Патриша Грасо
Шотландска красавица (4)

4

— Пърси! — извика Иън. — Какво правиш тук?

— Пожелавам ти добро утро — каза весело Пърси, застанал пред хижата. Претърси бързо с поглед наоколо. — Къде е тя?

— Отиде да бере ягоди — Иън свъси чело и добави: — Не биваше да идваш.

— Успя ли да я свалиш? — попита нахално Пърси.

— Не е твоя работа — скастри го Иън и усети надигащия се в него гняв. — Ще съм ти благодарен, ако веднага си тръгнеш.

— Изпраща ме Блек Джек — каза Пърси, пренебрегвайки подканата на брат си. — Август е, както знаеш. Житото и добитъкът ни растат и наддават, та Мънзис се появява все по-често.

— Неприятности?

— Да, на северозапад, в земите най-близки до тези на Мънзис. Изгорил е житото и е отвлякъл много добитък. Но и това не е най-лошото. Няколко арендатори са били убити при опит да бранят имуществото си. Жените и децата им са били изгорени в колибите.

— Боже милостиви! — Иън беше ужасен от тази жестокост. — Мърдок Мънзис е по-лош и от звяр. Само невероятно гаден човек може да заповяда да убият беззащитни жени и невинни деца.

— Блек Джек има нужда от теб — каза Пърси, пое юздите на коня си и го яхна. — Той те очаква у дома.

— Утре ще се приберем — увери го Иън.

— Иън? — Пърси погледна от коня брат си и се засмя. — Пожелавам ти още един прекрасен ден и още по-прекрасна нощ.

Иън влезе посърнал в хижата и седна на стола пред огнището. Радваше се на възможността да седи тук и да размисля, преди Бриджит да се е върнала.

Иън винаги бе получавал от жените каквото поискаше, но от себе си никога нищо не беше давал. С Бриджит беше друго. Тя беше млада, много млада. Беше негова съпруга, но — той го усещаше — още не беше готова да узнае истината.

Откакто се появи, животът му се превърна в същински ад, изпълнен със сексуални разочарования. Въпреки това Иън не искаше да я притеснява с нуждите си и да спи с нея пряко волята й. Боеше се, че така ще рискува приятните взаимоотношения, които се бяха установили помежду им. Искаше да спечели любовта, привързаността и уважението на Бриджит, не тялото й, колкото и да го желаеше.

Светът извън Дънридж беше опасен и зловещ. Иън имаше нужда от съпруга, с която да живее в мир и хармония. Жена, която да е неговото убежище от войните и политическите интриги. А как да си създаде такъв живот, ако съпругата му го презира?

„Видях в какво може да превърне един мъж несполучливият брак, разсъждаваше той. Малкълм умря толкова млад, но сигурно е бил доволен, че може да избяга от жена си. Антония! Същинска вещица, като всички жени. В какво жалко положение е този свят! Половината от човечеството лъже, мами и предава… с изключение на лейди Бриджит. Моята Бриа е същата лъжкиня като останалите, но толкова чаровна. Сигурен съм, че лъже само за да се защити. Тя започва да ме обича. Не, поправи се сам, започва да се влюбва в Рос.“

Когато вратата се отвори пред Бриджит и Слай, Иън стана и ги изгледа. После се усмихна.

— Сложи ягодите на масата, мила. Ще тръгваме.

— Закъде?

— Още не зная, но тази заран ще правим само онова, което ни се ще — Бриджит се засмя. — Устните и зъбите ти са лилави — каза той тихо.

— Натъпкахме се с ягоди — разсмя се тя. — Лилав език като този на Слай не съм виждала у друго животно.

Иън целуна сдържано устните й.

— Вкусът ти е направо чудесен.

 

 

— Снощи открих доста парчета месо в чинията си — подкачи Иън Бриджит, докато я качваше на коня. — Яхнията ти става все по-добра.

— Не беше нарочно, уверявам те.

Прекосиха долината, която водеше към рекичката, място, което често посещаваха. Беше отдалечено, тихо кътче, където можеха да не се боят, че мъжете от клана Макартър ще ги открият.

