Патриша Грасо
Шотландска красавица (8)

8

На Шотландското плато месец март беше студен, много по-студен, отколкото Бриджит си спомняше за това време на годината в Южна Англия. Със зачервени бузи двете с Гленда си бяха играли един час в градината на топка със Слай. Поеха по дългия път и сега се разхождаха бавно през градината към предния двор.

— Пъпки! — извика Бриджит и спря пред едно дърво.

— Какво?

— Виж — посочи й Бриджит един клон. — На дървото са се появили пъпки. Знаеш ли какво значи това? — Гленда поклати глава. — Значи, че зимата си е отишла и вече идва пролетта.

— Вече идва насам — разсмя се Гленда.

— Бри — извика Спринг (името й наистина означаваше пролет) и се затича към тях. — Имаме гости и те очакват в залата.

— Гости ли? — повтори изненадана Бриджит. — Кой?

Спринг сви рамене.

— Изглежда важна личност. Залата е пълна с мъже.

Последвана от Слай, Бриджит влезе в голямата зала и установи, че тя наистина е пълна с непознати мъже. Погледът й се разходи из помещението и тя видя Антония да прави реверанс пред възрастен мъж, седнал с Блек Джек, Иън и Пърси пред камината.

Арчибалд Кембъл, херцог Арджил, беше на същата възраст като неговия роднина Блек Джек Макартър. Имаше изразително лице, тъмнокестенявата му коса беше леко прошарена на слепоочията и това му придаваше изисканост. Нищо не убягваше на острите сиви очи на херцога. Когато се спираха недоволно върху някого, можеха да бъдат пронизващи и да причинят по-силна болка от всяка остра сабя.

— Милорд — представи я Блек Джек, — това е лейди Бриджит, съпругата на Иън. Бри, поклони се пред херцог Арджил, глава на нашия клан Кембъл.

— Милорд — Бриджит се усмихна и направи реверанс.

— Иън, момчето ми — каза херцогът и отвърна на усмивката, с която го бе приветствала Бриджит, — имаш наистина хубаво момиче — погледът му падна върху Слай, седнал до господарката си. — Наистина ли виждам каквото смятам, че виждам?

— Ако смяташ, че виждаш лисица — каза сухо Иън, — значи виждаш каквото смяташ, че виждаш. Това питомно животинче е Слай.

— Но какво, за Бога, прави лисица в дома ти? — попита херцогът Блек Джек.

— Живее тук — отговори Пърси и очите му заблестяха хитро.

— Живее тук? — възкликна безкрайно учуден Кембъл. — Толкова ли си престарял, Джек, та допускаш подобно нещо?

— При цялото ми уважение — Бриджит говореше високо, без да обръща внимание на предупреждаващия поглед на съпруга си. — Слай е домашното ми животно.

— Твоето домашно животно?

— Това не е вашият дом — изсумтя тя и зелените очи засвяткаха сърдито. — Пък и аз не съм ваша жена. Как живеем ние тук, в Дънридж, изобщо не ви засяга.

— Бри! — извикаха ужасено Блек Джек и Иън в един глас.

— Добре де, добре — укроти ги херцогът с успокояващ жест. — Не се карайте на момичето за грубостта му. Това, което ми заяви, е безспорна истина — той се наведе към Блек Джек и каза: — Трябваше веднага да се досетя, че огненият й темперамент отговаря на цвета на косата й. Ако си спомняш, покойната ми съпруга също беше червенокоса — Кембъл погледна Иън и се усмихна съчувствено: — Имам богат опит с червенокоси женски, момчето ми, ако ти потрябва моят съвет.

— Аз съм лейди, милорд, а не женска — засмя се победоносно Бриджит. — Освен това съм дъщеря на граф и съм научена на уважение.

— Твърдиш, че са те учили на уважение? — каза подигравателно херцогът, спрял благосклонен поглед върху най-занимателната словесна противничка, която бе имал след смъртта на жена си. — Та какво, значи, си научила?

— Изглежда абсолютно нищо — ухили се язвително Бриджит.

Херцогът избухна в гръмогласен смях и си пожела да е с тридесет години по-млад. Чудесно парче като лейди Бриджит може само да се похаби в ръцете на младоци като Иън или неговия собствен син Магнус. Младите се заслепяват от хубавите личица и телца. Опитен мъж умее да цени интелигентността, остроумието и невинността, позволяващи на една жена да казва каквото мисли.

