Патриша Грасо
Шотландска красавица (12)

12

— Бри — страстният мъжки глас мина през съзнанието й като въздишката на лек бриз. Сгушена до гърдите на мъжа си, Бри измърмори нещо неясно през сън. — Пристигнахме — прошепна Иън. — Да те внеса ли?

— Къде? — Бриджит отвори очи и се изправи.

— Не проумявам как можа да спиш от Единбург чак до тук. Пред нас е замъкът Кембъл.

В двора Иън свали Бриджит от коня. Тя изпъшка и се протегна по далеч не дамски начин. После го хвана под ръка. Двамата тръгнаха към замъка.

— Бриджит Макбриа — извика познат глас. Магнус бързаше с радостна усмивка насреща им.

— Магнус! — събуди се за живот Бриджит. Пусна ръката на мъжа си и изтича към Магнус, който я прегърна усмихнат. Когато я целуна по устните, Иън смръщи чело и се запита за кой ли път къде са спали тия двамата по пътя до Лондон.

— Радвам се, че ще ни гостувате — каза Магнус и стисна ръка на Иън. — Заповядайте, влезте.

Той ги отведе в голямата зала и тримата седнаха край камината. Слуга донесе вино.

— Не се надявах, че ще приемете поканата ми — каза Магнус.

— Преди време обещах на Бри да я заведа в Единбург! — каза Иън. — Тъй че поканата ви се оказа добре дошла.

— Иън ми обеща голямо пазаруване — вметна Бриджит и очите й светнаха лукаво. — А мъжът ми винаги държи на обещанията си, за разлика от други мои познати.

— Съжалявам, но наистина не можех да мълча — извини се Магнус, но в усмивката му нямаше разкаяние. — Ако нещо не е по волята на мъжа ви, той е склонен към насилие. Освен това нали всичко се нареди повече от благополучно?

— Да — бледите бузи на Бриджит леко порозовяха.

— Поздравявам бъдещия граф и бъдещата графиня на Дънридж — чу се глас зад тях.

Иън и Бриджит се обърнаха изненадани.

— Какво, по дяволите, търсиш ти тук? — изръмжа Иън на брат си.

— Не мога да оставя цялото удоволствие само на теб — ухили се Пърси. — Горя от нетърпение да отида в двореца и да видя нашата кралица.

— Не беше кадърен да пазиш две седмици Дънридж както трябва — каза Иън. — Толкова ли държиш да докараш на семейството ни някоя беля?

— Не беше негова грешка, че избягах — усмихна се Бриджит смутено на девера си. — Пърси, ще ми простиш ли, че ти докарах толкова неприятности?

— Ще ти простя, ако се закълнеш да не го повториш. Поне не когато аз нося отговорността.

— Заклевам ти се.

— По дяволите, Бриджит — изръмжа Иън. — Извиняваш се на Пърси, а на мен още не си се извинила.

— Не съм сторила нищо, за което да трябва да ти се извинявам.

— Не си сторила нищо?

— Ами ти целуна Антония, не аз — усмихна се тя сладко.

— Не съм целувал Антония.

— Прощавай — извини се тя високомерно. — Антония е целунала теб — Пърси и Магнус избухнаха в смях, с което си спечелиха сърдит укор в очите на Иън.

— Мънзис е вече в двореца — осведоми Пърси брат си. — Настройва кралицата против нас.

— Да — потвърди Магнус. — Тези дни много непознати физиономии красят двореца Холируд.

— Като например? — попита Иън.

— Граф Ленъкс и синът му лорд Дарили пристигнаха наскоро от Лондон. Кралицата е хвърлила око на Дарили.

— Какво представлява този мъж?

— Боя се, че изобщо не е мъж — каза Магнус. — Съжалявам, че допринесох за всичко това, защото аз отправих поканата. Той е хубав, бих казал прекалено хубав. На повърхността, ако мога да се изразя така. Няма да е добър съпруг на кралицата. Нито ще е полезен за Шотландия, особено за нас, планинците.

— Тя чак толкова ли се е прехласнала по него?

— Вярва, че е влюбена — четиримата замълчаха замислени.

— Жените са вироглави създания — каза най-сетне Иън, — а влюбена жена е дваж по-опасна. Да се надяваме, че Дарили ще се изложи и сам, без наша помощ. Ще ти трябва подходяща рокля за двора — обърна се той към Бриджит.

— Мога ли да дойда и аз? — попита радостно изненадана Бриджит. — И ще се запозная с кралицата?

— Разбира се, скъпа, а ти какво си помисли?

— Кога ще идем?

— Веднага щом купим подходящи дрехи, мила.

— Днес съм много уморена за пазар — простена Бриджит. — Искам гореща баня и меко легло.

— Аги ще ви заведе в стаята ви — каза Магнус. А когато икономката изведе Бриджит от залата, се обърна към Иън: — Бри не изглежда добре. Кожата й е изгубила здравия си цвят.

