Патриша Грасо
Шотландска красавица (3)

3

— Е? — попита Спринг и изгледа Бриджит, седнала на походното легло. Чула гласа на братовчедка си, Бриджит вдигна поглед, но не отвърна.

— Бри, какво си намислила?

— Нищо. Поне не веднага — отвърна тя. — Остави ме сама. Не искаш ли да вечеряш с Джейми?

Спринг я гледа още известно време, после излезе. Когато остана отново сама, лицето на Бриджит се вкамени в гримаса, предизвикана от спомена за безсрамната обида, която й бе нанесъл нейният съпруг.

Но изведнъж на лицето на Бриджит се появи въпреки всичко тържествуваща усмивка. Беше предизвикана от невероятната идея, която я осени. Иън Макартър има настоятелна нужда от урок на тема унижение — така бе решила. Той явно е забравил, че му трябва законна съпруга, за да има легитимен наследник. За мен ще е удоволствие да му го напомня. Ще се прибера у дома и ще се върна чак когато този езичник ме помоли на колене за прошка.

Бриджит скочи от леглото и взе да рови в багажа на Спринг, изваждайки по-стари пътни дрехи на братовчедка си. Не можеше да носи на връщане към къщи собствените си дрехи. Никой не биваше да се десети, че е графска дъщеря.

Бриджит скри дрехите под своето походно легло и седна да обмисли бягството. Заради стражата не можеше да вземе кон. С въздишка се примири с мисълта, че ще трябва да извърви пеш дългия път до замъка Базълдън. Изобщо не хаби мисли за това какво ще яде и къде ще спи. Из пътя все ще намери някъде подслон.

 

 

Бриджит скочи сепната и разбра, че е заспала и за малко да пропусне единствената възможност да избяга. Погледът й падна върху леглото на Спринг. Момичето спеше.

Бриджит стана и измъкна дрехите, скрити под леглото. Бързо и тихо се съблече, после навлече поизносените дрехи.

Бриджит отиде на пръсти до предната страна на палатката и се ослуша. Да се осмели или не? Беше тихо, но тя знаеше, че стражите на Макартъровци дебнат някъде наблизо.

Изведнъж я налегнаха съмнения. Обърна се и реши да се измъкне през задното платнище. Спринг изстена насън и Бриджит се вцепени. Само очите й се обърнаха към девойчето.

Минаха няколко мига. Бриджит коленичи до задното платнище на палатката и вдигна долния край. После се взря напрегнато в нощта. Нямаше жива душа. Запълзя на четири крака към гората. Когато стигна до дърветата, спря и се ослуша дали вече не са вдигнали тревога. Нищо не наруши тишината. Бриджит стана бавно и занавлиза все по-навътре в гората.

Небето беше ясно, луната светеше ярко, но смелостта напускаше все повече Бриджит, колкото повече се отдалечаваше от сиянието на лагерния огън. В бързината на бягството изобщо бе забравила за страха си от тъмното и самотата. Сега горските шумове ставаха все по-близки. Почти до нея изкрещя кукумявка и Бриджит цяла се сви. Сърцето й биеше лудо. Чу самотната жалба на вълк и се вцепени. Беше толкова уплашена, че не можеше да направи крачка.

С обляно в сълзи лице Бриджит се облегна на едно дърво. „Не мога да избягам и после да се върна, простена тя. Колко унизително би било. Колко е глупаво да се изложа на опасности само защото един мъж ме е обидил.“ Бриджит избърса сълзите, седна, притисната до едно дърво, и дочака там утрото.

 

 

Нощта още беше непрогледна, когато Бриджит се събуди от дрямката си и отвори очи. Косата на тила й я драскаше и от това й минаха тръпки по гърба. Бриджит се озърна, наложи си да открие откъде идва опасността — и се задъха. Чифт блестящи очи я наблюдаваха. Прехапа устна, за да не извика.

Луната надникна иззад преминаващ облак и Бриджит нервно се ухили. Святкащите очи бяха на малко лисиче.

— Много си хитро — прошепна тя и протегна ръка.

Лисичето се приближи любопитно, после спря и взе да души. Като разбра, че Бриджит не представлява опасност, дойде съвсем близко.

— Да не си изгубило майка си? — измърмори Бриджит и установи, че медночервената му козина много прилича на нейната коса. Бриджит вече не се чувстваше толкова самотна и погали лисичето. То веднага се сгуши в нея и заедно легнаха да спят.

 

 

Утринната зора багреше небето в светлосиво. Почти всички бойци на Макартър още спяха, когато самотен конник се озова необезпокояван сред тях. Той кимна на стражите и скочи на земята.

Иън Макартър имаше внушителна фигура. Висок метър и осемдесет, мускулест, но без нито един излишен грам по тялото. Правеше впечатление на слаб, но когато участваше в смъртоносни битки, враговете му бързо разбираха, че не е бивало да подценяват силата му. Косата и очите му бяха черни като безлунна нощ. Дългият прав нос хармонираше с плътните устни, а здравият загар от слънцето и вятъра правеше лицето му още по-хубаво. Тъмната кожа и силното тяло на Иън силно привличаха жените. Ярката мъжественост, която излъчваше, го правеше неотразим.