— Трудно ще постигнеш тя истински да те уважава, но пък ще е съвсем заслужено — каза той на Иън, следвайки с поглед Бриджит, която се отдалечаваше, за да изпълни задълженията си на домакиня. — Желая ти много щастие.

— Завиждам ти за внуците, с които ще те дари — каза херцогът на Блек Джек. — Моят Магнус е сгоден за най-малката дъщеря на семейство Хънтли от деня на раждането й. Но все повече се отчайвам, защото той изобщо не бърза да се ожени и да ме ощастливи с наследник.

— Как е братовчедът Магнус? — попита Иън.

— Откъде, по дяволите, мога да зная? — изрева херцогът. — Той непрекъснато е на път с поръчения на кралицата. При това инкогнито, трябва да добавя.

— Можеш да си горд — каза Блек Джек, — че си му внушил такава лоялност към кралицата.

— Бих оценил и малко лоялност по отношение на мен — изсумтя херцогът. — Инвъреъри има нужда от наследник, а щерката на Хънтли е вече достатъчно зряла. Но ще се погрижа Магнус да се ожени за нея, та ако ще това да е последното нещо, което ще свърша на този свят. Тя да ми роди няколко хлапета, пък той после да се предрешва, ако ще и като дявол, и да се пръждосва към ада.

Блек Джек се разсмя.

— Трябва да призная, че в това отношение Иън си знае задълженията. Представа нямаш колко часове прекарва с Бри в леглото.

Иън се изчерви от смущение, а Пърси избухна в гръмогласен смях.

Сега беше ред на херцога да се усмихне.

— Бях забравил какво е да си женен за хубавко момиче. Ние май лека-полека вече остаряваме. И тъй като говорим за старост, Блек Джек, трябва да ти съобщя една тъжна новина за роднината ни Бредолбън. Колин се разболял и тези дни е починал. Ще дойдеш ли с мен да му отдадем последна почит?

— Да. Иън също трябва да дойде. Пърси, смяташ ли, че ще можеш да поемеш тук за две седмици отговорността? — обърна се той към по-малкия си син. — Не бих желал да се налага да се връщам вкъщи заради някоя дреболия — беше ред Пърси се изчерви от притеснение, а Иън да се разсмее гръмогласно.

 

 

— Колко време ще отсъстваш? — попита Бриджит и протегна ръце към Иън, когато той се пъхна в леглото до нея.

Той я целуна страстно.

— Не повече от две седмици, миличко.

— Ще ми липсваш.

— Най-вече в леглото?

— Особено в леглото.

С тези думи Бриджит го повали по гръб и се отпусна върху него. Потри чувствено мекото си тяло о стоманените му мускули. Розовите й устни се разтвориха и докоснаха устата му. После тя му позволи бавно и страстно да я наниже на меча си.

Иън мъркаше доволен, докато тя галеше всяка частица от тялото му със своето. Той се дръпна назад и сега наблюдаваше как очите и се отвориха, изпълнени с учудване и самозабрава, когато двамата се сляха на издигащата ги вълна на огнена наслада.

Иън я обърна по гръб и проникна дълбоко в нея. Бриджит се вкопчи в него и преплете крака около бедрата му. Извиваше тялото си към неговото, за да го подтикне към все нови и нови силни тласъци.

— Подари ми син — прошепна Иън.

— Да — изстена Бриджит и двамата свършиха в един и същ миг.

 

 

Лейди Антония се събуди рано и веднага се облече. После слезе бързо по стълбата в голямата зала. Иън щеше да отпътува призори и се надяваше, че Бриджит ще проспи тръгването му, а тя ще може да остане поне за малко насаме с него. Трябваше да накара Иън да изостави Бриджит, преди тя да забременее. В любовта си към Иън Антония беше твърдо решена да събуди отново топлите чувства, които той беше изпитвал някога към нея, и така да стане бъдещата графиня на Дънридж. Нищо нямаше да я спре, та дори и да се наложеше да убие англичанката със собствените си красиви ръце.

Както дебнеше на входа на пълната с хора голяма зала, лейди Антония беше истинско въплъщение на ефирна красота. Ранното ставане не беше навредило ни най-малко на чара й. Напротив, това, че беше малко сънена, запалваше в очите й искрящи отблясъци.

