Патриша Грасо
Шотландска красавица (6)

6

Иън премести Слай до лакътя си, отвори вратата на хижата и тихо влезе. Сложи лисичето на пода и погледна към леглото, в което Бриджит продължаваше да спи.

Мъжът и животното бяха еднакво силно привлечени от спящата жена. Слай изтрополи през стаята и скочи на леглото, после се гушна удобно до гърба на господарката си.

Иън последва Слай. Седна на ръба на леглото и се загледа с удоволствие в прелестите на съпругата си. Медночервената й коса беше в чудесен безпорядък. Копринената й кожа и розовите устни събудиха спомена за изминалата нощ. Малкото чипо носле на Бриджит и хубавата остра брадичка говореха в един глас за необуздана природа.

На устните на Иън се появи усмивка, когато си представи с наслада плътските й прелести, сега скрити от одеялото. Устните на Бриджит бяха влажни и така съблазнително разтворени. Иън се наведе и ги покри с устни.

— Ммм — въздъхна доволна Бриджит.

Иън се дръпна и се усмихна, когато тя отвори очи. Топли са и тъмнозелени, помисли си той, очи с цвета на пейзаж в Шотландските планини през пролетта.

— О! Слай?

— До теб е.

Бриджит посегна назад да докосне лисичето и се засмя, усетила как се е залепило за нея.

— Ще закусим после всички заедно в голямата зала — каза Иън. — Има още хора, с които трябва да се запознаеш.

Бриджит кимна. Иън я погали по копринената буза. Тя обърна глава и целуна ръката му.

— След закуска ще пояздим до Страшното езеро — продължи той. След жеста й гласът му звучеше страстно. — После ще посетим няколко дребни арендатори, за да се запознаят с новата господарка на Дънридж.

— Слай сигурно се измъчва — каза тя изведнъж при мисълта, че лисичето е било затворено в стаята през цялата нощ.

— Току-що излизах с него — каза Иън с лека усмивка. — Струва ми се, че той вече успя да завоюва Мойридж. Тази заран на пода имаше празна купичка. О, за малко да забравя — Иън измъкна от наметалото си ярко жълт кожен нашийник за куче. — Това е за Слай.

— Наистина ще се вижда отдалеч.

— Нали не искаме някой да вземе по погрешка Слай за диво животно?

Бриджит поклати усмихнато глава и седна. Одеялото се смъкна и откри примамливото начало на гърдите й. По нейна молба Иън сложи жълтия нашийник на врата на лисичето.

— Е, мили ми Слай, сега си най-забележителното животно тук — каза Бриджит и погали след този комплимент лисичето. — Не си ли съгласен, Иън?

— Много е красив — съгласи се той, а Слай, недоволен от напразното усилие да смъкне нашийника, скочи от леглото. — Всички женски лисици в Шотландия ще примират от желание само като го зърнат. Да викна ли Спринг, миличко?

Дяволити искри проблеснаха в зелените й очи, когато пусна одеялото да се свлече до бедрата, оголвайки съвършената форма на гърдите. Плъзна пръсти по ръката на Иън, за да го погали по бузата.

— Толкова ли е късно вече? — измърмори тя. — Налага ли се вече да закусим?

Иън се втренчи в примамливите розови пъпки на гърдите й. С надигаща се страст я повали върху възглавниците, но ръцете й го задържаха на разстояние.

— Няма ли да липсваме на хората в голямата зала? — попита с престорена невинност.

— Не — устните му й се отдадоха за безкрайна, всепоглъщаща целувка.

 

 

Сутринта беше почти отминала, когато Иън и Бриджит се появиха в голямата зала, за учудване все още пълна с хора. Като усети многото погледи, вперени с любопитство в нея, тя се поколеба за частица от секундата.

— Излишно е да се притесняваш — прошепна й Иън. — Блек Джек е най-страшното в Дънридж, а на тази буря ти вече храбро устоя.

— Не се притеснявам — възрази тя и вирна леко брадичка, — просто съм изненадана, че по това време тук има толкова народ.

