Патриша Грасо
Шотландска красавица (18)

18

Кралският замък в Единбург

— Нали нямаш нищо против да поемеш службата ми при кралицата?

— Казах ти — днес май нещо не си на ред.

Двете най-млади придворни дами на кралицата бяха външно съвсем различни, но всъщност чудесно се допълваха. И двете бяха нежни, но тъмните очи и коси на Шийна Мънзис контрастираха рязко със светлосините и пепеливо русите къдрици на Доротея Друмън. И бяха хубавици, но очароваха особено силно околните, когато се появяваха заедно.

— Толкова е романтично — изрече замечтано Доротея, изцяло в плен на младата си фантазия. — Лорд Макартър и ти — скрита от хората забранена любов… тайнствена среща… Оо! Толкова искам да съм на твое място!

— Днес по обед ще си направим само един пикник — засмя се Шийна, — но в твоите уста звучи като нещо забранено.

— Откраднати мигове, забранен екстаз — въздъхна Доротея.

— Виж, тук си права — съгласи се Шийна. — Ако Мърдок беше при двора, нямаше да се разхождаме така смело из Единбург.

— Не го казвам, за да те обидя, Шийна, но хората от планините са диви. Лорд Макартър може да те отвлече в замъка си.

— Не бой се, Доротея — тъмните очи на Шийна заблестяха от удоволствие. — Пърси няма замък. Граф и господар на Дънридж е неговият брат.

— Но какво ще сториш — попита Доротея, — ако той реши да те примами в замъка на брат си?

— Ами ще кажа да извикат свещеник — пошегува се Шийна и накара и приятелката си да се разсмее. — Ще се върна преди вечеря и ще поема задълженията ти тази вечер.

Шийна излезе от стаята и тръгна през дългия коридор към стълбището. Вече на двора избърза към конюшнята, където конят й я чакаше оседлан. Подари усмивка на луничавото конярче и му мушна монета в ръката.

Пърси чакаше в алеята пред двореца. Както всеки път, Шийна потръпна, когато го зърна. Веселите му сини очи и непринудената усмивка бяха толкова различни от навъсената припряност на брат й.

— Къде ще ме водите? — попита Шийна и го погледна смутено изпод тъмните клепки.

— Денят е хубав — каза Пърси, докато яздеха по „Хай стрийт“. — Мислех да излезем извън града. Имате ли желание, момичето ми?

— Само ако сте съобразил да вземете закуски.

— Как можахте да предположите — попита той с престорено разочарование, — че мога да забравя нещо толкова важно като закуските.

Слънцето не грееше, но облаците бяха леки и денят необичайно мек за това време на годината. Скоро Единбург остана зад тях.

— Чудесно е да яздиш, без да мислиш кой ще ни види — каза Шийна, която се наслаждаваше на неочакваното удоволствие да остане насаме с мъжа, когото обичаше. — Ох, да можеше Мърдок изобщо да не напуска Уийм, тогава всеки ден щеше да е за нас като днешния.

— Целият свят е пълен с „ако“ — каза Пърси. — Хора, които наистина успяват, не се оставят на съдбата, те сами коват щастието си.

Двамата се отбиха от широкия път, поеха напряко през гората и спряха до една река. Пърси слезе, помогна и на Шийна. След като напоиха конете, Пърси ги върза и окачи на шиите им торбите със зоб.

— Както виждам, помислил сте за всичко — засмя се Шийна.

— Естествено — смигна й той и заяви: — А сега нашият обед.

Пърси извади от дисагите одеяло и го хвърли на Шийна. Докато тя го постилаше под едно дърво, той донесе хляб, сирене, прясна шунка и вино.

След като се наядоха, Пърси се изтегна върху одеялото, а Шийна събра останалата храна. Той протегна ръка да докосне гърба й, а Шийна се обърна със смях.

Пърси я привлече към гърдите си и страстно я целуна. Тя въздъхна, а той изпъшка. После той я повали леко по гръб. Устата му покри устните й и той я беляза с пламенна целувка.

Пърси се взря с копнеж в блестящите тъмни очи на Шийна.

— Обичам те — прошепна той.

— И аз те обичам. Само ако…

— Проклетото „само ако“ — изруга той. — Искаш ли да се омъжиш за мен, Шийна?

