни венчае.

— Хм — Джеймс вдигна поглед към небето, скочи на земята и свали Селин от седлото. — Хайде, трябва да се прибираш! — гласът му бе предрезгавял, ръката му стискаше нейната.

Селин трябваше да тича, за да върви в крак с него, и когато стигнаха до стълбището, сърцето й биеше още по-силно. Джеймс я обърна към себе си и бавно сведе глава. Тя затвори очи и усети дъха му, сладък и топъл върху устните си.

— Не! — изрече рязко той.

Селин уплашено отвори очи.

— Не, мое скъпоценно момиче. Сега трябва да бъда силен, за да страдам по-малко тази нощ — смехът му прозвуча твърдо и безрадостно. Той отстъпи назад и вдигна ръка.

В първия миг Селин не разбра. После обаче промуши език между зъбите му и го притисна към неговия, вдигна ръце да го прегърне.

— Завинаги и за вечни времена — каза той и леденосинята лунна светлина отново очерта лицето му, разпали огъня в най-чувствителните места по тялото на Селин.

— Завинаги и за вечни времена — повтори тя и усети как ръцете им станаха едно. Кожа до кожа, огън до огън… живот до живот.

Той я пусна и Селин изкачи на един дъх стълбите до вратата. Отвори я и остана на прага, докато той се отдалечаваше. След минута грамадните конски копита отново затропаха по чакъла.

Утре.

 

 

Каква несправедливост!

Едно невинно селско момиче не заслужаваше такъв мъж… мъж като Джеймс Сейнт Джилс, граф Игълтън. Жената се притисна към прозореца на малкото килерче, откъдето се виждаше цялата входна алея. За момент зърна едрата мъжка фигура, която изчезна в сянката на вратата — с онази малка гъска.

Сигурно я целуваше. Милваше гърдите й. Използваше красивата си уста и езика си… Мери притисна ръка между бедрата си и усети влажната им горещина през нощницата. Колин със сигурност щеше да се зарадва на посещението й, но трябваше да почака още малко, за да не ги види някой.

Вратата се затвори и тя остана неподвижна, заслушана в стъпките на Селин, която се прибра в стаята си.

Утре дъщеря й щеше да се премести в къщата му. Да споделя стаята му, леглото му…

Игълтън скочи на седлото и препусна по входната алея, като водеше кобилката на Селин за юздата. Толкова за честната дума на Кастърбридж, който бе обещал да доведе хлапачката вкъщи. Проклето да е това име! Проклето да е и името Сейнт Джилс! Франсис… не сега не биваше да мисли за Франсис, иначе щеше да изкрещи на висок глас колко се радва на смъртта му. И двамата бяха мъртви, и той, и онази жалка глупачка, която бе избрал, въпреки че трябваше да принадлежи на нея, на Мери.

Тя бе готова да се махне от прозореца, когато нещо се раздвижи в сенките на прастарите тисове покрай алеята.

Някой се приближаваше към къщата, като се промъкваше от дърво към дърво. По дяволите! Това беше нейната къща! Нямаше да търпи никакви натрапници!

Мери отново притисна лице до стъклото и впи поглед в мрака.

Фигурата излезе от сенките и застана под изобличаващата лунна светлина.

Джеймс Игълтън! Граф Игълтън, както с гордост бе обявил проклетият му чичо. Сигурно се бе върнал, за да се промъкне тайно в стаята на Селин. Мери потрепери. Още тази нощ искаше да я има… в нейната къща.

Благородният рицар се поколеба, огледа се на всички страни и отново се плъзна като сянка в мрака — не към входната врата и стълбата, които водеха към помещенията на семейството, а към задната страна на сградата.

По гърба й пролазиха студени тръпки. Той беше син на Франсис. Бащата без съмнение бе разказал на сина си, каквото знаеше за бисерите.

Мери се поколеба. Огледа жалкото си скривалище с надвиснали от тавана паяжини. Дариъс упорито твърдеше, че Франсис не знае повече подробности за скривалището от самия него, след като тайно бе подслушал разказа на старата лейди Кастърбридж. Жалък глупак!

Спъвайки се в пътнически сандъци и други покрити предмети, Мери стигна до вратата и предпазливо я отвори. Слезе колкото можеше по-безшумно във фоайето и тръгна опипом към библиотеката.