— Да, забелязах — съгласи се Иън. — Бри е нежно създание. Пътуването и работата са поразклатили крехкото й здраве.

— Работа ли?

— Напускайки Дънридж, Бриджит не се е върнала в двореца Базълдън — разказа Иън на брат си.

— Тя си намери в Лондон работа като келнерка — намеси се Магнус. — В кръчмата „Кралския петел“.

— В кръчма, значи! — разсмя се високо Пърси и Магнус го последва. Иън се ядоса. Не виждаше нищо смешно в това графиня да става прислужничка, особено ако графинята е неговата съпруга.

 

 

Иън отвори очи. Сложила лице на гърдите му, Бриджит се беше сгушила в него. Единият й крак лежеше между мускулестите му бедра.

Мазолестата му ръка се плъзна бавно по гърба й, погали я нежно. Бриджит се размърда, но не се събуди. Той я обърна внимателно. Езикът му заблиза пъпката на едната и гърда, за да събуди вниманието й.

— Ммм — измърка доволна Бриджит. Прегърна главата му и я притисна по-силно към гърдите си.

— Вземи ме — прошепна тя и изви страстно тялото си. Иън вдигна глава и се усмихна влюбено. Разтвори краката й, обгърна бедрата й, вдигна ги високо. После проникна в нея и Бриджит изстена.

— О, не! — палещата възбуда бе последвана от ужасно разочарование, когато вратата се отвори и влязоха слуги.

Иън се дръпна бързо и измърмори:

— До довечера, скъпа.

Девойче с поднос в ръка дръпна завесата на леглото. То поруменя от смущение, като видя, че и двамата са голи.

— Простете, м-м-милорд — изпелтечи то. — Лорд Магнус ни помоли да се погрижим за вас. Реши, че може би предпочитате да закусите в леглото, докато приготвят банята за вашата лейди.

Двамата седнаха. Бриджит подпъхна одеялото под мишници, но нежните й рамене и началото на гърдите останаха голи. Погледна към подноса в скута на съпруга си.

— Ще взема млякото — каза тя, докато слугините се залавяха да пълнят ваната, сложена пред камината.

Иън вдигна високо вежди.

— Мислех, че не обичаш нищо млечно?

— Така е, но днес искам да го изпия.

— Заповядай — подаде й чашата Иън. — И хапни нещо.

— Не, благодаря. Апетитът ми още спи.

— Изяж това — заповяда Иън и й подаде парче хляб с масло. — И не ми противоречи. Вчера проспа вечерята, а и без туй вече ти се броят ребрата. Чудя се как не ме одраскаха нощес, докато спяхме.

— Много смешно — каза Бриджит, но изяде хляба.

Когато банята беше готова, Бриджит стана. Прекоси стаята с прелъстително поклащане на бедрата и Иън се загледа възхитен в нежния й гръб и прелестно закръгленото й задниче. Всичко сякаш викаше, че иска той да го погали.

Преди да влезе във ваната, Бриджит му хвърли неприкрито кокетен поглед и Иън високо се разсмя. Очарован от картината — жена му прави сутрешния си тоалет, той отмести подноса със закуската и се настани удобно върху възглавниците, за да гледа.

Докато една слугиня търкаше гърба й, Бриджит миеше хубавия си крак, вирнат високо, за да може съпругът й да го вижда. После демонстрира пак така откровено и втория, а Иън усети как възбудата му непрекъснато расте.

Бри сапуниса бавно гърдите си и ги разтри, преди да се изплакне. Хвърли скрит поглед към Иън. Съпругът й беше явно хипнотизиран от тялото й.

Мокра и великолепна, Бриджит излезе от ваната. Момичето я избърса и я зави в чист пешкир. После сплете червените й къдри на дълга плитка.

— Можеш да си вървиш — освободи Бриджит момичето, когато Иън явно се накани да стане гол от леглото. Девойчето изписка ужасено и избяга.

— Да ви помогна ли, милорд? — предложи Бриджит.

Докато се потапяше във водата, Иън се хилеше лакомо.

— Не мога да кажа какво най-много бих желал.

Бриджит му сапуниса най-напред гърба и нежно го масажира. Възхищаваше се на широките рамене и яките мускули, които се отпускаха под дланите й. Тя изплакна гърба му и се залови за гърдите. Иън се засмя на очаквателния израз на лицето й. Бриджит сапуниса гърдите му, прокара предизвикателно пръсти по пъпките им, които се втвърдиха. После ръката й се плъзна по гръдния кош, по разтреперилия се изведнъж корем и стигнаха до най-мъжкото в тялото му.

— Ооох — простена Иън, когато пръстите й се заиграха с набъбналата му мъжка сила.

— Пазара или леглото? — прошепна тя. — Ти избираш.

— Защо не и двете?

— Разумно решение — тя покри устните му с устата си, накара ги да се разтворят и проникна в устата му със сладкото си езиче.