— Да — отговори тя без колебание и той се засмя. — Но как ще убедим някога Мърдок да даде съгласието си? Може би кралицата би могла…

— По дяволите нашите братя и кралицата — изръмжа Пърси и усмивката му изчезна. — Не мога да чакам повече.

— К-какво искаш да кажеш? — попита изведнъж уплашена Шийна.

Да предизвикат гнева на брат й беше лудост, същинско самоубийство.

— Мисля, че няма да се върнем в Единбург. Ще се венчаем в Дънридж.

— Не!

Без дума повече Пърси стана с навъсено лице и тръгна към коня. Шийна седна объркана и го загледа. Пърси извади от дисагите въже и парче плат, после тръгна решително към нея.

— Ще дойдеш ли доброволно с мен или трябва да те отнеса?

Ужасена Шийна си спомни за миг разговора си с Доротея. Но къде се бе дянало доброто настроение на Пърси? Къде непринудената му веселост, спечелила нейното сърце?

Шийна се овладя и скочи. Понечи да избяга, но Пърси я хвана за ръката и я завъртя около себе си. Когато Шийна вдигна ръка да го удари, той я сграбчи брутално и я повалила земята. После и върза ръцете и я накара да стане.

Шийна отвори уста да извика, но Пърси й върза устата с парче плат. Сега тъмните й очи го прострелваха с хаплив гняв.

— Съжалявам, че трябва да ти причиня всичко това — извини се Пърси и я повлече към конете, — но друга възможност няма — той я качи на коня си и го яхна зад нея. Повел коня на Шийна за юздата, Пърси препусна на запад, към замъка Дънридж.

 

 

Два дена по-късно стигнаха в Арджилшир, родината на клановете Кембъл и Макартър. Пърси зърна в далечината самотен ездач да се приближава към тях. Арджилшир не беше безопасно място. Дали да остане на пътя или да потърси убежище в гората? За Бога, реши Пърси, няма да се крия в собствените си земи я!

Когато конникът приближи, на лицето на Пърси цъфна широка усмивка. Братовчедът Магнус!

Когато се озова на еднаква височина с тях, Магнус спря и взе да мести поглед от изчервения Пърси към разчорлената Шийна, а от нея отново към братовчед си. Толкова го досмеша, че високо се изкикоти.

— Здравей, братовчеде — поздрави Магнус. — Госпожице Мънзис — през кърпата на устата Шийна издаваше приглушени звуци.

— Добър ден — каза Пърси и си помисли, че идеята за отвличането може и да не беше чак толкова добра. — От Дънридж ли идвате?

— Да. И ако мога да кажа нещо, братовчеде, мисля, че сте ясновидец.

— Ясновидец?

— Иън ме помоли да ви кажа, че е време да нападнете — Магнус хвърли весел поглед към Шийна. — Както виждам, вече сте осъществил удара.

— Започвам постепенно да се убеждавам, че не е бивало да го правя.

— Боя се, че не ви разбирам — Магнус се усмихна широко и добави: — Но защо госпожица Мънзис е вързана и със запушена уста?

— По простата причина, че не желае да си държи устата затворена — изсумтя Пърси и добави с ужасно измъчен глас: — Мога да ви кажа, че да си отвлечеш съпруга не е толкова лесно, колкото някои се опитват да ти внушат.

— Изобщо не е лесно да си спечелиш съпруга, както някои се опитват да ни внушат — отбеляза сухо Магнус. — Лейди Бри накара наскоро Иън да прекоси цяла Шотландия чак до Олбън.

— Бри?

— Човек на Мънзис я отвлякъл и се опитал да я убие — чул сподавените протестни викове на Шийна, Магнус се обърна към нея. — Не искам да обидя вас, госпожице Мънзис.

— Но Бри е здрава и читава? — попита Пърси.

— Имала е късмет — кимна Магнус. — Колкото и да ми иска да видя края на романтичното ви приключение, не мога да остана по-дълго — той стисна ръка на Пърси и се усмихна подигравателно на Шийна. — Най-искрените ми пожелания за предстоящата ви сватба, госпожице Мънзис. Нека Бог благослови дома ви с хармония и дузина великолепни синове.

Ужасени, отчаяни викове долетяха откъм вързаната й уста.

Магнус продължи развеселен пътя си.

