Стела Камерън
Магическо докосване (7)

7

— Проклятие, човече, загубихме я!

— В никакъв случай, мистър Игълтън — отговори Уон Тел, прилепил лице към прозорчето на каретата. — В такива случаи е необходима известна доза дискретност и ние я спазваме. Нищо повече.

Джеймс обходи с трескав поглед множеството, което се движеше по улицата.

— Проклетата тълпа ни е обкръжила! — вече не беше сигурен, че файтонът, който бе тръгнал от Кързън Стрийт и в който седеше Селин Гудуин с икономката си, все още е пред тях.

— Успокойте се, приятелю — каза Уон Тел, който седеше до него и се оглеждаше бдително. — Знам, че ви е трудно да свикнете с новия си живот.

Лицето на Джеймс се помрачи още повече.

— Понякога заключенията ти са доста прибързани. Знаеш, че единственото ми желание е да приключа с тази работа колкото може по-скоро. Да си върна онова, което ми принадлежи, и да се махна от това гнездо на оси.

— Има хора, които твърдят, че Лондон е най-цивилизованото място в света.

Мистър Игълтън скръсти ръце под гърдите и се загледа мрачно през прозореца. Покрай каретата се точеше безкрайна върволица от лица. Дори пролетното слънце не успяваше да им придаде малко цвят.

— Който нарича това цивилизация, със сигурност не е бил никъде другаде. Сигурен ли си, че номерът с момичето не е плод на фантазията ти?

Уон Тел се усмихна.

— Защо се е държала толкова странно? И какво…

— Вашата заповед гласеше да следвам младата дама навсякъде — спомняте ли си? Разказах ви какво видях вчера на Бонд Стрийт. Днес отново сме на път към Бонд Стрийт — можете да си извадите собствени заключения.

Каретата се друсаше ужасно, колелата скърцаха бавно по неравния паваж. Един остър завой запрати Джеймс в другия край на седалката и лицето му стана още по-мрачно.

— Кажи на кочияша, че вече не се нуждаем от услугите му. По-добре да ходим пеша.

— Вече му го казах.

Джеймс направи гримаса.

— Как забравих! — Уон Тел винаги беше на две крачки пред него. — А знае ли какво да направи, за да се появи сред тази тълпа точно в момента, когато отново ще имаме нужда от него?

— Тези работи оставете на мен — отвърна величествено Уон Тел. Беше облечен както обикновено — ако подобно облекло изобщо можеше да се нарече обикновено. Синя туника, черен панталон, блестящи ботуши, кепе на главата. Лицето му се изкриви в загадъчна усмивка. — Смелост, приятелю! Убеден съм, че това излизане ще се окаже много полезно. Моят опит показва, че познаването на тайните на другия е задължително, когато искаш да го обвържеш за себе си. Според мен мис Гудуин си има тайни и не иска никой да ги узнае.

Джеймс избухна в смях.

— Наистина се радвам, че си ми приятел, а не враг. Има ли нещо ново за Гудуинови?

— Окопали са се в Найтсхед. Онзи Лечуит и синът му са им гостували, но само за един ден, и сега ги очакват в града. Според мен, Гудуинови ще ги последват много скоро.

— Значи не бива да губим време — Джеймс се местеше неспокойно на седалката. — Трябва да уредя някои неща, преди да са пристигнали — началото със Селин беше многообещаващо. При мисълта за нея слабините му моментално се напрегнаха. Това беше отличен подтик да приложи на дело леко променената си стратегия. Без никакво бавене.

Гласът на Уон Тел се втурна в мислите му.

— Смятате ли да се ожените за момичето?

Джеймс огледа спътника си с присвити очи.

— Откъде ти хрумна тази мисъл?

— Мисля, че е очевидно.

— Защо?

Уон Тел отговори спокойно на погледа му.

— Вие сте човек на честта. Твърд и суров, но… честен. След като преследвате момичето с такава упоритост, значи смятате да го притежавате изпяло. Естествено е да поискате ръката на младата дама…

— Моите намерения са моя лична работа — По дяволите, Уон Тел беше прав. Дефлорирането на невинни момичета беше удоволствие, което Джеймс изобщо не ценеше. Вкусът му беше по-скоро към опитните жени, които разбираха потребностите на мъж с гореща кръв и кипящи страсти. — Имам намерение да използвам мис Гудуин като средство, за да си осигуря достъп до Найтсхед. Ако накарам нея и родителите й да ме признаят за потенциален кандидат, ще бъда добре дошъл в къщата им. Освен това сме бъдещи съседи…

— Сезонът ще продължи още дълго — възрази Уон Тел. — А вашето търпение е на изчерпване. Как ще издържите до лятото?

