Патриша Грасо
Шотландска красавица (7)

7

Един студен и мрачен ноемврийски следобед Гленда стоеше във вече голата градина. Хвърляше на Слай топка, той я ловеше с уста, а после й я носеше. Бриджит изръкопляска, зарадвана от новия номер, който лисичето бе научило.

— Времето ми за игра почти мина — каза тъжно Гленда.

— Да, наистина — отговори Бриджит. — Искаш ли то да продължи малко повече?

— Да, но майка много ще ми се кара.

Бриджит се усмихна хитро.

— Измислила съм начин да правя всякога каквото си искам, без да си навличам неприятности.

— Какъв е той? — очите на Гленда светнаха от любопитство.

Преди да отговори, Бриджит се озърна предпазливо, сякаш се боеше някой да не ги подслушва.

— В живота човек може винаги да избира между два пътя. Единият е дълъг, другият кратък — обясни тя на момиченцето. — Ако има нещо, което не искам да направя, поемам по дългия път. Така отлагам всичко неприятно. Ако, да речем, времето за игра е минало, краткият път води през вратата на градината. Дългият път е заобиколният, през предния двор.

— Ами ако майка или дядо ми се ядосат?

— И тогава има два начина. Ако е мъж, като дядо ти, трябва да примигаш ей така — Бриджит запримига усилено и се засмя, когато Гленда я имитира. — Чудесно! — възкликна Бриджит. — Не бива никога да забравяш, че една хубава жена, запримига ли така пред мъж, става направо неотразима — Гленда се засмя, а Бриджит добави: — Може да е глупаво, но е вярно.

— Ами ако се ядоса майка ми?

— Ако е жена — отговори Бриджит, — трябва да сториш същото, което и след като си мигала пред мъж.

— Какво е то?

— Да излъжеш.

— Но лъжата е ужасен грях — възкликна Гленда. — Освен това е невъзпитано.

— Глупости! Както има два пътя, по които можеш да тръгнеш, така има и два вида лъжи — обясни Бриджит. — Лошата лъжа почти винаги наранява някого. Добрата лъжа е нещо като извинение, тя не допуска обичан човек да бъде наранен или да се разгневи. С други думи: Лошата лъжа причинява болка, добрата, тъкмо обратното, я предотвратява.

— Разбирам — каза Гленда. — Когато Мойридж ме пита дали съм си изяла кашата, трябва да кажа „да“, дори ако съм я дала на Слай. Истината би вбесила Мойридж, а ние не го желаем.

— Правилно — прегърна я Бриджит. — Изборът е твой. Та по кой път искаш да се приберем — по дългия или по краткия?

— По дългия — засмя се Гленда.

Последвани от Слай, Бриджит и Гленда заобиколиха хванати за ръка стражевата кула. Графът стоеше в предния двор и посрещаше Иън и Пърси, които тъкмо слизаха от конете.

— Как беше? — попита Блек Джек по-големия. Иън тъкмо се канеше да отговори, когато погледът му падна на Бриджит. Наблюдаваше я с усмивка как се приближава към мъжете. — По дяволите, я си събери мислите в главата — изруга Блек Джек. По-малкият му син не можа да не се разсмее. — Попитах ви как беше там долу?

— По-добре, отколкото се надявахме — отвърна Иън. — Докарахме близо тридесет глави от добитъка на Мънзис.

— Това ще му създаде доста трудности през зимата — каза Пърси.

— Ще удвоя до първи сняг нашата стража — добави Иън.

— Новината е добра — усмихна се графът.

— Не, Кевин — чу се ядосаният глас на Мойридж. — Върви да си гледаш работата. Няма да безпокоиш господарите с толкова маловажен въпрос. Върни се, ти казах!

През двора на замъка крачеше един от малките помощник-готвачи в Дънридж. Мойридж вървеше подире му и не спираше да му се кара. Вече съвсем близо до графа, Кевин вдигна нагоре, та всички да я видят, една обезобразена кокошка.

— Вече третата тази седмица — осведоми той. — Нито една не е изядена, само е убита.

— Много се извинявам — намеси се Мойридж, — но той просто не пожела да ме чуе.

— Няма нищо — успокои я Блек Джек и се обърна към Кевин. — Е, момче, имаш ли представа кой е могъл да го стори?