 

 

В Дънридж хората вечеряха и голямата зала беше оживена. Бриджит влезе тичешком и забърза към почетната маса.

— Закъсняваш — направи й забележка Иън.

— Нахраних Даб — отговори Бриджит и посегна към хляба. — Не вярвам на очите си, но той наистина преспокойно си пие от маркуча за вино. Моля се само Даб да не стане пияница — добави тя.

— Това, че пие от маркуч за вино, съвсем не значи, че ще стане пияница.

— Сигурен ли си?

Иън вдигна очи към тавана.

— Надявам се, че нямаш намерение в близките осемнадесет години да се притесняваш от подобни страхове?

Бриджит не отговори и Иън я погледна. Лицето й изведнъж беше пребледняло.

— Миличка? — той се обърна в посоката, в която тя се бе взряла.

На прага стояха Пърси и Шийна Мънзис. Тя беше вързана, с кърпа на устата и мръсна. Зърнали странната двойка, хората около масите и слугите изведнъж млъкнаха. Най-сетне Пърси пристъпи напред и поведе пред очите на всички пленницата си към почетната маса.

— Пърси! — възкликна ужасена Бриджит. — Как можа да направиш нещо толкова отвратително?

— Как можа да получиш толкова бързо наставленията — попита объркан Иън. — Та Магнус едва…

— Къде е отец Каплан? — прекъсна го Пърси.

— Развържи веднага Шийна — настоя Бриджит.

Пърси не пожела да се подчини, но Иън го погледна право в очите.

— На твое място, братле — посъветва го той, — не бих влизал в конфликт със съпругата ми. Бри наскоро ликвидира един мъж и е опасна, ако я провокираш.

Пърси местеше поглед от Иън към Бриджит. Развърза неохотно Шийна и махна кърпата от устата й.

— Добре ли сте? — попита Бриджит.

Шийна кимна сдържано.

— А сега извикайте свещеника — заповяда Пърси.

— Копеле недно! — изсъска му Шийна, смайвайки всички в залата. — Не бих се омъжила за теб, дори да беше последният мъж в Шотландия.

— Ти ще се омъжиш за мен — каза навъсено Пърси — или ще те насиня от бой.

— Не искам! — Шийна тропна енергично с крак.

— Тихо! — извика Бриджит и скочи от стола си. — Никаква сватба, преди лейди Шийна да се изкъпе и да хапне.

Пърси се поколеба, но после се съгласи навъсено:

— Добре де.

Бриджит заобиколи масата, хвана Шийна за ръка и я изведе от залата.

— Горкото дете. Ела с мен — успокояваше тя капналото от умора момиче.

Иън се ухили на Пърси, който седна до него.

— Не се надявах, че си толкова кадърен, братле.

Пърси го изгледа злобно, с което само засили сарказъма на Иън.

— Момичето може и да се омъжи за теб — продължи Иън, — но много се съмнявам, че ще те последва в леглото, ако не се изкъпеш и ти — Пърси изръмжа нещо, после стана и излезе от залата.

 

 

Бриджит и Шийна седяха в една от спалните на първия етаж. В скута на Шийна имаше недокосната чиния с ядене.

— Не съм гладна — заяви тя хладно.

— Както обичате — отвърна Бриджит, после попита: — Кажете ми откровено, наистина ли не искате да се омъжите за Пърси?

— Мисля, че вече го казах, нали?

— Убедена съм, че Иън няма да допусне сватба насила. Та значи вие не обичате Пърси?

Шийна мълчеше. „Боже милостиви, мислеше си Бриджит. Напомня ми за мен. А такава, каквато съм сега, приличам вече на майка си.“

— Шийна, обичате ли Пърси или не?

Погледите им се срещнаха.

— Обичам го — призна Шийна.

— В такъв случай какъв е проблемът? — раздразненият тон на Бриджит издаваше растящо нетърпение.

— Той е животно — изкрещя Шийна. — През целия ми живот никой не ме е малтретирал по такъв начин.

— Жестокостта е нещо съвсем чуждо на природата на Пърси — отбеляза Бриджит. — Сигурно много ви обича, щом е могъл да се отнесе така варварски с вас.

— Наистина ли го вярвате? — попита неуверено Шийна. Не беше поглеждала на въпроса от тази му страна.

