Патриша Грасо
Шотландска красавица (17)

17

— Помощ! — крещеше Бриджит. Гърлото й прегракна от дългите часове безсмислени викове. Трепереща от студ, тя гледаше развълнуваното море, което бързо прииждаше към върха на скалата.

„Прекалено млада съм, за да умра, мислеше си тя истерично. Мили Боже, кълна ти се, ще бъда образцова и много покорна съпруга. Не ме оставяй да умра тук сама.“ През замрежилите очите й сълзи Бриджит оглеждаше хоризонта и изведнъж зърна в далечината тъмна точка. С всеки изминат миг тя ставаше все по-голяма. Не можеше да повярва на очите си, примижа и поклати глава.

Лодка! Но как да привлече вниманието й? После се сети за нещо. Бриджит съблече блузата и я размаха диво над главата си.

Младият Дани Макдоналд бдеше отегчено на вахта на борда на пиратския кораб „Дъртата лейди“. Но ето, че нещо в далечината прикова погледа му. Дани се взря напрегнато и просто не можеше да повярва на очите си. Размахала отчаяно нещо, полугола жена стоеше на опасната Женска скала.

— Хей, чичо, виж! — извика Дани на Аластеър, капитана, на пиратите от клана Макдоналд от Олбън. — Ей там, на Женската скала — сочеше му момчето посоката.

На долната палуба Аластеър Макдоналд насочи бинокъла си към Женската скала.

— Какво има? — попитаха го от екипажа. Макдоналд подаде безмълвно бинокъла на пратеника на кралицата Магнус Кембъл.

— Жена, корабокрушенка. Можем ли да я спасим?

Аластеър Макдоналд изгледа отвисоко пратеника на кралицата и попита:

— А защо?

— Тя ще се удави.

Пиратът сви равнодушно рамене.

— Когато един мъж иска да се отърве от съпругата си, трябва ли да пречим на намеренията му?

— Как можем да я оставим чисто и просто да си умре там? Това е безчовечно.

— Ако съпругът не си иска момичето — каза Аластеър, — после ще се чудим какво да я правим.

— Поемам отговорността — увери го Магнус.

— Е, добре — съгласи се пиратът, но беше сигурен, че младият лорд прави сериозна грешка. — Роб, ти и Колин ще свалите лодката на вода — после се обърна отново към Магнус: — Можете да отидете и вие да си приберете плячката.

Полугола и викаща без глас, на тримата мъже в лодката Бриджит приличаше на луда. Свежият вятър развяваше дългата й до кръста коса и закриваше лицето й. Когато мъжете наближиха, Бриджит падна на колене и се разрева истерично от чувството на облекчение.

— Плувай до лодката — извика Роб, който не искаше да рискува да се разбие в скалата. Бриджит поклати енергично глава.

— Мамка му! — Роб изу ботушите, свали якето и се гмурна в студената вода. До скалата се подаде отново на повърхността и преплува без усилия последното разстояние, после се покатери на скалата и помогна на Бриджит да стане.

— Б-благодаря — изхълца тя и се вкопчи здраво в него. Огромен мъжага като баща си, Роб погледна треперещата жена, чиято глава едва стигаше до гърдите му.

— С мен можеш да си сигурна, момиче — успокои я той. — Сега ще доплуваме заедно до лодката.

— Докарай лодката тук! — извика Бриджит. — Не зная да плувам.

— Не мога да я докарам. Хвани се за мен, ще те пренеса. Ще видиш, че ще плуваш, тъй че без паника. Изуй си обувките. А сега свали полата.

— Полата?

— Платът е тежък — обясни той. — Ще ни дърпа надолу.

Бриджит свали полата. Остана само по дантеленото си бельо.

Роб се забави за миг да се полюбува на изключителната хубост на жената. После каза:

— Тръгвам пръв, вие ще ме последвате. Разбрано?