— Наистина ли? — Иън вдигна високо вежди в престорено съмнение. — Или си имала още някоя причина да ме съблазниш тази заран?

Тя пламна цялата, преди да отговори, но Пърси вече стоеше пред тях.

— Добро утро, братко — поздрави той. — Лейди Бриджит.

— Бри — поправи го тя и му се усмихна. — Наричай ме Бри, нали помниш?

— Не съм забравил — Пърси погледна Иън. — Както виждаш, който можа, остана да хвърли един поглед на жена ти. А снощи разочаровахте мнозина, като останахте в стаята си — Иън се намръщи на закачките на брат си.

— Къде е животинчето? — попита Пърси снаха си.

Бриджит си спомни фиаското в градината предишния ден. Изчерви се и изпелтечи:

— Ами, Иън, аз, ние решихме, че ще е най-добре Слай да остане горе.

— Не е било много умно от твоя страна, Бри. В Дънридж никой няма тайни и тук мнозина искат да видят със собствените си очи животинчето, което така чудесно си дресирала.

— Хайде, стига! — изръмжа Иън. — Бри и аз сме ужасно гладни, та искаме спокойно да хапнем. Ясно?

— Ясно — ухили се Пърси, — особено като се има предвид на какво напрежение сте били подложени.

Бриджит се изчерви от срам. Иън се навъси и си помисли, че навярно целият замък знае колко пъти е обладал жена си. Без дума повече на Пърси, той заведе Бриджит до масата.

Бриджит се сепна, като видя, че красива млада жена е седнала на мястото, принадлежащо по право на най-високопоставената дама в замъка. Като съпруга на наследника на Дънридж тази дама беше Бриджит. Освен ако…

— Баща ти да не се е женил повторно? — прошепна тя.

— Не — Иън проследи погледа й, разбра какво си е помислила. „Проклетата Антония!“ — изруга той в себе си.

На масата Иън поздрави баща си. Неуверена каква ще е реакцията на графа, Бриджит само се усмихна мълчаливо.

Блек Джек й кимна, после изгледа сина си.

— Е, както разбирам, дълго сте си почивали.

— Да — Иън се засмя на забележката на баща си. — Освен това — продължи той, — с удоволствие бих си позволил няколко свободни часа, за да покажа на Бри някои забележителности. Освен ако няма нещо належащо?

— И след като се прибереш, ще имаме достатъчно време да почнем работа — Блек Джек погледна към Бриджит. — Изглеждаш добре отпочинала, момиче. Къде ти е животинчето?

— Затворено е на сигурно място в стаята ни, по-добре е да остане там, докато се приберем.

Блек Джек избухна в смях.

— Не се тревожи — успокои я той. — Твоят съпруг е твой господар и повелител. Щом той ти позволява да задържиш животинчето, аз нямам думата — Блек Джек хвърли бърз поглед към Иън и добави сухо: — Аз съм само графът и негов баща.

Пърси, който още беше наблизо, избухна в силен смях, а графът изгледа остро най-малкия си син. Смехът на Пърси бързо секна и премина в сподавен кикот.

Иън вече не можеше да отлага неизбежното. Обърна се към жената, седнала до Блек Джек.

Антония Маккинън Макартър беше хубавица — дългокрака, с чудесен бюст, висока, с привлекателни форми. Божественото й тяло беше увенчано от ангелско лице. Имаше сини очи, малък прав нос и кожа като коприна с цвят на слонова кост. Гъстата й светлоруса коса беше пригладена край лицето и сплетена на плитка, която й стигаше до кръста.

Двете жени се изгледаха с каменни лица и от първия миг вече се ненавиждаха. Бриджит беше бясна, че Антония е заела без право мястото й на най-високопоставена дама в Дънридж. Антония знаеше, че Бриджит е причината да пропадне планът й да стане следващата графиня Дънридж.

— Бриджит, това е лейди Антония, вдовицата на брат ми Малкълм — изрече сухо Иън. — Антония, това е лейди Бриджит.

Твърдо решена да внуши на младата си противничка чувството, че е външен човек, Антония я измери от глава до пети и се усмихна сдържано. Бриджит й върна хладния поглед и само кимна в отговор. Високомерният й жест смая другата жена.