Иън погледна Пърси, който още спеше. Седна до брат си и си каза, че той много прилича на покойната им майка. Наведе се над ухото на Пърси и викна високо:

— Добро утро, братко.

Пърси скочи:

— Иън!

— Зная, че не биваше да те пращам да вършиш мъжка работа — каза Иън. — Ти си все същият сънливко.

Пърси стана, уви се в одеялото и се обърна към Иън.

— Сърдечни благопожелания за сватбата ти, Иън — ухили се той. — Наслади ли се на брачната нощ?

— Не ти ли казах да ме заместиш? — отвърна с лека усмивка Иън. — Изглежда съм пропуснал — Пърси едва не изхълцука от смях. — Впрочем — добави Иън — къде е булката? Препускал съм цяла нощ, за да я видя.

— Навярно още спи — отговори Пърси и хвърли поглед към тихата палатка. — Лейди Бриджит, или Бри, както я наричат нейните приятели, е хубаво момиче.

— Да я събудим ли, за да мога сам да се уверя?

— Първо трябва да ти кажа някои неща.

— Слушам те.

— Търпението не е сред най-големите ти добродетели, братко — подхвана Пърси. — Но към съпругата си ще трябва да проявиш търпение. Колкото и хубава да е, Бри е не по-малко избухлива от теб.

— Колкото и темпераментна да е една жена — отвърна Иън, — ще се оправя с нея. Хайде да вървим.

— Не припирай толкова — Пърси сложи ръка на рамото на Иън. — Тя не е кое да е момиче, с което човек може лесно да се оправи, според твърде деликатния ти израз. Фактът, че я омъжиха за представител на годеника, нарани дълбоко гордостта й и дамата е бясна. Не забравяй, че е графска дъщеря.

— Е, и?

Пърси свъси чело.

— Яви се на брачната церемония в черна траурна рокля. Бих казал, че не изпитва ни най-слабо влечение към теб. А миналата нощ… — шумотевица близо до палатката накара Пърси да млъкне и двамата братя се обърнаха в посоката, откъдето идваше паниката. Придружен от изпадналата в истерика Спринг, към тях се приближаваше Джейми.

— Англичанката я няма — каза Джейми и камериерката кимна разплакана.

— К-к-когато с-се с-събудих — изхълца Спринг — Бри вече беше изчезнала.

— Проклета хлапачка! — изруга Иън. — Като я намеря, ще я насиня от бой! — той изтича към коня си.

— Той не знае даже как изглежда — каза Пърси, преди да последва брат си. — Заведи Спринг в Дънридж. Ще се видим там.

 

 

Бриджит се събуди рано. Лисичето лежеше на кълбо в скута й. Тя се усмихна на спящото клъбце медночервена козина, сложи го до себе си и бавно стана. Всяко мускулче на тялото я болеше и й напомняше изминалата, пълна с неудобства нощ. Едва когато стомахът й силно изкурка, разбра колко е гладна. „Трябва да стигна до някое поточе, каза си тя. Водата ще ме засити, докато намеря помощ.“

Без изобщо да има представа къде се намира, Бриджит тръгна напред. Озърна се и видя, че лисичето я следва. Когато се обърна, то спря.

— Спокойно можеш да дойдеш с мен, ако искаш — Бриджит протегна подканващо ръце и лисичето приближи. — Ще те нарека Слай — добави тя и го вдигна високо. — Хитърчо — подходящо име за лисиче, нали? Разбра ли?

Слай я гледаше с тъжни очи и Бриджит изпита странна радост, че зверчето я беше приело за майка.

Набра из пътя зелени ягоди, за да потисне протестите на стомаха си. Сподели ягодите със Слай, но и двамата бяха недоволни от оскъдната закуска. Бриджит си мислеше с копнеж за говеждо, свинско и овнешко месо. Слай мечтаеше за добре охранено зайче или пиле.

След като бе обикаляла часове наред, клетата двойка спря. Бриджит се ослуша внимателно. Сега чу отново ромоленето на поток. Пусна Слай на земята и забърза към водата.

Щом зърнаха потока, Бриджит и Слай хукнаха към скалистия бряг. Слай потопи смело езиче и взе да пие. Бриджит коленичи, потопи лице във водата, после се изправи със смях. „Намерих рекичка, каза си щастлива. А сега ще намеря и човек, който да ми помогне да открия пътя за дома.“

Бриджит погледна към Слай. Козината на врата и гърба му беше настръхнала. Опасност! — крещяха всичките й сетива и тя се обърна. Тъмен конник на още по-тъмен кон я наблюдаваше от края на гората.

— Дяволът! — помисли си ужасена Бриджит и остана със зяпнала от изненада уста.

— Мадам! — извика Иън, но тя продължаваше да го гледа втренчено и мълчаливо. Иън скочи от коня, а Бриджит изведнъж отново оживя. Скочи и побягна. Когато се обърна да види дали той я следва по петите, блъсна се в едно дърво и падна в несвяст на земята.

