Патриша Грасо
Шотландска красавица (9)

9

Бриджит пое със свито сърце по самотния си път на югоизток. Денят беше мрачен, още следобеда тя почна неприятно да мръзне, а беше и гладна.

— Каква глупачка съм — укоряваше се сама. — Вярно, щях да събудя подозрения, ако бях облякла коженото палто, но щеше да ми е топло. Още по-лошо е, че не взех храна за из път.

Бриджит се питаше тревожно какво ще стане, когато се стъмни. Беше сигурно, че трябва да прекара нощта сама в гората. Наблизо нямаше хан, в който да похарчи от парите, които взе. Надяваше се само в околността да няма вълци.

На един завой Бриджит зърна пред себе си пешеходец. Като чу коня, той спря и се обърна. Тя приближи предпазливо.

Отдалеч й заприлича на странен старец, но стойката му и силното тяло не създаваха впечатление за напреднала възраст. Облечен беше в дълги, опърпани дрехи, носеше дебела скитническа тояга.

Някой набожен поклонник, помисли си Бриджит. Но когато се изравни с него, разбра, че е много по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед, навярно на възрастта на Иън.

Беше висок и широкоплещест. Дългата му несресана коса беше кестенява. Само странните дрехи и наболата брада създаваха илюзията за стар човек.

Мъжът я загледа любопитно и Бриджит пришпори коня. Погледите им се срещнаха и тя потрепери, защото пронизващите сиви очи й се сториха много познати. Къде е виждала такива очи?

И без да я е разгледал отблизо, от острия сив поглед на странника не убягна нищо от червенокосата хубавица на коня. Мъжът прецени качеството на добре ушитите й дрехи, видя венчалния й пръстен и коня от конюшните на клана Макартър. Когато тя заговори, разпозна изискания й английски акцент. Наистина чудесен английски.

— Добър ден, милейди — усмихна се мъжът и й кимна.

— Добър ден, сър — отговори Бриджит. — Това ли е пътят за Лондон?

Сякаш можеше да види края на пътя, той хвърли продължителен поглед към хоризонта, после отново я погледна.

— Мисля, че да.

— Земите, през които минавам, все още ли са владенията на Макартъровци? — попита тя.

Мъжът гледаше замислено Бриджит, после реши, че е твърде изискана за конекрадец. Но коя е? Избягала съпруга? Доколкото знаеше, никой от братовчедите му Макартъровци не се е женил наскоро.

— Намираме се в земите на клана Кембъл — отговори той. — Земите на Макартъровци са вече на няколко мили зад вас, ако желанието ви е било да стигнете там.

— Искам да стигна в Лондон.

— В името на всички светии! — възкликна той и очарователна усмивка озари лицето му. — И аз съм се запътил за Лондон. Ще ви разкажа чудесна история, ако ме качите на коня си.

Бриджит веднага стана подозрителна. Продължи да го наблюдава крадешком. Намръщеното чело помрачи лицето й.

— Името ми е Магнус — представи се той и се поклони учтиво. — По занаят съм разказвач. Личи си по дрехите ми, нали?

Бриджит го гледаше недоумяващо и Магнус леко се усмихна.

— Знаете ли какво значи разказвач? — попита той.

— Не.

— Разказвачът пътува из цялата страна — обясни той — и разказва разни истории, така си припечелва вечерята. А вие сте?

— Бриджит… Мак… Бриа — тя преглътна нервно. — Надявам се, че няма да се появя в някоя от вашите истории.

Магнус се засмя. Беше направо запленен от тайнствената зеленоока англичанка.

— Е, Бриджит Макбриа — каза той закачливо — цената на мълчанието ми е да яхна вашия кон.

Бриджит усети някакво недоверие и не беше сигурна, че трябва да продължи с този непознат. Все пак необходимостта от спътник надделя над предпазливостта.

— Наричайте ме Бри, като всичките ми приятели.

Магнус яхна коня зад нея. Пресегна се през Бриджит и пое юздите. Тя беше напрегната, никога не беше оставала насаме с чужд мъж, като се изключи „Рос“ Макартър, разбира се. Продължиха да яздят и мълчанието им беше приятелско. То поуспокои изопнатите й нерви. Постепенно се отпускаше все повече и неусетно се облегна на мъжкото тяло.