Бедният влюбен се разтрепери.

— Моето самообладание не е твоя грижа.

— Дариъс Гудуин и жена му имат уговорка с Лечуит. След пристигането на онзи дебелак ще имате сериозен конкурент за компанията на красивата Селин.

— Красивата Селин… — повтори с отсъстващ вид Джеймс. — Ти каза, че онзи мъж не е… не е непременно онова, което се харесва на младите жени?

— Скоро ще навърши шестдесет години. Не само, че е дебел, ами е и грозен. Според онова, което ми разказаха, прилича на дявол, с малка уста, която постоянно облизва. Освен това узнах, че двамата със сина му са постоянно на лов за млади девици и че много момичета са изчезнали, след като са прекарали известно време с двамата почетни членове на клуба. Джеймс… — Уон Тел се наведе към него със сериозно лице. — По всичко изглежда, че двамата Лечуит искат да направят мис Гудуин част от отвратителните си забавления.

Джеймс стисна зъби.

— Това не ме засяга — „тя беше красива и невинна.“ — Смятам да продължа комедията — „невинна, но готова да бъде прелъстена от мъжа, който й показваше за какво е предназначена — да бъде способна партньорка във физическите удоволствия.“

— Освен това се носи слух, че ако двамата Лечуит се махнат от града, лондонските проститутки — или поне онези, които харесват извратеностите — ще фалират.

Джеймс се опита да не мисли за невинните очи на Селин.

— Всички слоеве на обществото трябва да се запазят. И нисшите. Няма ли най-после да се придвижим малко напред?

— Когато дамите слязат от файтона, кочияшът ще ни даде знак.

„Трябва да си намеря жена, каза си мрачно Джеймс.“ Трябваше да се отърве от натрупаната в тялото му енергия и да забрави съвършеното тяло на Селин Гудуин. Лейди Анастейша притежаваше известно очарование. Беше готов да се закълне, че тя знае десетки малки трикове, с които да доведе мъжа до екстаз. Въздъхна и поклати глава. По дяволите! Той не искаше опитните милувки на лейди Анастейша. Краката на Селин над копринените чорапи бяха толкова гладки, толкова меки, толкова прекрасни. Той беше първия мъж, който я бе докоснал интимно — в това нямаше съмнение. А когато бедрата й се отвориха безпомощно, той проникна за първи път в самия център на женствеността й и намери нежната пъпка на страстта, която реагира веднага на милувките му.

Слабините му пареха непоносимо.

Докато си играеше с гърдите й, той не можеше да се отърве от чувството, че те са инструменти само за негова употреба. А тя стенеше и се извиваше в ръцете му…

Копнежът му граничеше с мания. Разумът заплашваше да го напусне окончателно — макар че точно сега се нуждаеше от него повече от всякога.

— Мисля, че ще ви е трудно да държите Лиам под контрол — каза внезапно Уон Тел.

Джеймс му хвърли остър поглед.

— Лиам се подчинява на желанията ми.

— Видя ме с розите.

— Нали не си й казал за кого са?

— Не подценявайте нашия малък китайски дракон. Тя помоли да ме придружи, за да види как ще връча дара ви на „вашата любов“, както се изрази.

Джеймс изруга вбесено.

— Дано да си й казал, че няма никаква любов! Посъветва ли я да се грижи за кухнята и за свинете и да възпитава слугите? Трябваше да държи Лиам далече от делата си, заради нея и заради себе си. Изясни ли й, че не бива да се бърка в тази работа?

— Опитах се. Но тази сутрин не съм я виждал и нямам представа какво е замислила.

— Защо изчака толкова дълго, преди да ми кажеш за Лиам? — изкрещя Джеймс. — Как, мислиш, възможно ли е да ни е проследила?

Уон Тел изглеждаше необичайно смутен.

— Според мен тя е убедена, че се интересувате от точно определена дама. Трябва да признаете, че никога досега не сте подарявали рози. Знаете ли какво ме попита: дали жената е достойна за вас.

— Господ да ми е на помощ! — Джеймс удари с юмрук по бедрото си. — Каза ли й, че това не я засяга?

— Да, разбира се, но тя не ме остави на мира. Когато отказах да говоря повече, ми заяви, че мълчанието ми я плашело. Каза още, че нито една безцветна английска мис нямала право да мъчи мъж като вас, който заслужава само най-доброто.

— Дрън-дрън! — Джеймс вдигна очи към небето. — Не искам Лиам да се забърква. При никакви обстоятелства!

Уон Тел обърна глава към улицата.

