Патриша Грасо
Шотландска красавица (5)

5

— Ставай!

През мъгливата вихрушка в копнеещия си за сън мозък Бриджит чу заповедническия глас и се опита да избяга от него. Тя се обърна и се покри с одеялото презглава.

— Ставай, ти казах! — Иън дръпна одеялото и тя седна ужасена.

Като се изключат подпухналите й, зачервени очи, Бриджит беше раздърпана като жена, сварена по време на страстна прегръдка. Мъжествеността на Иън се разбуди, но той пренебрегна силното влечение, което го подтикваше да я обладае. Предстоеше им да яздят цял дълъг ден. Пък и тепърва щеше да има още много нощи, през които ще има време да задоволява желанията си.

Напълно изтощена, Бриджит срещна строгия поглед на съпруга си и се изчерви при спомена за това как се бяха любили предишната вечер. Но после се върна и към онова, което бе последвало, и лицето й помрачня.

— Кашата е готова — каза Иън и със съжаление се извърна, разбрал накъде са се устремили мислите й.

Бриджит пусна крака от леглото и стана. Облече вече изсъхналата риза и седна потисната на масата, да изяде димящата овесена каша.

„Рос, не, Иън ме излъга — помисли си ядосано. Взе ме за глупачка.“

„Ти също излъга — напомни й вътрешен глас.“

— Имам още работа навън — каза внезапно Иън. — Използвай времето за личните си нужди — той я изгледа продължително, преди да излезе, но тя не посмя да вдигне очи към него.

Сълзи на яд и отчаяние напираха в очите на Бриджит, но тя се пребори с тях. Накара се да изяде кашата, облече се и разтреби хижата в напразен опит да подреди мислите си. Не искаше да си представя колко дълъг и безрадостен живот й предстои. Сега е на седемнадесет. Питаше се отчаяна колко ли години ще трябва да понася съпруга си, преди смъртта да я освободи най-сетне от насилието му. Бъдещето й ще е безрадостно, освен това изгуби и мъжа, когото обичаше. Трябваше да си напомня, че Рос никога не е съществувал. Каква глупачка се оказа!

Иън се върна и угаси огъня, който още тлееше в огнището. Последвани отблизо от Слай, излязоха от хижата.

— Няма да ми създаваш проблеми по време на пътя, или ще те вържа и ще те метна като вързоп през седлото. Ясно? — заплаши я Иън.

Бриджит кимна. Той я вдигна на коня и тъкмо понечи да го яхне зад нея, когато Бриджит го спря.

— Слай не може да стигне толкова далеч. Моля те, дай ми го.

Иън я погледна безжалостно в очите.

— Лисицата ще остане тук.

— Какво?

— Добре ме чу — отвърна той студено. — Животното ще остане в гората, където му е мястото.

— Но Слай е опитомен.

— Не ми говори с този кавгаджийски тон — предупреди я Иън. — Дънридж не е подходящо място за лисици. Не е трябвало да превръщаш диво животно в домашно.

— Моля те, ако остане сам, Слай няма да оживее — когато Иън просто не й обърна внимание и яхна коня, тя изрече с тих, задавен от мъка глас: — Мразя те.

— Вече си го казвала — изсъска Иън право в ухото й, и я притегли болезнено близо до стоманеното си тяло. — Повтаряш се.

Когато се отдалечиха от хижата, по бузите на Бриджит потекоха сълзи и тя вече не можеше да сподавя хлипането си. Слай тичаше след тях. Спускаше се ту натам, ту насам, но продължаваше да следва коня.

Като видя, че Слай ги следва, хълцането на Бриджит най-сетне спря. Всеки няколко минути поглеждаше покрай мъжа си назад, да види как е нейното зверче. „Какво ще стане със Слай, когато стигнем в Дънридж? — питаше се тя. Ще мога ли да го спася? Ако това чудовище, което нарича себе си мой съпруг, убие Слай, ще превърна остатъка от живота му в ад.“ Такава клетва си даде.

С всяка измината миля лисичето все повече отпадаше, а господарката му ставаше все по-угрижена. После тъжен вой раздра въздуха и Бриджит се вцепени. Иън продължи да препуска. Бриджит се обърна и видя изтощения Слай седнал на известно разстояние.

— Капнал е от умора, не може да продължи да тича — каза Бриджит, — а съм сигурна, че сам няма да се оправи.

— Да — съгласи се Иън. — Стой тук — той слезе от коня и извади кинжала си, а Бриджит си пое ужасена дъх.

— Ако го сториш — закани се тя, потискайки риданията, — при първа възможност ще направя същото с теб. Заклевам се.

