Патриша Грасо
Шотландска красавица (15)

15

— Боли ли те?

— Малко.

— Ще умреш ли?

— Днес няма.

— Утре ли?

— Не зная — Блек Джек се усмихна на Гленда, застанала много сериозна до леглото му.

— Мога ли да дойда с теб? — попита тя и в сините й очи просветна внезапна надежда.

— С мен? — повтори той. — Умирането е нещо, което всеки трябва да стори сам. Разбра ли ме?

— Не — сините очи плувнаха в сълзи.

— Седни, ей тук — Блек Джек потупа ръба на леглото и й смигна. — Както виждам, довела си ми и лейди Есен на гости.

— Да — Гленда изглеждаше ужасно потисната.

— Обичаш ли ме, мъничката ми?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Какво значи това?

— Да имаш доверие в някого, значи да вярваш в онова, което ти казва — обясни й Блек Джек.

— Аз ти имам доверие.

— Добре. Аз бях тежко ранен — подхвана той, — но се надявам след няколко дена пак да съм здрав и читав. И все пак аз съм стар човек, гребал от живота с пълни шепи. Ако не оздравея и мина в отвъдния свят, ще те чакам там. Когато животът ти отмине, двамата ще се разхождаме вечно из божията градина. Разбра ли ме?

Гленда кимна.

— Но ще ми липсваш, ако си отидеш.

— Ти може би няма да ме виждаш, но аз винаги ще съм тук — каза Блек Джек и сложи ръка на сърцето й.

Вратата се отвори, Бриджит влезе и се усмихна за поздрав и на двамата.

— Не, Слай! — лисичето профуча край нея. То изтича до леглото и скочи към Гленда, която се наведе, за да може то да я близне по лицето.

— Не се притеснявай, нека остане — каза Блек Джек, а после се скара на внучката: — Не позволявай на животинчето да те ближе по лицето. Хората целуват хора, а животните целуват животни.

— Лейди Бри позволява на Слай да я целува по лицето — отвърна Гленда.

Бриджит се престори, че не е забелязала строгия поглед на графа и седна на стол до леглото. После попита:

— Как се чувстваш днес?

— Много по-добре — излъга той, — особено откакто ми гостуват моите две любими дами. А ти как си?

— Вече съм много по-добре, щом мога да посетя любимия си свекър — пошегува се тя й дяволито се усмихна.

— От теб можеше да излезе добра дипломатка — ухили се Блек Джек.

Преди графът да успее да отговори, се чу гневният глас на Гленда:

— Слай!

Лисичето беше грабнало лейди Есен и вече се беше понесло като медночервена футболна топка през стаята. Гленда хукна подире му, но на прага спря и се върна тичешком при графа.

— Слай харесва лейди Есен — обясни му тя. — Радвам се, че днес няма да умреш. Щях да се чувствам самотна без теб — тя го целуна по небръснатата буза, после хукна пак подир животинчето, отвлякло лейди Есен.

Блек Джек и Бриджит се спогледаха и се разсмяха.

— Радвам се, че не си сериозно ранен — продължи тя казаното от Гленда. — Щеше да липсваш и на мен.

Дълбоки бръчки прорязаха челото на графа, но тутакси изчезнаха.

— Имам намерение да подържа внука си на ръце — каза той. — Съмняваш ли се?

— Не — Бриджит поклати глава и се усмихна, за да прикрие тревожното чувство, че състоянието на графа е много сериозно.

 

 

Измина седмица. Графът не стана пак здрав и читав, както бе обещал. Напротив, все повече отпадаше. В себе си Бриджит се съмняваше дали все още има сили да държи бебе, но заблудена от оптимизма на Иън, мълчеше по въпроса.

Бриджит прекарваше дълги, хубави часове в компанията на графа. А на него му беше приятно да вижда как изпод пръстите й бебешките дрешки придобиват форма, навярно както и детето в нейния корем. Докато шиеше, Бриджит говореше за незначителни неща, които изглежда го успокояваха. Понякога Блек Джек се отдаваше на спомени за отминалите години с майката на Иън. Всеки път, когато детето се размърдваше в корема й или тя си поемаше дъх, защото то почваше да рита, графът просияваше.

— Пърси! — възкликна Бриджит един ден, когато вратата се отвори и Иън влезе заедно с брат си.

— Божичко, как само си разцъфтяла — ухили се Пърси, изненадан явно малко повечко от обемите й. — Малката Гленда е права. Наистина изглеждаш, сякаш си глътнала отведнъж голям залък.

— Много ти благодаря, Пърси — отвърна тя сухо. — Ужасно ми липсваше изключителната ти дарба да правиш комплименти.

— Би ли ни оставила сами, Бри? — попита Блек Джек. — Искам да поговоря със синовете си.

Иън вече беше до нея, за да й помогне да стане и да я изпрати до вратата. Отвън Бриджит спря за миг, облегна се на вратата и се замисли.