— Толкова дебнах — отговори младежът, — но който и да е, хитър е като лисица.

След думите на Кевин цялата групичка изведнъж млъкна. Всички погледнаха напрегнато Слай, после и господарката му.

— Да знаеш нещо по въпроса? — попита Иън жена си.

— Аз ли? — възкликна Бриджит. — Защо ми е да убивам кокошки?

— Нямам предвид лично теб — прекъсна я той и се навъси. — Но може би някой, който познаваш?

Бриджит стоя известно време като зашеметена, после разбра какво има предвид мъжа й.

— Как смееш да твърдиш нещо толкова подло? — извика тя. — Слай никога не би убивал за удоволствие, пък и с положителност не е гладен.

— Можеш ли да си сигурна какво е правил през последната седмица всяка минута? — възрази Иън.

— Да.

— Бриджит!

— Добре де! — извика Бриджит. — Не, не мога, но това съвсем не значи, че…

— Стига — прекъсна я той. — Ти го донесе тук въпреки дълбокото ми убеждение, че не бива. Тъй че сега ще поправя грешката си.

Иън се наведе да вземе лисичето, но Бриджит беше по-бърза. Тя вдигна високо Слай и побягна. Иън посегна да я спре и сигурно щеше да я хване, но Гленда се изпречи тутакси в краката му и помогна на жената и лисицата да вземат преднина.

Бриджит се втурна към външния двор. Иън я следваше по петите.

— Бягай, Слай! — извика тя и щом стигнаха портата, метна лисичето надалеч. Слай изхвърча уплашено през портата и се озова в света извън замъка Дънридж.

Бриджит бързо се обърна и погледна мъжа си в лицето. На него беше изписан ужасен гняв. Тя се разтрепери и се усъмни дали е постъпила правилно. Иън я удари силно и остави червен отпечатък на бузата й. После я сграбчи, преди тя да падне. Стисна я грубо за ръката, по която щяха да останат синини, и я завлече обратно във вътрешния двор. Накара я да мине без дума или поглед край графа и останалите.

— Да не си я докоснал! — изсъска Гленда и се нахвърли върху него.

Пърси хвана детето и го вдигна на ръце.

Иън довлече Бриджит до голямата зала. Пред стълбището я тласна грубо:

— Върви горе. По-късно ще се погрижа за теб.

С гръб, изправен като свещ, Бриджит се заизкачва гордо по стълбата към стаята си. Иън погледна подире й и влезе в кабинета на баща си. Ако я последва сега, сигурно пак ще я удари. Трябва първо да се успокои и да овладее гнева си.

Иън си наля уиски и бързо го изпи. После си сипа още едно. „Как се осмелява тази жена да му противоречи пред всички!“ — мислеше си той. Глътна и второто уиски, и излезе от кабинета. Иън се беше запътил към стаята си, когато Блек Джек и Пърси влязоха в хола.

— Иън — извика Пърси с надежда да защити снаха си.

— Дръж си устата — измърмори Блек Джек. — Неговата жена си е негова работа.

Иън не обърна внимание нито на единия, нито на другия и изкачи стълбата до спалнята си. Натисна дръжката, но вратата не се отваряше. Жена му се беше залостила и това само наля масло в огъня на гнева му. Иън почука. В отговор не чу нищо.

— Бриджит — извика той. — Отвори вратата.

— Я се махай, безсърдечно копеле! — изкрещя тя в отговор.

Иън затропа диво по вратата.

— Едно ще ти кажа, Бриджит: Ако ме накараш да разбия вратата, горчиво ще съжаляваш.

След миг тишина Иън вече се канеше да разбие вратата, но спря, защото чу как тя издърпва резето. Но вратата си оставаше затворена.

Иън я отвори и влезе, но спря, безкрайно смаян. На няколко крачки от него стоеше жена му с един от лъскавите му кинжали в ръка. Той изръмжа заканително и пристъпи напред.

— Казвай бързо каквото имаш да казваш — заповяда Бриджит и развъртя кинжала пред очите му. — Стой по-далеч от мен, да не ти погъделичкам с това острие ребрата.

— Дай ми го! — протегна ръка Иън.

— Къде предпочитате да го видите забит, милорд?

— Не се шегувам, скъпа.