— Знае ли какво възнамеряваме да правим днес?

— Не съм й казал.

— Възможно ли е да е узнала от някой друг?

— Мисля, че не. Но за нещастие Лиам е много сръчна, когато трябва да си набави някаква информация.

Джеймс изръмжа вбесено.

— В този случай няма шанс. По-късно ще говоря с нея.

Каретата спря рязко и кочияшът почука силно по прозорчето.

— Най-сетне! — Джеймс посегна към вратичката, но Уон Тел го задържа. — Не ме бави, човече. Те сигурно са слезли и всеки миг ще изчезнат в тълпата.

— Търпение!

Прозорчето се отвори, показа се червеното лице на кочияша.

— Лицата, които следим, слязоха от файтона, мистър Игълтън. Побързайте!

Джеймс блъсна ръката на Уон Тел, отвори вратичката и изскочи на улицата. Огледа се, но не видя познатото лице.

— Цял Лондон ли се е стекъл днес на тази улица — изръмжа недоволно той и изведнъж стисна ръката на Уон Тел. — Ето ги! Там са!

Селин Гудуин носеше сламена шапка със сини цветя, вързана под брадичката й със синя панделка. Медноцветните къдрици се бяха разпилели по гърба. Мис Фишър, която подтичваше подире й, беше облечена в черна тафта. Роклята на Селин беше от лека тъмносиня материя, която се увиваше около краката й. Двете жени носеха по няколко пакетчета.

Джеймс въздъхна изнервено.

— Излезли са на покупки, приятелю, това е всичко.

Уон Тел го дръпна в сянката на къщите.

— Наблюдавайте и чакайте. И бъдете готов за скок!

Около тях цареше пъстрата бъркотия, характерна за началото на балния сезон. Тичаха слуги, изпратени да купуват разни неща. Във въздуха се носеше миризма на змиорка и агнешки пастетчета, но Джеймс нямаше апетит.

— Насам, насам! Горещи пастетчета! По едно пени парчето! — викаха продавачите, но той не им обърна внимание. Следващата миризма беше по-фина и дойде от бъчвичката, която един мъж носеше на кожен ремък.

— Ментова вода! Половин пени чашата!

— По дяволите, това е същински панаир — изръмжа Джеймс. — Не изпускай жените от очи, Уон Тел.

— Не се тревожете — отговори верният му спътник.

Джеймс недоволно избута настрана старата продавачка, която поднесе под носа му букетче суха лавандула и зашепна дрезгаво:

— Носи късмет, милорд. Никога не отхвърляйте предложение от циганка, защото няма да имате късмет.

Джеймс погледна сбръчканото кафяво лице под мръсната кърпа и видя хитри тъмни очи. Извади от джоба си монета, мушна я в ръката на жената и продължи преследването на развяващите се сини поли.

По някое време престана да усеща Уон Тел до себе си и се озърна. Нито следа от верния му спътник. Затова продължи сам и изведнъж се озова срещу група млади контета, които крачеха хванати под ръка и се смееха дрезгаво, готови да бутнат в канавката всеки, който се осмели да застане на пътя им.

Младите аристократи се перчеха като маймуни и пъчеха гърди като пауни, но всички знаеха, че тънките им талии са стегнати в корсети, а шиите им са изкуствено удължени от колосани яки. Те оглеждаха през моноклите си минаващите момичета и пускаха обидни забележки по техен адрес.

— Питам се как така мъжете не бягат с викове от това кравешко лице…

— Жалко, че майката — кой знае коя е била — не те е удавила с останалите кученца…

Джеймс стисна ръце в юмруци. Това не го засягаше. Младите аристократи смятаха тези грубости за част от посвещаването си в мъжественост. Но подобни хора не украсяваха мъжкия свят.

— Не! — едно слугинче, най-много петнадесетгодишно, изпищя и Джеймс видя как на минаване едно от контетата вдигна полите му с бастунчето си. Съпроводен от ревовете на другарите си, младежът се обърна елегантно и се престори, че му е много трудно да освободи бастунчето си.

Джеймс усети как в гърдите му се възцари ледено спокойствие. Дясната му ръка се плъзна незабелязано под левия ръкав и измъкна стилета, с който не се разделяше от деня, когато Уон Тел му го подари. В шума и навалицата никой не забеляза как излъсканата стомана блесна за миг, но много хора видяха как от разрязания жакет на засрамения денди се посипаха стърготини.

Усмихнат, Джеймс прибра стилета в ножницата му и се отдалечи от бързо нарастващата тълпа смеещи се хора. Даже момичето, най-сетне освободено от бастуна на нахалника, се кискаше доволно.