За Магнус това породи нарастващо неудобство. Усещаше нежния гръбнак и се учудваше, че е толкова крехка. Главата й почиваше под брадичката му, а свежият дъх на косата й възбуждаше чувствеността му. Усети как под дрехите мъжествеността му се надига.

— Значи искате да отидете в Англия? — попита Магнус с надеждата, че нищо незначещ разговор ще поукроти ниските му инстинкти.

— Да.

— Връщате се при семейството си?

— Откъде знаете, че съм англичанка?

— Не говорите като коренячка шотландка.

— О!

— Имате ли роднини в Лондон?

— Не.

— Тогава приятели… Кои са? — попита той и усети как тялото й се вцепенява. — Може би ги познавам.

— Съмнявам се — отговори хладно Бриджит.

„Избягала е“, реши Магнус.

— Я кажете откъде идвате, момиче?

— Това изобщо не ви засяга! Ще позволите ли да ви напомня — заяви му тя високомерно, — че сте на кон само благодарение на моето великодушие. Ако почнете да ми досаждате, ще се откажа от поканата си. Разбрахте ли ме?

— Мисля, че да — той имитира изискания й акцент и си каза, че е наистина доста смела.

Продължиха мълчаливо да яздят, но отношенията вече не бяха толкова приятелски както допреди малко. Магнус се изкашля и опита нова хитрост:

— Тази кобила е на Макартъровци — Бриджит се сви и той разбра, че е улучил право в целта.

Вместо да се разгневи, Бриджит предпочете да се включи в играта.

— Ръцете ви не са на мъж, който работи — отбеляза тя.

— Разказвачът работи с езика си, момиче.

— Наистина ли? — тя обърна една от ръцете му с дланта нагоре. — Мазолите по дланта ви говорят за упорити упражнения с меч — Магнус мълчеше. Бриджит с удоволствие би се обърнала да види израза на лицето му. После продължи: — Въпреки че правите отначало впечатление на възрастен мъж, зная, че сте млад. Трябва да сте на една възраст с… — успя все пак да спре навреме езика си.

— На една възраст с кого?

— С никого. Но кой сте всъщност?

— Аз съм по-силен от вас — прошепна й той грубо в ухото. — Само благодарение на снизходителността ми сте още жива. Но ако станете досадна… Нали разбирате?

— Разбирам — измърмори тя, разтреперана от страх. Каква глупост да вземе на коня си този престъпен тип. И изобщо колко глупаво беше да напусне стените на Дънридж.

Магнус пришпори неочаквано коня, а на Бриджит й секна дъхът при мисълта, че идва краят й. Той слезе и я смъкна не твърде любезно от седлото. Като се взря в разширените й от страх зелени очи, смекчи строгия израз на лицето си.

— Съжалявам, че ви уплаших — извини се той. — Мисля, че трябва да сключим примирие, нали?

Бриджит побърза да кимне и Магнус се засмя на внезапната й готовност да се съгласи.

— И двамата имаме тайни, които не желаем да издадем. Не може ли да продължим, без да проявяваме любопитство?

— Вие започнахте.

— Връщам си думите назад.

Той се озова неочаквано в смарагдовозелените дълбини на очите й, наведе се да я целуне. Вече почти се докосваха, когато стомахът на Бриджит изръмжа яростно като диво животно.

Магнус направи усмихнат крачка назад.

— Гладна ли сте?

— Умирам от глад.

— Защо не казахте? — попита той закачливо.

— Носите ли нещо за ядене? — на Бриджит вече й потекоха лигите.

— Със себе си не — отговори Магнус, — но ще получим нещо за ядене.

— Но как?

Магнус се озърна, после вдигна глава към небето.

— Вече се здрачава — каза той. — Ще спрем да отдъхнем през нощта.

— Ще ловувате ли?

— Няма защо да ходя на лов. Тук наблизо има много арендатори на клана Кембъл.

— И какво ни помага това?

— На Шотландското плато е прието да се оказва гостоприемство на пътниците.