Иън потрепери. Той стана и излезе от ваната с намерение да я занесе до леглото.

— Бам! — вратата на стаята шумно се отвори.

— Колко предизвикателна гледка — отбеляза Магнус, като видя, че са голи.

Бриджит се изкикоти, но пламна от смущение.

Ядосан, Иън се навъси и попита:

— В този дом няма ли личен живот?

— Не, както виждаш. Съжалявам — ухилената му физиономия заличи извинението. — Каретата ми е на ваше разположение, в случай че имате намерение да напускате днес тази стая.

Разбрали, че тъй или иначе отново ще им попречат, Иън и Бриджит се облякоха неохотно и слязоха в двора.

— Към „Хай стрийт“ — заповяда Иън на кочияша на Кембъловци.

 

 

На „Ъпър Бол“ Бриджит си купи дрехи, подходящи за двора. Иън знаеше, че мъжете при двора се обличат като шотландците от равнините, той купи тъмносин костюм, скроен по английската мода. Когато минаха край един златар, настоя да влязат и купи бижута, които трябваше да украсят новите рокли на Бриджит. Като се изключи венчалният пръстен, това бяха първите скъпи подаръци, които й правеше и Бриджит беше възхитена.

На „Лоунмаркет“ Бриджит купи различни платове, от които искаше да даде половината на Спринг. Лесно придума Иън да вземат кукла за Гленда, а при кожаря му изкрънка нов нашийник за Слай.

Накрая влязоха в мебелен магазин и Иън поръча походно легло, направено от най-хубаво дъбово дърво. Бриджит го попита смутено за какво му е, но Иън само се усмихна и каза, че щяло да бъде изненада.

— Каква? — попита сподавено Бриджит.

— Апетитът ти събуди ли се?

— Умирам от глад.

Малко по-късно семейство Макартър вече седяха в кръчмата „Макдоналдс“ на „Принсес стрийт“. Хапнаха си до насита масленки топени в мед, миди, сварени с подправки и плодови пасти с орехи и канела. Иън пи бира, а Бриджит ябълково вино.

— Ама ти не ядеш — каза Иън, развеселен от възвърналия се апетит на жена си, — направо гълташ.

— Не искам да те натъртвам, когато спим заедно — обясни тя. Хуморът му никак не й допадна.

Като се наядоха, Иън хвърли на масата няколко монети и се надигна да тръгне. После помогна и на Бриджит да стане.

— Банкрутирахме ли? — попита тя.

— По всяка вероятност. Да издържаш жена е много по-скъпо, отколкото предполагах.

— Но си струва всяка жълтица, нали?

— Разбира се — Иън преведе Бриджит през препълнената кръчма.

Когато стигнаха до вратата, тя изведнъж рязко се отвори. Двама скъпо облечени мъже им препречиха пътя. Бриджит усети как Иън изведнъж се напрегна и се взря по-внимателно в мъжете.

Единият беше на възрастта на Иън, и той много висок, но по-масивен. Лицето му беше обезобразено от дълъг, ръбест белег през цялата буза. Очите му бяха тъмни, студени, заплашителни.

Спътникът му беше поне десет години по-възрастен от Иън. Не беше як, но излъчваше спокоен авторитет.

— Добър ден, лорд Стюард — поздрави Иън учтиво по-възрастния.

— Макартър! — погледът на Стюард се спря замислено върху Бриджит.

— Позволете да ви представя съпругата си, лейди Бриджит. Бри, това е херцог Мъри, братът на кралицата.

— Милорд! — усмихна се Бриджит, после спря поглед върху спътника на Мъри.

— Това е лорд Мънзис — каза Иън.

Бриджит кимна и лицето й остана спокойно. Спомни си добре омразното име Мънзис, което вече й беше познато от чути случайно откъслечни изречения.

— Лейди Макартър! — усмивката му не стопли студените очи. Стюард и Мънзис отстъпиха учтиво встрани.

— Мъри заедно с Мънзис — разсъждаваше гласно Иън, докато се настаняваше в каляската до Бриджит.

— Ще имаш ли неприятности?

— Не — той се приближи и докосна устните й със своите. — Би ли те интересувало, мила, да спиш с току-що обеднял мъж?

— С удоволствие — отвърна Бриджит и ръката й се плъзна по слабините му.

 

 

— Защо ли се бави? — попита Пърси и закрачи нетърпеливо из входното антре. Тримата мъже чакаха вече половин час Бриджит да излезе от стаята си.

— Я по-спокойно — посъветва ги Магнус. — Жените винаги имат нужда от повече време, за да се издокарат. Това е необорим факт и малко отмъщение спрямо нас, мъжете, задето ние сме господарите на света.

— Сега ще я доведа — запъти се Иън към стълбището.

— Гледай да не си изпатиш — предупреди го братовчед му.