Иън седеше сам на почетната маса. Антония се усмихна и седна до него.

— Добро утро — поздрави го тя лъчезарно.

— Добро да е — отговори той, без да я поглежда.

— Бри няма ли да те изпрати?

— Тя ей сега ще слезе — погледна я той с крайчеца на окото. — Какво те води толкова рано тук?

— Трябва да говоря с теб — в очите на Антония се четеше молба. — Належащо е.

Иън вдигна въпросително вежда.

— Слушам те.

Антония се поколеба и погледът й обходи пълната зала.

— Трябва да говоря с теб насаме.

Иън я изгледа продължително, после стана.

— Ще изслушам в работната стая на Блек Джек какво имаш да ми казваш.

Антония тръгна пред него. Иън си даваше много добре сметка за нейното коварство, затова остави вратата открехната и застана точно зад нея. Когато се обърна към него, Антония видя как Слай притича към градината и вече беше сигурна, че Бриджит го следва отблизо.

— Обичам те — заяви тя високо.

Преди Иън да може да каже дума, Антония се хвърли на врата му и страстно го целуна. Ръцете й обгърнаха шията му и го държаха здраво. Иън беше като вцепенен, той остана безучастен към целувката, но от мястото, на което стоеше, Бриджит можа да види всичко. Хиляди кинжали пронизаха сърцето й и тя изтича бързо подир Слай.

Иън отблъсна Антония.

— Да не си посмяла да го направиш още веднъж — изръмжа той.

— Имаше време, когато не ти бях безразлична.

— Да, но тогава бях млад и глупав — отговори Иън с пропит от презрение глас, — а ти искаше на всяка цена да станеш графиня. Онова, което изпитвах някога към теб, изчезна. Обичам жена си — той се обърна и излезе от стаята.

Бръчките по челото на Антония изчезнаха, на устните й заигра лукава усмивка. „Веднъж тази англичанка да се махне, помисли си тя, и аз ще се омъжа за Иън, и ще стана графиня на Дънридж. Ако не успея, ще пиша на брат си. Финли винаги ми е давал добри съвети.“

 

 

Иън откри Бриджит в градината. Приближи се неусетно, сложи ръце на раменете й, прошепна й на ухото:

— Търсих те. Това пък какво значи? — попита Иън, защото, когато тя се обърна, видя сълзи по бузите й.

— Нищо.

— Не ме лъжи.

— Чувствам се толкова самотна.

— Само след две седмици пак съм тук — каза Иън, погали я по корема и се ухили лукаво. — Може би си бременна и затова толкова сантиментална?

— Не, не съм.

— Трябва повечко да се постараем и да ощастливим Блек Джек — целуна я страстно Иън. — Обичам те, Бри.

Когато мъжът й тръгна, Бриджит се усмихна тъжно, после се разходи из градината с надеждата, че утринният въздух ще пропъди тъмните облаци от натъженото й сърце. „Обичам го, помисли си тя, но не съм готова да споделям чувствата му с друга. Антония целуна Иън. Тази мисъл туптеше в мозъка й, измъчваше я. Какво да правя? — запита се тревожно Бриджит и седна да поразсъждава за бъдещето си.“

Лейди Антония беше доволна от себе си, защото видя как съперничката й седи самотна в крайния ъгъл на градината. „англичанката не изглежда особено щастлива, помисли си тя злорадо. Колко умно постъпих, като използвах неочакваната, но толкова добра възможност. Не би успяла да придума Иън да пренебрегне Бриджит, но сега…“

Антония тръгна решително към Бриджит, но когато се приближи към съперничката си, Слай долови неприязънта на жената и се озъби с ръмжене. Антония побърза да отстъпи крачка назад.

— Надявам се, че няма да ме ухапе?

— Не, за съжаление.

— Наистина много мило, Бри — каза подигравателно Антония.

— Лейди Бриджит.

— Моля?

— Наричайте ме лейди Бриджит. Само приятелите ме наричат Бри — тя стана и изгледа пронизващо Антония.

— Не сме ли приятелки?

— Отвращавам се от земята, на която стоите — изсъска Бриджит.

На Антония й секна дъхът от толкова неприязън. Овладя се и продължи:

— С удоволствие бих станала ваша приятелка, ако ми дадете шанс.

— Опитвате се да се примъкнете тайничко към мъжа ми.