Бриджит кимна и погледна угрижено прииждащия прилив. Когато вдигна отново очи към Роб, той прочете в тях надигащия се ужас. Замахна да я удари, но Бриджит му спести неприятностите, защото припадна. Роб я метна през рамо, заспуска се бавно надолу и влезе в леденостудената вода. Преобърна Бриджит, както я държеше, хвана я здраво с една ръка за брадичката и заплува към лодката.

Двамата мъже в лодката я извлякоха вътре. Магнус съблече палтото си и загърна с него припадналата жена. Сега я погледна за пръв път в лицето.

— Всеблаги Боже! Бри!

— Вие я познавате? — попита Роб и се покатери в лодката.

— Съпруга е на мой братовчед.

— А той ще ви прости ли? — изсмя се Роб — Задето сте попречили на намерението му да се отърве от нея?

— Сигурен съм, Иън няма нищо общо с това, че тя се е озовала тук — каза Магнус.

Роб погледна пребледнялото лице на Бриджит.

— Не разбирам защо един съпруг ще иска да се освободи от такова ангелче.

 

 

Когато стигнаха в Олбън, Магнус занесе Бриджит в къщичката, която Макдоналд му даде на разположение, сложи я внимателно на леглото. Той я съблече, уви я в няколко одеяла. После запали огън и седна до нея на ръба на леглото.

— Как се чувства нашето момиче? — прозвуча гласът на Аластеър откъм вратата.

— Тресе я.

— Ще кажа да донесат нещо за ядене — предложи пиратът и прекоси стаята. — Мога ли да направя още нещо за вас?

— Пратеник да препусне до замъка Дънридж — каза Магнус. — Съобщете на графа, че съпругата му е тук.

— Тя е графиня? — Аластеър гледаше с любопитство Бриджит. Приличаше повече на сираче, отколкото на благородничка.

— Да има тук някоя жена — попита Магнус, — която да знае какво се прави, та майчиното мляко да секне?

— Майчино мляко? — повтори изумен Аластеър.

— Графинята роди наскоро момченце — обясни Магнус. — Видях, че трябва на всяка цена… нали разбирате…

— Ясно — на излизане Аластеър каза: — Ще пратя жена си.

Докато Бриджит лежеше в треска, Магнус почти не се отделяше от нея. Когато тя почваше да трепери от студ, стъкваше огъня и я увиваше добре с вълнените одеяла. Ако и това не помагаше, пъхаше се под завивките при нея и я топлеше с тялото си. Когато на Бриджит й ставаше прекалено горещо и тя отмяташе завивките, той я миеше с хладка вода, а после отново я завиваше.

През определени часове Магнус й даваше вода и я хранеше със зеленчукова супа. Опираше главата й на гърдите си, пъхаше й лъжицата в устата и галеше нежно врата й, за да облекчи преглъщането.

Когато Ина, жената на Макдоналд, влезе в къщичката, веднага изпъди Магнус и настоя тя да се погрижи за изцапаните чаршафи и да върши трудната задача да мие Бриджит. Ина заяви, че Магнус не бива в никакъв случай да наранява достойнството на графинята, въпреки че е болна и не е на себе си. Но Магнус не послуша съпругата на Макдоналд и се върна в къщичката да се грижи за жената на роднината си.

Магнус прекарваше дълги часове в размисли за живота си. В преждевременната смърт на Блек Джек предугаждаше съдбата на собствения си баща. Херцогът заслужава да види няколко внучета, преди да умре. Съдбата е капризна жена, мислеше си той, та е разумно да не я предизвиква повече. Решението му беше взето. Щом докладва на кралицата, ще се върне в Инвъреъри при Ейприл. Опрял крака в ръба на леглото, Магнус дремеше на един от двата стола в къщичката.

— Магнус — прошепна тихо Бриджит.