С надежда да избегне приближаващата буря, Иън отведе жена си в края на масата. По-късно щеше да заповяда на Антония да освободи мястото, което бе заемала досега. Малкълм е мъртъв, а тя не успя да му роди наследник. Бриджит е сега първата дама на Дънридж и е редно и да се държат с нея като с такава.

— Шшт — прошепна Антония на графа, достатъчно високо, за да бъде чута. — Мисля, че английските дами не се обучават на добри маниери.

— Извинете? — обърна се на пети Бриджит.

— Би трябвало първо да ме помолите за извинение — изсъска Антония. — Защото не ми направихте реверанс.

— И никога няма да го сторя — изрече Бриджит с глас, преливащ от чувство за превъзходство, с което достави огромно удоволствие на присъстващите. — Аз съм първата по ранг дама в Дънридж. Това, че сте заели стола ми, не променя с нищо вашето положение.

Блек Джек и Пърси избухнаха в смях. Антония им хвърли презрителен поглед, после се обърна с молещи за помощ очи към Иън.

— Не се ядосвай, миличко — каза Иън на Бриджит. Той изгледа студено Антония и добави: — Седиш за последен път на този стол.

Иън отведе жена си до противоположния край на масата, където можеха по-лесно да останат сами. Когато Бриджит седна, Иън обгърна с поглед присъстващите, които наблюдаваха сцената с огромно и едва прикрито възхищение. За всички беше ясно, че Иън е пронизан от стрелата на Амур. Под упорития му поглед мъжете се пръснаха и всеки отиде да си гледа работата, но с чувството, че си е струвало да изчакат така търпеливо.

— Добро утро — Мойридж изникна сякаш от нищото, поздрави ги и се усмихна. — Или поне каквото е останало от него — добави тя.

Тя сложи на масата две купички димяща овесена каша, после сметана и мед. Освен тях имаше прясно изпечен хляб, масло от каймак, мармалад и сирене. Донесе халба тъмна бира за Иън и мляко за Бриджит.

— Не бих казала, че обичам мляко — заяви Бриджит. — Бих предпочела бира или вино.

— Но, милейди — настоя любезно икономката, — та вие вече можете да заченете. Затова трябва да изпивате всеки ден чаша мляко. Сигурно ще пиете и повече, когато се уверя, че този нехранимайко е улучил със семето си в десетката. А щом не го обичате твърде, най-добре е да го изпивате заран. Няма да ви се налага да го мислите целия ден.

— Щом смятате така — Бриджит се усмихна насила на доброжелателната жена, вдигна чашата отпи от млякото.

— Толкова хубава двойка сте — каза възторжено Мойридж. — Нямам търпение да дочакам децата ви.

Бриджит се задави с млякото, а Иън сподави смеха си и я потупа, за да й помогне, по гърба.

— Е, дългът ме зове — каза Мойридж и си тръгна. — Днес ще приготвя любимото ястие на Иън — дроб сърма.

— Дроб сърма ли? — попита Бриджит. — Какво е това? — обърна се тя към Иън.

— Специалитет от Шотландското плато.

— От какво се прави?

— Сърце, черен и бял дроб от овца, изпържени в бъбречна лой с лук, овесен булгур и подправки.

Иън се усмихна широко.

— После всичко се вари в було от овчи стомах.

Бриджит едва преглътна. Трябваше да се пребори с гаденето и тя отмести чинията си.

— Май не съм толкова гладна, колкото си мислех — прошепна тя.

Иън сподави смеха си.

— Ами да тръгваме тогава?

 

 

Денят беше необичаен за Шотландското плато: безоблачно небе, сияещо слънце и прозрачен, свеж въздух. Небето беше като синьо покривало над море от цветове — златно, червено и оранжево се смесваха с вечнозелени растения.

Иън и Бриджит съзерцаваха мълчаливо прекрасната гледка пред себе си. Страшното езеро сега блестеше и слънчевите лъчи танцуваха над сияйно синята вода. Бриджит беше покорена от красотата на природата и дори Иън, свикнал с гледката, не остана равнодушен.