— Дръж си устата или ще съжаляваш — Иън се запъти решително назад към лисичето. Със сподавеното хълцане на жена си зад гърба, той се приближи към Слай, който размаха за поздрав пухкавата си опашка. Животното изрази инстинктивно покорство пред спътника на господарката си, като легна по гръб и го погледна с тъжни очи.

Иън погледна към Бриджит, видя треперещите й от мъка рамене, после пак към животното. Върна кинжала в ножницата и взе Слай на ръце. Спря за миг да погали лисичето.

— Пърси ще има яко да ми се подиграва — измърмори той под мустак, но се върна при коня и сложи Слай в скута на Бриджит.

Тя погледна смаяна мъжа си с плувнали в сълзи очи.

— Благодаря — прошепна и се усмихна смутено.

Иън кимна кратко и яхна коня. Бриджит притисна любимото си животинче към гърдите, отпусна се и се опря на Иън. Той се усмихна замислено над медночервената й грива. Смешен или не, беше постъпил правилно.

 

 

Беше следобед, когато в далечината се провидя замъкът Дънридж. На Бриджит изградената през Средновековието крепост й се стори сурова и вдъхваща страх, въпреки че и тя бе живяла досега в Базълдън — друг каменен замък.

Иън пришпори коня малко преди външната порта.

— Добре дошла в новия ви дом, милейди — гласът му звучеше почти приятелски.

— Къде е Страшното езеро?

— От другата страна на Дънридж — усмихна се Иън. Зарадва се, че жена му проявява интерес към новия си дом. — Ще се държиш като дама — добави той и с това сериозно наруши установеното примирие. — И да не ме посрамиш пред… — думите му ядосаха Бриджит и тя му хвърли унищожителен поглед.

Като забеляза, че не е казал каквото трябва, Иън млъкна и отново пришпори коня. Докато минаваха през портата и външния двор, стражите поздравяваха сърдечно Иън и зяпаха Бриджит и косматото същество в ръцете й. Вече във вътрешния двор, спряха пред входа на централната сграда.

— Иън! Лейди Бриджит! — Пърси идваше към тях. — Добре дошли!

Иън се спеши и помогна на Бриджит да слезе, а тя се усмихна сърдечно на брат му. Прекалено сърдечно според Иън.

— Какво е това тук? — попита Пърси.

— Моето животинче… — преди Бриджит да свърши, едно куче, отскубнало се от господаря си, се нахвърли върху нея — искаше да провери какво е това мърдащо кълбо козина в ръцете й.

Кучето ръмжеше заканително с щръкнала козина на врата и лаеше високо. Слай се отскубна уплашен от ръцете на Бриджит и хукна да бяга.

— Слай! — извика Бриджит и се затича след него. Иън и Пърси подире й.

Кучето беше бързо и следваше лисичето по петите, но Слай беше още по-бърз. Той заобиколи най-близката стражева кула, а войните, чули гюрултията, изхвърчаха навън. Куче преследваше лисиче, след него тичаше някаква крещяща луда, по петите й — Иън и Пърси.

Слай избяга в задната градина и се изкатери на най-близкото дърво. Раздразненият пес заскача с яростен лай около дървото, но не можеше да стигне плячката си.

Мисълта, че животинчето й може да бъде изядено, подлуди Бриджит и тя последва кучето в градината. Краката й се оплетоха в полата и тя падна. Уплашените крясъци на Слай и злобният лай на псето едва не я накараха да припадне. Спъната в собствената си дреха, Бриджит не можеше да стане. Тя притисна лице в калта и се разрева отчаяно.

Такава беше картинката, която се представи на Иън и Пърси, след като двамата заобиколиха кулата. Следваше ги група въоръжени мъже. Иън изтича при Бриджит, Пърси при кучето.

— Джейми — извика Пърси и дръпна кучето от дървото. — Върни го в двора.

Иън вдигна жена си. Бриджит плачеше истерично в сигурната му прегръдка. Беше напълно изтощена. Полата й беше скъсана, лицето в кал и цялото в сълзи.

— Нарани ли се?

Бриджит поклати глава и изхълца несвързано:

— С-С-Слай…

— … е добре — допълни Иън.

Пърси сложи треперещото лисиче и ръцете й. Тя зарови лице в гърдите на мъжа си и заплака от облекчение. Стиснат между двамата, Слай дращеше притеснен. Без да се замисля, Иън целуна жена си по главата и хвърли на учудените си войни предупреждаващ поглед. Не им оставаше нищо друго, освен да се разотидат.

— Блек Джек иска веднага да ви види — съобщи им Пърси. — Не го карай да чака. Иска да се запознае най-сетне със съпругата ти.

Иън вдигна брадичката на Бриджит, усмихна й се насърчаващо.