Бриджит кимна.

— Сега вие трябва да решите, Шийна. Омъжете се довечера за Пърси или живейте до края на дните си без него — лицето на Шийна пребледня под мръсотията и Бриджит веднага използва предимството си: — Е, та какво решавате?

— Аз… аз ще се омъжа за него.

Бриджит въздъхна облекчено. „Майка ми трябва да е изпитвала същото, помисли си тя, когато аз подписах брачните документи.“

Когато банята беше готова и последният слуга излезе, Шийна се съблече и влезе във ваната. Тя въздъхна и се потопи във вдигащата пара, ароматна вода.

— Вярно ли е онова, което ни разказа лорд Кембъл? — попита тя Бриджит. — Наистина ли Мърдок ви е нападнал?

— Да.

— Ужасно съжалявам. Но как можете в такъв случай да сте толкова мила с мен?

— Та вие не носите отговорност за постъпките му — Бриджит подаде на Шийна пешкир. — Увийте се в него, веднага се връщам.

Шийна излезе от ваната, избърса се и се уви в пешкира. Бриджит се върна с най-красивата рокля, която Шийна някога бе виждала. Беше великолепно произведение от коприна и дантела, украсено със стотици перли.

— Погледнете — подкани я Бриджит. — Това е сватбената ви рокля.

— Колко е хубава! Ваша ли е?

— Трябваше да е моя — Бриджит гледаше тъжно роклята. — Вместо нея носех черна траурна рокля.

— Не може да бъде!

— Бях обидена, защото Иън беше пратил Пърси да го представлява. За да демонстрирам недоволството си, сложих траурната рокля на майка си — Бриджит се усмихна лукаво и добави: — Наистина сполучливо хрумване, за да накажа съпруга си. Не сте ли съгласна?

Шийна се разсмя високо и прегърна Бриджит.

— Радвам се, че ще станем сестри.

Добрата новина бързо се разпространи и голямата зала скоро се изпълни до последното местенце. Беше се събрала цялата дворцова общност.

Отец Каплан и братята Макартър чакаха булката пред камината, когато Шийна и Бриджит се появиха на прага, залата замря. Пърси се обърна и погледна годеницата си. Остана със зяпнала уста пред очарователната гледка.

Шийна се усмихваше смутено и тръгна към камината. Когато застана най-сетне пред Пърси и го погледна, той наведе глава и я целуна страстно.

Диви възторжени викове и свиркания изпълниха помещението. Отец Каплан се изкашля, но никой не му обърна внимание.

— Пърси? — старият свещеник сложи ръка на рамото на младежа: — По-добре е да поизчакаш да мине венчавката, синко.

Пърси прекъсна целувката, засмя се смутено и се извини:

— Прощавайте — Шийна се обърна и погледна свещеника.

— Събрали сме се тук — подхвана отец Каплан, — за да съединим този мъж и тази жена в свещения съюз на брака.

Иън се промъкна до жена си.

— Пърси може да не е чак толкова глупав — прошепна й той на ухото.

Бриджит го погледна с крайчеца на окото, а отговорът и пропъди усмивката от лицето му.

— Той е варварин, също като теб.

 

 

— Хайде, носи! — Гленда хвърли пръчката и Слай хукна толкова бързо, колкото му позволяваше раната. Беше още ранна сутрин, детето и лисичето бяха сами в градината. Вместо да донесе пръчката, Слай се шмугна покрай Гленда, която се обърна и видя Бриджит.

— Добро утро — извика Гленда и изтича при Бриджит. — Много рано си станала днес.

— За да не се пречкам на пътя на чичо ти Иън.

— Защо?

— Защото го нарекох варварин — отвърна, без да се замисля, Бриджит.

— Какво значи това?

— Друга дума за шотландски планинец — излъга Бриджит и побърза да смени темата. — Слай тича вече много по-добре.

— Да, само че куца.

Бриджит се престори, че търси нещо в градината.

— Не виждам лейди Есен.

— Тя беше тази заран много уморена — каза високо Гленда, но някак с половин уста. — Лорд Слай не я остави цялата нощ да мигне.

Бриджит изгледа учудено Гленда. Невъзможно беше детето да намеква за онова.

— Защо тази нощ Слай не е оставил лейди Есен да мигне?

— Ами дъвчеше й ръката.