— И аз не се шегувам, скъпи — имитира тя произношението му. — Казвай и изчезвай!

„Ако я докопам сега, помисли си Иън, ще я напердаша до смърт.“

— На двора нямах друг избор — обясни той, докато се приближаваше бавно. — Слай е виновен. Това не може да не се случи, ако се опиташ да опитомиш диво животно.

— Слай е невинен — възрази студено Бриджит. — Освен това ти ме удари.

— Ти ми възрази пред хора и си заслужи публично наказание — гласът на Иън беше измамно тих и мек, докато се приближаваше все повече към нея.

Иън скочи неочаквано и изби кинжала от ръката й. Бриджит извика и се сборичка с него, за да си го върне, но той я блъсна рязко и я предупреди:

— Да не си посмяла още веднъж да насочиш оръжие против мен, ако нямаш намерение да го използваш.

Бриджит замахна силно и го улучи с юмрук в лицето. Повече ядосан, отколкото ранен, той я повали на леглото и се стовари отгоре й. Бриджит се заборичка диво, опитваше се да му се изплъзне, но за него не беше трудно да я държи здраво и да изчака тя да се умори. Нос до нос, я предупреди:

— Твоето задължение е да носиш синовете ми в утробата си и да се грижиш добре и за мен. Ако не го проумееш, животът ти ще е повече от излишен, а смъртта истинско избавление. Трябва да знаеш, че който има член, дава заповеди, а който няма, трябва да ги изпълнява.

Иън стана и я изгледа отвисоко. После се обърна без дума повече на пета и излезе от стаята.

Навън спря, за да се поуспокои и се облегна на вратата. Сподавеното хълцане на Бриджит стигна до ушите му и той усети как го изпълват изведнъж чувство за вина и съжаление. За малко да позволи на тези чувства да надделеят. „Боже милостиви! Как можах да я ударя? — бичуваше се той. Дори гневът ми да беше справедлив, постъпката ми не беше. Ама и Бри защо не свикне да мисли за последиците, преди да си отвори устата.“

 

 

Тази вечер не беше приятно задължение да сервираш яденето на почетната маса, сложена на висок подиум. Столът на Бриджит остана празен, а Иън гледаше мрачно. Блек Джек и Пърси си приказваха тихо и изглеждаха доста потиснати. Отсъствието на Бриджит хвърляше сянка върху цялата зала. Дори мъжете от клана Макартър явно не бяха на кеф. Единствена лейди Антония беше в прекрасно настроение и се хранеше с явен апетит.

Отвратена от случилото се през деня, Мойридж измарширува до кухнята. Хвана грубо Кевин за ухото и го повлече към голямата зала.

— Дървеняко! — изръмжа Мойридж — Виж каква поразия направи. Какво е смъртта на няколко кокошки пред щастието на нашата господарка? Не го ли проумяваш?

Кевин се втренчи в почетната маса. На лицето му се изписа разкаяние, когато видя празния стол на Бриджит и строгото лице на Иън.

— Май най-сетне ти стана ясно — изсъска икономката. — Лейди Бриджит е горе и сигурно дълго ще плаче, преди да заспи, защото лорд Иън я наби.

— Вината не е моя — упорстваше Кевин. — Накараха ме.

— Накараха ли те? Какво говориш, момче?

— Не искам някой да чуе — прошепна Кевин и се озърна предпазливо.

Със свити презрително устни Мойридж го повлече през антрето към двора.

— А сега ми кажи кой те накара?

— Ама нали няма никому думичка да кажете, нали?

— Хайде казвай! Иначе ще наточа на козината ти ножа за месо — закани се Мойридж.

— Ами лейди Антония — изтърси Кевин и продължи припряно: — Тя ми заповяда да убия кокошките и да стоваря вината върху лисичето. Аз не исках, ама тя рече, че иначе щяла да заповяда да ме махнат от тук. Повярвайте ми, много ви моля.

— Вярвам ти.

— Ако лорд Иън разбере истината, той ще ме натири — изпъшка Кевин. — Или ще ми стори нещо още по-лошо.

— Сега вече и истината не може да оправи нещата. Напротив, ще докара още неприятности на семейството — каза Мойридж. — Остави ме да си помисля — тя се разхождаше напред-назад пред Кевин като същински генерал. — Хрумна ми нещо, но се съмнявам, че ще можеш да го изпълниш. Чакай ме тук. Ще викна моя Джейми.