— Готова ли си, миличка?

Тя кимна, подсмърчайки. Той я придружи през градинската порта, а тъй като баща му желаеше очевидно неофициална среща, отведе я в работната стая на графа, а не в голямата зала.

От стол до камината се надигна портретът на Иън като стар мъж. Джон Ендрю Блек Джек Макартър беше все още внушителен мъж. Беше много висок, много над метър и осемдесет, и як като дъб. Очите му бяха тъмни като тези на сина му, косата щедро поръсена със сребро. Мургавото му лице беше рязко изрязано. Нищо у този стар човек не създаваше впечатление за крехкост.

Графът гледаше смаян двамата раздърпани пътници и животинчето, което ги придружаваше. Блек Джек виждаше пред себе си нежна млада жена, прелестна, но цялата изкаляна и мръсна, пък и облечена бедно, като просякиня, ако не и като нещо по-лошо. И това трябваше да е благородната англичанка, съпругата на сина му, която бе пратил да доведат?

Присви очи и се обърна към сина си.

— Това ли е съпругата ти? — попита с недоверчиво учудване.

— Татко, мога ли да ти представя лейди Бриджит — усмихна се малко смутено Иън. — Бриа, това е баща ми, графът.

Бриджит се срамуваше, защото знаеше колко плачевно изглежда, усмихна се плахо. После направи непохватно реверанс, защото продължаваше да държи Слай.

— Какво си направил с нея? — попита рязко Блек Джек и изгледа сина си.

Иън отвори уста да даде обяснение, но Бриджит го изпревари.

— Нищо не ми е сторил. Паднах в градината — каза тя.

Иън се усмихна в себе си — съпругата му доброволно го защити.

— Не говоря с вас — отсече графът.

Бриджит посрещна грубостта му със зяпнала уста, а очите й се присвиха неприязнено и се превърнаха в зелени цепки.

— Тя каза истината — потвърди Иън.

— Какво е това, дето го носите? — попита графът, когато погледът му падна върху лисичето. Бриджит реши, че бащата е не по-малко неприятен от сина и го погледна право в очите и изправи решително рамене, готова за битка.

— Това е моето опитомено лисиче Слай.

— Иън, махни го.

— По дяволите, няма да го направи! — гневът на Бриджит беше пламнал, а Иън се опита да сподави усмивката си.

— Какво ми каза? — Блек Джек беше ужасен.

— Казах, че ще ви вземат дяволите, ако го сторите! — изкрещя тя, а после спокойно добави: — Слай е мое животно. Нямате власт над него.

— Аз н-нямам власт?

— Хайде, стига — прекъсна ги Иън и застана между двамата. — Какво да правя сега?

— Аз ще се върна в Англия — заяви Бриджит и пристъпи иззад мъжа си, от чиито очи беше изчезнал приятелският израз. — Ще анулираме брака. Не желая да се придържам към договора, особено след онова, което се случи миналата нощ.

— Миналата нощ ли? — Блек Джек вдигна въпросително вежда.

— Вашият син ме изнасили.

Иън избухна в смях. Блек Джек ги гледаше зяпнал и попита с твърде висок шепот сина си:

— Тя да не е малко нещо смахната?

— Аз да съм смахната? Вие сте един коравосърдечен старец.

— Коравосърдечен старец?

— Стига! — извика Иън и се обърна към жена си: — Не говори глупости, Бриа. Един съпруг не може да изнасили съпругата си.

— Но ти ме принуди…

— Право на съпруга е да има жена си, когато пожелае, независимо от желанието й — обясни Иън и се засмя високомерно. — Такъв е законът.

— Закон ли? Очакваш от мен да следвам такъв шотландски закон? И през ум не ми минава…

— Това е Божи закон, а не шотландски — прекъсна я Блек Джек. После попита, развеселен: — Англичаните не се ли покоряват на Божиите закони?

От унижение и ярост по лицето на Бриджит избиха червени петна, но Иън я погали успокояващо.

— Тъй като клетвите са били изречени, а бракът консумиран, няма да слушаме повече за анулиране. Мойридж! — жена на средна възраст, която явно бе подслушвала, влезе в мига, в който Иън я извика.

— Бриа — каза той, без да й даде възможност да протестира, — това е Мойридж, майката на Дъги и Джейми. Тя ще придружи теб и Слай до горе, а после ще извика камериерката ти.

Жената се усмихваше толкова мило, че Бриджит я последва доверчиво.

— Е, засега ще остана — каза тя и спря за малко до вратата, колкото да се обърне към графа: — Настоявам все пак кучетата да бъдат затворени. Не желая Слай да бъде тероризиран.

 

 

— Значи тя може да задържи животното? — попита Блек Джек, когато Бриджит излезе.