Бриджит беше объркана от странното държане на воините на Макартъровци. Докато яздеха с Иън през долината, зърваше от време на време по някой от тях, но те всеки път изчезваха, без да обръщат внимание на присъствието им. Бриджит беше сигурна, че мъжете са я познали. Беше много странно, но тя не се решаваше да продължи да мисли по въпроса. Предпочиташе да се наслади на времето, което й оставаше да прекара с Рос. На няколко пъти се запита дали Рос ще избяга с нея. Бриджит си даваше сметка, че рискува, като се влюбва в Рос. Беше сигурна също, че и той я харесва, въпреки че, за нейно учудване, всяка вечер, дойдеше ли време за сън, ставаше груб. Бриджит желаеше повече от всичко друго да е с Рос Макартър, но двамата бяха прокълнати. Тя принадлежи на онзи езичник от Дънридж. Освен ако…

Усмивка озари лицето на Бриджит, а зародилата се мисъл й донесе облекчение. Един брак не е узаконен, ако не е консумиран, мислеше си тя. Иън Макартър, така де, не беше консумирал брака си с нея — поне не досега. Ако се отдам на Рос, Иън ще държи ли още на нашия брак, или ще ме освободи от клетвата, или ще убие и двама ни? Рискът си заслужава…

— Предполагам, че като циганка вече си била на много места — каза Иън, вдигна камък и го метна да подскача над водата. — Харесваш ли Шотландското плато?

— Да, много.

— Мислиш ли, че можеш да си щастлива тук? Искам да кажа завинаги?

— Да — отговори кокетно Бриджит, — една жена може да е щастлива навсякъде, ако е омъжена за подходящия мъж.

„Той ме обича! — помисли си тя. Вече беше сигурна. Но с мъжа ми толкова наблизо, как можем Рос и аз да бъдем щастливи като съпруг и съпруга?“

Иън се обърна усмихнат към Бриджит, но видя сянката на тъга, забулила лицето й. Той нежно я накара да го погледне.

— Какво те натъжава така, момичето ми?

— Нищо.

Натъжават я нежните й чувства към Рос, заключи Иън. Като разбере, че той е Иън, нейният съпруг, Бриджит ще е безкрайно щастлива. Стига да е готова да приеме истината.

— Не вярвам, че мръщиш без причина чело — каза Иън. — Ако ми разкажеш мъката си, ще съм добър слушател.

Бриджит се накара широко да се усмихне.

— Виж, и мислите, и тъжното лице вече ги няма.

— Искаш ли да видиш как гъделичкам риба? — попита той с надежда да я развесели.

Бриджит го гледаше, без да разбира. Иън събу ботушите и чорапите и нагази в рекичката. Викна й през рамо:

— Трябва да стоиш тихо като мишле. Ясно?

Бриджит кимна като дете.

Иън се наведе и потопи съвсем бавно ръка в студената вода. После застана неподвижно като статуя. Риба с внушителна големина се приближи и заплува любопитна около краката му. Той протегна внимателно дългите си пръсти и я погали по корема, за да я приспи.

— Какво правиш? — извика Бриджит тъкмо в мига, в който той понечи да изхвърли рибата на брега. — Нищичко не виждам.

Рибата се стрелна надалеч. Лицето на Иън помрачня и той изгледа яростно Бриджит. Недоволството беше ясно изписано на лицето му и тя не можеше да не го види.

— Каквото и да съм сторила, много съжалявам — извини се тя. — Може ли и аз да опитам?

— Ела тук.

Бриджит събу обувките и чорапите, запретна, без да се притеснява, полата, тъй че Иън можеше добре да види красивите й крака. Тя заджапа в потока и се разписка, защото водата беше много студена.

— Наведи се — подсказа й той — и потопи бавно ръка във водата.

— А сега?

— Изчакай. Като доплува някоя риба, погъделичкай я лекичко с един пръст по коремчето. Когато рибата се вцепени от кеф, изхвърли я на брега.

Бриджит зачака, а Иън се възхити, оценявайки високо вълшебната гледка, която му се откри. Една риба се приближаваше все повече. Тя протегна ръка да я докосне.