— Нехранимайко! — изсмя се Бриджит. — Гленда, знаеш ли, че тази заран е необикновена?

— Необикновена?

— От днес си имаш нова леля.

— Вярно? — Гленда беше впечатлена, но и объркана. — Коя е?

— Лейди Шийна е новата ти леля, защото се омъжи за твоя чичо Пърси. Да идем ли да закусим?

Двете влязоха хванати за ръка в голямата зала, вече пълна със закусващи войни и слуги. Иън и Антония седяха на почетната маса.

Бриджит настани Гленда между себе си и Иън. Слай седна между столовете им. Знаеше, че всичко, което момченцето оставя да падне, е за него. Гленда беше ужасно важна, защото седеше на стола на графинята. Тя погледна Иън и му посочи хората на Макартъровци:

— Погледни, чичо. Залата е пълна с варвари — поднесената към устата лъжица на Иън застина във въздуха. Той погледна Бриджит, която прехапа устна, за да не се разсмее, после хвърли бърз поглед и към Антония, която побърза да сложи ръка пред устата, за да прикрие надигащия се смях.

Иън се захили и Бриджит не можа да се сдържи. Гленда гледаше объркана ту единия, ту другия.

— Този тук е най-мъничкият варварин — пошегува се Бриджит и пое от Спринг Даб заедно с винения му маркуч.

Шумно ликуване избухна, когато на прага на голямата зала се появиха ухиленият Пърси с изчервената Шийна. Макартър младши поведе жена си към почетната маса и я представи първо на Антония, после и на Гленда.

— Ти си новата ми леля — обяви Гленда.

— Да, вярно.

Докато сядаше до Бриджит, Шийна се усети безкрайно щастлива. Като се омъжи за Пърси, Шийна получи нещо, за което бе копняла през целия си живот: семейство. Досега Мърдок беше единствения й жив роднина, а той трудно можеше да се нарече любвеобилен или нежен.

— Този малчуган е синът ми Даб — Бриджит обърна бебето така, че Шийна да може да го види.

Шийна протегна пръст, но Даб не пожела да го хване. Изразяваше с писъци недоволството си, докато не получи онова, което желаеше от сърце: маркуча за вино.

— Хубаво момче — Шийна можеше да е сигурна, че си е спечелила с този комплимент приятелството на Иън. — Мисля, че прилича на графа.

— Най-вече, когато отвори уста — добави Бриджит и изгледа победоносно мъжа си.

Мойридж сервира усмихната закуската на младоженците.

— Ето бирата ви Пърси — каза тя и сложи на масата две чаши. — А за вас прясно мляко, милейди.

— Мляко?

— Понеже скоро ще забременеете, трябва да изпивате всеки ден чаша мляко.

Измъченият израз на Шийна разсмя Бриджит и тя й прошепна:

— Още първата ми сутрин в Дънридж тя сервира мляко и на мен.

В същия миг Шийна видя Слай, сложил с молба лапички на ръката на Гленда.

— Какво търси тук това диво животно?

— Слай не е диво животно — извика възмутена Гленда.

— Слай е домашното ми животно — обясни Бриджит. — Когато го намерих в гората, беше още бебе и беше изгубил майка си.

— Като малко момиченце — каза Шийна — много исках да имам коте.

— Желанието ти изпълни ли се? — попита Пърси.

Шийна поклати глава.

— В Уийм имаше, разбира се, много котки, които ловяха мишки, но аз си мечтаех за собствено животинче, което да спи нощем до мен — тя протегна ръка и Слай заобиколи стола на Бриджит, отиде да я подуши, а после я близна.

— Слай те хареса — заяви Гленда.

— Защо не ти дадоха котенце? — попита Пърси.

— Мърдок не позволи. Беше купил вносни килими за стаята ми и смяташе, че котето ще ги развали.

— Какъв лош човек — отсече Гленда.

— Не бива да говориш така за брата на лейди Шийна — скара й се Иън. „Дори да е вярно“, помисли си той в същия миг.

Гленда се изчерви и се втренчи в масата.

— Моля да ми простите, лейди Шийна.

Пърси се извини и стана от масата, защото влязъл в залата пратеник се приближаваше към почетната маса. Мъжът носеше ливреята на семейство Деврьо.