— Никак не държа пътуването ми на юг да бъде забелязано.

— Не се тревожете, моя малка англичанке — перна я той шеговито по чипото носле. — Друг обичай на хората от Шотландското плато е, да не разпитват пътниците кои са…

 

 

Бриджит се отказа от стол в хижата, седна на пода пред малката камина и привърши вечерята си от постна яхния, сирене и хляб. Никога през живота си не беше яла с такъв апетит.

Магнус излезе прав. Без да задават въпроси, възрастният арендатор и жена му ги поканиха да споделят оскъдната им вечеря и хижата им. Но нещо в държането им подсказваше все пак, че са виждали Магнус и преди.

— Имате доста голям апетит за толкова мъничка лейди — закачи я Магнус. — Та яхнията значи ви хареса?

— Гладна бях — изчерви се Бриджит, — пък и предпочитам яхния пред овесена каша.

— Време е за сън — усмихна се Магнус. — Утре тръгваме в ранни зори.

— С удоволствие ще ви отстъпим леглото, милейди — предложи жената на арендатора.

Бриджит погледна старата жена и реши, че младежта може да спи и на пода.

— Не, благодаря ви — отказа тя.

— Завийте се с това — каза арендаторът и подаде на Магнус одеяло с цветовете на клана Кембъл. — Ще ви стопли.

Магнус се усмихна иронично на Бриджит.

— Ако легнем един до друг и се завием заедно в одеялото, и на двама ни ще е топло.

— Не може ли да получим две одеяла? — бузите на Бриджит пламтяха.

— Има само едно — ухили се нахално Магнус.

— Тъй значи — измъкна се тя и си помисли дали арендаторът и жена му ще са надеждни пазачи.

— Нямате ми доверие?

— Не, напротив.

— За един шотландец, Бри, няма по-голямо безчестие от това да злоупотреби с оказано доверие.

— Истински шотландец ли сте?

— Да, такъв съм — увери я тържествено Магнус, но устните му трепнаха в сподавена насмешка.

Зелени и сиви очи се срещнаха и Бриджит разбра, че е бил откровен. Тя се плъзна плахо в прегръдката му. Магнус зави и двамата с одеялото с цветовете на клана Кембъл, което трябваше да ги защити от нощния хлад, и здраво я прегърна. Бриджит сложи глава на гърдите му и равномерните удари на сърцето му скоро я приспаха в дълбок сън без сънища.

Магнус я целуна нежно по главата и затвори очи.

 

 

— Пляс!

Парещата болка от силния удар по дупето събуди Бриджит. Иън, помисли си уплашено. Иън е тук.

— Ставай, ти казвам! — заповяда й строг глас. Бриджит отвори очи и видя Магнус застанал над нея. — Мързеланка. От цял час е светло и хората на Кембълови вече яко се трудят. Ако не станете веднага, ще ви оставя тук — тя пое протегната му ръка и уморено се надигна. — На масата има за вас овесена каша.

Кашата беше студена, но тъй като едва ли щеше да получи нещо друго през целия ден, Бриджит се накара да я изяде, после погледна с крайчеца на окото към спътника си.

Магнус сгъна внимателно одеялото с цветовете на клана Кембъл и го пъхна в ленена торба, която метна през рамо. Срещна питащия й поглед.

— Те настояха да вземем одеялото и малко провизии.

— Шотландски обичай ли е да се снабдяват пътниците с провизии?

— Не, момиче, това е неподражаемата щедрост на великия клан Кембъл.

Следобедните сенки се стопиха в здрача, когато Магнус се отби от пътя и препусна през гората. Спряха край поточе, където можеха да напоят коня и да лагеруват през нощта.

Магнус слезе от коня и вдигна капналата от умора Бриджит от седлото.

— Благодарение на Кембъловци — обясни й той — тази вечер няма да се наложи да ходим на лов. А сега ще си стъкнем малък огън.

— Ох, замръзнала съм — изпъшка сърцераздирателно Бриджит. От мъка очите й плувнаха в сълзи.