Чул гласа й, Магнус се събуди и се взря в зелените й очи, хлътнали от болестта и обрамчени от тъмни сенки. За миг се запита дали тя не бълнува все още, но след миг слаба усмивка се появи на лицето й.

Магнус седна на ръба на леглото и сложи длан на челото й. Беше хладно.

— Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Представям си — каза той. — Да знаеш как само ме уплаши.

— Вода.

Магнус донесе чаша вода, повдигна й главата, поднесе чашата към пресъхналите й устни. Бриджит не беше пила нищо по-вкусно от тези първи освежаващи глътки.

— Как ме намери? — попита тя, предполагайки, че е с група, тръгнала да я търси.

— Случайно, но да не говорим сега за това. Ще викна Ина и ще ти донеса малко супа. Затвори очи и си почивай, докато ме няма.

Съпругата на Макдоналд заповяда на Магнус да остане един час навън. Когато се върна, Бриджит беше заспала.

— Хей! — поздрави я весело Магнус, когато тя отвори очи. Той седна на ръба на леглото и заповяда: — Сядай, ще те нахраня с овесена каша.

Гола под одеялото, Бриджит седна и го притегли срамежливо под мишниците. Когато погледна Магнус, видя, че е зяпнал в деколтето й.

Бриджит силно се изчерви, но също и Магнус, зърнал пламналото й лице. Тя се позасмя и той я последва. Смехът позамаза неловкия миг.

— Отслабнала си — каза Магнус и й подаде лъжица каша. — Искам да изядеш цялата купичка.

— Как ме намери?

— Отвори си устата. Добро момиче. Тъкмо разговарях с Макдоналд по поръчение на кралицата, когато случайно се натъкнахме на теб. Как се озова там?

Бриджит отвори уста да отговори, но Магнус й я напълни с каша. Тя сдъвка и преглътна, после се облегна назад и каза:

— Не мога да ям повече. Някакъв мъж от клана Мънзис ме отвлече и ме замъкна там, за да се удавя.

— Сигурна ли си, че е бил човек на Мънзис?

— Носеше черното им каро.

— Ясно — Магнус напълни още една лъжица с каша. — Трябва да хапнеш още малко.

— Не мога — заинати се тя.

Магнус не й обърна внимание и приближи лъжицата към устата й. Тя извърна лице, но лъжицата я следваше.

— Не! — Бриджит се засмя и лъжицата се озова в устата й.

Неочаквано вратата рязко се отвори, навъсен и с мрачен поглед Иън стоеше на прага. Беше неприятно изненадан да види жена си, очевидно гола под одеялото, да се смее и да се забавлява в братовчед му. На пръв поглед изобщо не изглеждаше да е страдала поне малко.

— Иън! — извика Бриджит, толкова зарадвана, че не забеляза строгия израз на святкащите му тъмни очи. Тя протегна ръце, но веднага си спомни, че е гола и притегли одеялото нагоре.

— По дяволите! — изрева Иън. — Какво, за Бога, правиш ти тук с жена ми?

Магнус стана и го изгледа.

— Ти как мислиш, братовчеде?

— Какво търсиш тук? — изръмжа Иън. — Защо си седнал до Бри на това смешно легло, а тя защо лежи както майка я е родила? И защо все ти я спасяваш?

— Бри имаше висока температура — изсъска Магнус. — А пък аз я спасих случайно — или предпочиташ тя да се беше удавила в морето?

— Удавила в морето?

— Да — изсумтя Магнус. — Бяха я оставили на една скала насред залива.

— Полудях от страх — каза Иън и вдигна ръце с жест, показващ, че се извинява.

Иън мина край братовчед си, седна на леглото и прегърна Бриджит. Лицето й бе бледо, измъчено, забеляза той, а очите й, които блестяха обикновено като смарагди, бяха помръкнали и хлътнали на малкото личице. Иън вдигна лицето й към своето и нежно я целуна.

— По-добре ли си? — попита той и силно я притисна към себе си.