„Всичко отдавна не е такова, каквото трябва да бъде, помисли си тя за кой ли път. Защо се е наложило Пърси да напусне Единбург, ако Блек Джек не е в опасност? Нещата изглеждаха така, сякаш го бяха извикали, понеже… Не! Не може да бъде, опитваше се тя да се убеди. Иън не би крил подобно нещо от мен. Но каква друга причина може да има за завръщането на Пърси?“

На сърцето на Бриджит беше не по-малко тежко, отколкото на тялото й, докато слизаше в голямата зала с надеждата да намери там Гленда и Слай. Лисичето се беше свило на кълбо пред камината, но детето го нямаше никакво.

Бум! Бум! Бум! Слай завъртя опашка, когато Бриджит се отпусна на стола до него. Когато господарката му го повика, лисичето клекна до нея, а когато тя зачеса копринената козина под муцунката, Слай въздъхна, доволен от себе си и от живота.

— Както виждам, напуснала си най-сетне стаята си — до нея стоеше Антония.

— Бях при графа — Бриджит изгледа русокосата жена и добави: — Пърси се върна.

— Видях го. Наистина не разбирам защо си губиш времето с един умиращ старец.

— Той не е умиращ — изкрещя гневно Бриджит. Опита се да се надигне, за да застане срещу етърва си, но не можа да изправи натежалото си тяло. — И не го наричай старец.

— Като умре, ти ще станеш графиня — каза Антония. — Би трябвало да се молиш за смъртта му.

— Не съм способна никому да пожелая смъртта. Дори не и на теб.

Антония се отдалечи, наперена и обидена. Очите на Бриджит се изпълниха със сълзи на мъка и яд. Не й беше вече по силите да сдържа чувствата си. Едри сълзи се застичаха по бузите й.

— Какво се е случило? — попита Иън и клекна до стола й.

— С-скарахме се с Антония, а като се опитах да стана, не можах. Беше унизително.

Иън се засмя тихо.

— Нали Пърси не се е върнал, защото… — Бриджит се опита да прочете в очите му истината. — Блек Джек ще оздравее, или?

— Разбира се — Иън избърса нежно сълзите й. — Нали ти казах. Нямаш ли ми доверие?

— Вярвам ти — отговори тя.

Иън знаеше, че лъже и усети как му се свива сърцето.

 

 

Бриджит седеше между съпруга и девера си на почетната маса и местеше яденето от единия в другия край на чинията. Мисълта, че Блек Джек може да умре, я тревожеше, особено откакто Пърси се върна. Всъщност състоянието на графа бързо се влошаваше.

— Не ядеш май много — забеляза Иън.

— Не съм гладна.

— Нещо да се е случило?

— Ако наистина искаш да знаеш — Бриджит се обърна към него с израз, който издаваше страдание, — кожата на корема ужасно ме сърби. Мъчението е неописуемо, а се притеснявам да се почеша пред хора.

— Какво нещастие да си се родила жена — пошегува се с престорено съчувствие Пърси.

Бриджит изгледа не твърде весело девера си, после се обърна отново към Иън.

— Мисля, че ще се оттегля, за да мога спокойно да се чеша. Ще ми помогнеш ли да стана?

Докато излизаше от залата, Бриджит даде знак на Спринг, че няма нужда да я последва. Помисли си с горчивина, че от месеци не се побира в хубавите си рокли. Не приличам на графиня, а на слугиня в кухнята. На всичкото отгоре и на дебела слугиня.

Вече в стаята си, Бриджит изхлузи презглава бродираната рокля, широка като палатка, смъкна презрамките на ризата и я пусна да се свлече на пода.

Енергичната разтривка на издутия корем не й донесе облекчение. Седна и почна да се масажира с крема на Мойридж. Той поуспокои мъчителния сърбеж.

Облекчена, Бриджит навлече нощницата и завърза връзките, които стигаха от деколтето чак до пъпа. Сложи пеньоар и излезе от стаята, тръгнала да посети Блек Джек.

Мойридж тъкмо излизаше от стаята на графа с поднос недокоснато ядене.

— Не е гладен — измърмори икономката.

— Не е добър признак.

— Може би следва вашия пример — сопна се Мойридж, — тази вечер и вие не ядохте много.

Бриджит си направи оглушки и се шмугна покрай икономката в стаята на графа. Очите му бяха затворени, лежеше неподвижно. Без да каже дума, Бриджит седна на стола до леглото.

— Ти ли си, Бри?

— Да. Как сте? — Бриджит видя, че погледът му е станал стъклен.

— Бил съм и по-добре.

Бриджит стана бавно и се премести на ръба на леглото. Сложи длан на челото на Блек Джек и усети, че е много горещо. Тя взе ръцете му в своите, поколеба се, но все пак попита:

— Ти, ти няма да оздравееш, така ли?