Иън коленичи до нея и веднага разбра колко хубава е съпругата му. Кожата й беше бледа и нежна като коприна. Имаше малко овално лице, свършващо с енергична остра брадичка. Нослето беше малко, а крайчецът, леко извит нагоре, му придаваше дяволитост. Устните, розови и подканящи, бяха сякаш създадени за целувки. На челото, над дясната вежда, вече се вдигаше цицина, а под окото на припадналата, все още затворено, имаше бяло петно.

„Какъв ли цвят са очите й, помисли си той. Жена ми е толкова нежна и бяла, колкото аз съм едър и тъмен. Противоположности!“ Иън тихо се засмя. От тази малка лисичка не очакваше сериозна съпротива.

Иън чу шум и се обърна.

— Виждам, че си успял да уловиш съпругата си — каза Пърси. Погледна лицето на Бриджит. — Божичко, Иън! Какво си й сторил?

— Нищо — изръмжа Иън. Обърна се отново към Бриджит и я вдигна на ръце. В главата му се зароди план. — Ще я занеса в ловната хижа. Там ще можем да се опознаем без любопитните погледи на околните. Кажи на Блек Джек къде съм.

— Ами като дойде на себе си — попита упорито Пърси, — как ще я накараш да остане. Не можеш все вързана да я държиш, пък и дамата не може да те понася. За твое добро ти го казвам.

— Стига, братче — засмя се Иън. — Няма да й открия кой съм. Ще кажа, че съм Рос Макартър, копеле на Блек Джек и неин спасител. Ще й помогна да се скрие от Иън.

Пърси отметна глава и високо се изсмя.

— Моля те за една услуга, братко — добави Иън и Пърси кимна в знак на съгласие. — Не казвай на Антония къде сме.

 

 

Бриджит лежеше в безсъзнание на единственото легло в ловната хижа. Иън седеше до нея и притискаше влажна кърпа към челото й.

„Прелестна е, мислеше си той. Сполучил съм в избора на съпруга.“ Клепачите на Бриджит затрептяха и тя отвори очи. Мъжът и жената се изгледаха мълчаливо. Зелени очи!

— Как се чувствате? — прекъсна мълчанието Иън.

Бриджит докосна челото си.

— Главата… ужасно ме боли.

— Ами яко се ударихте — каза той. — Съжалявам, че ви стреснах и станах причина за нещастния случай. Коя сте вие?

— Вие кой сте? — отвърна тя, нащрек пред опасността, която се криеше във въпроса му. Който и да беше, носеше черно-зеленото наметало на клана Макартър и сигурно познаваше съпруга й.

— Рос Макартър, извънбрачен син на граф Дънридж, на вашите услуги — засмя се Иън. — А вие сте?

— Макартър ли?

— Да, Рос Макартър. А вие?

— Аз… аз не мога да си спомня — измъкна се Бриджит и го изгледа изпод дългите медночервени мигли. Дали ще повярва на тази невероятна лъжа? — Циганка! Аз съм циганка! Или поне така мисля.

Изразът на Иън остана съчувстващ, но той с мъка сподавяше смеха си, а очите му святкаха игриво.

— От удара по главата тази заран е — каза той. — Но съм сигурен, че скоро ще си спомните коя сте. Пийнете по-яка глътка от това лекарство.

Иън помогна на Бриджит да седне и тя отпи от шишето. Очите й се отвориха широко от ужас, когато уискито прокара пламтящия си път до стомаха й. Бриджит се задави и потрепери. Изведнъж си даде сметка, че е съблечена.

— Но аз съм гола! — извика тя ужасена и смутена.

— Не можех да ви сложа с дрехите в леглото — ухили се Иън и я потупа по ръката. — Не се бойте, вече съм виждал много, много голи жени, но съм се държал почтено.

Към смущението на Бриджит се примеси яд, но Иън я побутна да легне отново на възглавницата и отметна нежно няколко кичура червена коса от челото й.

— Затворете очи и си починете. Обещавам ви, че когато се събудите, ще се чувствате много по-добре.

 

 

Когато Бриджит се събуди по-късно, тя наистина се чувстваше по-добре. Ударите с чук в главата й се бяха превърнали в тъпо туптене. Отвори очи. Домакинът й никакъв не се виждаше.

Замаяна, но твърдо решена да се махне, Бриджит се опита да стане, но се смъкна отново върху възглавницата. Затвори очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После се озърна.

Хижата се състоеше от едно-единствено просторно помещение. До едната стена беше леглото. На друга — огнище, в което гореше огън. В черно котле вреше нещо, което ухаеше чудесно и на Бриджит направо й потекоха лигите.

Килим, съшит от няколко животински кожи, покриваше средата на пода. Имаше и дъбова маса с два стола, скромни, но с хубава изработка. Вратата беше срещу долния край на леглото. В мига, в който погледът на Бриджит се спря на вратата, тя се отвори.

— Виждам, че сте будна — приятелски й се усмихна Иън. — По-добре ли сте?

— Много по-добре — в отговор леко му се усмихна Бриджит.

Иън взе от масата една купа и я напълни със супа от черното котле. После прекоси помещението и седна на ръба на леглото.

— Надигнете се — заповяда той, — трябва да хапнете.