— Олеле! — Бриджит отскочи, а рибата бързо избяга. Иън протегна ръка към Бриджит, която се препъна и загуби равновесие. Твърде късно! Със силен плисък тя се намери седнала насред потока и Иън избухна във висок смях.

— Ти си виновен! — изкрещя тя. — Ти ме придума да докосна това люспесто същество.

— Не, не е вярно. Ти поиска да опиташ.

Бриджит му се усмихна сладко-сладко и протегна ръка.

— Ще ми помогнеш ли да стана?

Когато той хвана ръката й, тя го дръпна с все сила и го свари неподготвен. С още по-силен плисък Иън се озова във водата до нея. Бриджит се смееше до припадък.

— Почакай, малка вещице! — изруга той. — Много ми се ще да те сложа на колене и хубавичко да те напердаша.

Бриджит скочи разсмяна и хукна да бяга, но Иън се затича след нея. Когато тя стигна брега, силната му ръка я хвана за рамото и я завъртя не особено нежно към него. Тя се блъсна в яките му гърди и ръцете му я сграбчиха яко, за да не падне.

Всяка мисъл за наказание се изпари, когато Иън потъна в безкрайните дълбини на зелените й очи.

— С удоволствие бих те напердашил — прошепна той страстно, — но мисля, че ще е по-добре вместо това да те целуна.

Когато тя вдигна лице, за да стигне той по-лесно устните й, Иън простена. Устните му обгърнаха устата й в безкрайна изгаряща целувка.

После той се поотдалечи от нея, за да я погледне. Като видя смущението й, Иън разбра, че е дошло време да я направи истински своя жена. Нежна усмивка се появи на устните му.

— Хайде да се приберем, миличко, и да се постоплим.

Слай поздрави най-сърдечно влизащата в хижата трепереща двойка. Бриджит се усмихна на лисичето, развеселена от радостното му квичене. Иън пък се радваше на щастливия смях на Бриджит с надеждата, че доброто й настроение ще се запази до идната заран, когато и последната преграда между тях ще е изчезнала.

— Съблечи се и се увий с това — заповяда Иън и хвърли на Бриджит едно одеяло. После добави: — Ще ти държи топло, докато огънят се разгори и стаята се стопли.

Бриджит стоеше неподвижна и чакаше той да излезе от хижата, но Иън само се обърна и коленичи пред камината.

— Би ли излязъл, докато се преоблека?

— Не — отговори той с гръб към нея. — Но не се бой, няма да гледам.

Бриджит нямаше желание за кавги, пък и й беше толкова студено, че свлече бързо мокрите дрехи и се уви в одеялото. После седна на килима от кожи и викна Слай да дойде при нея.

Иън бързо запали огън. После стана и се засъблича. Бриджит веднага затвори очи, но после надникна любопитно изпод гъстите медночервени мигли. Дъхът й спря, като видя великолепното му мускулесто тяло. Иън също се зави в зелено-черно одеяло, но широките му, окосмени гърди останаха голи.

— Пийни — настоя той, след като седна на килима до нея и й подаде манерка уиски. — Ще те сгрее.

Пиха заедно уиски и се загледаха в хипнотизиращите пламъци в огнището. Бриджит галеше меката козина на Слай и се отпускаше все повече. Иън сложи небрежно ръка на голите й рамене и я привлече по-близо до себе си. Тя го погледна толкова невинно, че той усети пряко волята си нежелание да извърши онова, което трябваше да стори. Но то не биваше да се отлага.

— Разказвал ли съм ти великолепната и славна история на клана Макартър? — попита той.

Бриджит поклати усмихнато глава:

— Не си.

— В стари времена — подхвана той — кланът Макартър е бил в Шотландия, първото семейство след кралското на Стюардовци, предвождал е клана, който носи днес името Кембъл. След поредица горчиви несполуки през последните двеста години Макартъровци днес вече не са главатари на клана. Но са запазили графската си титла и особените привилегии, дадени преди много време на семейството.

— Какви привилегии?