Сигурна в прегръдката му, Бриджит се отпусна и кимна. Иън я целуна по главата и призна:

— Малко оставаше да те загубя, скъпа. А не зная какво бих правил без теб. Ти си моят живот, смисълът на съществуването ми.

Бриджит въздъхна.

— Думите ти ме карат да мисля, че почти си е заслужавало за малко да ме убият.

— Радвам се, че не си загубила чувството си за хумор — засмя се Иън. После погледна Магнус и каза: — Седни, братовчеде и ми разкажи каква работа имаш с Макдоналдовци.

— Кралицата им обещава амнистия, ако престанат да ограбват шотландските кораби.

— Пропуснал си вълнуващи събития — каза му Иън. — Убиха Рицио и плениха кралицата.

— Какво! — скочи Магнус. — Трябва да предприемем нещо.

— Вече е сторено, глупако.

Магнус пак седна.

— Какво се е случило?

— Кралицата убедила онзи треперко, съпруга си, че съзаклятниците ще убият най-напред него. Дарили й помогнал да избяга и тя се присъединила към Ботуел и другите, останали лоялни. Съзаклятниците са всъщност обречени на смърт, но Джейми Стюард плещи само за прошка и милост.

— Прошката е глупост — каза Магнус и поклати глава.

— Съгласен съм, но сестрата на Джейми го слуша. Не вижда опасността, която крие доверието в жадното й за власт братле.

— А какво ще стане с мен? — обади се Бриджит.

— Ако нямаш нищо против — обърна се Иън засмяно към Магнус, — с удоволствие бих останал за малко насаме със своята клета, пренебрегната съпруга.

— А сега ми разкажи какво се случи — каза Иън, когато Магнус излезе.

— Отидох да пояздя към езерото — подхвана Бриджит и потрепери, като си спомни онзи ужасен ден. — Един от хората на Мънзис ме е дебнал, той ме изостави на онази скала сред залива, та да се удавя, щом дойде приливът. Вълните прииждаха, прииждаха, а аз непрекъснато виках за помощ. Вече щях да се удавя, когато Макдоналдовци най-сетне ме спасиха.

— Сигурна ли си, че е бил човек на Мънзис?

— Носеше черното каро.

— Ще удуша с голи ръце това копеле.

— Нямай грижа — заяви победоносно Бриджит. — Аз вече му видях сметката.

— Какво си направила? — смая се Иън.

— Докато той се опитваше да ме удави — осведоми тя гордо мъжа си, — удавих го аз.

— Кръвожадна жено! — засмя се тихо Иън и я погали по бузата. — Той нали не те докосна? Искам да кажа…

— Не, аз му вдъхвах ужас.

— Трудно ми е да повярвам, мила — в гласа на Иън прозвуча съмнение.

— Но е така — настоя Бриджит. — Той ме смяташе за вещица… Жената на Макдоналд ми даде билки, за да ми спре млякото. Как ще кърмя сега Даб?

— Не се тревожи. Мойридж няма да го остави да умре от глад.

— Ами Слай! — Бриджит не можа да сподави сълзите си. — Моят любим Слай е мъртъв.

— Слай не е мъртъв — Иън се засмя, като се сети за лисичето. — Жив е, но малко попревързан. Когато тръгвах от Дънридж, Гленда тъкмо го мъчеше. Тя и лейди Есен отговарят за оздравяването му.

 

 

Рано на другата сутрин Бриджит седеше сама в къщичката.

Носеше дадени назаем пола и блуза, и двете виждали вече по-добри времена, косата й беше сплетена на дебела плитка. Стаята беше разтребена и сега не й оставаше друго, освен да чака завръщането на съпруга си.

— Готова ли си, миличка? — попита Иън, докато влизаше.

— Да.

Иън я взе в прегръдките си и я целуна страстно.