Бриджит се покори, но Иън нито й подаде купата, нито се залови да я храни. Той сякаш беше изпаднал в транс. Бриджит проследи втренчения му поглед и дъхът й спря. Одеялото се беше смъкнало и гърдите й бяха открити. Изчерви се до корените на косите и придърпа рязко одеялото.

— Както вече ви казах, виждал съм много и много…

— Разбрах го от първия път! — изсъска ядосано Бриджит. По някаква необяснима причина мисълта, че Рос Макартър е виждал неизброимо множество прекрасни голи жени, никак не й харесваше.

При язвителните думи на жена му черните очи на Иън се присвиха, но после се усмихна търпеливо, приемайки, че причина е главоболието й.

— Спомнихте ли си как се казвате? — попита той и напълни устата й със супа.

Тя преглътна и отговори:

— Мисля, че беше Бриа.

— Бриа ли? — сподави усмивката си Иън. — Звучи като името на онова френско сирене. А презимето?

Бриджит се поколеба, замисли се какво да каже.

— В момента не мога да си спомня. Аз съм циганка.

— С тази червена коса и зелените очи не им приличате твърде на циганка — подигра й се той.

— Приличам на майка си — отвърна Бриджит, без да се замисля. — Тя е французойка.

— Значи майка ви е французойка?

— Баща ми срещнал майка ми, докато прекосявал Франция, а останалото е дълга история — „лъжа, в която има малко истина, по-добре се запомня“, реши тя.

Иън потърка тъмната се брадясала брадичка, сякаш усилено мислеше.

— Не бях чувал цигани да пътуват из тези места. Вие как се озовахте в тази страна?

— Бяхме се запътили към Единбург, но аз се отделих от останалите и се изгубих.

— Единбург ли казахте? — Иън едва се сдържаше да не се разсмее. — Той е в другия край на Шотландия.

— Нали ви обясних, че се загубих.

Той не отговори, но се втренчи в Бриджит, която изпита неприятното чувство, че той може да надникне в душата й и знае истината. Но възможно ли беше?

— Ако ми обясните как да стигна до Единбург, утре заран ще тръгна — каза тя.

— Утре няма да ходите никъде.

— Но…

— Забранявам ви — извиси глас Иън. — От тук нататък ще се грижа неотлъчно да сте добре. Още няколко дена ще останете тук, а после навярно ще ви отведа при вашето семейство.

— Но…

— Стига приказки — настоя той, но иначе продължи да е любезен. — Необходимо ви е спокойствие. Утре заран ще отида на лов и вечерта ще ядем заешко. А сега си легнете и затворете хубавите си зелени очи.

Бриджит беше все още твърде изтощена. Затвори очи и след малко беше вече заспала.

Циганка! Иън се засмя и реши, че историята й е много изобретателна. Стана, привлече един стол до огнището и седна с чаша уиски в ръка. „Колко хубава е жена ми, мислеше си той. Изпитвам желание още сега да я обладая.“ Видът на сладкото й тяло го възбуждаше. Имам право да взема каквото желая, но жалък е онзи мъж, който не умее да владее нагона си. И все пак, проклет да съм, ако прекарам цялата нощ на този стол.

Иън стана и се съблече. После се вмъкна под завивките до Бриджит, която, разбира се, спеше и не забеляза, че има някой в леглото. Той също заспа, но след малко пак се събуди, защото усети, че съпругата му се е гушнала в него. Беше заровила лице на гърдите му, а единият й крак лежеше върху мускулестото му бедро.

Да я докосва и да не я докосва беше най-сладкото мъчение, което Иън бе изпитвал. Погали я нежно по гърба и се наслади на копринения допир на кожата й. Тя изстена, а той се усмихна в тъмното. После затвори очи и заспа.

 

 

Когато Бриджит се събуди на другата заран, нещо с божествен аромат къкреше в котлето. Ноздрите й трепнаха и тя се обърна.

— Добро утро — поздрави Иън, застанал пред огнището.

— Добро утро — притеснена от голотата си, Бриджит наведе очи. Одеялото изпълняваше предназначението си. — Много бих искала да се облека — каза тя.

Опрял ръце в тесните хълбоци, Иън я гледаше замислено.

— Всъщност би трябвало да останете целия ден, където сте, но ако обещаете да си почивате… — той сви рамене, обърна се и взе да бърка овесената каша.

— Моите… дрехите ми?

— На онзи стол там — отговори той, без да се обръща.

Погледът на Бриджит се плъзна от Иън към стола в другия край на стаята, после обратно към Иън. Тя го гледаше с растящо объркване. А той, като не чу шум откъм леглото, се обърна.

— Милорд — прошепна тя и лицето й пламна. — Имам още една необходимост.

Иън я зяпна за още миг, после се разсмя.

— Ще се върна след няколко минути — каза той и тръгна бавно към вратата. — В ъгъла, до края на леглото, има нощно гърне.

На Бриджит й се стори, че ще умре от срам. Как можеше да говори така открито за нещо толкова интимно? Останала сама, тя се втурна към нощното гърне и се облекчи. После прекоси тичешком стаята и бързо се облече. Изтощена от напрежението Бриджит се отпусна на един стол.

Вратата се отвори и Иън влезе усмихнат. В ръцете му лежеше шаваща топка от медночервена козина.

