Патриша Грасо
Шотландска красавица (2)

2

Под закрилата на мрака сякаш вълшебна ръка пръсна мъглата. В двора всички забелязаха промяната с надеждата, че този ден замъкът Базълдън ще се радва на слънчеви лъчи. Още преди здрач шотландците бяха подготвили отпътуването си. Сега, прави или седнали, повечето очакваха появата на Макартър.

Спринг се появи начумерена в двора и го прекоси.

— В стаята й я няма — каза тя на графинята.

Пърси и мадам Деврьо размениха тревожни погледи.

— Ако е избягала — закани се Ричард, — жива ще я одера.

— Уф! — измърмори подигравателно Хедър. — Бри е твърде страхлива, за да… Ето я — облечена за път, с тъмен вълнен пътен костюм и шал, Бриджит се появи на двора, идваше от придворния параклис и се усмихваше извинително.

— Вече помислиха, че си избягала — извика Хедър, — но аз им казах…

— Сбогувах се с татко…

Графинята вече гледаше по-примирително и разпери ръце да прегърне дъщеря си. Бриджит се хвърли в обятията й. Затвори очи, усети топлината на майка си и осъзна, че от този ден вече нищо няма да е както преди. Напускайки Базълдън, Бриджит щеше да остави зад себе си и своето детство.

— Страх ме е — прошепна Бриджит.

Майка й вирна брадичка и се усмихна тъжно.

— Не бива да се боиш, миличка. Ако съпругът ти прилича поне малко на лорд Пърси, той е добър човек. Ще ми обещаеш ли нещо, Бри?

— Да, каквото поискаш — кимна Бриджит.

— Понякога си много импулсивна — каза тя. — Преди да кажеш или сториш нещо, помисли, че си дъщеря на граф. Ще го направиш ли за мен?

— Да, обещавам ти.

Графинята целуна Бриджит и силно я прегърна.

— Сбогувай се с брат си и сестра си — прошепна тя накрая.

Бриджит се обърна към Хедър. Сестрите се прегърнаха разплакани.

— Прости ми, че те наплаших — изхълца Хедър. — Сигурна съм, че лорд Макартър не убива за удоволствие.

— Аз пък се извинявам, че те обидих — каза Бриджит. — Харесвам луничките ти. Ще ми пишеш ли?

Хедър кимна и те се прегърнаха за последен път. Бриджит погледна брат си. Устните й трепереха от усилието да не се разплаче.

— Сбогом, ваша светлост — каза тя и направи реверанс. Младият лорд се хвърли твърде недостолепно в прегръдките на сестра си, без да крие мъката си.

— Ще ми липсваш, Бри.

— Постарай се да научиш много неща, за да станеш прекрасен човек като татко — каза Бриджит и силно го прегърна.

— На всяка цена — обеща Ричард и погледна към Пърси. — Ако ти потрябвам — прошепна той, — прати ми знак.

Бриджит целуна сър Хенри по бузите.

— И вие ще ми липсвате, милорд. Бяхте ми като баща. Благодаря ви, че толкова се грижите за нас.

— Бъди щастлива, Бри.

Бриджит кимна и се обърна към Пърси.

— Готова съм.

Пърси й помогна да яхне коня, после възседна своя жребец. Бриджит видя как шотландецът Джейми помогна на братовчедка й Спринг да се качи на седлото и беше щастлива, че тя заминава с нея. Ще има в дома на съпруга си поне една приятелка.

Пърси даде заповед да потеглят. Заобиколена от войните на мъжа си, лейди Макартър започна дългото си пътуване до Шотландия. Бриджит съзерцаваше пейзажа и го запомняше. Щеше да мине много, много време, преди да види отново отечеството си. Вече се развиделяваше и заедно с небето просветляваше постепенно и настроението на Бриджит. Кой е казал, че непременно ще страда от гнета на невъзможен съпруг? — мислеше си тя. Защото кралицата го е заповядала? Ако животът с онзи еретик се окаже невъзможен, ще избяга!

В унисон с нейната възвърнала се самоувереност, и слънцето отметна покриващите го облаци. Бриджит усети възбудата на приключението, засмя се с младежка жизнерадост и пришпори коня. В надпревара с невидим съперник задмина ескорта. Пърси изруга и я последва.

Бриджит се озърна и видя, че Пърси я настига. Отново заби шпори, но нейният скопен жребец не можеше да се сравни с неговия бегач. Пърси й викна да спре, но тя се престори, че не го е чула. Той протегна ръка, дръпна й юздите от ръката и накара жребеца да намали ход, а после и да спре.

— Не бива да се откъсвате без предупреждение — смъмри я Пърси. — Опасно е.