— Кълна ти се, че ще браня твоята сигурност с живота си — обеща той. — Никога няма да ти се наложи да изпиташ страх — заклевам ти се.

— За Бога, не се чувствай виновен — помоли го Бриджит. Сърцето й се сви от отчаянието и мъката в гласа му. — Бях толкова глупава. Безкрайно съжалявам, че безгрижието ми ти причини толкова тревоги.

— Благодаря ти, скъпа — каза Иън. Той я целуна още веднъж, после взе от леглото даденото им назаем вълнено одеяло и хубаво я зави в него. — Сгуши се в одеялото. Не искам пак да настинеш.

Навън ги чакаха Магнус и десетима от хората на Макартър, сред които и Джейми, съпругът на нейната братовчедка. Вече бяха яхнали конете. В средата им стояха Аластеър, жена му и техните хора. Бриджит взе ръцете на Ина Макдоналд в своите и целуна по-възрастната жена по бузите. После благодари на капитана и на сина му Роб, който беше плувал до скалата, за да й спаси живота.

Иън вдигна Бриджит на коня и се обърна още веднъж към главатаря на пиратите. Извади претъпкана кесия и я подаде на Аластеър. После му стисна ръка и каза:

— Обещавам ви своето приятелство, за вечни времена.

— Вие сте изключителен човек, Макартър — каза сухо Аластеър. — Друг би станал мой заклет враг, задето съм спасил съпругата му. Но графинята трябва да е нещо съвсем особено.

— Не е — каза Иън и яхна коня зад жена си. — Когато е здрава, езикът й не престава да мели — с изключение на Бриджит всички се разсмяха. Хората на Макартър насочиха конете си на изток и потеглиха към Дънридж.

Бриджит се облегна на мъжа си и се отпусна. Усещаше с удоволствие силата му зад гърба си. Поглеждаше крадешком към Джейми, който яздеше вдясно от нея и се питаше дали Спринг ще й проговори някога пак.

— Джейми — извини се тя. — Съжалявам, че ти причиних неприятности.

Джейми я погледна изкосо и кимна. Какво друго му оставаше? Като прост войник не можеше, въпреки гнева си, да укори графиня, колкото й своенравна да е тя. — Освен това — продължи съчувствено Бриджит, — радвам се, че съпругът ми не е изпълнил заканата си да наточи върху тебе меча си.

— Достатъчно съм уравновесен, за да не върша такива безумства — каза Иън. Магнус, който яздеше вляво от тях, се изсмя и си спечели предупреждаващ поглед от своя „уравновесен“ братовчед.

Няколко мили яздиха мълчаливо. Равномерният ход коня приспиваше Бриджит и тя затвори очи. Не заспа, а изпадна в онова подобно на транс състояние на вцепененост, което слива съзнание и сън.

— Какво даде на Аластеър? — попита сънено Бриджит.

— Злато.

— Злато ли? — думата накара Бриджит да наостри уши.

— Този нехранимайко ми поиска откуп, задето те е спасил — обясни Иън.

Бриджит се разсмя на наглостта на пирата, после се замисли и задълго замълча.

— Е, и? — попита най-сетне.

— Е, и какво?

— Каква е цената ми в злато?

Иън се засмя, приведен над червената й коса. Познаваше достатъчно добре жена си и знаеше, че равнодушният й тон крие палещо любопитство.

— Въпросът ти не е честен, миличка — отговори уклончиво. — Сделката не беше равностойна.

— Някои от най-хубавите неща на този свят са, скъпи — каза тя. — Та колко по-точно ти струвах?

— Повярвай, мила, не си никак евтина.

Бриджит смръщи чело и не беше сигурна дали казаното от мъжа й е комплимент или обида. „Цената ми трябва да е била висока“, заключи тя и радостна усмивка разцъфтя на устните й.

— Сигурна съм — добави скромно, — че високото ти мнение за мен почива на любов, а не само на това колко струвам.