Само мъртвец не би усетил болката й.

Блек Джек дълго мълча.

— Не, момиче — потвърди най-сетне, — аз няма да оздравея.

Бриджит преглътна мъчително, дано се пребори със сълзите.

— Иън защо не ми каза? — гласът й звучеше като ранен, объркан шепот.

— Мълчал е по моя заповед — каза Блек Джек. — Не исках някой, най-вече Гленда и ти, да тъгувате още преди да съм умрял.

— Свикнах да те обичам като свой баща — гласът й секна от вълнение. — Какво ще правя без теб?

— Който умира, е на сигурния път — каза Блек Джек, — но който остава, трябва да върви през тази долина на страданията, която наричаме живот… И аз те обичам като дъщеря, каквато никога не съм имал. Помниш ли първия си ден в Дънридж? Тогава попитах Иън дали не си глупава.

Бриджит се усмихна иронично.

— А пък аз те нарекох коравосърдечен старец.

При този спомен умиращият граф и бъдещата графиня тихичко се засмяха.

Вратата бавно се отвори. Иън влезе, но спря в сянката, за да не попречи на двамата да останат насаме.

— Само за едно ми е мъка — призна си Блек Джек, — няма да съм тук, когато внукът ми се появи на бял свят.

— Но той е вече тук — Бриджит отметна пеньоара и развърза връзките на нощницата от гърдите си чак до скута. Разтвори я и оголи набъбналия корем.

Отначало Блек Джек не усети нищо. Но после долови леко потрепване и едва доловимо движение. Изведнъж бебето ритна силно.

— Ох! — изпъшка Бриджит. — Твоят внук е тук — каза тя, сложила ръката на графа върху корема си.

Безкрайно щастие озари лицето на Блек Джек.

— Момчето е много енергично — той затвори очи и се съсредоточи върху тъпото пулсиране в корема на снаха му.

Нечия ръка докосна рамото на Бриджит. Тя се стресна и видя лицето на Иън.

— Обичам те — прошепна той.

Чул гласа на сина си, Блек Джек отвори очи.

— Запознавам се с внука си — каза той, а Иън тъжно се усмихна. — Положително е момче. Разбирам го по движенията му. Под твое ръководство ще стане добър мъж и воин.

— Моят син няма да става воин — заяви твърдо Бриджит.

Иън и Блек Джек се спогледаха с усмивка.

— Почини си — предложи Блек Джек. — Утре заран ще прекараме няколко часа в подробно обсъждане на този въпрос.

Бриджит се засмя, събра двете страни на нощницата и стана от леглото. Иън й помогна да навлече пеньоара. Тя се наведе, целуна графа по челото и прошепна:

— Спокоен сън.

Иън седна на ръба на леглото и се вгледа в баща си. Бузите му сякаш хлътнаха след излизането на Бриджит.

— Тя е смело момиче — каза Блек Джек, — въпреки че е англичанка.

— Толкова съм ти благодарен, че настоя да се оженя за нея — отвърна Иън.

— Ще ражда яки синове.

— Да.

— Сине, обещай ми нещо — помоли Блек Джек. — Ще дойде време да отпратиш Антония при Маккинъновци. Задръж Гленда в Дънридж. Тя е единственото дете на твоя брат Малкълм. И не забравяй да пратиш Пърси обратно в Единбург. Като му дойде времето, той ще получи Шийна Мънзис. Тя е единственото слабо място на онова копеле. Бъди верен на кралицата, но бъди лоялен преди всичко към собствения си клан. Стюардовци не всякога са верни на онези, които им служат най-добре.

— Разбрах те.

— На твоята възраст — спомни си графът — не вярвах, че ще умра като старец в леглото си.

Иън беше дълбоко развълнуван. Безнадеждна, неукротима болка раздираше сърцето му и той с мъка си поемаше дъх.

— Утре вече няма да съм тук — простена Блек Джек. — Хвани ми ръката.

Иън беше съкрушен. Искаше му се да се хвърли като дете в обятията на баща си и да изплаче на висок глас мъката си. Но вместо това хвана ръката на баща си, за да облекчи преминаването му от този свят в отвъдния. Очите на Блек Джек се затвориха уморено. Той пусна ръката на сина си и си отиде завинаги. Иън хълцаше задавено. Наведе се и целуна ръката на баща си. Вдигна я към бузата си и заплака с горчиви сълзи.

Най-сетне Иън стана, целуна баща си по бузата и прошепна отчаян:

— Бог да те закриля.

Беше много след полунощ, когато Иън се прибра в стаята си. Леглото беше празно. Увита в одеяло, Бриджит седеше пред камината, втренчила безизразен поглед в тлеещата жарава.

— Да не си болна? — попита той уплашено и прекоси с бърза стъпка стаята, за да коленичи до нея.