— Я вижте кой душеше навън! Да сте опитвали чорба от лисиче, Бриа? Или предпочитате един маншон?

— Слай! — Бриджит скочи от стола.

Слай се отскубна от ръцете на Иън и изтича при Бриджит, която коленичи на пода и го прегърна.

— Всичко е наред — успокояваше тя с гукащ глас уплашеното лисиче.

— Познавате ли това малко дяволче?

— Това е моето животинче! — изкрещя Бриджит и го изгледа със святкащи зелени очи. Иън беше ужасен от кръвожадния им блясък. Пърси явно беше прав. Съпругата му не беше някоя деликатна лейди.

— Слай ми правеше компания, когато се изгубих в гората — каза тя по-спокойно.

— Значи ли това, че няма да хапнем чорба от лисиче? — ухили се Иън.

— Способен сте да убиете едно клето сираче? Дори човек от шотландските планини не може да е толкова жесток.

От тази обида очите на Иън изгубиха веселия си блясък. Бриджит си даде уплашено сметка, че е отишла твърде далеч и се опита да заглади нещата.

— Простете ми — извини се тя. — Бързият ми език е най-големият ми враг. Много ви моля, дали не може да го нахраним?

Иън напълни една купа и коленичи до Бриджит и Слай.

— Ела, момчето ми — покани той лисичето и сложи пред него димящата овесена каша. — Изяж си закуската.

Бриджит и Иън се погледнаха над главата на Слай. Очите й се оказаха приковани от настойчивия му поглед. Той се наведе напред и устните му докоснаха нейните. Силната му ръка легна на тила й, за да не й позволи да се дръпне. Езикът му принуди треперещите й устни да се отворят и той вкуси сладостта на нейната уста.

Когато най-сетне я пусна, лицето на Бриджит беше бледо и тя изглеждаше смутена след вълнуващия опит на първата си целувка. Иън се усмихваше и изглеждаше съвсем спокоен.

— Една девствена циганка? — пошегува се той приятелски.

Бузите на Бриджит порозовяха.

— Откъде знаете?

— О, познавам много, много жени…

— Благодаря ви за гостоприемството — прекъсна го хладно Бриджит. — Слай и аз трябва вече да тръгваме.

— Никъде няма да вървиш, преди да се оправиш.

— Не е редно да оставам.

— Още по-нередно ще е да ти позволя да се разхождаш толкова отпаднала из Шотландското плато, мадам — възрази Иън. — Аз ще реша кога можеш да тръгнеш.

— Смятате вие да ми кажете кога ще се почувствам по-добре? — слиса се Бриджит.

— Точно така.

— Но защо, за Бога…

— Хайде да закусим! — с това темата бе приключена. Бриджит погали Слай, загледана как Иън пълни купата й с каша. „Той изобщо не ме слуша — установи тя ядосано. Как да се наложа, след като той изобщо отказва да ме чуе?“

Тази вечер Бриджит си легна с бельото. Не можеше да заспи и наблюдаваше двамата си съжители, които се бяха разположили пред камината. Иън седеше на стола, а Слай се беше свил на кълбо на пода в краката му.

Когато Иън стана и взе да се съблича, Бриджит бързо затвори очи. Никога не беше виждала гол мъж. Той гол ли ще спи на стола? Къде е прекарал предишната нощ? Леглото изскърца, когато Иън се пъхна под завивката.

— Какво правите тук? — изсъска Бриджит и се надигна.

— Какво правя ли? Лягам си да спя.

— Тук? — Бриджит беше шокирана.

— Да виждате в хижата друго легло?

— Недопустимо е да лежите с мен в това легло — заяви тя. — Ако не желаете да се проявите като джентълмен, ще си потърся друго място за спане — Бриджит се накани да стане. Иън я дръпна да легне и тя се озова долепена до мускулестите му гърди. Опита се да се дръпне, но не можа да се освободи от стоманената му хватка.

— Трябва да ми имаш доверие, Бриа. Нищо няма да ти сторя, но и няма да те пусна да си идеш.

Той я целуна по челото, после затвори очи. Бриджит се отпускаше все повече. В съня си тя въздъхна и се гушна в него, но в следващия миг отново отвори широко очи и тялото й се скова. Какво прави? О, Божичко, лежи в леглото с полубрата на своя съпруг!

Бриджит се дръпна колкото може по-далече от Иън и му обърна гръб. Така поне телата им не се допираха. Твърдо решена да брани през цялата нощ добродетелта си, Бриджит се втренчи в стената.

— Ако упорстваш да будуваш цялата нощ, никога няма да се възстановиш достатъчно, та да можеш да заминеш за Единбург — предупреди я гласът му в тъмното. — Не се тревожи за добродетелта си. С мен си в безопасност.

— Нека това да е моя грижа — измърмори Бриджит, но въпреки това затвори очи. Прекалено уморена, за да мисли кое е благопристойно и кое не, тя скоро заспа.