— Е, ще видим — Иън тъкмо се канеше да се качи по стълбата, но рязко спря, зърнал какво се появява в горния й край. Изпъчи се от гордост.

Бриджит беше избрала рокля от елхово зелена коприна. Четириъгълното деколте беше толкова дълбоко, че се виждаше началото на гърдите. Хубостта им беше подчертана от златната огърлица, която Иън й подари същия ден. Лъскавата й медночервена коса беше прибрана на сложен кок на тила. Бузите й пламтяха от възбуда, смарагдовозелените й очи блестяха като скъпоценни камъни. Бриджит беше жена, с която всеки мъж можеше да се гордее.

Тя използва момента, за да демонстрира бляскава поява пред мъжката си публика. Бавно и грациозно заслиза по стълбата, но малко преди последното стъпало се олюля, сякаш изведнъж й бе призляло. Иън вече беше до нея, за да я подкрепи.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя меко, — но малко ми се вие свят от притеснение.

— Изглеждаш божествено — прошепна той.

Магнус изтича при нея и й целуна ръка.

— Напомняте ми принцеса от приказките.

— Вярно — потвърди Пърси. — Заслужаваше си чакането.

Бриджит просто цъфтеше от щастие.

— Мисля, че великият клан Кембъл е събрал най-красивите и най-галантните мъже на християнския свят.

 

 

Кралицата на Шотландия беше влюбена и придворните, които я обкръжаваха, се радваха. Опасните подводни течения и горчивите съперничества не изчезнаха, но бяха прикрити. Когато Кембъл и Макартър влязоха в шумната зала, Бриджит се вгледа с широко отворени очи в морето от ярки цветове, с които се бяха накичили многобройните придворни.

Разкошно облечен мъж на средна възраст се втурна към тях още щом прекрачиха прага. Магнус го представи като граф Ленъкс.

— Вие сте посещавала навярно и английския двор? — попита той Бриджит.

— Не, милорд — отговори тя честно и накара Иън да се усмихне. — За пръв път съм в кралски двор.

— Исках да кажа, че сте от поземлената аристокрация — уточни Ленъкс, — наша съюзничка, така да се каже.

Бриджит се изчерви за изтърсената глупост.

— Моят брат е граф Базълдън.

— А сега сте омъжена за младия Макартър — продължи Ленъкс. — Англичани и шотландци дават чудесна сплав, съгласна сте с мен, нали?

— Великолепна — съгласи се Бриджит, — но не без известни търкания.

Иън се засмя, но на херцог Ленъкс това не му се видя смешно. Той искаше синът му да се ожени за шотландската кралица и смяташе споменаването на търкания за неподходяща тема за дискусии при двора.

— По дяволите — изруга Магнус. — Хънтли е тук и се е запътил към мен. Ще му се измъкна, като отида да поднеса почитанията си на кралицата.

— Идвам с теб — каза Пърси.

— Лейди Макартър — лорд Джеймс Стюард изникна сякаш от нищото. — Приятно ми е да видя отново хубавото ви личице.

— Ваше височество — Бриджит направи реверанс пред полубрата на кралицата.

Стюард стисна ръка на Иън, после се усмихна сдържано на Ленъкс.

— Мисля, че ще ви открадна честта и ще представя лейди Макартър на кралицата. Бихте ли желали да се запознаете с нея сега — обърна се той към Бриджит.

— О да, но съм доста развълнувана.

— Нямате никаква причина да се притеснявате — Стюард хвана Бриджит под ръка и я отведе от онемелия Ленъкс. — Сестра ми е млада и винаги се радва да се запознае с бъдещи приятели. Сега е направо омагьосана от англичаните.

Мария Стюард щеше да е величествена, дори да не се бе родила кралица. Висока и грациозно слаба, тя имаше червеникавокестенява коса, очи с цвета на кехлибар и светла безукорна кожа. Кралицата беше харизматична личност, а с лъчезарната си усмивка привличаше хората като магнит.

— Иън Макартър! — поздрави го кралицата.

Иън пристъпи засмян напред и се наведе дълбоко над ръката й.

— Ваше величество, донесъл съм ви чудесна изненада — той се обърна към Джеймс Стюард и каза: — Струва ми се, че лично ще имам честта, милорд — Стюард кимна и Иън заведе жена си пред кралицата. — Ваше величество, това е съпругата ми, лейди Бриджит — когато кралицата кимна, Бриджит направи дълбок реверанс.

— Това е най-грациозният реверанс, който съм виждала — беше комплиментът на кралицата.

— Колко мило от страна на Ваше величество — изтърси Бриджит, — още повече, че цял ден го репетирах.

Кралицата се разсмя и хвърли бърз поглед към красив придворен, застанал до креслото й.

— Чух, че сте англичанка — каза тя.