— Не можах да заспя. Иън?

— Да — отвърна той с треперещ глас. — Баща ми е мъртъв.

Бриджит отвори обятия и го привлече силно към себе си. Той сложи тъмнокоса глава на корема й и двамата заплакаха. Това беше един от редките случаи в много дългия им съвместен живот, в който тя видя съпруга си да плаче.

 

 

Камбаните на параклиса забиха за Ендрю Макартър, падналия в бой граф на Дънридж. Тялото на графа беше изложено в голямата зала. Там сложиха простия му дървен ковчег.

Преди гостите за погребението да заприиждат, Иън заведе Бриджит и Гленда при мъртвия граф. В голямата зала бяха само Джейми и Дъги, застанали на стража при ковчега. Погледите на Иън и Бриджит се срещнаха. Той вдигна капака на ковчега и пристъпи напред, за да се сбогува за последен път с графа.

В карираните си черно-зелени официални дрехи мъртвият беше сякаш заспал. Блек Джек беше прекосил мирно границата между двата свята. Изразът му беше спокоен, смъртоносната рана не беше оставила следи по лицето, му.

Бриджит докосна бузата му и се наведе да я целуне. Изправи се и погледна съпруга си, който се мъчеше да изглежда овладян.

Беше ред на Гленда. Иън я вдигна до самия ковчег.

— Спи ли? — прошепна тя високо. Устните на Иън потрепериха.

— Да, но ще се събуди чак когато настъпи Второто пришествие.

Гленда направи като Бриджит и се наведе да целуне дядо си по бузата.

— Сбогом — каза тя тържествено. — Липсваш ми. Довиждане до деня на Второто пришествие. И не забравяй да ме чакаш, за да се разхождаме заедно в Божията градина.

Четиримата в залата се бореха с напиращите сълзи. Иън свали Гленда на пода и намести капака на ковчега.

— Отведи Гленда горе — каза той на Бриджит. — Искам да си починете, преди Кембъловци да пристигнат.

Бриджит кимна и поведе Гленда, но думите на детето стигнаха и до тримата.

— Бри, кога е денят на Второто пришествие? След Коледа ли е?…

 

 

Херцогът на Арджил и свитата му, в която бяха и Магнус със съпругата си Ейприл, стигнаха в Дънридж, когато дългите сенки на следобеда преминаха в здрач. Иън, Пърси и Антония ги очакваха в двора.

Херцогът стисна най-напред ръка на Иън, после на Пърси. Беше дълбоко потресен от преждевременната смърт на най-верния си приятел, на когото винаги бе могъл да разчита. Херцогът се чувстваше донякъде и отговорен за смъртта на Блек Джек. Всъщност, казваше си той, измъчван от угризения, вражда с клана Мънзис изобщо нямаше да има, ако… Уф! Та той бе сторил глупостта преди толкова години.

— Събрал ни е много тъжен повод — каза херцогът. — Кой можеше да предположи? Но толкова мои добри приятели си отиват един след друг. А тази смърт сигурно предвещава и собствения ми край — старите, мъчителни спомени, нахлули в съзнанието на херцога, ужасно го измъчваха. — Преди да умре, баща ви разказа ли ви за?…

— Да — прекъсна го Иън. — Но сега ме интересува най-близкото минало. Убийството на баща ми ще струва на Мънзис собствения му живот.

— Иън, Пърси — Магнус им стисна ръка и притегли нежно жена си към себе си. — Това е съпругата ми Ейприл, дъщерята на Хънтли.

— Милорди, графиньо — поклони се Ейприл.

— Милейди — поправи я с усмивка Антония. Неправилно използваната титла й хареса. — Графинята всеки миг ще дойде.

— Това е лейди Антония — Иън представи една на друга двете жени. — Вдовицата на моя брат Малкълм.

Той отведе групата в голямата зала, където щяха да сервират вечерята. Няколко мига по-късно Бриджит се появи на вратата и под развеселените погледи на присъстващите Иън се втурна към нея, за да я придружи до почетната маса.

Магнус я прегърна в приятелски порив.

— Пораснала си откакто те видях последния път — каза той.

— Да, наистина — изчерви се Бриджит. — Моля да ме извините, че не мога да направя реверанс — обърна се тя към херцога. — Както виждате, в момента съм неспособна на такива движения.

— Много сте красива така — отвърна херцогът. Дългогодишният опит го беше научил, че отношението към бременни жени трябва да е особено внимателно. — За един мъж няма по-хубава гледка от жена, очакваща дете — той погледна Иън и добави: — Особено когато е собствената съпруга. Надявам се, че няма да чакаме дълго, преди нашата Ейприл да заизглежда по същия начин.

Ейприл преглътна нервно. Сините й очи се впериха, разширени от ужас, в огромния корем на Бриджит.

— Бри — представи я Магнус, — това е съпругата ми Ейприл.