— Преди много, много години — Иън говореше с удоволствие на тази тема и ръката му загали леко раменете на Бриджит — крал Малкълм е дал на Макартър и наследниците му особени привилегии. Когато и да се развеят кралските знамена за война, Макартъровци повеждат шотландската армия.

— Да те пратят пръв в битка не ми изглежда особена привилегия.

— Наистина не е, ако си страхливец — отговори Иън и я целуна с обич по челото. — Или, ако си жена. Но Макартъровци са открай време прочути с храбростта си. Имаме и други привилегии. Когато се коронясва крал или кралица, един Макартър слага короната на миропомазаната глава. Когато кралица Мария още е била бебе, моят баща й е сложил короната.

— Вярно? — Бриджит беше силно впечатлена.

— Графът на Дънридж — продължи той — има привилегията да седи без разрешение в присъствието на шотландското кралско семейство. При всяко коронясване на нов монарх графът използва тази привилегия, та династията на Стюардовци да не я забрави. С времето това се е превърнало в шега между шотландските благородници и предводителите на клановете от Шотландското плато.

— Но защо?

— Ами, както вече ти казах, при всяко коронясване на крал или кралица първото, което прави един Макартър, е да седне в негово или нейно присъствие. А всеки път, когато се появява нов граф на Дънридж, първата му работа е да чака при двора случай да седне в присъствието на монарха.

Бриджит се изсмя, после попита:

— Ако Макартъровци са били някога предводители на клановете, защо сега вече не са?

— Ние принадлежим изначално към могъщия клан на Кембъловци — отговори Иън. — Може да се каже, че предците на херцог Арджил са били бедни роднини на моите. Джон Макартър, наистина велик човек и предводител на хиляди бойци, е бил начело на клана при Джеймс I. Въпреки че Джон му бил предан и живял, следвайки мотото на Макартъровци „Верен в битката“, той бил прекалено могъщ, за да се хареса на завистливия крал Джеймс.

— Какво се е случило?

— Кралят заповядал да го обезглавят и Кембъловци застанали начело на клана.

Бяха седнали толкова близко един до друг, че телата им се докосваха. Бриджит обърна глава, за да го погледне. Без да се замисля, тя го целуна леко по бузата.

Иън се взря в омагьосващите й зелени очи, пламтящи от любов към него. Покорен от чувствата си, той й призна:

— Обичам те — устните му покриха нейните и цялата любов, която носеше в сърцето си, се изля в тази единствена, разтърсваща целувка. Като цвете, което се отваря на сияйното слънце и се радва на топлината му, Бриджит отвърна по същия начин на целувката му. Те паднаха на килима, Иън целуваше клепачите на Бриджит, слепоочията й, носа, шията. Плътно до устните й прошепна: — Отвори очи, мила — когато тя го послуша, попита: — Можеш ли да отвърнеш на любовта ми?

— Обичам те.

Иън пак я целуна леко, после отметна одеялото — нейното безукорно тяло беше вече голо. Тя се изчерви, а той нежно й се усмихна.

— Много си хубава, моя лейди — Иън свали и своето одеяло и устните му отново потърсиха нейните.

Ръцете му се движеха свободно по тялото й, наслаждаваха се на копринената кожа. Галеше гърдите й, игра си с розовите им връхчета, докато станаха корави от възбуда. Бриджит усети пулсираща горещина между бедрата и цяла се изви от нега.

Иън наведе глава над гърдите й, почна да смуче и ближе чувствителните им зърна, а Бриджит задиша пресекливо.

Ръката на Иън се плъзна по-надолу, за да погали огъващия се корем, после потъна между бедрата й. Бриджит се сви.

— Спокойно, миличка — прошепна той страстно и пак я целуна. Силната му, но и толкова нежна ръка си остана, където беше и загали леко вътрешната страна на бедрата й. Галеше малкото задниче и Бриджит потрепери, почти припаднала от наслада.

— Знаеш какво ще направя сега, нали? — попита той страстно.

Бриджит отвори очи, станали сякаш стъклени от желание и Иън беше сигурен, че в този миг жена му не може да си спомни дори собственото си име. Той я целуна и веднага легна между бедрата й.