— Зная, зная — каза той и я погали по бузата, — но вече не сме в земите на Кембъловци. Утре ще сме по-добре, пък и ще направя всичко възможно, за да не замръзнете тази нощ. Хайде, вървете да си свършите работата.

Бриджит се изчерви и се скри в гората. Когато се върна, Магнус беше извадил нещата от торбичката. Изядоха мълчаливо оскъдната си вечеря от хляб и сирене.

— Време е за сън — разгърна Магнус подканващо одеялото.

— Н-но тук няма жив човек.

— И не вярвам да намерим. Елате при мен, ще ви топля.

Бриджит легна до него. Магнус зави и двамата с одеялото, а ръцете му вече я държаха здраво прегърната в постелята им върху земята. Когато вдигна очи, видя, че той я наблюдава.

Замаяна от пронизващия поглед на сивите му очи, Бриджит не намери сили да протестира, когато устните му се приближиха към нейните. За част от секундата тя се поддаде на целувката му, но образът на Иън възникна тутакси като привидение пред вътрешния й взор и разумът надделя. Малките й ръце се опряха в гърдите му и се опитаха да го отблъснат.

— О, недейте — замоли тя, когато той почна да целува клепачите и слепоочията й. — Аз съм омъжена жена.

— Нещастно омъжена — прошепна той страстно, без да прекъсва чувствената си атака.

— Щастливо или не, няма значение — каза с горчивина Бриджит. — Дала съм клетва пред Бога, освен това аз обичам мъжа си.

Магнус се призна за победен и въздъхна.

— А пък аз съм за нещастие човек на честта. С мен сте в пълна безопасност — двамата се сгушиха плътно един в друг и заспаха.

 

 

Близо две седмици по-късно, през един мрачен ден, те влязоха през портата Бишъпгейт в Лондон. Бриджит онемя от учудване, когато хвърли с широко отворени очи пръв поглед на столицата. И в най-смелите си мечти не си бе представяла толкова огромен и оживен град.

Маси от хора тичаха насам-натам и си проправяха път на зигзаг през тесните кални улици. Лондончани сякаш се надбягваха. Бриджит реши, че всеки се стреми да уреди пръв работите си, за да избяга от дъжда.

Магнус пришпори коня през тълпата, после скочи от коня и помогна на Бриджит да слезе. Тя се озова право в калта и се изсмя, защото капчици дъжд се стичаха от връхчето на носа й.

— Боже милостиви, стигнахме най-сетне — каза Магнус и впери поглед в омайващите й зелени очи.

— Да, пристигнахме.

— Трябва да разкажа на един човек интересна история, та се налага да ви оставя.

— О! — от мъка буца застана в гърлото на Бриджит.

— Мога да ви заведа преди това при вашите приятели — предложи Магнус.

— Не — побърза да откаже Бриджит. — Не, благодаря.

— Няма да ме затрудни — добави той, защото я напускаше против волята си.

— Не, наистина няма нужда — увери го тя със сияйна усмивка. — Целта ми е недалеч от тук. Всичко е наред.

— Пътуването с вас беше изключително преживяване. Направо незабравимо.

— Това комплимент ли е или напротив? — засмя се Бриджит.

Магнус се засмя тихо и я привлече в прегръдката си. Устните му се сляха с нейните в страстна целувка.

— Ще ми липсваш — прошепна той и се отдалечи. Бриджит се усети изоставена, гледаше подире му и галеше несъзнателно коня. „Конят!“ — помисли си изведнъж.

— Магнус! — извика тя и хукна да го настигне, дърпайки след себе си коня. — Магнус!

Той се обърна и дотича обратно.

— Какво има?

— Конят — подаде му юздите Бриджит. — Подарък от мен.

— Не разбирам.

— Нямам какво да го правя — заяви тя. — Върнете го в Шотландия, когато решите да се приберете.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Няма да забравя добрината ви — Магнус я целуна по бузата, яхна коня и се отдалечи. Обърна се още веднъж и видя, че Бриджит стои като сираче там, където я беше оставил. После насочи коня към крайбрежието, най-хубавата част на Лондон.

Магнус се отдалечи от крайбрежието и пое по тесния коларски път нагоре към Ленъкс Хаус, а после към задния вход. Слезе от коня и потропа на вратата. Когато тя се отвори, от нея надникна намръщен лакей.