— Някой е починал — пребледня Бриджит.

Пратеникът застана пред Иън, поклони се и каза:

— Поздрави от графа и графинята-майка на Базълдън.

Иън кимна и пратеникът подаде писмото на Бриджит.

Тя скъса плика и бързо го прочете. После се засмя.

— Бъкоу и Мариана са горди родители на дъщеря, Тереза. А Лил се е омъжила за дебелия Берти.

Иън се обърна засмян към пратеника.

— Намери си място и седни да хапнеш. Графинята ще ти даде писмо.

Пърси се върна, понесъл жива топка от пухкава бяла козина.

— Вашето желание е заповед за мен, госпожо — каза той и сложи в скута на жена си малко котенце.

— О! — сълзи на радост изпълниха очите на Шийна. — Къде го намери?

— Тук винаги има новородени малки на някое животинче — сви рамене Пърси.

— Чудесна е. Или е той?

— Не съм сигурен — ухили се Пърси, — но повече ми прилича на тя.

— Ще я нарека Бана — заяви Шийна и загали котето.

— Бана ли? — попита Бриджит.

— На галски значи „хубавица“.

Слай сложи глава в скута на Шийна и взе да души уплашеното, мяукащо клъбце козина. Мляс! Лисичето изплези език и близна котето.

Бриджит погледна племенницата си:

— Както виждам, лорд Слай много хареса лейди Бана.

— Чудесно — отговори Гленда, — сега ще остави, може би, лейди Есен за малко на мира.

 

 

Докато прекрачваше прага на хола, дребният арендатор Дънкан усети как почва да се притеснява. Никога не беше престъпвал външните стени на замъка Уийм, въпреки че като момченце често си бе пожелавал някой ден да го види. Сега Дънкан съжаляваше, че желанието му се изпълни, но вече нямаше връщане назад.

Мърдок Мънзис, граф Минич, беше суров мъж, а вестта, която Дънкан трябваше да му предаде, не беше добра. Дали графът ще си изкара гнева на донеслия лошата новина? — питаше се угрижено Дънкан. Беше ли жълтицата, която му даде чужденецът, по-скъпа от собствения му живот?

Придружен от двама войници на графа, Дънкан влезе в голямата зала и неволно потрепери. През огромното помещение хвърли поглед към почетната маса, до която седеше графът.

Мърдок Мънзис беше яко скроен и внушаваше страх. Лицето му щеше да е дори приятно, ако не беше обезобразено от белег през едната буза. Всъщност хората се плашеха не от белега, а от очите на графа. Студени, черни очи на змия, издаващи липса на каквото и да било състрадание.

„Как ще се оправят жена ми и децата ми без мен?“ — тровеше се Дънкан, докато войниците го водеха през залата. Не беше страхливец, но докато се приближаваше към почетната маса, краката му трепереха.

— Милорд — каза един от войниците, докато Дънкан се покланяше на графа. — Този мъж настоява да ви предаде някаква вест.

Мънзис погледна Дънкан и със задоволство установи, че под изпитателния му поглед човекът престъпва нервно от крак на крак.

— Какво имаш да кажеш?

— И-името ми е Д-Дънкан, господарю — изпелтечи той и бръкна в джоба за жълтицата. — Един чужденец ми даде ей това и вест за вас — Дънкан млъкна за миг. Устата му беше пресъхнала. Не можеше дума да изрече.

— Е, казвай де — изсумтя навъсено Мънзис.

— Макартър е отвлякъл лейди Шийна — изтърси арендаторът. — Държат я сега в замъка Дънридж.

— Лъжеш! — скочи Мънзис и от гняв лицето му стана на петна. Дънкан отстъпи уплашен. Войниците, които също се бояха от Мънзис, направиха и те крачка назад.

Внезапен шум при входа на залата спаси тримата мъже от гнева на господаря. Придружен от още един човек на графа, пратеник пристъпи бързо към почетната маса. Носеше ливреята на херцог Мъри, полубрата на кралицата.

— Милорд Мънзис?

Когато Мърдок кимна, пратеникът му подаде писмо.

Мънзис прочете бързо новината и вдигна поглед. От дълбочината на черните му змийски очи струеше смъртоносен гняв и той се закле с леден глас:

— Ще превърна в пустиня не само Дънридж, а целия Арджил.