 

 

След време между лукавия съпруг и нищо не подозиращата съпруга се установи примирие. Бриджит вече не споменаваше, че ще си върви, а фамилиарностите на Иън се ограничиха с това да спи всяка нощ до нея. Тя можеше да се движи свободно из хижата и околността, но само под надзор, за да не избяга. Държаха се приятелски един към друг, подкрепяни от редкия дар на Слай да ги кара да се смеят в един глас.

Така продължи седмица. Една заран Иън реши да отиде до Дънридж, да вземе някои необходими неща: провизии, дрехи, уиски. Не беше сигурен какво изпитва Бриджит към „Рос“ и неохотно я оставяше сама. Нали можеше да използва възможността и да избяга.

Седнали край масата, двамата ядяха обичайната си сутрешна закуска: овесена каша. Слай лапаше своята от купичка на пода.

— Отивам днес в Дънридж — каза сякаш между другото Иън. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Н-не — изпелтечи Бриджит и за малко не се задави с кашата. — Аз… не, всъщност не.

Устните на Иън трепнаха от сдържания смях.

— Ще отсъствам няколко часа.

— Няма нищо — побърза да го успокои тя. — Дори няма да излизам от хижата. И не забравяйте — Слай е тук и ще ме пази.

Иън погледна към Слай, който едва ли можеше някого да опази.

— Е, в такъв случай можеш да поразтребиш и да се опиташ да сготвиш веднъж и ти вечерята.

— Да разтребя и да сготвя? — от предложението на Бриджит й спря дъхът. Иън кимна усмихнат. — Но аз не умея да готвя.

— Млада циганка, която няма представа от готвене? — тъмните му очи весело блестяха.

Под питащия поглед на Иън, Бриджит бързо измисли нова лъжа.

— Рос — заяви тя със слаб гласец, — баща ми е цар на циганите. Не ми се налагаше да готвя. Имаме слуги за тези неща.

Развеселен от находчивостта й, Иън сподави смеха си. Съпругата му е хитра като зверчето, което нарича свое.

— Мислиш ли, че можеш да опиташ? — попита той.

— Да, за моя спасител ще опитам всичко — разсмя се сияеща Бриджит и изпита облекчение, че той повярва на измислицата й.

Иън вдигна вежди, вече сигурен, че тя не си дава сметка на какво се е съгласила. Стана и се наведе да я целуне по челото.

— Ще се върна много преди вечеря.

Когато той излезе, Бриджит се усети самотна и изоставена. Вдигна Слай в скута си и взе да го гали — по-скоро, за да се почувствува добре тя самата, отколкото, за да му достави удоволствие. С Рос хижата е пълна с живот, мислеше си тя, без него е сякаш празна. О, Божичко, само това липсваше! Започнала е да харесва брата на съпруга си. Ако се замисли по-дълго над това, пак ще я заболи глава. Дейности като готвене и чистене ще й се отразят добре. Поне така се надяваше.

Но как всъщност се чисти и как се готви? Бриджит сви рамене. Щом слугите го умеят, ще може и тя. Започна със съдовете от закуската, а когато приключи, имаше чувството, че е свършила нещо. После оправи леглото. След това реши да се залови с вечерята. Бриджит не беше добра готвачка, но дори тя знаеше, че трябва да приготви ястие от месо и зеленчуци. И още, че колкото по-дълго ври, толкова по-добре.

Бриджит запали огън в камината и събра необходимите продукти, както бе виждала да го прави Рос. Когато котлето беше напълнено и сложеното в него завря, реши да подремне. Разтребването и готвенето са похвални дейности, но ужасно уморителни, беше свършила за един ден доста неща. Изтегна се на леглото до Слай и заспа.

 

 

Иън се прибра късно следобед. Беше доволен от деня си. Когато пристигна в Дънридж, разговаря най-напред с баща си и увери графа, че двамата с Бриджит скоро ще се приберат. Отказа се да спомене, че съпругата му все още е девствена. Такова нещо Блек Джек нямаше да проумее.

Иън помоли Пърси да му помогне да събере необходимите провизии, дрехи и достатъчен запас от уиски. Докато беше в Дънридж, успя да избегне среща с лейди Антония. Тя нямаше представа, че е бил там. Фактът, че й се беше изплъзнал, правеше деня му успешен.

Докато слизаше от седлото и влизаше в хижата, Иън си тананикаше весела песничка. Ноздрите му потрепнаха и стомахът му изкурка, доловили прекрасната миризма на врящото ястие, изпълваща помещението. Съпругата му явно е постигнала голям успех в усилията си да сготви.

Иън седна на ръба на леглото и се загледа в Бриджит, толкова привлекателна в съня си. Косата й беше разпиляна в безредица, бузите й пламтяха. Иън се наведе и докосна устните й със своите. Невероятно зелените й очи се отвориха и тя се усмихна.

— Тук мирише много вкусно — каза той. — Толкова съм гладен, че съм готов да те излапам — Бриджит се разсмя, особено след като Слай, настояващ за внимание, се покатери в скута й.

Иън седна до масата, загледан как Бриджит пълни купичките с ядене.

— Донесох ти дрехи да се преоблечеш — каза той.

Бриджит си помисли с ужас, че той сигурно е научил за избягалата съпруга на Иън.

— Да се е случило нещо интересно в Дънридж? — попита сякаш между другото и сложи пред него купа димящо ястие. После седна и тя.