— Добър ден — поздрави Магнус слугата.

— Какво искаш? — попита високомерно лакеят. — Тук няма да получиш пари.

— Идвам направо от Севера — каза Магнус и сдържа желанието си да стовари на мъжа един юмрук. — Имам интересна история за ушите на графа.

— Искаш да говориш с графа? — попита изумен лакеят.

— Той ме очаква.

— Очаквал го бил! — каза недоверчиво лакеят.

— Ако държиш на службата си при графа — закани се Магнус, — ще направиш най-добре веднага да го извикаш.

— Как не, веднага! — и вратата се затръшна. Няколко мига по-късно вратата пак се отвори. Граф Ленъкс, скъпо облечен човек на средна възраст, се взираше в опърпания разказвач на истории.

— Имам интересна история за вас, Ленъкс, за една кралица, която си търси подходящ спътник в живота. Бихте ли желали да я чуете?

— Кембъл?

Граф Ленъкс поклати глава, възмутен от окъсаните дрехи на мъжа пред него.

— Трябва ли непременно да се предрешвате в дрипи? Защо не облечете нещо по-добро?

Магнус вдигна подигравателно вежди.

— А как, според вас, да прекося Шотландия и Англия? Като всемогъщия Бог? Щеше, може би, по-малко да бие на очи?

 

 

Когато Магнус изчезна от полезрението й, Бриджит продължи да стои на същото място и до глезените в калта. Чувстваше се ужасно самотна и се озърна. Къде ли да отиде? В прибързания си план не беше съобразила какво ще прави, когато наистина стигне най-сетне в Лондон.

„Ще следвам тълпата, реши тя. Най-оживените места са навярно и най-сигурните.“ Бриджит тръгна, въпреки проливния дъжд и дълбоката кал. С всяка измината крачка мислите й ставаха все по-мрачни.

Сега изпита съмнение дали изобщо ще оживее. Каква глупост да избяга от Дънридж без разумен план, хокаше се сама. Всеки минувач си имаше цел, семейство, дом. „Само аз нямам, подслон. Ако не го изживявах сега сама, никога нямаше да повярвам, че човек може да е толкова сам в такъв многолюден и оживен град.“

Без да знае къде отива, Бриджит се бе запътила случайно към Чипсайд Маркет, който гъмжеше от народ. Изведнъж някакво гаменче я блъсна в гърба, извини се и побягна.

Бриджит веднага провери дали парите й са си на мястото. Кесията й беше празна! Тя хукна бясна подир момчето, сигурна, че то й е откраднало парите.

Докато се опитваше да тича с мъка през калта, мократа й пола се уви около краката й и тя падна. Уморена, гладна и премръзнала, Бриджит се призна за победена. Дъщеря на граф да падне толкова ниско!

— Хей! — някой се препъна в нея и се просна редом в калта. През порой от сълзи Бриджит зърна окаляна от главата до петите жена.

— Какво, по дяволите, правите тук долу? — изсъска тя и скочи на крака. Жената гледаше нападателно Бриджит, която се разплака още по-сърцераздирателно.

Случаен минувач сигурно би нарекъл разгневената жена груба. Средна на ръст, тя беше малко по-висока от Бриджит, освен това беше и щедро надарена от природата. Гъстата й рошава коса беше тъмнокестенява, примесена с руси кичури. От двете страни на неописуемия й нос, обсипан на всичкото отгоре с лунички, светеха интелигентни очи с цвят на лешник.

Жената изгледа замислено Бриджит. „Аха, рече си тя, когато погледът й падна върху нежните ръце на момичето. Това не е някоя най-обикновена фуста от народа, а благородна дама.“

— Толкова ли сте глупава, та нямате желание да избягате от дъжда?

— Аз… аз просто не зная къде да отида — изхълца Бриджит.

„Избягала е! Някой фин господин ще плати добра награда за сигурното й завръщане.“ Жената протегна ръка и каза:

— Сега вече знаеш.

Бриджит погледна недоумяващо протегнатата ръка, после кафявите очи.

— К-какво?