Иън се притисна засмян към шията й.

— Обичам те — измърмори той в ухото й, — но ще те обичам още повече, ако ми струваш по-малко.

— Оо! Невъзможен си.

— Но ти ме обичаш, нали?

— Сякаш не го знаеш.

Свитата стигна в Дънридж вече по здрач. Отмаляла от болестта, Бриджит спеше, притиснала глава към шията на Иън.

Докато минаваха през външната порта, стражите ги поздравиха с викове. Бриджит се размърда, но не се събуди. Иън я побутна лекичко, когато спряха в двора.

— Да те внеса ли? — попита.

— Не — тя изпъшка и се разкърши.

Иън се спеши и посегна към Бриджит да й помогне да слезе. Очите й бяха зачервени от безсъние. „Боже милостиви! — помисли си той и усети как мъжествеността му се надига. Едва ще дочакам вечерята да свърши и да останем сами в спалнята.“

С мъжа си от едната й страна и Магнус от другата Бриджит влезе в пълната с хора голяма зала. С викове на радост Гленда се хвърли в отворените обятия на Бриджит.

— Толкова съжалявам, че излязох сама — каза Бриджит и прегърна силно момиченцето. — Не исках.

— Лошият човек те е отвлякъл.

— А ти трябва да благодариш на чичо Магнус, защото той ме спаси от удавяне.

— Ами чичо Иън? — попита високо Гленда. Чичо Иън свъси чело при мисълта, че неговият братовчед притежава необичайния талант да спасява жена му.

— Чичо ти Иън ме върна у дома — побърза да добави Бриджит.

— Благодаря ви, че спасихте лейди Бри — каза Гленда на Магнус, после погледна към Иън. — И на тебе ти благодаря, чичо Иън, че я върна у дома — тя дръпна Бриджит за ръкава и каза: — Ела с мен, Слай те очаква.

Бриджит се усмихна на съпруга си, сви рамене и се остави да я отведат.

Когато Бриджит коленичи до него, Слай затупка за добре дошла по пода с пухкавата си опашка. Тя протегна ръка, за да го погали, но езикът на лисичето беше по-бърз и близна ръката й.

— Мой бедни, бедни Слай — утешаваше го Бриджит, оглеждайки превръзката. Лисичето изскимтя сърцераздирателно и така си спечели още по-силно съчувствие.

Бриджит стана да поздрави Мойридж и Спринг.

— Толкова съжалявам, че ви причиних неприятности — извини се тя и прегърна най-напред братовчедка си, а после и икономката.

— Вината не беше ваша — каза Мойридж.

Спринг кимна.

— Не изглеждаш добре, Бри.

— Бях болна, но вече бързо се оправям — заразказва тя. — Само дето умирам от глад.

— Седнете — каза икономката, — ще ви донеса вечерята.

— Донеси, моля те, Даб — каза Бриджит на Спринг, а после протегна ръка към Гленда. — Поседни до мен, докато се наям — Слай подскачаше около тях.

Бриджит седеше на почетната маса между Иън и Магнус. Гленда се беше залепила за нея, Иън я вдигна в скута си и й заръча да не мърда от там. Скимтенето на Слай, който молеше за внимание, пречеше на Бриджит. Тя го вдигна в скута си, а той я заблиза по брадичката, разсмивайки всичко живо. Когато донесоха Даб, Магнус пое Слай.

— Синчето ми! — възкликна Бриджит и протегна ръце към него. Даб размахваше ръчички и крачета, и не й позволяваше да го притисне силно към себе си. — Той ме помни.

— Мислеше, че ще забрави собствената си майка ли? — разсмя се Иън.

Бриджит целуна Даб по бузките.

— Толкова ми липсваше, сине.

— Ами аз? — попита нацупено Гленда.

— И ти ужасно ми липсваше — отговори Бриджит. Слай изскимтя. — И ти също ми липсваше, мъничкият.