— Джейми? — преглътна нервно Кевин. Този мъж беше широко известен заради умелото си боравене с меча. — Синът ми изпитва симпатии към камериерката на лейди Бриджит и ще изпълни молбата ми.

Няколко минути по-късно Мойридж се върна с Джейми и Спринг.

— Кевин, момчето ми, разкажи на Джейми какво стана.

— Лейди Антония ми заповяда да убия кокошките и да хвърля вината на лисичето. Заплаши ме, че ако не го направя, ще ме махне от тук.

— По дяволите! — изруга Джейми.

— По дяволите! — подкрепи го и Спринг.

— Имам план как всичко да си дойде на мястото — каза Мойридж. — Ще помогнеш ли на милата си майчица, синчето ми?

Джейми се ухили.

— Защо трябва да поставяш толкова излишен въпрос?

Мойридж се засмя.

— Трябва да убиеш една лисица и да донесеш тук горкото животно. Кевин ще го занесе на лорд Иън и ще каже, че това е лисицата, убила кокошките. Можеш ли да го направиш? Но ще трябва много да внимаваш — предупреди тя. — Слай носи жълт нашийник. Тъй че трудно ще го сбъркаш с друга лисица.

— Да, но дори той да убие друго животно, това няма да върне Слай — каза Спринг.

— Права си — съгласи се Мойридж, — но би могло все пак да помогне на двамата да си изяснят отношенията.

— Това няма да промени факта, че лорд Иън я удари.

— Имаше право да го стори — вметна ядосано Джейми. — Тя се опря на съпруга си и си получи заслуженото.

— О, така ли? — възкликна Спринг, разочарована от думите му. Силно стиснатите й устни побеляха от гняв.

— Хайде, тихо! — заповяда Мойридж. — Ако продължим да се караме, това няма да помогне на господаря и на господарката. Та какво ще кажеш за плана ми?

— Е, ако не друго, поне няма да навреди — съгласи се тя. — Ще има и малък шанс с нещо да помогнем.

— Значи разбрахме се — каза Мойридж. — Джейми, иди още утре заран.

 

 

Следващата седмица мина зле за лорда и неговата лейди. И лисичите заговорници нямаха повече късмет. Оказа се, че да убиеш лисица е по-трудно, отколкото предполагаха. Единственият истински щастлив човек в Дънридж беше лейди Антония. С всеки изминат ден, през който Иън и Бриджит оставаха отдалечени един от друг, настроението й ставаше все по-добро. А двамата се чувстваха отчуждени. Когато гневът му се изпари, Иън се опита да се сдобри с жена си. За нещастие Бриджит имаше съвсем други намерения и отблъсна студено опитите му за близост. Иън, който не беше свикнал на женска съпротива, се почувства унизен. Този нов обрат никак не му хареса. На всичкото отгоре не можеше да обвини Бриджит в каквото и да било непослушание.

„Тя изобщо не проявява непокорство — трябваше често да си повтаря Иън. Моята съпруга се подчинява и на най-малката ми заповед и поставя настроението ми даже над собственото си добро здраве. Наистина, държи се с ледена учтивост, която все повече му ходи по нервите. Да не говорим за уязвената му гордост. Сега да е близо до Бриджит, беше за него нещо като да се види настигнат от снежна буря в планината.“

Една заран Иън срещна случайно Бриджит на двора и я помоли да спре.

— Да, милорд?

— Искаш ли да пояздим днес двамата, мила? — попита той с изпълнена с надежда усмивка.

— Не, благодаря — отказа тя, но побърза да добави: — Ако много настояваш, ще се подчиня, разбира се.

— Беше покана — каза Иън и на лицето му ясно се изписа разочарование.

— В такъв случай те моля да ме извиниш.

С тези думи Бриджит си продължи по пътя, като го остави на мъката му.

 

 

Един следобед двамата братя Макартър минаха през градината по времето, когато на Гленда й бе позволено да си играе. Радостният смях и дивото лудуване бяха изчезнали, както Слай от Дънридж. Градината беше тиха, сякаш изоставена, но Иън ги видя. Като два паднали ангела, захвърлени в свят на вопли, Бриджит и Гленда бяха седнали в най-отдалечения край на оголялата градина. На Иън му се сви сърцето. В този миг си даде сметка, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Само едно можеше да върне смеха на жена му. А междувременно…

 

 

Въпреки че Иън се бе заклел никога да не я принуждава, най-страшното изтезание се оказа това да спи до Бриджит, без да я докосва.