— Нищо особено — когато Иън опита няколко лъжици от гозбата, настъпи продължителна пауза. — Бриа — каза той най-сетне. — Твърдиш, че си сготвила. Това яхния ли е или супа, или може би вода с подправки?

— Яхния е — отвърна обезсърчена Бриджит.

— А къде са месото и зеленчуците?

— По дяволите, ами в котлето.

— В котлето, казваш? Но би трябвало да са в паницата ми.

— Не успях да ги измъкна.

— Какво? Не разбирам.

— Месото и зеленчуците залепнаха за дъното на тенджерата — отвърна през зъби Бриджит.

Иън отметна глава и звънко се разсмя. Поне се беше опитала.

— Не се смея на теб — излъга той. — Същото ми се случи и на мен, когато сготвих яхния за пръв път.

— Вярно?

— Освен това супата ми имаше лош вкус, а твоята е чудесна.

— Сигурен ли си? — очите на Бриджит блестяха като смарагди.

— Толкова супи съм опитвал — заяви Иън, — но никоя не беше по-вкусна от твоята — в този миг за Бриджит Рос Макартър беше най-чудесният мъж в Шотландия или по-скоро в Англия. Иън изтълкува вярно израза на лицето й и мислено потри ръце.

 

 

Няколко дена по-късно Иън покани Бриджит да пояздят. Тя прие пряко воля предложението му, защото се боеше да не срещне мъжа си. Тъй като имаха само един кон, Иън я вдигна на седлото пред себе си и — хайде!

Бриджит се чувстваше раздвоена. Хем искаше да изпълни намерението си да се върне в Англия, хем не беше съвсем сигурна, че наистина иска да се махне. Сърцето й се свиваше при мисълта, че никога вече няма да види Рос Макартър. Божичко, само да не беше се омъжвала за Иън Макартър!

Бриджит се наслаждаваше на излета, на близостта на мъжа, и постепенно се отпускаше. Топлината на тялото й скоро проникна през дрехите и разпали желанието на Иън да я има. Когато тя сложи глава на гърдите му, той едва не изгуби самообладание. Ароматът на косата й го терзаеше, Иън изпита огромно желание да я свали от коня и просто да го направи, но знаеше, че ще съжалява за прибързаната постъпка.

Излязоха на поляна, която премина в долина. В същия миг Бриджит ужасно се уплаши. Към тях препускаше група мъже с дрехи в цветовете на клана Макартър.

Паникосана, Бриджит скри лице в гърдите на Иън, но продължи да държи под око приближаващите мъже. Те отминаха. А можеха да я отведат в Дънридж като жалка бегълка. А какво щеше да стане тогава с Рос? Щяха ли да го накажат, задето й е дал подслон? Пърси беше в групата и щеше да я познае. Червената й коса беше достатъчна, за да привлече вниманието му. Но мъжете от клана Макартър неочаквано смениха посоката и препуснаха. От облекчение Бриджит за малко не падна от коня, но Иън я държеше здраво. Някой там горе сигурно има грижа за мен, беше убедена тя и се гушна отново в гърдите на Иън. Той погледна главата й и на устните му се появи усмивка.

Спряха доста по-далеч край реката, отидоха до брега и седнаха под едно дърво.

— Рос? — любопитството на Бриджит надделя. — Пърси защо не ви поздрави?

— Пърси ли?

— Вашият брат Пърси — аха, каза си Иън, сега истината ще излезе все пак на бял свят.

— Откъде знаеш, че имам брат на име Пърси? — попита той и вдигна вежди. — И как разбра, че беше сред онези мъже?

Бриджит осъзна грешката си и замръзна, после се опита да намери убедителен отговор. Изведнъж я осени ново хрумване и очите й заблестяха като скъпоценни камъни.

— Аз… аз съм ясновидка — усмивката й беше ослепителна. — Не съм ли ти казвала?

— Не знаех, че имаш тази дарба — лъжите се плъзгат по тези устни като по масло, помисли си Иън. Какво змийче!

— Сестра ми Катрин твърди, че в Ирландия мнозина притежавали този дар.

— А сега си имаме ясновидка и в Шотландия — изръмжа той.

— Не отговорихте на въпроса ми — напомни му тя.

— Какъв въпрос?

— Защо Пърси се направи, че не забелязва присъствието ви в долината?

Лицето на Иън помрачня.

— Аз съм копеле, момиче, и…

— Зная, че сте копеле — прекъсна го Бриджит и лукава усмивка заигра на устните й.

Иън я сграбчи за ръката и Бриджит се засмя, но после съжали за веселостта си.

— Само се пошегувах.

— Като пораснеш — каза той, — ще разбереш, надявам се, че това не е повод за шеги.

— Не знаех, че животът на незаконен син е толкова тежък. Графът трябва да е много суров човек, нали?

— Графът прави необходимото, за да оживее и да защити хората си.

— Кажи ми нещо за синовете му.

— За синовете му ли? — засмя се подигравателно Иън. — Че нали си ясновидка.

Бриджит се усмихна загадъчно и Иън не можа да сдържи гръмкия си смях. Но в същия миг проумя, че тя явно го има за последен глупак. Само идиот можеше да вярва на невероятните й лъжи.