— Честито! — усмихна се Бриджит. — Съжалявам, че не можахме да дойдем на венчавката, но в моето положение не мога да пътувам — Ейприл кимна, усмихна се в отговор, но очите й оставаха вперени в корема на Бриджит.

— Скъпата ни Бри ужасно напълня — обади се със сладко гласче Антония. — Питаме се дали не е сбъркала нещо с времето на раждането — единствени Иън и Бриджит разбраха смисъла на забележката, но решиха да не й обръщат внимание.

 

 

По понятни причини настроението по време на вечерята беше потиснато. Сервираха сьомга, агнешко, хляб и други лакомства.

— Как мислите да отмъстите? — попита херцогът.

Иън отвори уста да отговори, но усети ръката на Бриджит да го докосва. Когато тъмните и зелените очи се срещнаха, той не можа да откаже на мълчаливата й молба.

— Имам нещо предвид — отговори той на херцога. — След погребението много бих искал да чуя и вашето мнение.

Херцогът кимна и погледна Бриджит.

— Вашето диво животинче още ли живее тук?

— Да — поотпусна се Бриджит. Радваше се, че не й се наложи да слуша плановете на съпруга си, свързани с война и смърт.

— Какво диво животно? — учуди се Ейприл.

— Слай е опитоменото ми лисиче — обясни Бриджит. — Той ме последва в гората, когато избягах от Иън.

— Избягала сте? — очите на Ейприл заблестяха и тя хвърли крадешком поглед към собствения си съпруг. — Това е решение, над което изобщо не се бях замисляла.

— Не ти се е налагало да вземаш решение, скъпа — пошегува се Магнус, — по простата причина, че никога не си имала проблеми. Хънтли ужасно те е разглезил.

Очите на Ейприл пламнаха от гняв, но Магнус само тихичко се засмя и я целуна по бузата.

— Хайде, не изпадай сега в ярост — прошепна й той тихо и предупреждаващо на ухото. — Помни по какъв повод сме тук и се дръж добре.

Ейприл премълча и Магнус се обърна към Пърси.

— Ще се върнеш ли в Единбург, братовчеде?

— Тръгвам след няколко дена.

— Ще се радваме да живееш в Кембъл Меншън — прекъсна го херцогът.

— От Нова година и аз ще съм там — добави Магнус.

Бриджит сподави смеха си, защото успя да хвърли поглед към Ейприл. Силен гняв беше зачервил бузите на младата жена. По всяка вероятност лейди Ейприл щеше да остане в Инвъреъри, а съпругът й отново да тръгне на път, изпълнявайки поръченията на кралицата.

— Трябва да бъдеш сигурен, че Ейприл носи дете в утробата си, преди да се оставиш да те убият при някое поръчение на кралицата — предупреди го херцогът.

— Не мога нищо да обещая — възрази мило Магнус, — но ще направя всичко, което зависи от мен.

След вечеря свирачите на гайда изпълниха траурна песен. Хората на Макартъровци отдадоха последна почит на предводителя си с погребален танц, при който се олюляваха през цялата зала. Те се разотидоха, но семейството остана да бди до погребението на другата заран.

— Не е ли по-добре да заведеш Ейприл в нейната стая и да си легнеш? — предложи Иън на Бриджит. — Не е необходимо да бдиш до мъртвия.

— Ще остана.

— Аз ще покажа на лейди Ейприл стаята й — предложи Антония, която не желаеше да се лишава от съня си заради един умрял мъж, пък и с удоволствие би се сприятелила с бъдещата херцогиня на Арджил.

Семейството седна на корава дървена пейка до ковчега. Бриджит се плъзгаше неспокойно насам-натам. Бебето беше много активно и току се преобръщаше в корема й от едната на другата страна.

— Не си добре — прошепна Иън. — Върви да спиш.

— Ще остана — настоя тя. — Бебето и горе ще ме държи будна.

Иън поклати глава, после стана и излезе от залата. Върна се след няколко минути и й подаде глътка уиски.

— Това ще успокои бебето.

Бриджит си запуши носа и преглътна уискито. После направи гримаса и леко се олюля. След малко бебето се успокои, а на Бриджит й се додряма. Очите й се затваряха от умора.

— Ще те заведа горе — прошепна Иън и я прегърна през раменете. — И недей да спориш с мен — Бриджит беше прекалено уморена, за да протестира. Той я вдигна на ръце и я изнесе от залата.

 

 

На разсъмване голямата зала беше претъпкана с гости за погребението. Осмина войни от клана на Макартъровци, сред които Дъги и Джейми, тръгнаха първи, понесли ковчега. След тях вървеше отец Каплан, последван от семейството на графа и поканените. След гайдарите, членовете на клана и слугите тръгнаха арендаторите, дошли да отдадат последна почит на своя господар — човек, който винаги се бе държал добре с тях.