— Да, Ваше величество — Бриджит съобрази, че придворният трябва да е Дарили и се възползва от възможността да засили позициите на съпруга си пред кралицата. — Мисля, че шотландци и англичани се разбират чудесно, защото си подхождат — сподели тя и погледна Иън с широко разтворени очи. — Те се допълват великолепно и то във всяко отношение — усмивката на кралицата стана още по-лъчезарна.

Каква рафинирана вещица, помисли си Иън, вперил очи в жена си. От Бриджит можеше да стане талантлива актриса. Тя се превъплъщаваше без усилие от циганска принцеса в келнерка и в политиканстваща графиня.

— Приближете се и седнете до мен — каза кралицата.

— Благодаря ви, Ваше величество — доволна от себе си, Бриджит пристъпи напред и седна на една табуретка.

— Кажете ми съвсем откровено — помоли я кралицата, — как изглежда моят двор в сравнение с този на еретичката.

Като лоялна англичанка Бриджит за малко да намръщи чело.

— Моля да ме извините, но не мога да ги сравнявам. Никога не съм била при двора на кралица Елизабет.

— Но баща ви е граф, нали?

— Да, Ваше величество, но е посещавал много рядко двора.

— Защо?

— Като французойка и католичка майка ми не беше добре дошла там — обясни Бриджит.

— Колко си приличаме! — възкликна кралицата. — И моята майка беше французойка. Различните религии не създаваха ли проблеми на вашите родители?

— Моите родители смятаха, че с любов и готовност за компромиси всички проблеми могат да се решат.

Кралицата хвърли многозначителен поглед на брат си и се усмихна на Бриджит.

— Идвате право от Лондон?

— Да, Ваше величество — Бриджит се изненада, че слуховете се разпространяват толкова бързо. Тя погледна мъжа си, който беше явно притеснен. Притеснението на Иън не убегна на Джеймс Стюард.

— Каква работа имахте в Лондон, лейди Макартър? — опита Стюард.

„Аз май пак се раздрънках“, даде си сметка Бриджит.

— Беше по съвсем личен проблем, милорд — тя погледна кралицата, която очевидно не остана доволна от отговора й. „По-добре да ме сметнат за глупачка, помисли си Бриджит, отколкото да стана опасна за някого. В края на краищата никому не са отсекли главата, задето е глупак.“

— Много ми е трудно, да говоря за това — призна си Бриджит, — пък и си дадох сметка, че не бях права. Ами вижте, ние се скарахме с Иън и аз реших да се върна в Англия. Съпругът ми ме последва, разбира се, и както виждате, сега сме най-щастливата двойка.

— Сама ли пътувахте? — попита шокирана кралицата.

— Пътувах инкогнито.

— Инкогнито?

— Бях облякла най-вехтите си дрехи — Бриджит хвърли поглед към Иън, който я гледаше строго, ужасно нещастен от този разговор. — В Лондон си намерих работа като прислужница в един хан.

Иначе по-скоро злобен, Джеймс Стюард се разсмя гръмогласно и с това привлече към себе си вниманието на повечето придворни.

— Поздравявам ви за смелостта — кехлибарените очи на кралицата сияеха, тя беше в отлично настроение. — Лейди Бриджит е чудесно създание, Иън. Ще ми я водите ли по-често в двора.

— Както обичате, Ваше величество.

 

 

В другия край на претъпканата зала Магнус се бе озовал в края на краищата и въпреки всичко притиснат в ъгъла от могъщия и властен граф Хънтли. Лорд Джордж Гордън не допускаше лесно да бъде пренебрегнат и надхитрен, както си бе въобразил Магнус.

— Магнус, момчето ми — гласът на Хънтли звучеше все пак приятелски. — Откакто сте дошли, все се опитвам да говоря с вас.

Магнус се усмихна фалшиво и излъга:

— Изобщо не знаех, че сте в Единбург.

— Е как не, моето момче — усмивката на Хънтли беше не по-малко фалшива. — Ако знаехте, сигурно щяхте да ме потърсите. Трябва да обсъдим много неща, нали така?

— Наистина? — престори се на изненадан Магнус.

— Сега ще ви попитам съвсем открито. Готов ли сте да се ожените за Ейприл?

— Ейприл? — този път учудването на Магнус беше непресторено.

— Дъщеря ми Ейприл Гордън — подсети го Хънтли и изгледа мрачно младия мъж. — Вашата годеница.

Магнус беше достатъчно честен, за да се изчерви. През всички тези години беше мислил за нея само като за „дъщерята на Хънтли“ и беше забравил малкото й име.

— Ами аз, сър — заизмъква се той, — аз… още не съм се замислял, понеже бях ужасно ангажиран с поръченията на кралицата. А тя дали е узряла за женитба? Мисля, че когато я видях за последен път, все още не беше.

— То беше преди десет години — изсумтя Хънтли. — Тогава беше на седем.

— Боже милостиви! Преди десет години ли казахте? Магнус изглеждаше изненадан. — Разбира се, че тогава още не е била за женене.