— Ами аз? — Иън изимитира сполучливо Гленда.

Бриджит вдигна вежди.

— Ти особено много ми липсваше, скъпи. Тази нощ ще ти покажа точно колко — тя се обърна към Мойридж и попита: — Намери ли дойка за Даб?

Икономката се ухили и поклати глава.

— Той пиеше козе мляко от маркуч за вино.

В този миг влезе лейди Антония и подари на Бриджит явно фалшива усмивка.

— О, върнахте се, наистина чудесно!

Бриджит не искаше да си разваля завръщането и реши да не й обръща внимание.

— Братовчеде Магнус — каза Антония, — истински се радвам да ви видя отново. Имате дарбата да спасявате скъпата ми етърва.

— И аз се радвам да ви видя пак, лейди Антония — ухили се Магнус. — Винаги сте в добро настроение. Що се отнася до останалото… — той сви рамене. — Нека го наречем съдба.

— Разкажете ни какво се случи — настоя Антония.

— Нека кажа най-напред — подхвана Бриджит, — че случилото се е само по моя вина, а не по вина на Джейми. Бях толкова глупава, че отидох да пояздя без придружител. Тъй или иначе, но докато яздех към езерото, един от хората на Мънзис рани Слай и ме удари така, че изпаднах в безсъзнание. После ме изостави на една скала в залива Мал, за да се удавя при прилива. За щастие хората на Макдоналд минаваха случайно от там и ме спасиха.

— Беше ли те страх? — попита Гленда с широко отворени очи.

— А тебе щеше ли да те е страх? — попита в отговор Бриджит и момиченцето кимна. — Ето, виждаш ли, и мен също.

— Имате ли намерение да оставите човека на Мънзис ненаказан? — попита Антония, Иън.

— Мисля, че ме познавате добре.

— Какво стана с онзи човек? — попита с привидно безразличие Антония. — Можете ли да го опишете?

— Няма смисъл да го описва — каза високо Иън. — Безстрашната ми съпруга е ликвидирала онова мръсно копеле.

Гръмогласно одобрение разтърси гредите на тавана. Антония пребледня. „Финли! Англичанката е убила брат ми!“ Никой не забеляза, че тя излезе.

Разговорът около почетната маса мина на други, по-радостни теми. Даб минаваше от майка си при баща си, после при кръстника си и обратно при майка си.

— Време е за сън — заяви Бриджит, — за малките деца и за оздравяващите животинки.

Гленда не се отлепи от нея, докато тя изнасяше Даб от трапезарията. Слай подтичваше след тях.

— Дъги, Джейми! — извика Иън, а когато двамата братя застанаха пред него, заповяда: — Първата ви работа е от утре заран да почнете да подготвяте мъжете за война.

— Ами да! — ухили се Дъги.

— С удоволствие — добави Джейми и братята излязоха.

— Имаш щастливо семейство — каза Магнус и протегна крака. — Започвам да изпитвам носталгия по Инвъреъри.

— Кой можеше да помисли, че една малка англичанка ще ме направи щастлив? Как е Ейприл?

— През последните два месеца не съм я виждал — отговори Магнус, — но щом се отчета пред кралицата, ще препусна към Инвъреъри. Крайно време е да се позадържа да подаря на Арджил няколко внучета, та да има кого да глези.

— Трудно ми е да си представя Арджил в тази роля — засмя се Иън. — А какво ще кажеш да сгодим първата ти щерка с моя Даб? Все пак ще стане графиня.

— Готово! — Магнус се засмя и стисна ръката на братовчед си. После смени темата: — Как мислите да подмамите Мънзис да напусне замъка Уийм?

— Пърси ще го подмами — ухили се Иън.

— Пърси? — повтори със съмнение Магнус. — Тази дървена глава?

— Като стигнете в Единбург, ще му предадете ли нещо от мен?

— А именно?

— Да нападне.