Иън се потискаше всеки Божи ден все повече и усещаше, че търпението му е на път да се изчерпи. Щом жена му проявява такава готовност да демонстрира покорство, дали ще откаже да изпълнява съпружеските си задължения? Беше време да се опита да я прелъсти, един от многобройните му таланти.

Иън се пъхна в леглото и реши да опипа почвата. Бриджит лежеше на хълбок с гръб към него. Той се обърна бавно към нея и докосна раменете й. Тя се обърна стресната и го погледна. Иън веднага я натисна върху възглавниците и покри устните й с отчаяна, жадна целувка. Никаква реакция. Да целува жена си беше като да целува труп, та макар и топъл. Иън се дръпна и я погледна в студените зелени очи.

— Трябва ли сега да разтворя крака? — попита тя хладно. — Няма ли да ти е по-удобно?

Желанието на Иън се изпари. Той изруга тихо и се обърна с гръб към нея.

Докато гледаше широките рамене на съпруга си, мъката на Бриджит растеше и вече можеше едва ли не и да се докосне. Тя го обича, но може ли да му прости, че я удари и беше толкова жесток към Слай?

Групичката на съзаклятниците успя — бяха хванали лисица и още същата вечер трябваше да осъществят замисленото.

От местата си в голямата зала заговорниците наблюдаваха със страх хората около издигащата се над другите почетна маса. Бриджит седеше навъсена между мъжа си и свекъра си.

— Като дойде пролетта — каза Иън на баща си, — с удоволствие ще прескоча с Бриджит до Единбург. Но само ако можеш да минеш и без мен, разбира се.

Бриджит погледна Иън. Блек Джек вдигна въпросително вежди и си помисли каква ли игра започва пък сега.

— Не виждам защо не.

— Реших, че би искала може би да си накупиш нови рокли и някои дреболии — каза Иън на Бриджит. — В Единбург има много добри търговци. Ако желаеш, можеш да купиш и от онези ориенталски килими за спалнята.

„Опитва се да ме подкупи, помисли си Бриджит и го погледна безизразно.“

Това съвсем не беше реакцията, която той очакваше.

— Както обичате, милорд.

— По дяволите — изръмжа Иън и удари с юмрук по масата. — Ти какво искаш?

— Искам само да ви служа, милорд — отговори спокойно Бриджит. — Както ми обяснихте толкова мило, който има член, заповядва, а който няма, изпълнява — засмя се тя невесело. — Проверих наскоро и установих, че все още си нямам такъв.

Блек Джек се задави с виното, Пърси избухна в смях, а лицето на Иън стана кръв червено от гняв.

— Забрави, че съм го споменавал — изсъска той и се извърна.

— Както обичате, милорд.

В същия миг Мойридж се приближи към тях.

— Лорд Иън, малкият Кевин би искал да говори с вас. Належащо е.

Доволен, че може да се отърве от жена си, Иън тръгна към изхода, където го чакаше Кевин. Бриджит погледна подире му и го видя да разговаря с младежа. Когато Кевин вдигна високо лисицата, за да може Иън да я види отблизо, Бриджит затаи ужасена дъх и стана от стола си. Хипнотизирана от мъртвото животно, тя прекоси помещението и отиде при мъжа си.

— Това е лисицата, убила кокошките — каза Иън и я погледна.

— Слай носи жълт нашийник.

Иън отпрати с едно кимване Кевин. Бриджит последва с втренчен поглед момчето и ужасния му трофей.

— Слай е невинен. Сега щастлива ли си?

— Щастлива ли? — Бриджит го изгледа нетърпеливо, после посочи пълната зала: — Слай не е при нас, Иън. Той е сам в гората, ако изобщо е жив. Никога няма да ти простя.

— Не ставай смешна — сопна й се Иън и я хвана за ръката. — Слай е животно, не дете. Ако изпитваш нужда да проявяваш майчински чувства, мога да ти направя бебе.

Бриджит си дръпна рязко ръката.