— Обичам те — той проникна дълбоко в нея и сломи девствената съпротива с внимателен, но силен тласък.

Бриджит извика. Изненадващата болка изпълни очите й със сълзи. Устата на Иън покри нейната, в напора си езикът му беше не по-малко целенасочен от мъжествеността му. Въпреки неудържимото си желание, Иън спря за миг да се движи, за да й даде време да свикне, че е в нея.

„Божичко! — учуди се той. Тя е съвършената жена — мека, гореща и тясна!“ После взе да се движи бавно и предпазливо. Дъхът на Бриджит се бе превърнал в лек стон, а между бедрата й ставаше, с всяко негово прекрасно мъчително движение, все по-горещо.

— Обгърни ме с краката си — заповяда той. Когато тя послуша, тласъците му станаха по-дълбоки, по-силни и решителни.

Невинността изчезна и стори място на инстинкта. Бриджит задвижи бедра в ритъм с всеки див тласък и усети напрежение, което, убедена беше, ще я убие. Изкачи планина от екстаз, на върха й извика, за да се спусне отново, сякаш върху облак, на земята.

Иън извика името й, потрепери, а после се изля в нея. Телата им се бяха слели в едно. Сега Иън се отърколи встрани и я целуна. Бриджит не го усети. Напълно задоволена, беше потънала в чудесен сън.

Бриджит усети как нещо топло и влажно гъделичка лицето й.

— Рос, недей — засмя се тя и чу звънкия му смях.

— Не съм аз — протестира той, но гъделичкането не спираше.

Тя отвори очи и Иън се засмя на учудения й израз. Слай ближеше бузата й.

— Ще го пусна навън — тя се зави целомъдрено в одеялото, Иън вдигна подигравателно вежда, но премълча.

След като Слай удовлетвори естествените си нужди, Бриджит се върна на килима. С пламнали от любов тъмни очи Иън я целуна силно и сърдечно. Мигът на истината бе настъпил.

— Зная, че една жена не трябва да е толкова пряма — каза Бриджит и му предостави с думите си чудесно начало, — но бих желала да сме женени.

— Но ние сме — гласът му звучеше като нежна милувка. — Утре заран се връщаме в Дънридж — добави делово Иън. — Тазгодишните нападения ще са, изглежда, особено кървави.

— Какво? — Бриджит го гледаше недоумяваща.

— Утре сутринта се прибираме в Дънридж, скъпа.

— Не! Там не можем да идем!

— Но трябва.

— Рос! — гласът на Бриджит премина в сподавен шепот. — Рос, аз не съм циганка.

Смехът на Иън прекъсна изповедта й.

— Зная, че не си никаква циганка, лейди Бриджит.

— Знаеш коя съм? — тя беше слисана. — Знаеш, че съм съпруга на твоя брат?

— Ти не си съпруга на моя брат, миличко.

— Как да не съм! — възрази тя и седна. — Иън и аз бяхме венчани на нещо като задочна сватба в Англия…

— Чуй сега какво ще ти кажа, любима — прекъсна я той и въпреки мекотата, гласът му прозвуча настойчиво. — Аз съм Иън Макартър, твоят съпруг.

— Не, ти си Рос Макартър, незаконният син на граф Дънридж.

— Аз съм Иън Рос Макартър, наследникът на граф Дънридж — разсмя се той. — А ти си моята красива съпруга англичанка, бъдещата графиня Дънридж — той протегна ръка да я погали по бузата.

Очите на Бриджит заблестяха, защото тя разбра изведнъж всичко. Отблъсна ръката му и скочи на крака.

— Ах, ти… лъжлив… измамник… ти, отвратителен… мошеник… предател долен… — бълваше тя и търсеше нови и нови ужасни думи, за да даде простор на гнева си.

Иън също стана. Само високият му ръст беше достатъчно впечатляващ. На лицето му вече нямаше и следа от смях. Очите му, допреди малко изпълнени с любов към нея, бяха станали сурови и студени.