— Казах, че сега вече знаеш къде можеш да отидеш — повтори жената. — Подай ми ръка и тръгвай.

Бриджит хвана ръката и стана.

— Казвам се Мариана, но ме наричай Ранди. Както всичките ми приятели.

— Казвам се Бриджит, но ме наричай Бри. Както всичките ми приятели.

— Имаш приятели? — попита с престорено недоверие Мариана. — Не бих си го помислила, като те гледам, отърколена в калта като квичащо прасе.

— Разбира се, че имам приятели — възрази негодуващо Бриджит. — Много приятели. Само че те очевидно не живеят в Лондон.

— Очевидно не — Мариана изимитира високомерния й акцент. — Покорно моля за извинение, милейди. Направо непростимо от моя страна, че не го проумях веднага.

Въпреки мъката си, Бриджит избухна в смях, а Мариана й смигна.

— Тръгвай с мен. „Петела“ е ей там зад ъгъла.

— „Петела“ ли?

— Ханът „Кралския петел“ — обясни Мариана. — Където живея и работя.

Двете жени зашляпаха през калта. Преди да стигнат ъгъла, Мариана повлече Бриджит през мръсна, смърдяща уличка.

— Ще влезем през задната врата — каза тя. — Не искам да шокираме посетителите с външния си вид.

Като стигнаха до средата на уличката, Мариана вмъкна Бриджит в кухнята на кръчмата и я бутна доста грубо да седне на една табуретка.

— Стой тук, сладурче — заповяда й тя. — Ще донесе нещо за съживяване.

Бриджит скръсти примерно ръце в скута и се огледа. Близо до нея стоеше готвачът на кръчмата и я зяпаше. Беше нисък и ужасно дебел, приличаше на слон. Дебелите му устни бяха като от пихтия, а тъмните му живи очета сякаш змийски. Бриджит не беше виждала по-отвратителен човек.

— Изпий това — заповяда й Мариана. Тя подаде на Бриджит глътка уиски, после забеляза как я гледа готвачът. — Какво, по дяволите, има тук за гледане, Берти?

Берти зина да отговори, но езикът на Мариана беше по-бърз и по-остър.

— Що си не гледаш работата, бе свиня? — Бриджит се задави с уискито. Мариана я потупа по гърба и едва не я събори от табуретката.

Вратата откъм кръчмата се отвори и в кухнята влезе руса жена. Беше стройна и знаеше как да изтъкне прелестите си. Личеше си по дълбоко изрязаното деколте на блузата й.

Като видя двете оваляни в кал жени, тя застина на място.

— Кого, по дяволите, си довлякла този път, Ранди? — изсъска тя. — Пак ли някое бездомно същество?

— Изчезвай, Лил, или ще съжаляваш — изръмжа Мариана. — И да не си ме нарекла още веднъж Ранди. Името е запазено само за приятели.

— Какво става тук? — изкънтя дълбок мъжки глас. Принадлежеше на грубо скроен, но все пак хубав мъж, който се втурна в кухнята, дочул яростната женска врява. — Вън чакат клиенти. Я си размърдайте проклетите задници — Берти изтърча при тенджерите си, а Лил отиде в кръчмата. — Какво, по дяволите, става тук? — обърна се рязко мъжът към Мариана. — И коя е тази?

— Спънах се на улицата в тази дама — заяви Мариана със сладка усмивка. — Бри, това е Бъкоу Джек, собственикът на кръчмата. Бъкоу, тази млада дама се казва Бриджит…?

— Бриджит Деврьо Макартър. Радвам се да се запозная с вас, господин Джек.

Бъкоу присви тъмните си очи, а Мариана си задърпа притеснено ръкава, като дете.

— Бъкоу, скъпи, можем ли да поговорим насаме?

Бъкоу кимна и отиде с Мариана в другия край на кухнята.

— Това не е някоя обикновена фуста — прошепна тя, — а една отчаяна лейди. Рано или късно ще я потърси някой богат господин. Ако й дадем тук сигурен подслон, ще ни възнагради за усилията с торба злато.

— Ох, не знам, Ранди — заколеба се Бъкоу.