— Впечатляващо, нали? — попита той, уловил възхитения израз на лицето на съпругата си.

— Вдъхва страхопочитание — отговори тя.

Иън се засмя тихичко. Нейната находчивост му импонираше.

Оставиха езерото зад гърба си и отидоха да посетят някои дребни арендатори, които ги посрещнаха с искрена сърдечност, оказаха им всички прояви на гостоприемство, каквито им позволяваха скромните им възможности. Всички съмнения, които Иън бе имал по отношение на жена си, изчезнаха, когато видя как умее да очарова арендаторите и техните семейства.

Що се отнася до Бриджит, тя пък беше впечатлена от естественото достойнство и щедростта на арендаторите.

Беше горда да види колко високо ценят те Иън и се възхити от начина, по който той се отплаща със същата монета на тези мъже за уважението им.

Най-много се зарадва на това колко естествено я приеха те като своя нова господарка.

 

 

Когато се върнаха в Дънридж, Бриджит слезе бързо от коня. Имаше намерение да изведе Слай, затова нахлу стремително в залата и вече се бе запътила към стълбата, когато срещна братовчедка си с животинчето в ръце.

— Не издържах повече жалкото му скимтене — сви рамене с усмивка Спринг.

— Аз ще го взема — каза Бриджит и вдигна Слай. — Кажи да ми приготвят банята. Няма да се бавя.

Бриджит излезе на двора и предпазливо се огледа. Не видя наблизо куче. Сложи Слай на земята и забеляза едно малко момиченце, седнало самичко. Бриджит предположи, че е племенничката на Иън, отиде и седна до нея. Двете се усмихнаха една на друга.

Петгодишната Гленда беше копие на Антония. Единствената разлика бяха луничките по нослето на малката.

— Ти сигурно си Гленда — каза Бриджит.

— Да, а вие сте лейди Бриджит, нали?

— Да, но трябва да ме наричаш Бри. Както всичките ми приятели.

Очите на Гленда изведнъж заблестяха и Бриджит си спомни за Страшното езеро.

— Значи сме приятелки, нали?

Като видя изпълнения с надежда поглед на детето, Бриджит усети как сърцето й се свива.

— Разбира се. Ти искаш ли да си моя приятелка?

— Да.

— Защо седиш тук съвсем сама.

— Защото ми е времето за игра.

— Тогава защо не играеш?

— Нямам си приятелка, с която да играя — натъжи се Гленда.

— Не вярвам — отговори мило Бриджит. — Добро момиче като теб сигурно има много, много приятели.

— Само теб.

— Ами другите деца в Дънридж?

— С тях не бива да си играя. Веднъж го направих и ме наказаха.

— Кой ти забранява да играеш с другите деца?

— Майка — отвърна Гленда. — И няма смисъл да се опитвам да се крия, защото, сторя ли нещо лошо, тя го научава.

— Разбирам — Бриджит се замисли. „Каква надута пуйка е тази Антония! Като дете можех всякога да си играя с другите деца от замъка. Защо трябва на Гленда да й е забранено?“

Слай клекна пред тях. Наведе глава встрани и замаха с дългата си опашка.

— Мисля, че Слай иска да се сприятели с теб — разсмя се Бриджит.

— Слай твоето куче ли е?

— Мой е — засмя се Бриджит, — но не е куче. Слай е лисиче.

— Лисиче! Мога ли да го пипна?

Гленда протегна ръка да погали Слай, а той веднага използва възможността да й близне ръката. Когато тя се разсмя, приятно изненадана, той я близна още веднъж.

— Слай е много особена лисица — преувеличи Бриджит. — Когато се изгубих в гората, той ми спаси живота.

— Изгубила си се в гората? А той ти е спасил живота?

Бриджит кимна тържествено с глава и се канеше да поукраси още разказа си.

— Да, и…

— Колко интересно — изкикоти се подигравателно Антония, която се изправи изведнъж в целия си ръст пред тях. Бриджит скочи, но Антония изобщо не й обърна внимание и си изкара яда на Гленда. — Какво невъзпитано дете! Нали ти казах да стоиш по-далеч от англичанката. Прибери се веднага в стаята си.