— Слънцето свети и животът е просто прекрасен! — извика Бриджит, без изобщо да се впечатли от строгостта му. Радостта й беше заразителна и Пърси можа само да се засмее. Тя погледна приближаващия се ескорт и добави: — Никак не ми харесва начинът, по който вашият Джейми се е втренчил в Спринг.

— Не помня тя да се е оплакала — каза Пърси. — Но виждам, че сменяте темата.

— Колко сте прозорлив!

— Говоря сериозно — натърти той. — Не може да ни изпреварвате, когато си щете. Няма да успея да ви защитя. Тук може да е пълно с разбойници.

— О! — възкликна Бриджит и приближи с коня към Пърси.

— Пърси — попита тя изведнъж. — Защо лорд Иън си е избрал годеница-англичанка?

— Идеята беше на Блек Джек. От политически съображения, предполагам.

— Политически съображения?

— Английската кралица защо ви омъжи за шотландец?

— Предполагам, за да има в Англия грижата за една баптистка по-малко.

— Нали ви казах — политически съображения.

Всяка измината миля от това безкрайно яздене влошаваше все повече както настроението на Бриджит, така и състоянието на задните й части. По здрач любовта й към приключенията се беше изпарила. Спряха да пренощуват в Сейнт Олбън, град с изглед към река Вир.

 

 

Спряха пред странноприемницата „Червения лъв“, където вече ги очакваха, защото един от хората на Макартър беше препуснал напред да приготви всичко. Твърде уморена, за да слезе, Бриджит се олюляваше на седлото.

— Горкото момиче! — каза загрижено Пърси. Той я свали от коня и я занесе в кръчмата на странноприемницата. Ханджията, нисичък и набит, веднага ги отведе в стаята на Бриджит. Следваше ги не по-малко страдащата Спринг.

— Не! — извика Бриджит, когато разбра, че Пърси иска да я сложи да седне на леглото. — Ще ям права и ще спя по корем.

Пърси сподави смеха си и се обърна към Спринг:

— Джейми веднага ще донесе вечерята. Искаме утре да тръгнем още в зори. Тъй че бъдете готови.

Вратата се затвори и Бриджит се излегна, напълно облечена, с лице надолу, върху леглото.

— Забрави за вечерята ми, братовчедке. Толкова съм уморена, че не мога да дъвча — едва изговорила последната дума, Бриджит вече спеше.

 

 

След пет дни на седлото Бриджит и Спринг все още имаха рани, но вече не страдаха толкова. В пътуването си на север, минаха през Лестър, Дерби, Шефийлд и средновековния град Йорк.

Йорк беше краят на цивилизацията, каквато я познаваше Бриджит. Спринг и тя прекарваха нощите на неудобни походни легла в палатката, която хората на Макартъровци разпъваха за тях. Двете англичанки бяха направо смаяни — яките шотландци просто се загръщаха в черно-зелените си одеяла и спяха на земята.

Заобиколени от мъже от клана Макартър, Бриджит и Спринг продължаваха да яздят, да се оплакват от мазолестите си задници и да се питат дали слънцето изобщо ще се покаже отново. В един миг Бриджит откъсна поглед от братовчедка си и се смая от гледката, която се простираше пред нея.

— Вижте! — извика тя и посочи с пръст към далечината.

На хоризонта се простираше лилав килим от пирей. В далечината се издигаха планини, толкова високи, че на човек му спираше дъхът. Безброй дървета ги обагряха в тъмнозелено.

Разтревожени от вика на Бриджит, мъжете от клана Макартър извадиха мечове от ножниците. Като се увери, че няма опасност, Пърси им заповяда да скрият оръжието. После препусна към двете жени.

— Вашите високи планини са наистина прекрасни! — възкликна очарована Бриджит.

— Високи планини ли? — обърка се Пърси.

— Но погледнете, Пърси. Високите планини, ей там.

— Ох, момиче! Та ние едва напуснахме Англия — Пърси се разсмя и хората му след него. — Това са Чевиът Хилс, Бри, а не високите планини. Сега сме в пограничните земи, в Ботуелс Ленд.

— Ботуелс?

— На граф Ботуел — обясни той. — За съжаление, не ще можем да се възползваме от прочутото гостоприемство на Джейми Хепбърн. Той гостува на вашата кралица в затвора Тауър, но според слуховете скоро щял да бъде освободен.

— Какво е сторил, та са го затворили в Тауър?

— Сторил? — Пърси сви рамене. — Нищо, доколкото зная.

— Но тогава защо…

— На една кралица не й трябват причини — прекъсна я Пърси. — Както вече казах — политика.

— О!

— Пратих вестоносец да съобщи на хората на графа, че преминаваме — добави той. — Не бих искал да ни нападнат.

— Нападнат? — възкликна уплашено Спринг.

Пърси погледна камериерката на снаха си.