— Ти се осмеляваш да ме наричаш коварен и лъжлив? — Иън се засмя дрезгаво и почна да имитира нейните лъжи. — Дъщеря на краля на циганите със стотици слуги, които вършат по нейна заповед всичко, за готвенето изобщо да не говорим. Ясновидка! — той изсумтя пренебрежително. Бриджит отстъпи уплашена, но Иън стисна със стоманена хватка ръката й. — Утре заран се връщаме в Дънридж.

— Не и аз — възрази упорито Бриджит. Заповедническият му тон бе предизвикал тутакси упоритата й реакция. Никой, освен кралицата не може да разговаря с такъв надменен, арогантен тон с една Деврьо. — Аз се връщам в Англия — добави тя вече по-спокойно. Импозантната фигура на мъжа й беше въздействала покоряващо на Бриджит и тя беше поукротила гнева си. — Бракът ще бъде анулиран.

— Идиотка! — изрева Иън. — Бракът ни е консумиран… и не може да бъде анулиран.

— Мошеник! — избухна Бриджит. — Мръсен, вонящ, лъжлив мошеник! Мразя те!

При тези думи слабият самоконтрол, който Иън все още успяваше да запази, изчезна. Той я сграбчи за раменете и я раздруса. Дългите му пръсти се впиха брутално в нежното й тяло.

— Мразиш ме, така ли? — с тревожно нисък, изпълнен с презрение глас, попита: — Знаеш ли, моя малка английска лейди, знаеш ли какъв е всъщност животът на съпруга, чийто съпруг изобщо не се интересува от нея? Знаеш ли това!

Бриджит поклати уплашено глава, а Иън се изсмя зловещо. Той я повлече през стаята, смъкна одеялото от треперещото й тяло и я хвърли на леглото. После се изсмя невесело.

— Когато мъжът е свързан с жена, която го мрази, тя се превръща за него в разплодна кобила, предназначена само да му ражда наследници. Това е… — и Иън тръгна към нея.

— Моля те, не ми причинявай болка — изхълца Бриджит, с очи ослепели от сълзи.

Иън спря, изпълнен с презрение към себе си, проумял какво бе готов да причини на жената, която обичаше.

— По дяволите! — изруга той, обърна се на пети и излезе от хижата, тръшвайки вратата.

Яростна и унизена, Бриджит си легна отново и се зави презглава с одеялото, за да прикрие треперещата си голота. Обърна се с лице към стената и прокле деня, в който бе чула за пръв път името Макартър.

— Дано цялото им предателско котило да иде в ада, дано — кълнеше тихичко Бриджит, а после се отдаде на риданията си. Беше толкова глупава и беше подарила на Рос сърцето и тялото си. А той се бе превърнал без предупреждение в същинско чудовище на име Иън. Сестра й Хедър беше права. Хората от Шотландското плато убиват и осакатяват за едното удоволствие. Освен това измъчват нищо неподозиращи невинни хора.

Иън се върна, седна до масата и взе да наблюдава разплаканата си жена. Обзе го разкаяние за суровостта, с която се бе отнесъл към нея. Иън знаеше, че въпреки невероятната си хубост жена му е още дете и в пълно неведение за мъжете. Но той е зрял мъж и би трябвало да го знае по-добре, трябваше да посрещне с търпение непремерения й гняв. За нещастие привидната й омраза го подлуди и сега двамата бяха в наистина затруднено положение.

Иън протегна разсеяно ръка да погали Слай. Лисичето се озъби и тихичко изръмжа, после скочи в леглото при господарката си.

Ядът му беше преминал и сега Иън копнееше да дари жена си с утеха и любов, но умът му надделя над сърцето. Бриджит трябва да свикне да се държи с него с подобаващо послушание и уважение, повтаряше упорито умът му. Младата ми жена трябва да се старае да ми харесва, а когато успява, ще я възнаграждавам с внимание. А в противен случай? Иън отказваше да мисли по въпроса.

За пръв път, откакто се събуждаха в хижата, Иън и Бриджит бяха прекарали нощта разделени — тя беше заспала ридаеща на леглото, а Иън лежеше увит в одеялото, буден, на килима.