Мрачната процесия пое към параклиса, където отец Каплан отслужи тържествената литургия. Когато носачите вдигнаха ковчега на графа, за да го сложат в гробницата, Бриджит се вкопчи в ръцете на Иън и Пърси. Преплела пръсти с пръстите на двамата мъже, тя се опитваше да им предаде малкото сила, която й бе останала.

Вместо да усети облекчение, че церемонията е минала, Бриджит изпитваше тревога. Остави останалите в голямата зала и отиде в градината, където Слай сновеше насам-натам.

Слай дотича при нея с подарък. Бриджит го погали по главата и взе пръчката. После я хвърли през цялата градина. Слай се понесе да я донесе.

Без Блек Джек животът в Дънридж ще се промени, помисли си тя. Смъртта му остави празнина, с която тепърва трябваше да свикне.

— Това лисичето ли е? — чу зад себе си гласа на лейди Ейприл.

— Да — Бриджит се обърна смила усмивка към гласа. Но усмивката й замръзна, когато съзря презрението, изписано на лицето на другата жена.

— Ще мина веднага към въпроса — заяви решително Ейприл. — Наистина ли сте бременна с копелето на моя мъж?

Бриджит беше слисана.

— Попитах ви дали…

— Глупаво дете — нахока я Бриджит и зелените й очи се превърнаха в тесни, изпълнени с презрение цепки.

— Глупаво ли?

— Наслушали сте се на отвратителните историйки на Антония, нали? — нападна я Бриджит.

— Да, тя имаше доблестта да спомене за такава вероятност — призна Ейприл.

— Ако вярвате на злобните й приказки — предупреди Бриджит, — Антония ще разруши вашия брак, както се опита да го стори с моя.

— С каква цел би искала да ми причинява неприятности? — попита злобно Арджил. — Освен това още не сте отговорила на въпроса ми.

— Антония създава неприятности на мен, не на вас. Тя се надяваше да получи титлата графиня Дънридж. Вашият брак изобщо не я интересува.

Ейприл помълча малко, за да смели чутото.

— Ще ви повярвам — каза тя най-сетне, — ако се закълнете, че не носите копеле от мъжа ми.

Преди Бриджит да отвори уста, една ръка сграбчи Ейприл за рамото и силно я завъртя. С опакото на ръката Магнус силно я удари.

— Как смееш? Как можеш да обвиняваш Бри, след като е вече от осем месеца бременна с наследника на Дънридж!

— Д-да, но…

— Дръж си устата! — изрева Магнус. — Наистина ли вярваш, че съм бил способен да обезчестя съпругата на Иън? Освен това можеше да попиташ мен. Държането ти е направо непристойно за една херцогиня Арджил. Веднага се извини.

Лицето на Ейприл пламтеше.

— Много съжалявам, че ви притесних. Наистина ужасно съжалявам.

— Отровата на Антония може да бъде много ефикасна — отговори Бриджит. — Аз самата бях вече няколко пъти нейна жертва.

— И аз те моля за прошка — добави Магнус. — За нищо на света не бих искал да създавам проблеми на Иън или на теб.

 

 

През следващата седмица първата зимна вихрушка изфуча през Дънридж и накара Бриджит и Гленда да прекарват свободното си време пред камината в голямата зала. Следобедното време за игра също минаваше много по-различно. В помещението вече не кънтяха виковете по време на сляпа баба или друга дива игра.

Дънридж беше замък на духове. Всички горчиво съжаляваха за Блек Джек. Пърси се беше върнал в Единбург и очакваше като граблива птица удобния момент, за да се нахвърли върху Шийна Мънзис. Иън беше много зает с новите си задължения като граф на Дънридж и глава на семейство Макартър.

Когато наближи Коледа, коремът на Бриджит се смъкна и я направи още по-неподвижна. Клатеше се по-бавно от охлюв.

Бриджит се опитваше да подготви весели празници, но търпеше мъчителни поражения. Успя все пак да накара Гленда и Иън от сърце да се разсмеят, когато подаде на Слай неговия подарък. Лисичето стана горд притежател на нещо като връхна дреха, изработена от одеяло с цветовете на Макартъровци.

Вечерята срещу Нова година мина спокойно, въпреки че хората на Макартъровци, щом раздигаха магаретата, върху които бе стоял ковчегът на Блек Джек, веднага се запиха яко и се заиграха на зарове. Лейди Антония я нямаше. Беше предпочела да посрещне Новата година сама в стаята си. Когато Мойридж отиде да сложи Гленда в леглото, Иън и Бриджит се оказаха сами на почетната маса.

Бриджит го погледна крадешком и си помисли, че съпругът й изглежда много уморен.

— Отивам да си легна — заяви тя и привлече с това вниманието му. — Ужасно ме боли глава, пък и гърбът ми е изтръпнал. Ти остани да пийнеш нещо с хората си.