— Разбойниците на графа са диви момчета.

— Тези пирати тренират с нападения своята боеготовност — подхвана Джейми, който беше яздил до Спринг. — Но не се тревожете, момичета. Ще ви браня с цената на живота си — Спринг му се усмихна лъчезарно, а Джейми хвърли над главата й многозначителен поглед на Пърси.

— Хайде да ги изпреварим — предложи веднага Пърси на Бриджит. — Ако се интересувате, ще ви разкажа нещичко за историята на Шотландия.

Двамата избързаха малко напред, после накараха конете да вървят по-спокойно, като внимаваха хората им да могат да ги виждат. Бриджит се усмихна очаквателно на Пърси.

— Най-великият шотландски герой е Робърт Брус, разбил вашите английски войски — подхвана той.

— Не го вярвам! — извика разочарована Бриджит. — Не съм чувала шотландци да са побеждавали англичани.

— Това не ме учудва — възрази Пърси, — но е вярно. Робърт Стюард е бил внук на Брус, а Джеймс I — внук на Робърт. Всички от кралската династия на Стюардите, включително бащата на кралица Мери, са имали трагичен край — Пърси се вживяваше в темата. — Джеймс I е бил убит. Синът му Джеймс II е бил коронясан на шестгодишна възраст. За съжаление, умрял при нещастен случай — от експлодирал топ. Синът му Джеймс III, се възкачва на деветгодишна възраст на престола. Както и дядо му, бил убит. Джеймс IV се оженва за Маргарет Тюдор, лелята на вашата кралица. Фаталната му грешка била да нахлуе в Англия. При Флодън бива разбит и пада в боя.

— За Флодън съм чувала — вметна бързо Бриджит.

— Това също не ме учудва — усмихна се иронично Пърси.

— Смятам, че е много добре една страна да се гордее с победите и добродетелите си — заяви високомерно Бриджит, но устните й трепнаха в лека усмивка. — Продължете, моля ви.

— Джеймс V, син на Маргарет Тюдор и братовчед на вашата кралица, се оженва за Мари дьо Гиз. Кралица Мария е нейна дъщеря. Клетият Джеймс починал няколко секунди след раждането й. Някои казват, че сърцето му се пръснало, защото не успял да остави законен син за наследник. Куп негови незаконни синове са пръснати из цялата страна, някои припознати, други не.

— Колко тъжно!

— Надявам се — добави Пърси, — че при нашата красива кралица Мария всички проклятия, тегнещи върху рода Стюард, ще загубят сила.

— Ще е разумно от нейна страна — изкоментира Бриджит, — ако се откаже да нарече някой от синовете си Джеймс.

— Съгласен съм с вас — засмя се Пърси на разсъжденията й. Какво можеше да знае една английска дама за могъществото на клановете? Тя никога няма да разбере смесицата от любов и омраза, свързвала генерации егоистични Стюардовци на трона с предводителите на шотландските кланове, същински независими монарси в собствените си владения. Казано най-общо, Стюардите си заслужаваха сполетелите ги трагедии.

— Е, момиче — промени темата Пърси. — Ще пътуваме още два дена и една нощ и ще стигнем в Дънридж.

— Толкова скоро? — в гласа на Бриджит звучеше неприкрит страх.

— Нямаш причина да се тревожиш, Бри — каза Пърси. — Иън е добър човек. Ще се изненадам, ако не го срещнем още преди да сме стигнали.

— Какво искате да кажете?

— Ако Блек Джек се върне в Дънридж, Иън сигурно ще препусне, за да ви пресрещне. Убеден съм, че гори от нетърпение да се запознае със съпругата си.

 

 

На другата заран Джейми стоеше както винаги до коня на Спринг и я чакаше да се появи.

Зарадвана, но и смутена, Спринг отиде усмихната при него.

— Сладка моя Спринг — закачи я Джейми. — Вашето име, означаващо пролет, много ви подхожда. Пролетта е любимото ми годишно време.

— Не подозирах, че шотландците са толкова безсрамни ласкатели — силно се изчерви Спринг.

— Не ви лаская — той хвана брадичката й с мазолеста ръка. — Има ли във вашия дом и други толкова прекрасни момичета?

— Три полусестри — измърмори тя, ядосана от докосването му. — Ейприл, Мей и Джун.

— Ейприл, М-Мей и Д-Джун — значи кръстени на трите пролетни месеца — април, май и юни — изпелтечи Джейми и я накара да се засмее. — Навярно е излишно да питам кога са родени. Само полусестри? Значи майка ви е починала?

— Не — Спринг извърна глава болезнено уязвена. — Ние сме от различни бащи.

— Съжалявам, че сте загубили баща си — каза той меко.

— И това не е така — отвърна тя. — Не познавам баща си.