— Така ли? — Антония вдигна високомерно вежди. — Значи Иън най-сетне ви е казал всичко?

— Какво да ми е казал?

Антония се престори на объркана.

— По-добре да не бях започвала този разговор.

— Видях ви двамата с Иън в кабинета.

— Наистина не бяхме особено почтени към вас — каза Антония и очите й се изпълниха със сълзи на съчувствие.

— Ако имате нещо да ми казвате, бъдете по-делова! — заповяда Бриджит.

— Ще е наистина по-добре да си поговорим най-сетне открито и приятелски — заяви Антония, сдържайки силното си желание да почне да удря. — Преди да се омъжа за Малкълм, бях с Иън. Запознахме се в Единбург и се влюбихме един в друг, но Блек Джек вече беше уговорил с баща ми сватбата ми с Малкълм. Аз съм покорна дъщеря и се подчиних на желанието на баща си. И за двама ни беше трудно да живеем под един покрив, но винаги сме се държали почтено.

— Колко впечатляващо! — изсумтя Бриджит.

— Когато клетият Малкълм умря — продължи Антония, пренебрегвайки сарказъма на Бриджит, — Иън ме утеши, разбира се, в мъката ми.

— Естествено.

— Тогава ни стана ясно, че все още имаме чувства един към друг, но Блек Джек вече беше поел задължението да ожени Иън за вас. Иън е човек на честта и никога не е излагал баща си, той не наруши договора, но просто не може да превъзмогне чувствата си към мен. Разбирате ли ме?

— Мога горе-долу да си го представя — отвърна хладно Бриджит.

— Толкова съжалявам — прошепна лицемерно Антония и докосна разбиращо ръката на Бриджит. — Иън не иска да ви отблъсне, но вие му трябвате само за да родите наследник на Блек Джек. Той не може да ви обича така, както обича мен. Сигурно е ужасно да си само разплодна кобила.

Бриджит обърна гръб на другата жена. Не можеше да скрие, че устните й треперят, нито че по бузите й се стичат сълзи. Смазана от мъка и ревност, тя изобщо не помисли да се усъмни в истинността на казаното от Антония.

— Подари ми син — беше прошепнал Иън в миг на върховен екстаз.

— Да не си бременна? — я попита, преди да потегли с херцога.

Думите на Антония звучаха като погребален звън за брака на Бриджит. Тя изхълца, пое си дълбоко дъх и успя да се овладее. Мъката на Бриджит се превърна в яростен гняв. „Без да се замисля нито за миг за щастието ми, кипеше тя, онова арогантно копеле се е оженило за мен, за да изпълни задължението, поето от баща му. Как се осмелява в един миг да ми се признава в любов, а в следващия да се хвърля в обятията на любовницата си! През цялото време този нехранимайко и неговата фукла са се забавлявали за моя сметка.“ Бриджит се обърна да изгледа Антония, но русата хубавица беше изчезнала. В главата на Бриджит се зароди план за отмъщение. Ще видим кой в тази гадна история ще се смее последен. Може да е тъжно, но истината е, че копеле не може да стане наследник, а това е всичко, което гордите Макартъровци могат да получат от Иън и Антония. Аз пък няма да остана тук, за да им раждам всяка година по едно момче.

Скимтенето на Слай привлече вниманието на Бриджит и тя коленичи да прегърне лисичето.

— Колкото и да те обичам — прошепна тя съкрушена до шията му, — ти не можеш да дойдеш с мен. Замъкът Базълдън си остава затворен за мен. Защото Иън ще ме потърси там, или майка ще ме върне в Дънридж. Целта ми е Лондон, съкровище, а там не можеш да дойдеш. Освен това, отида ли си, Гленда ще има голяма нужда от теб.

 

 

Облечена в най-топлия си костюм за езда и с вълнено наметало, Бриджит спря във входното антре да помисли къде ли може да е Гленда. После се сети: в библиотеката — нали там учи с отец Каплан буквите. Въпреки грижите си Бриджит не можа да не се усмихне. Колко странно, че синът на търговец-евреин, останал съвсем малък сирак, е израснал в католически приют.

Отецът имал възможност да получи енория, но макар и ръкоположен, никой не го взимал на сериозно заради произхода му. Няма нищо, казал си той и почнал да се грижи за духовните и земните нужди на хора без покрив, за изхвърлените от обществото в най-бедните квартали на Единбург. Там повечето хора не познавали собствените си бащи, та изобщо не се интересували от неговия. Светът на отеца бил този на бедните, безродните, отритнатите.