Иън й помогна да стане, но когато поиска да я придружи до горе, тя отказа:

— Спринг ще се погрижи за мен.

— Няма да се бавя — увери я той и я целуна по бузата.

Наметната с плътен пеньоар, Бриджит седеше пред запалената камина. Спринг й бе помогнала да се преоблече и беше излязла за малко, за да се върне с чаша пунш. Мойридж беше наредила да го дадат на Бриджит, за да облекчи болките в гърба. Виното наистина помогна, но накара очите й да почнат да се затварят.

Докато изкачваше стъпалата към стаята си, Иън се чувстваше вече по-отпуснат, отколкото през целия изминал месец. „Съдбата отне баща ми, мислеше си той, но синът ми ще запълни тази празнота. Или дъщеря ми, напомни си сам, и влезе в стаята.“

— Ооох… — тих стон долетя откъм камината.

Иън прекоси бързо стаята и коленичи до Бриджит. После я побутна, за да я събуди. Пронизващ спазъм преряза корема й и тя се преви от болки.

— Мокра съм — в очите й ясно се четеше страх и объркване.

— Бебето е. Ще викна Мойридж — Иън стана, но спря като прикован. — Можеш ли да поостанеш сама? — попита нервно.

— Извикай Мойридж или искаш да се направиш на акушерка? Ооох!

Иън се съвзе и изтича от стаята. Няколко минути по-късно се върна с Мойридж и Спринг.

— Първородните са обикновено много бавни — каза икономката. — Нощта ще е дълга.

— Цялата съм мокра — каза Бриджит.

— Донеси чиста нощница — заповяда Мойридж на Спринг. — После събуди Кевин и му кажи да кипне вода.

— Ооох! — нов пристъп сякаш разкъса Бриджит. Стенеше като ранено животно, вкопчена в ръката на мъжа си.

Мойридж се усмихна в себе си, като видя, че Иън е пребледнял. Коравият воин трепереше безпомощно, като гледаше мъките на младата си жена.

— Може и да не продължи толкова дълго, колкото си мислех — каза Мойридж и помогна на Бриджит да облече чиста нощница. — Иън, помогнете й де. А сега искам двамата да се поразтъпчете из стаята.

— Не мога да се разхождам — извика Бриджит. — Имам силни болки.

— Силни болки ли? — ухили се Мойридж. — Не ставайте глупава. Ако се раздвижите, това ще облекчи раждането. Като усетите пристъп, вкопчете се здраво в Иън и пъшкайте. Ще разберете кога болките наистина се засилят.

— Повече от сега?

— Не бойте се — потупа я по рамото Мойридж. — В добри ръце сте.

Времето се точеше бавно. Опряна на ръката на Иън, Бриджит мереше стаята надлъж и нашир. Всеки път, когато усетеше болезнен напън, почваше да стене й се опираше с цялата си тежест на силното му тяло.

— Чувам камбани — каза тя изведнъж.

— Да, наистина — отговори той. — Отец Каплан предизвестява Новата година.

— Нова година и нов живот — прошепна тя. Ужасна болка, по-силна от всички досега, сякаш я разкъса. Тя извика и се свлече почти на колене.

— Сложете я на леглото — каза Мойридж. Иън вдигна Бриджит и я пренесе през стаята до леглото. Икономката вдигна спокойно нощницата, оголи огромния й корем и гърдите. После внимателно я прегледа. — Слезете долу, Иън, и ми пратете Спринг с горещата вода.

Иън кимна.

— Няма да се бавя — успокои той Бриджит.

— Вие трябва да останете при мъжете в залата — настоя Мойридж.

— Но…

— Вашата съпруга утре няма да ви благодари, ако присъствате на раждането.

— Не ме оставяй сама — изплака Бриджит, когато нов пристъп прониза корема й.

— Няма да те оставя, скъпа.

— Хм — изсумтя пренебрежително Мойридж. Окуражаващите мили думи на мъжа карат жената да се отпусне. Така раждането на детето може да продължи с дни. — Лейди Бриджит — укори я тя, — държанието ви е просто нечувано. Жена от Шотландските планини понася храбро изпитанията.

— Аз не съм шотландка, дърта лелко. Аз съм англичанка! Кажи й го, Иън. Кажи й, че съм англичанка.

Иън се ухили на абсурдното й упорство.

— Копеле недно — съскаше Бриджит. — Осмеляваш се да се присмиваш на умиращата си жена? Ох, какво си ми сторил? Олеле!

Отново я пронизаха силни болки.

— Викайте! — заповяда Мойридж. — Помагайте си с викове.

Бриджит чу през болките заповедническия глас и се подчини.

— Отпуснете се — каза Мойридж с успокояващо напевен глас и се залови да масажира корема на Бриджит. — Ще пратя Иън за водата.

Бриджит кимна, прекалено уморена, за да протестира.