— Много съжалявам — Джейми погали Спринг по пламналата буза. — Но аз никога няма да ви причиня мъка.

— Джейми! — извика Пърси. — Стига си флиртувал с дамата. По-добре й помогни да яхне коня.

Дойде ред Джейми да се изчерви. Лицето му пламваше все по-силно и придоби почти цвета на огненочервената му коса. Спринг се ухили. Без дума повече, Джейми я вдигна на седлото.

Въпреки че денят беше облачен и хладен, Бриджит беше в добро настроение, докато яздеше мълчаливо до Пърси. Беше напрегната в очакване да срещне съпруга си, но и радостна, че на другия ден ще стигнат замъка Дънридж. В замечтано очакване вече си представяше близките утринни часове — мислите й бяха насочени по-малко към съпруга, отколкото към вана с димяща вода, в която мечтаеше да се потопи.

— В Шотландия имате вани, нали? — попита внезапно Бриджит.

— Да, имаме — усмихна се леко Пърси.

— Хубаво — Бриджит си затананика весела мелодийка, сякаш вече усещаше горещата вода, в която ще се изпарят всичките й болки и грижи.

 

 

Следобедът стигнаха графство Арджил, родината на клана Макартър. Под ниско надвисналите облаци здрачът се спускаше бързо над околността и накара свитата да изгради лагера си по-рано от обичайното. Мъжете се разделиха на две групи. Докато едната опъваше палатката на Бриджит, другата накладе огън и се залови да приготви вечерята.

Когато палатката беше готова, Спринг стана, за да оправи походните легла за през нощта. Бриджит остана край огъня и задряма. Клепачите й натежаваха все повече и тя затвори очи.

Събудиха я внезапна тревога и шум и Бриджит се сепна. Нападаха ли ги? Не се чуваха войнствени шумове, само приближаващи коне и мъжки смях. „Сигурно е мъжът ми — помисли си тя. Какво да правя? Ако вляза в палатката, той ще има предимството да прати да ме извикат. Ако остана, където съм, ще може пък да ме изгледа отвисоко. Най-достойно ще е да посрещне Иън Макартър като равна.“ Бриджит стана и се запъти към смеховете.

Когато се приближи, видя вече познатите черно-зелени наметала на клана Макартър. С гръб към нея Пърси поздравяваше червенокос мъж, който приличаше на Джейми. Искаше да продължи, но се вцепени, когато чу разговора им.

— Дъги! — стискаше Пърси ръката на мъжа. — Къде е Иън?

— Няма го тук — отговори Дъги. — Дойдохме да ви придружим до дома.

— Блек Джек още ли не се е върнал от Единбург?

— Напротив, господарят се прибра.

— Но къде е тогава Иън?

— Лейди Антония имаше проблеми с малката Гленда. Не зная какви именно — ухили се Дъги. — Оная успя да надхитри Иън като някой младок — засмя се тихо Дъги. В същия миг забеляза Бриджит. — Това ли е съпругата-англичанка?

Пърси се обърна рязко. Лицето на Бриджит беше пребледняло, тя трепереше от гняв, че така зле обидиха мъжа й. Бриджит сви устни и гордо се отдалечи.

И адът не познава по-силен гняв от този на унизена жена, а Бриджит Деврьо Макартър не правеше изключение. Тя нахлу в палатката и стресна Спринг с внезапната си поява.

— Какво има? — извика Спринг, уплашена от израза на Бриджит.

— Той пак ме обиди!

— Кой?

— Моят съпруг! — избухна Бриджит. — Пратил хората си да ни ескортират, но него го няма. Изглежда не означавам нищо за Иън Макартър.

— Може да е бил възпрепятстван…

— Неговият човек не можа да посочи на Пърси сериозна причина за отсъствието му — изсумтя Бриджит. — Човекът се присмиваше. На мен!

— Но може би…

— Не търси никакво извинение за мъж, за когото няма такова — изкрещя Бриджит. — На чия страна си всъщност?

— Това война ли е? — сопна й се разгневена Спринг. — Налага ли се да избираме страна?

— Не, не е война — гласът на Бриджит беше заплашително тих. — Войната трябва да се води между двама и аз повече няма да се примирявам с това положение.

— С какво?…

— Бри? — чу се гласът на Пърси пред палатката.

— Кажи на Пърси, че искам да остана сама — заповяда Бриджит.

Спринг въздъхна и излезе навън.

— Тя желае да остане сама, милорд.

— Но аз трябва да поговоря с нея за Антония.

— Антония?

— Вдовицата на моя брат Малкълм — обясни Пърси. — Тя е причината Иън да не е тук.

— Бри е уморена — каза Спринг. — Убедена съм, че утре ще е в по-добро настроение.

— Да — съгласи се Пърси. — Навярно сте права.