— Ти можеш всичко да ми заповядаш, но дори ти не можеш да заповядаш на една жена да те обича. Не искам дете от теб — и тя изхвърча от залата.

 

 

Последвалите седмици бяха още по-лоши от предишните. Лисичите съзаклятници се отчаяха след безуспешния опит да загладят недоразуменията между лорда и неговата лейди. Мойридж искаше да измисли нов план, но Джейми беше против. Направиха всичко, което им беше по силите, но сега беше ред на Иън и Бриджит да решат сами семейните си проблеми. Спринг застана на страната на Джейми, а Мойридж се подчини въпреки волята си.

Изглежда нямаше шансове Иън и Бриджит да се сдобрят. Сега той се отплащаше на жена си за нейната студенина със същата монета. Всяка заран, преди тя да се е събудила, Иън вече препускаше надалеч от Дънридж и се връщаше чак за вечеря. Нощем влизаше в спалнята едва когато беше сигурен, че Бриджит е заспала.

След като Иън я пренебрегва няколко дена, Бриджит усети гордостта си уязвена. Взе да се чуди къде ли ходи мъжът й и с кого се среща, но не желаеше да му достави удоволствието да го попита. „Иън те оставя сама, мислеше си Бриджит, ти нали това искаше. Или може би не?“

Лейди Антония умираше от щастие и беше единственият член на семейството, който с радост очакваше Коледа. Нищо не можеше да я разгневи. Вече не се караше на слугите и се усмихваше при случай даже на Бриджит, която веднага ставаше подозрителна. Дали няма връзка между усмивките на Антония и изчезванията на Иън?

До Колела оставаше седмица. Тази вечер Иън се прибра тъкмо когато сервираха вечерята. Седнала до него, Бриджит долови промяна в държането му. Стори й се по-отпуснат, отколкото през последните седмици.

Бриджит побесня. Мъжът ми си е намерил любовница. Не се издаде, но кипна и не докосна чинията си. „Нищо, аз ще му отмъстя, реши тя, но не изпита задоволство. Любовница не може да му роди наследник.“

 

 

Иън привърши вечерята и протегна крака. Отпиваше от виното и наблюдаваше Бриджит, която се усети неловко под изпитателния му поглед.

— Уморена съм — заяви тя, усетила, че не може повече да издържа. — Мисля, че ще се оттегля.

— Чудесна идея — Иън изпъшка и се протегна твърде подчертано. — Идвам с теб — той я хвана за ръката, каза лека нощ на Блек Джек и Пърси, които сподавиха смеха си при вида на отчаяното лице на Бриджит.

Двамата се качиха мълчаливо по стълбата. Тя потрепери от лекото докосване на Иън до ръката й, а сърцето й заби по-учестено. Хем не искаше да отстъпи на мъжа си, хем съжаляваше горчиво за всичко, което той умееше да прави с тялото й. „Боже милостиви, каза си на ум, животът на девственицата е толкова по-прост.“

В стаята Бриджит се опита да навлече бързо нощницата, но Иън и попречи.

— Трябва да спиш при мен както майка те е родила — чу тя веселия му глас зад гърба си.

— Но…

— Това е заповед, мила — ухили се той нахално.

— Както обичате, милорд.

Бриджит се пъхна бързо в леглото, сви се в края му, стисна одеялото и обърна гръб на съпруга си. Иън се гушна в нея и притисна тяло в копринения й гръб. Когато ръката му плъзна по тялото й и стисна гърдата, Бриджит сякаш се вцепени.

— Желанието ми е да спя точно така — прошепна той. Няколко мига по-късно Бриджит разбра по равномерното му дишане, че Иън е заспал. Съблазнителната му голота и собственически протегнатата ръка се съюзиха срещу Бриджит, която копнееше за онова, на което нямаше да се наслади тази нощ. Мина много, много време, преди тя да заспи.

Когато Бриджит се събуди, тялото й беше преплетено с това на Иън. Едната й ръка лежеше на корема му, единия крак между мускулестите му бедра. Беше притиснала лице в гъстите черни косми на гърдите му. Бриджит отвори очи и погледна право в засмяното лице на мъжа си.

— Какво правиш тук? — попита изненадано.

— Това е моето легло — отговори той. — Къде другаде да съм?