По-късно в живота му влязъл Блек Джек Макартър. Приятелка на Блек Джек сторила нещо немислимо — посегнала на живота си. Измъчван от чувство за вина, Блек Джек направил отчаяни усилия умиращата жена да получи последно причастие и подобаващо погребение. Но никой свещеник, запознат с подробностите около трагичния случай, не искал да дойде… докато Блек Джек не открил отец Каплан.

Изпълнен със съчувствие към мъките на младия лорд, свещеникът разбрал, че трябва да се погрижи по-скоро за Блек Джек, отколкото за непознатата дама. Без да се колебае нито миг, отец Каплан придружил лорда до дома на негов роднина и дал последно причастие на хубавата умираща благородничка. По-късно благословил безименния й гроб и с това си спечелил уважението и приятелството на Макартъровци.

Блек Джек помолил отец Каплан да дойде с него в замъка Дънридж. Когато свещеникът се поколебал, Блек Джек му се заклел, че в Арджил има много бедни арендатори и много пияници. Всички те очаквали някой да спаси душите им. Така отец Каплан напуснал Единбург с Блек Джек и останал следващите тридесет години в Дънридж.

Гленда просия, когато Бриджит и Слай влязоха в библиотеката.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Бриджит на стария свещеник. — Мога ли да поговоря с Гленда насаме?

— Е, още не е време за игра — отговори той, — но мисля, че можем днес да свършим по изключение малко по-рано.

— Дай да видя какво си учила днес — каза Бриджит, когато свещеникът излезе.

Гленда се засмя и вдигна високо къс пергамент. Върху него с големи, детински букви, бяха изписани имената на Бриджит и на Слай.

— Чудесно! А твоето име?

ГЛЕНДА.

Бриджит изръкопляска и клекна до детето.

— Както виждаш по дрехите ми, аз заминавам.

— Заминаваш? — извика Гленда.

— Ще пояздя малко — каза Бриджит и я погали по ръката. — Искам да ми обещаеш, докато ме няма, да се грижиш за Слай.

Гленда усети, че нещо не е наред. Поглеждаше недоверчиво отново и отново ту Бриджит, ту Слай.

— Не искаш ли да се грижиш за Слай?

— Искам, но предпочитам да дойда с теб.

— Не днес, скъпа — отговори Бриджит. — Хората трябва да остават понякога сами, за да размислят върху проблемите си.

— Мога да ти помогна.

— Ще ми помогнеш, като се грижиш за Слай — каза Бриджит. — Ще го направиш ли?

— Да.

— Ти си мило момиче и аз те обичам. Хайде да се прегърнем.

Безкрайно натъжена, Гленда се хвърли в обятията на Бриджит и двете силно се прегърнаха. Слай се въртеше около тях и настояваше със скимтене да му обърнат внимание. Бриджит целуна момиченцето по двете бузи и го дръпна встрани. После перна бързо лисичето и излезе от библиотеката.

— Добро утро — поздрави я Пърси на вратата. — Накъде си се запътила?

Бриджит се поколеба.

— Отивам да пояздя.

— Идвам с теб.

— Не! — отказа му решително Бриджит и Пърси свъси чело. — Предпочитам да съм сама — заяви тя.

— Какво ти е, Бри?

— Нищо, но Иън така ужасно ми липсва.

— Опасно е да яздиш сама — каза той.

— Обещавам да не се отдалечавам много.

Пърси мълчеше нерешително. Ако нещо се случи на Бриджит, от мига, в който Иън разбере, животът му вече няма да струва пукната пара. Когато пое последния път отговорност за нея, тя избяга. Какво конско евангелие му четоха за онова произшествие!

— Пърси… — каза тя умоляващо.

Въпреки волята си, Пърси кимна, но я предупреди:

— Внимавай и не отивай далеч. Не оставай повече от час извън стените.

— Слушам — усмихна се тя с крайчетата на устните. Няколко мига по-късно Бриджит помаха на стражите по кулите и мина с коня през външната порта. Недалеч от замъка пришпори коня и се обърна да погледне замъка Дънридж.

Иън! — изкрещя сърцето й. Толкова те обичах!

С пронизано от съжаление сърце, Бриджит се обърна и препусна надалеч.