Появи се Уон Тел. Издутите ноздри бяха единственият признак, че бе ядосан.

— Приключихте ли малкото си представление, мистър Игълтън?

Джеймс пренебрегна въпроса.

— Къде е мис Гудуин?

— Бъдете благодарен, че аз не отклонявам вниманието си така бързо като вас — Уон Тел наклони глава. — На следващата уличка. Стъпвайте внимателно. Ей сега ще я видите. Тя не бива да ви забележи. Аз ще бъда наблизо — без да бърза, той се смеси с хората, наобиколили старец с латерна. Хвърли дребна монета в чашата, която държеше малка маймунка, и в следващия момент изчезна в навалицата.

Уличка ли? Джеймс прекоси тясната, тъмна пресечка и застана пред един магазин, откъдето се виждаше добре входът на посочената от Уон Тел уличка. Защо две почтени жени бяха напуснали относителната сигурност на оживената улица и отиваха към място, където вероятно дебне опасност?

Тъкмо когато реши да пренебрегне предупреждението на слугата си и да последва Селин, двете се появиха и той се скри инстинктивно в сянката.

Селин и Лети вървяха право към него.

— … много глупаво — каза Селин тъкмо когато минаха покрай входа на магазина. — Надявам се, че й дадох да разбере. Няма да се занимавам повече с нея. Има достатъчно други заинтересовани от моите предложения.

Компаньонката й каза нещо, което Джеймс не разбра. Лицето на Селин помрачня.

— Няма да ме хванат. Размяната винаги става тайно… — двете се отдалечиха бързо.

— Да я хванат? — повтори смаяно Джеймс. — Размяна?

По дяволите, нима момичето беше омесено от същото тесто като злите си родители? В какво ли се бе забъркало?

Той изчака още няколко секунди, излезе от скривалището си… и веднага се отдръпна назад. Селин и компаньонката й стояха само на няколко метра от него и се караха.

Джеймс нахлупи цилиндъра над очите си и зачака дамите да се отдалечат. Ала след малко забеляза с ъгълчето на окото си нещо смарагдовозелено, покрито със златна бродерия, и златна панделка в гарвановочерна коса…

Лиам!

Без да мисли, излезе напред. По-добре Селин да го види. Така щеше да отдалечи Лиам от това опасно място, без да рискува да я забърка в своята работа.

В този момент се появи Уон Тел.

— Видяхте ли я?

— Лиам ли! Да! Проклета малка вещица! — мис Фишър и Селин продължиха пътя си. Това бе поне едно малко облекчение. — Къде е сега? — Лиам бе изчезнала с обичайната си бързина.

— Не е далече — отговори гневно Уон Тел. — Хайде да свършим бързо онова, което сме замислили, и да се върнем на Гросвенър Скуеър. Може би не биваше да ви замесвам в тази работа.

— О, я не говори глупости — сопна се Джеймс. — Без да иска, момичето ни даде добър коз в ръката.

— Как така? — Уон Тел вървеше на крачка след него.

Двете жени хлътнаха в следващата тъмна уличка.

— Доколкото разбрах, малката е замислила някаква глупост. Ако я хвана, ще мога да използвам това като още едно оръжие срещу родителите й. Повечето ергени, може би дори Лечуит, отказват да се обвържат с момиче със съмнителен характер — той се усмихна самоуверено. — За разлика от тях, аз съм изпълнен с разбиране и ще се съглася да пренебрегна глупостите й. Така ще спася бедното същество, преди да е останало стара мома… е, поне докато служи на целите ми.

— Великолепно — промърмори с едва прикривана ирония Уон Тел и добави: — Лиам е от другата страна на улицата.

Джеймс погледна бързо в указаната посока и успя да види как Лиам сведе глава и се мушна зад една разхождаща се двойка. Понечи да я последва, но не посмя. На сцената отново се бяха появили Селин и мис Фишър. Този път Джеймс не направи опит да се скрие. Двете жени разговаряха и се смееха. Явно начинанието им се бе увенчало с успех и бяха толкова щастливи, че не забелязваха нищо около себе си.

— Охо — промърмори Джеймс, докато следеше как двете вървяха по Бонд Стрийт. — Мисля, че вече разбирам какво е събудило интереса ти, Уон Тел.

— Явно и на вас ви е направило впечатление. Странно, нали?

— Повече от странно! Нашата невинна малка мис е замислила нещо незаконно. Одеве мина достатъчно близо до мен, за да чуя как заяви, че няма да я хванат, докато прави някакви тайни замени. Ако не бях толкова зает със собствените си намерения, щях навреме да се запитам защо две жени са натоварени с пакети, преди да са направили покупките си.