— Напоследък ставаше толкова рано.

— Аз си изпълних задачите — ухили се Иън. — Сега имам няколко свободни дни. Не е ли добра новина?

— Е, да — тя сякаш се задави от собствените си думи. — Наистина чудесна новина.

По-късно сутринта Иън срещна Бриджит в двора и я помоли да поспре.

— Да, милорд?

— Искаш ли да отидем да пояздим?

— Не, благодаря.

— Това е заповед, мила, не покана — когато тя отвори отчаяно уста, Иън добави: — И ще седиш на моя кон, пред мен.

Иън качи Бриджит на седлото, после яхна коня и притисна към нея силното си тяло. Докато се прибраха, Бриджит беше сигурна, че ще полудее, измъчвана от изтънчения начин, по който мъжът й нападаше нейните сетива. Тялото й се превръщаше все повече в предател.

Два дена преди Коледа връхлетя първата зимна виелица. Бриджит и Гленда се отказаха от градината и седяха пред камината в голямата зала.

Няколко души от клана Макартър, сред тях Иън и Пърси, влязоха в залата, изтърсвайки снега от наметалата. Като видя двата паднали ангела край камината, Иън се запъти към тях.

— Чудесен ден да поиграем на сляпа баба — каза той. — Имате ли желание? — Гленда кимна оживено, но Бриджит поклати отрицателно глава.

— Това е заповед, сладка моя — Иън се усмихна на гримасата на жена си. — Аз ще съм сляпата баба.

Бриджит не можа да не се изкикоти. Тя скочи и се опита да му избяга, но някой я тласна в разтворените обятия на Иън. Тя се обърна и се опита да се отскубне, но се видя хваната в стоманената прегръдка на съпруга си.

— Аха! — възкликна Иън. — Кой ли може да е това?

Ръката му погали копринената буза на Бриджит, после извивката на врата й чак до раменете.

— Я да помисля — каза високо Иън. Ръката му се плъзна по едно чудесно оформено бедро, после награби пълничка гърда. — Познавам тези гърдички, това е жена ми!

Ужасно засрамена, Бриджит пламна цялата, блъсна ръката му и изтича от залата. Докато се качваше по стълбата, весел смях я съпроводи чак до горе.

На Бъдни вечер Бриджит осъзна, че е навярно единственото нещастно същество в замъка. В очакване на празника дори Гленда не беше вече толкова потисната от внезапното изчезване на Слай от Дънридж.

— Как позволяваш на мъжете да играят на Бъдни вечер на зарове — оплака се Антония на Блек Джек, когато семейство се събра за вечеря. — Та това е кощунство.

— На Коледа всички трябва да са щастливи — отговори графът. — Щом заровете им харесват, не мога нищо да възразя.

Антония го изгледа гневно, после се обърна към Бриджит:

— Къде е Иън?

— Отиде за подаръка на Бри — отговори Пърси, — дано празникът й върне веселото настроение.

В същия миг Иън влезе в залата. В ръцете му се беше сгушил Слай, украсен с жълта панделка, в тон с нашийника.

Бриджит зяпна безмълвно. Иън се ухили и сложи лисичето в скута й.

— Весела Коледа, мила — каза той и се наведе да я целуне по бузата. Бриджит усети буца в гърлото си, когато вдигна очи от животинчето и погледна мъжа си.

— Тази вечер ще влезе в историята — пошегува се Иън. — За пръв път жена ми изгуби дар слово.

— Не си ли щастлива? — попита Гленда.

— О, д-да — изхълца Бриджит, — уж-ж-жасно щ-щаст-лива.

— Хайде, ела с мен — каза Иън и протегна ръка. — Искам да си поговорим на четири очи.

Той отведе Бриджит в работната стая на Блек Джек и затвори вратата.

— Не искам да си призная пред другите — каза той, — но не бях прав, като те ударих от яд. Можеш ли да ми простиш?

— Да — отговори Бриджит. — И си признавам, че не беше добре да ти възразявам пред всички. Ти можеш ли да ми простиш?

Иън се усмихна нежно, наведе се и целуна леко Бриджит. После телата им се сляха и целувката стана по-страстна.

— Толкова ми липсваше — прошепна той над устните й.

— И ти много ми липсваше — призна тя и двамата отново се целунаха.