— Остани, където си! — заповяда Бриджит, а после се обърна към Антония. — Детето не е сторило нищо лошо.

— Не се месете в чужди работи — изсъска Антония.

— Какво става тук? — изгърмя гласът на приближаващия се Блек Джек. — Какви са тези крясъци?

— Англичанката се меси във възпитанието на моята дъщеря — каза гневно Антония. — Никой не й дава това право.

— Гленда само си поприказва с мен — обясни Бриджит. — Не е заслужила наказание.

— Съгласен съм с теб — каза Блек Джек.

— Но аз пък съм майка на Гленда — не отстъпваше Антония.

— Това е факт, за който си спомняш само от време на време — каза Блек Джек и лицето му потъмня от гняв. — Гленда може да си прекарва времето, с когото си иска — когато Антония отвори уста да протестира, добави: — Аз съм глава на семейството и всички трябва да ме слушат. Ясно ли е?

Антония се отдалечи, без да обели дума повече.

— Благодаря ви, милорд — каза Бриджит.

— Не й обръщай внимание. Бясна е, защото Малкълм умря, а с него и надеждата й да стане графиня — Блек Джек погледна Гленда, която се бе вторачила едва ли не със страхопочитание в него. — Харесваш ли новата си леля от Англия?

Гленда кимна. Беше твърде плаха, за да разговаря с този огромен мъж, който й беше дядо.

— Ами този неин хитър приятел?

Момиченцето пак кимна.

Блек Джек се усмихна и си обеща да отделя повече внимание на Гленда.

— Искаш ли да дойдеш с дядо на разходка.

— О, да — прошепна тя и сложи плахо ръка в неговата.

— Вече казвал ли съм ти, мъничката ми — попита Блек Джек, когато тръгнаха, — на кого си кръстена?…

Бриджит и Слай минаха през хола към стълбището. Откъм голямата зала долиташе ядосаният глас на Антония. Бриджит не й обърна внимание и тръгна нагоре, но после спря, защото позна гласа на Спринг, която се оправдаваше на висок глас. Как смее Антония да командва нейната братовчедка? Когато Бриджит измарширува до голямата зала, на лицето й ясно беше изписана гневна решителност.

— Казах ти да ми донесеш ръкоделието — крещеше Антония на Спринг. — И няма да сбъркаш, ако най-сетне го направиш.

— А пък аз ви казах — изкрещя й в отговор Спринг, — че трябва да приготвя банята за лейди Бриджит.

Антония вдигна ръка за удар, но Бриджит я хвана иззад гърба и я завъртя около себе си.

— Спринг е моя камериерка, а не робиня в този замък. Откажете се да я командорите!

И последната капчица самообладание напусна Антония и тя побесня. С ядно съскане вдигна ръка и удари Бриджит през лицето. Бриджит веднага й го върна и удари с все сила русата хубавица.

— Дами! — изрева Иън и прекоси бързо залата. — В случай, че използвам твърде свободно тази дума.

Като го зърна, очите на Антония плувнаха в сълзи.

— Лейди Бриджит ме нападна без причина.

— Престани да командваш камериерката на жена ми — заповяда Иън, без изобщо да се трогне от сълзите й. — И да не си посмяла да удариш още веднъж жена ми. Върви си в стаята и да не си се мярнала преди вечеря.

— Тя ме удари — възрази Антония. — А нея как ще я накажеш?

— Аз имам грижата за жена си — увери я той. — Тя няма да те удари втори път.

— Значи аз съм виновната, така ли? — възмути се Бриджит.

— Антония — повтори Иън, без да обръща внимание на избухването на жена си. — Казах ти да си вървиш.

— Е? — попита предизвикателно Бриджит, когато Антония изчезна. — И мен ли ще пратиш в стаята ми със заповед да не давам воля на ръцете си?

— Никога не бих ти заповядал да не даваш воля на ръцете си — усмихна се ехидно Иън. — Върви си в стаята. Идвам веднага.