— Но сега е — отговори Хънтли. — И трябва да зная какви са намеренията ви. Мънзис ми направи предложение, но от уважение към баща ви и заради продължителното годеничество ви давам предимство. Между нас няма да възникне вражда и ако не се ожените за нея.

— Мънзис ли? — сви вежди Магнус.

— Да.

Двамата мъже постояха известно време в мълчание. Хънтли, хитър северняк, си беше подхванал добре работата и реши, че сега е моментът да покаже миниатюрно портретче на дъщеря си. Той го сложи в ръката на Магнус.

— Това е Ейприл — Магнус погледна миниатюрата и остана повече от впечатлен.

Ейприл Гордън притежаваше рядка хубост. Огненочервените й къдрици му напомниха за Бриджит, но очите й бяха светлосини като есенно небе над шотландските планини. Овалът на лицето й беше сърцевиден, острата брадичка своенравна, нослето малко.

— Колко хубава е станала.

— Освен това е кротка, разумна и покорна.

— Не съм идиот, Хънтли — каза високомерно Магнус. — Не вярвам това ангелско лице да е кротко или покорно.

— Без малко подправки животът може да стане твърде досаден — сви рамене Хънтли.

— Съгласен съм с вас. В Арджил ще я боготворят — протегна ръка Магнус.

— Искате ли да кажете с това, че сте готов да се ожените за Ейприл?

— Да сте се съмнявали някога в това? — ухили се Магнус. — Какво ще кажете за есента? Ейприл ще може ли да се подготви дотогава?

— Разбира се, щом аз й заповядам.

 

 

В друг край на залата Пърси разговаряше с един придворен. Дейвид Рицио беше италиански придворен певец, когото кралица Мария бе облагодетелствала, като го бе назначила за свой секретар. За силно недоволство и разочарование на различни партии при двора.

— Хареса ли ви първата ви вечер при двора? — попита Рицио.

— Приказно е — отвърна замечтано Пърси. На няколко крачки от него стоеше най-хубавата жена, която някога бе виждал.

Беше очарователно нежна. Кожата й имаше цвета на слонова кост с лека розовина по бузите. Тя подчертано контрастираше с косата, черна като абаносово дърво и с тъмните й очи. Струваше му се, че вижда горска нимфа, а погледът й беше за Пърси като песента на сирена.

— Така ли? — Рицио беше учуден от странното държане на младежа.

— Ей там — прошепна Пърси. — Коя е чернокосата хубавица?

— Коя?

Пърси погледна Рицио, който явно се шегуваше. По-младият Макартър си призна, че е готов да се надсмее сам на себе си.

— Коя е тя?

— Шийна Мънзис — отговори Рицио, — току-що пристигна.

— Мънзис ли? — името поохлади ентусиазма на Пърси.

— Някакъв проблем?

— Да, Макартър и Мънзис са заклети врагове.

— И какво от това?

— Аз съм Макартър — обясни Пърси, — а тя е Мънзис и няма да пожелае дори да разговаря с мен. Просто е немислимо.

— Сега ще ви запозная. Ако се откажете да споменавате фамилни имена, любовта ще разцъфне. Ако една жена първо обикне един мъж, вече не я интересува дали е, ако щете, дори син на дявола. Всеки италианец може да ви го потвърди — секретарят на кралицата повлече Пърси подире си. — Лейди Шийна?

— Добър вечер, лорд Рицио — поздрави тя италианеца с нежен, мелодичен глас.

— Това е лорд Пърси, възхитен от вашата хубост.

Шийна се изчерви. Вдигна поглед към Пърси, който стоеше омагьосан от тайнствените й черни очи. Когато младежът се посъвзе, той се поклони и каза:

— Милейди.

Шийна се усмихна смутено. Свикнала от толкова време със сухата избухливост на брат си Мърдок, непринуденото държане на Пърси и непресторената му усмивка я привлякоха неудържимо.

— Милорд?

— Наричайте ме Пърси — каза той, когато Рицио се отдалечи. — Както всичките ми приятели.

— Щом е така, наричайте ме Шийна — усмихна се пленително тя.

— Както всичките ви приятели?

— Ако ги имах, щяха да го правят.

— Е, е — засмя се добродушно Пърси. — Дама като вас сигурно има тълпа приятели.

— Не — обясни му Шийла. — Идвам направо от къщи, от замъка Уийм. А вие къде живеете?

— Мога ли да ви поканя на танц? — попита Пърси, без да отговаря на въпроса й.

Хванати за ръка, двамата се присъединиха към танцуващите.

 

 

Двамата лордове, Джеймс Стюард и Мърдок Мънзис, се бяха задълбочили в разговор в сенчест ъгъл на залата.

— Както винаги, не бяхте прав — каза високомерно Стюард. — В пътуването на Макартър до Лондон изобщо не е имало нищо тайно.

От разочарование и гняв белегът на лицето на Мънзис побеля.