— И аз съм на това мнение — кимна Уон Тел. — Вчера това не ми направи впечатление, но днес… Виждате ли, останал им е само един голям пакет. Преди последната им спирка бяха повече.

Джеймс взе решение.

— Лиам вероятно иска само да ни проследи — дано да бе прав! — Имам намерение да се възползвам от това, което узнахме, Уон Тел. Колкото по-рано задвижим нещата, толкова по-добре. Дръж се на заден план, докато аз свърша.

Без да мисли повече за Лиам, той приключи с тайното преследване и закрачи напред с обичайната си самоувереност.

Не се наложи да върви дълго. Както очакваше, двете жени изчезнаха в следващата пресечка. В този момент пред него застана малка цветарка.

— Купете си букетче, сър — помоли плахо детето. — Аз съм бедно момиче. Купете си цветя!

Сигурно беше най-много на осем години. Джеймс извади от джоба на жилетката си монета от шест пенса, избра си букетче теменужки и даде парите на малката цветарка.

— Дръж, момиче!

— Господи, цели шест пенса! — очите на детето се устремиха към него с плаха благодарност. — Никой досега не ми е давал шест пенса. Благодаря ви, сър. Благодаря!

Джеймс зави в уличката. На остров Пайпан бедни бяха само онези, които не желаеха да работят. В момента не искаше да мисли за това, колко бездомници имаше в Лондон, особено деца, които не бяха виновни за съдбата си.

Дали Селин продаваше крадени стоки? Дали достойните за презрение Гудуинови държаха дъщеря си толкова изкъсо, че тя бе принудена да краде от собствените си родители и да продава краденото на съмнителни прекупвачи?

Единствената врата в стената от дясната му страна беше отворена и той надникна предпазливо в сумрачно помещение.

— Не, това изобщо не е достатъчно и вие го знаете много добре. Опитвате се да ме измамите, мадмоазел, но няма да стане. Моята цена е три пъти по-висока от предложението ви. И нито пени по-малко.

— Божичко! — прозвуча не особено убедителен женски глас на френски. — Сделката е невъзможна.

— Глупости! — изсъска Селин. — Естествено, че е възможна. Но щом вие не искате, ще намеря някой малко по-умен. Хайде, Лети, да си вървим.

Джеймс се притисна до стената и зачака. Букетчето теменужки в ръката му ухаеше. Мисията му се оказа по-забавна, отколкото бе очаквал.

— Добре, ще се разберем — продължи гласът, този път на простонароден лондонски диалект. — Давам още половината.

Джеймс се ухили. Значи французойката не беше французойка!

— Това не е достатъчно — отговори спокойно Селин.

— Умеете да се пазарите, скъпа, трябва да ви се признае. Е, добре, още една гвинея отгоре. Това е последната ми дума. Вземете парите или си вървете.

— Добре, ще ги взема — съгласи се Селин.

— Не предпочитате ли да получите стока? — опита отново продавачката.

— Не искам никаква стока — отговори твърдо Селин. — Настоявам да получа пари.

До ушите на Джеймс достигна тежка въздишка.

— Желязната лейди! Добре, елате в магазина. Не ми е приятно хора като вас да влизат и излизат през задната врата.

Джеймс бързо свали шапката си, провря глава през вратата и успя да види как Селин се раздели с бледозелената си рокля. По дяволите, това беше роклята, с която беше облечена в театъра! Защо й трябваше да я продава?

Роклята бе грижливо разпростряна върху нещо като работна маса между топове плат, а закръглена жена в черна роба с бели дантели тъкмо преведе посетителките през някаква врата.

Това явно е ателието на шивачката, а отпред има магазин за дамска мода, разбра Джеймс и се оттегли. Всичко беше ясно. Момичето продаваше собствените си рокли. Безкрайно интересно. Той заобиколи бързо и застана на място, откъдето виждаше добре вратата на магазина. Елементът на изненадата винаги беше добър съюзник. Днес мис Селин щеше да преживее голяма изненада.

Не се наложи да чака дълго. След няколко минути вратата се отвори и Селин излезе на улицата с триумфална усмивка на красивите устни. Тя обърна лице към слънцето, затвори за миг очи и въздъхна доволно. За разлика от нея, мис Фишър изобщо не изглеждаше доволна. Компаньонката отвори синята чантичка на Селин, девойката пусна вътре няколко монети, затвори я грижливо, стисна я в ръка и се обърна в посоката, където стоеше Джеймс.

Елементът на изненадата.