— Може да работи срещу храната и подслона, докато някой дойде да я вземе. Още две ръце няма да са ни излишни.

— А къде ще спи? — възрази той. — Странноприемницата върви добре и нямаме свободни стаи.

Мариана се усмихна кокетно и потри разкошния си бюст в ръката му.

— Ако ще спи в стаята на Лил, ще се наложи аз пък да спя при теб.

— Чудесна идея — очите на Бъкоу заблестяха в очакване на плътска наслада. — Още едни работни ръце, торба злато и ти! Какво повече може да иска един мъж?

Бъкоу се върна в кръчмата, без да подозира, че се е хванал в нежен капан. Мариана се усмихна доволна, после донесе леген с гореща вода и парче сапун.

— Ела с мен — заповяда тя на Бриджит, която веднага я последва.

Качиха се по тясната, скърцаща стълба в другия край на кухнята. Горе Мариана сви вляво и влязоха в първата стая. Беше потискащо малка и без прозорци. Вътре имаше две походни легла, два малки сандъка и клатушкаща се маса.

— Ще делите стаята с Лил — каза Мариана и сложи легена на масата. — Повече не мога да направя.

Тя прерови съдържанието на един от сандъците и измъкна вехта, съдрана нощница. После погледна към Бриджит, която още не се беше приближила към легена.

— Събличай се!

— Моля?

— Моли за каквото искаш — сопна й се Мариана, — но си смъкни дрешките и се измий. После сложи нощницата.

Бриджит свали калното си наметало и роклята, но не и бельото. После почна да се мие.

— Смяташ, че си се съблякла? — попита ядосано Мариана.

— К-какво?

— Да се съблечеш, значи да смъкнеш всичко, сладурче. Искам да те видя гола-голеничка.

— Извинете, но…

— Ти наистина ли си невинна овчица? — Мариана се разсмя. — Чуй ме, ангелче, не притежаваш нищо, от което аз да нямам, че и в повече. Разбра ли?

— Думите ви са доста ясни.

— Не са казани с лошо сърце — добави Мариана. — Искам да ти изпера нещата.

— О! — Бриджит свали бельото и застана смутена от голотата си.

— Побързай да се измиеш — без да обръща внимание на смущението на Бриджит, Мариана събра мръсните дрехи и се запъти към вратата. — Ще ти донеса нещо за хапване.

Бриджит бързо се изми и навлече скъсаната нощница. После седна на ръба на едно от леглата и зачака.

Няколко минути по-късно Мариана се върна с табла в ръце.

— Е, бебчо — каза тя. — Донесох ти яхния, хляб, сирене и пунш. Хайде, давай, изяж всичко.

Седнала на другото легло, Мариана я наблюдаваше. През цялото време не спираше да бъбри.

— Аз спя в другия край на коридора. Не позволявай на Лил да те ядосва — тя има големи цици и малък мозък.

Бриджит отвори уста да каже нещо, но Мариана не й позволи.

— Яж — заповяда тя. — Приказките ги поемам аз. Много си мършава, та ще се погрижа да сложиш малко месце на костите. Ако още не знаеш месцето привлича мъжете, а кокалите — кучетата.

Когато Бриджит изяде всичко до последната трохичка, Мариана отмести подноса.

— Време е за сън, сладурче. Утре ще те събудя много рано и можеш да дойдеш с мен до „Чипсайд Маркет“ — тя придърпа майчински одеялото до брадичката на Бриджит и хубаво я зави.

— Вие сте една великодушна лейди — каза меко Бриджит и в очите й заблестяха сълзи. — Държахте се толкова приятелски с мен.

— Много мило, че ми го казваш — потупа я Мариана по ръката.

— Как мога да ви се отплатя?

— Нямай грижа — ухили се Мариана. — Сигурна съм, че все ще ми хрумне нещо.

Останала сама в тъмното, Бриджит отправи мислите си към Шотландия и за кратък миг си представи дългия път до тук. Никога вече няма да видя Иън. Дали се е върнал в Дънридж? Знае ли вече, че ме няма? Интересува ли го това изобщо? Бриджит обърна лице към възглавницата и плака, докато заспа.