— А какво е търсил там?

— Хукнал да гони вироглавата си жена — изсумтя пренебрежително Стюард. — Нейната опърничавост няма да е добър пример за моята сестра.

Мънзис отвори уста да отговори, но изведнъж млъкна. Шийна танцуваше с по-младия Макартър. Без да каже дума, Мънзис пристъпи към тях с намерението да раздели двамата, които явно не виждаха нищо друго, освен себе си.

Стюард протегна ръка и го спря.

— Да не сте посмял да вдигате скандал в присъствието кралицата — предупреди го той и вместо това му предложи: — Ако един Макартър може да танцува с една Мънзис, защо един Мънзис да не танцува с една Макартър? — Мърдок го изгледа слисано.

— Хайде, поканете лейди Макартър за следващия танц — каза той. — Съпругът й не може да възрази, след като брат му танцува със сестра ви.

Зловеща усмивка се появи на лицето на Мърдок Мънзис, зла светлина припламна в дълбините на черните му очи. Той кимна на Стюард и се запъти да улови плячката си.

Когато музиката отзвуча, Бриджит се усмихна вяло на граф Ленъкс и затърси с поглед в залата Иън. Стомахът й се бунтуваше бурно от напрежението през деня, а главата хем я болеше, хем беше странно празна. Залата беше прекалено многолюдна и шумна, Бриджит изпита отчаяна нужда да глътне чист въздух. Имаше неприятното чувство, че ще се задуши.

— Лейди Макартър? — Мънзис докосна леко рамото й. — Ще бъде чест за мен, ако пожелаете да танцувате с мен.

Колкото и да я болеше глава, Бриджит позна мъжа с белега на лицето от кръчмата „Макдоналдс“.

— Аз… аз — изпелтечи тя, като не знаеше как да постъпи. — Мисля, че не мога…

— Елате — прекъсна я Мънзис. — Нали един танц може да допринесе между нашите два клана да припламне ново приятелство.

Като нямаше какво друго да стори, Бриджит кимна и му подаде ръка. Но силните гърчове в стомаха й следваха собствената си воля. Трябваше да преглътне и да се опита да потисне желанието да повърне.

Докато танцуваха, Мънзис я наблюдаваше с премрежен поглед. Зелените й очи, пламтящата коса, изкусителните гърди се допълваха по чудесен начин. „Лейди Макартър е много привлекателна, помисли си той, много по-красива, отколкото мъжът й заслужава.“

— Чух, че сте била наскоро в Англия — каза Мънзис, като се опитваше да изкопчи нещо за тайнствената причина за пътуването.

— Да — гласът на Бриджит беше не по-висок от шепот.

— На гости на семейството?

— Тъй да се каже — измъкна се Бриджит. Въпросът му й беше не по-малко неприятен от задушната зала.

Той вдигна високо вежди.

— Твърде загадъчен отговор, бих казал.

Бриджит не можеше да издържа повече в шумната зала. В отчаяния си опит да избяга, тя се изтръгна от Мънзис и хукна, а той изтълкува погрешно бягството й. Протегна ръка, сграбчи я за рамото и я завъртя не особено нежно.

— О! — възкликна Бриджит и припадна. Мънзис беше готов за всякакви ситуации, имаше отлични рефлекси. Той подхвана падащата си партньорка, преди тя да се свлече на пода.

— Какво сте сторил на жена ми? — настоя да разбере Иън, дотичал тутакси на вика на жена си.

— Нищо.

— Не е време да си изяснявате кой крив, кой прав — беше гласът на кралицата. — Моят лекар ще се погрижи за нея.

Иън понесе Бриджит през коридора към личните покои на кралицата. В присъствие на кралицата и няколко придворни дами, той я сложи внимателно на една кушетка.

Лорд Рамзи, лекарят, вече бързаше към тях.

— Моля, оставете ни сами — каза той на Иън, който се възмути мълчаливо от подобна заповед.

— Станало е по вина на Мънзис — изръмжа Иън, докато минаваше на излизане край кралицата.

Лорд Рамзи размаха някакво шишенце под носа на Бриджит. Тя потрепери от острата, съживяваща миризма. Отвори очи, беше ужасно объркана.

— Как се чувствате?

— Ужасно.

— Ще ви прегледам — заяви докторът — и ще ви задам няколко въпроса.

Бриджит кимна.

Иън се разхождаше нервно пред стаята, а на Магнус, Пърси и Джеймс Стюард взе да им дожалява да го гледат такъв.

— Мънзис е виновен — изръмжа Иън пред брата на кралицата.

Още не беше изрекъл думите си докрай, когато вратата се отвори. Кралицата и лорд Рамзи идваха към тях.

— Е, и? — попита Иън.

— Искрено се надявам причината за неразположението на вашата съпруга да няма нищо общо с Мънзис — каза лекарят.