— Ще се върнете чак когато ви извикам — прошепна едва чуто икономката. — Разбрахте ли?

Той кимна и излезе.

Иън влезе капнал в голямата зала. В отдалечените краища на помещението неколцина мъже продължаваха да пият и да хвърлят зарове. Иън кимна на Дъги и Джейми да дойдат при него, седна на почетната маса и заповяда да му донесат бира.

— Как е лейди Бриджит? — попита Дъги.

— Ужасно страда.

— То при раждането си е така.

— Но тя е в добри ръце — вметна Джейми.

— Някои жени умират при раждане — изрече потиснато Иън.

— Нашата майка е раждала два пъти — обади се Дъги, — пък е здрава и пъргава и сега помага на лейди Бриджит.

Лицето на Иън леко се проясни.

— Моята майка е родила три здрави деца.

— Лейди Антония роди малката Гленда — добави Джейми.

— Мари дьо Гиз е родила нашата кралица Мария — притури Дъги.

— А любовницата на папата…

Иън се разсмя и предложи да седнат пред камината. Този път поиска да му донесат уиски.

Часовете минаваха. Вместо да се изпразва, залата се пълнеше все повече, защото новината за предстоящото раждане в Дънридж вече се бе разнесла.

Малко преди разсъмване Иън излезе със Слай от залата. Постоя в преддверието, погледна плахо към стълбището и отиде в заснежената градина.

Слай тичаше нагоре-надолу, а Иън, болен от страх, крачеше забързано напред-назад. Кървавите сражения бяха нищо в сравнения с мъките на жена му. Но да не зная какво става, е най-лошото, повтаряше си той отново и отново. Ако имаше избор, щеше да предпочете той да роди детето. Усмихна се в себе си и реши, че по този въпрос съпругата му сигурно е на друго мнение.

Първите слънчеви лъчи изпълзяха бавно на източното небе. Иън извика Слай и заедно се върнаха в голямата зала, вече пълна до пръсване с войни и слуги.

— Милорд! — извика Спринг и Иън се обърна тутакси към нея. — Момче е.

Оглушително ликуване разлюля гредите на тавана. Шокът остави Иън с отворена уста, но краката му бяха пъргави. Той изхвърча от залата и хукна по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато ръката му докосна дръжката на вратата, чу плача на бебе. „Моят син“, помисли си безкрайно учуден и влезе.

— Честито! — усмихна му се Мойридж. — Блек Джек щеше да се гордее с вас — и с тези думи тя изчезна.

Бриджит седеше в леглото. Гърдите й бяха голи, на едната лежеше мъничка тъмна главица и с удоволствие сучеше от нея.

— Това е нашият син — каза тя с уморена, но победоносна усмивка. Тя откъсна бебето от гърдата и го обърна така, че баща му да може да го види. — Не е ли съвършен? И много прилича на теб.

Иън седна на ръба на леглото и се загледа в сина си. Бебето беше едро за новородено, тъмнокосо, с червено лице, сбръчкано като на стар човек.

— Е, да — измъкна се Иън — има моята коса и моя цвят на лицето, но аз никога не съм бил толкова грозен.

— Иън!

— Спокойно, скъпа. След време кожата му ще стане гладка, или поне така се надявам.

Бебето се разплака, сякаш протестираше срещу обидите на баща си. Бриджит му загука и го върна на гърдата. Бебето веднага се успокои, а баща му се усмихна.

— Каквото му липсва външно, веднага си го набавя с разум — пошегува се Иън, а тъмните му очи светеха, изпълнени с любов. — Кой интелигентен мъж не би копнял по вкуса на сладкото ти тяло? — той я погали по бузата, наведе се и нежно я целуна. — Благодаря ти за сина, миличко.

— Искаш ли да го подържиш?

— Да — Иън протегна ръце към сина си и го гушна непохватно в прегръдката си. — Ще го кръстим Джон Ендрю, на баща ми.

— Съгласна съм. А кои ще са кръстниците?

— Магнус и Ейприл Кембъл — отговори Иън. — Херцогът или неговият наследник са всякога кръстници на наследника на Дънридж. Това е традиция. Може да го сгодим един ден за първата им дъщеря.

Бриджит вдигна вежди.

— И това ли е традиция?

— Не, това е политика — ухили се Иън.

Бебето изплака и Бриджит протегна ръце към него.

— Прави си планове, щом трябва — каза тя, — но аз притежавам онова, което Джон Ендрю желае най-много на този свят.

И тя отново подаде на бебето гърдата. Докато гледаше сина си, дълбоко удовлетворение изпълваше сърцето й. Със съпруга до себе си и сина си на ръце Бриджит изпита спокойствие, каквото никога не бе могла да си представи. Вече никой и нищо не можеше да проникне през обграждащата я защитна стена от любов, за да я нарани. Нищо.