— Пърси живее сред битки, смях и любов — каза Иън, потискайки гнева си. — Може да се каже, че е пословичният нехранимайко. Но и какво друго да се очаква от глезен изтърсак.

— А… другият?

— Иън? Виж, той е истински мъж! С него сме свързани повече от братя. Изглежда, мислим по един и същ начин. Той е суров мъж, но много почтен… човек, който държи на честта…

— Направо образцов?

— Да, такъв е — Иън се наведе, докато устните му докоснаха нейните и приятен гъдел прониза тялото й. Меките й устни се поддадоха, а целувката на Иън стана по-взискателна. Покорена от мъжката му близост и дъха му, Бриджит се поддаде на тази превъзхождаща я сила. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, прегърнаха шията му.

— Отвори уста, Бриа — прошепна той страстно. Устата й тутакси се отвори и езикът на Иън проникна в нея, за да вкуси, да изследва отвътре чудесната й влага. Бриджит потрепери. Беше й едновременно и горещо, и студено.

Иън напусна устните й и покри с леки целувки клепачите, слепоочията, шията. Тя се отпусна на тревата и той легна върху нея. Устните на Иън се върнаха към нейните и тя се усети като погълната, сякаш той бе обладал и душата й.

Лек ветрец погали голата й гръд, но Бриджит беше толкова замаяна, че не обърна внимание. Тъмната глава на Иън се наведе по-надолу, опитните му устни стигнаха до гърдите й. Той целуна едно от нежните хълмчета, стигна до средата и най-сетне до чувствителните зърна, които станаха корави от възбудата.

Бриджит изстена, но съзнанието й скоро се върна и я прониза мъчително чувство за вина.

— Слез от мен, нагъл прелъстителю! — Бриджит го блъсна и се измъкна изпод него. — Стой на разстояние, лъжецо!

— Защо да съм лъжец? — попита Иън, докато я поглъщаше с пламнали от желание очи.

— Нали твърдеше, че до теб не съм изложена на опасност, а сега се опитваш да ме прелъстиш — обвини го тя и покри голите си гърди.

— Не съм се опитвал да те съблазня — оправда се Иън. — Ти ме съблазни.

— Не е вярно!

Иън измърмори няколко яки клетви и съжали, че не е сторил каквото имаше намерение да стори: да намери съпругата си англичанка и веднага да я върне в Дънридж.

— Ругатните говорят за ограничен речник — смъмри го Бриджит.

Иън й хвърли унищожителен поглед, после каза:

— Хайде да се прибираме.

— Не — възрази тя. — Вече ти нямам доверие.

По дяволите! Тази съпруга англичанка може да вбеси всекиго до полуда. Иън преброи до десет, после, за всеки случай, още веднъж до двадесет.

— Кълна ти се в святата душа на майка си, че ще пазя твоята добродетел дори от самия себе си — обеща Иън с лек сарказъм в гласа.

— Как може жена, родила незаконно дете, да е свята? — изтърси Бриджит.

— Не злоупотребявай с търпението ми — изръмжа Иън и лицето му взе да става все по-мрачно. — Дадох ти обещанието си на честен човек и трябва да го приемеш.

— Добре де — съгласи се пряко воля Бриджит. — Но те предупреждавам. Владея добре оръжието и в случай на нужда ще се браня.

— Хайде, стори го — отвърна Иън, развеселен при мисълта, че това мъничко същество го заплашва. — Обещавам, нищо няма да ти се случи — поне засега, помисли си той, после се надигна и й помогна да стане.

 

 

На другата заран Иън отиде сам за риба. Конят му пасеше недалеч от него, а той стоеше край брега и размисляше над трудния проблем какво да прави по-нататък. Да се върне в хижата и да й каже истината? Не, не преди да успее да я прелъсти.

Иън чу зад себе си шум и когато се обърна, видя Пърси да слиза от коня.

— Какво ново в Дънридж? — попита.

— Нищо особено — отговори Пърси. — Блек Джек иска да знае кога се връщаш, а Антония иска да се запознае със съпругата ти. После добави: — Проявил си снощи невероятно самообладание. Победа, с която можеш да се гордееш.

— Не разбирам.

Пърси се усмихна цинично.

— Джейми твърди, че всеки граф, завлякъл графинята си под някое дърво, е добър прелъстител.

— Наблюдавали сте ни?

— Не сме ви дебнали, пазехме ви — отвърна огорчен Пърси, но очите му святкаха от удоволствие. — Толкова ли е гореща, че не можа да издържиш, докато се пъхнете в леглото?

Иън изпъшка и се извърна, но Пърси хвана брат си за ръката и видя измъчения му поглед.

— Още ли е девствена? — избухна в смях Пърси. — Божичко, човече! Или вече не те бива с момичетата?

Иън удари без предупреждение и улучи брадичката на Пърси, който се просна с цялата си дължина на земята.

— Езикът ти май много избързва пред акъла — изръмжа той. — Само още една думичка по въпроса, братко, и си мъртъв.

Иън яхна коня и отпраши, но ехото от смеха на Пърси го преследва чак до хижата.