— Е, стига, не ядосвайте човека — засмя се кралицата и кехлибарените й очи затрептяха весели искрици. — Хайде, кажете му каква е болестта й.

Иън местеше объркан поглед от единия към другата.

— Лейди Бриджит е бременна — заяви кратко Рамзи.

— Бременна? — Иън се вцепени. Изгледа ухилените лица на Пърси и Магнус, после се обърна към кралицата. — С ваше разрешение с удоволствие бих отвел съпругата си Дънридж.

— Не, Макартър — предупреди го лорд Рамзи. — По-добре е да изчакате тя да влезе в четвъртия месец. Тогава пътуването няма да е толкова опасно за детето.

— Ела — каза кралицата на брат си, — да уверим придворните, че всичко е наред.

Иън влезе в личните покои. Придворните дами излязоха, впрочем не и преди да му хвърлят лукави погледи. Иън седна на ръба на канапето и се усмихна на Бриджит.

— Създадох неприятно впечатление — изпъшка тя.

— Нищо подобно — той протегна ръка и я погали по бузата. — Неприятно впечатление създадох само аз.

— Не разбирам.

Иън се засмя.

— От мига, в който ти припадна, не престанах да ругая като луд и да твърдя, че всичко е по вина на Мънзис — звукът, който се изтръгна от гърлото на Бриджит, беше смесица от ужас и смях.

Иън се наведе и я целуна по челото. Когато понечи да се изправи, тя сложи ръка на бузата му, потърси плахо погледа му.

— Щастлив ли си от новината, Иън?

— Що за въпрос? — попита той. — Искам да ми родиш момиченце, хубаво като майка си — Бриджит се усмихна успокоена. — Признавам, че бих искал дъщерята да дойде чак след като си ме дарила със син, който ще ми помага да я контролирам.

Бриджит се хвърли в обятията му.

— Обичам те.

— И аз те обичам — прошепна Иън, когато устните им се срещнаха.

 

 

В очакване на сватбата на кралица Мария и лорд Дарили, Макартър и роднините им Кембъл бяха чести гости в двореца. Бриджит съчувстваше на Пърси заради безнадеждната му любов към сестрата на семейния враг и реши да се сближи с Шийна Мънзис. Двете бяха много различни по външност и темперамент, но много бързо се сприятелиха. Шийна заместваше за Бриджит сестрите й, а също и братовчедка й Спринг. Бриджит стана за Шийна сестрата, която тя никога не бе имала.

Един дъждовен следобед Бриджит прекосяваше голямата зала на Кембълови замък и изведнъж видя Пърси. Той седеше самотен, втренчил тъжен поглед в камината, в която не гореше огън.

— Хей, Пърси? — извика му тя. — Какво правиш тук?

— Нищо — отговори той, без да става.

— Сабя или кинжал? — позасмя се тя.

— Какво?

— Изглеждаш толкова потиснат. Сабя ли да ти донеса, или предпочиташ да е кинжал? Отрова също може да свърши работа.

Пърси вдигна глава.

— Защо животът е толкова ужасно сложен?

— Животът е прост — възрази Бриджит, — освен ако ние не си го усложняваме.

— Бременните жени са винаги доволни — и той се опита да я отпрати с пренебрежително движение на ръката.

— Каква нахална лъжа!

— Лесно ти е да твърдиш, че животът е прост — изсумтя Пърси. — Ти не си влюбена в Шийна Мънзис.

— Иън щеше ужасно да изревнува — пошегува се Бриджит и Пърси не можа да не се усмихне. — Всъщност нямах намерение да ти го казвам — добави тя, — защото не обичам да злоупотребявам с доверието на приятелките си.

— Какво?

Бриджит се поколеба, но го съжали и продължи:

— Шийна призна, че изпитва известна симпатия към теб.

Пърси скочи от стола, вдигна уплашената си снаха във въздуха и я завъртя около себе си. Най-сетне я пусна и я целуна шумно по бузата.

— Ти ми връщаш надеждата. Шийна ще е моя, та ако ще да се наложи да възродя един от най-древните обичаи на планинците.

— Древен обичай?

— Отвличането — Пърси излезе с почти танцова стъпка от залата и от радост за малко не изтича покрай брат си Иън.

— Това пък сега какво е? — попита Иън.

Бриджит огледа празния коридор, после се обърна към мъжа си.

— Пърси е влюбен.

— Коя е нещастницата? — вдигна очи към небето Иън.

— Шийна Мънзис.

Това изтри усмивката от лицето му, на нейно място се появи замислен, почти пресметлив израз.

Това лице вещае нещо лошо, помисли си Бриджит, но за кого ли?

 

 

На 29-ти юли при изгрев-слънце кралица Мария и лорд Дарили се венчаха. След венчавката Макартъровци напуснаха Единбург и потеглиха към замъка Дънридж. С благословията на брат си Пърси остана, за да продължи усилията да спечели Шийна Мънзис.