— Нямам избор — Иън сви рамене, после се ухили. — Госпожата се закани да ме прониже със собствения ми кинжал, ако се случи нещо на скъпоценното й животно.

Блек Джек отметна глава и се изсмя колкото му глас държи.

— Тя е много хубава и ще ти бъде добра спътничка.

— Как можеш да знаеш? — възрази недоверчиво Иън. — Темпераментна е като дива котка.

— Такава е — съгласи се графът. — Но когато я накараш да мърка, ще ни народи дузина хлапета, които ще продължат рода на Макартъровци. Няма защо да клатиш глава, сякаш дърдоря старчески дивотии.

 

 

Мойридж беше жена на средна възраст, но все още привлекателна. Въпреки че беше дребничка и много доброжелателна, светлите й сини очи говореха за вътрешна строгост, която не би търпяла ничии глупости. Вече посребрената й тук-таме червена коса издаваше упоритост в стремежа нещата да се нареждат така, че тя да е доволна.

Тази жена не е обикновена прислужничка, помисли си Бриджит, тя е уважавана личност в този дом. Само със съгласието и подкрепата на Мойридж ще мога да стане истинска господарка на Дънридж.

— Много сте хубава — отбеляза икономката, докато водеше Бриджит през хола към стълбището. — Този млад негодник трябва да се радва, че се подчини на желанието на графа и се ожени за една саксонка, искам да кажа, за англичанка…

Мойридж погледна Бриджит, но тя не знаеше, че изразът „една саксонка“ е обиден — затова й се усмихваше най-учтиво, без какъвто и да било коментар. Пренебрегвайки неволната обида, Бриджит си спечели, макар и случайно, много важна съюзничка.

— Имахте право да се опрете на графа — продължи да бъбри Мойридж. — Малко е демоде, що се отнася до жени и тем подобни неща. В това отношение Иън много му прилича, но мога да се закълна, че ви се възхищава. Не че съм подслушвала де.

Стаята на Иън беше в горния край на стълбището. Преди да влязат, Мойридж спря и посочи друга врата.

— Съседната стая е свързана с тази на Иън, но се съмнявам, че ще я наречете своя. Вашият суров съпруг положително ще настоява да споделяте всяка нощ леглото му. Онази стая може да стане детска, ако вече носите дете под сърцето си.

Бриджит се втренчи ужасена в икономката. Макартъровци и тяхното обкръжение направо я задушаваха. Дали и майка й е изживяла същото като младоженка? А какво ли бе станало със сестра й Катрин, която живее сега в Ирландия? „Аз съм Деврьо, каза си Бриджит. Как бих могла да стана някога нещо друго?“

— Нямам търпение да ми дадат най-сетне нещо мъничко, да си го глезя — каза Мойридж. — Пък и малката Гленда ще има с кого да си играе.

— Гленда?

— Племенничката на Иън — отговори икономката и отвори вратата. — Ето ни.

Спринг вече ги очакваше. Братовчедките се прегърнаха, но веднага отскочиха и се разсмяха, защото Бриджит продължаваше да държи Слай на ръце.

— Какво хубаво животинче имате, лейди Бриджит — каза Мойридж, преди да си тръгне, — но на вечеря няма да е добре дошло. После ще му донеса нещо да хапне.

— Много благодаря.

След като запозна Спринг и Слай, Бриджит свали животинчето на пода и прегърна вече истински братовчедка си. Най-сетне познатото лице на една Деврьо.

— О, Спринг — възкликна тя, — толкова се радвам да те видя.

— Ти сбърка, като избяга — скара й се Спринг. — Толкова се тревожех.

— Нямах друг избор, но съжалявам, че те оставих сама с тези… с тези…

— Хора, Бри. И са много мили.

— Как можа да го кажеш? — възкликна Бриджит. — Вземи само графа…

— Той е груб и недодялан — прекъсна я Спринг, — но е мил човек. Ти защо всъщност избяга?

— Нали знаеш, че съпругът ми ме обиди.

— Не по своя вина. Да беше поизчакала…

— Не искам да говоря за това — прекъсна я рязко Бриджит. — Отминали неща.

— Простихте ли си взаимно?

— Взаимно ли? Как така?

— Ти прости ли на лорд Макартър, задето…?

— Разбрах те — прекъсна я Бриджит. — Но какво има той да ми прощава? Та аз нищо не съм направила.

Спринг почваше вече да се ядосва.

— Ти избяга.

— Ваната за мене ли е? — попита изведнъж Бриджит. Спринг прие с неодобрително поклащане на глава напомнянето на своята братовчедка.

— Да, и както виждам, имаш належаща нужда от нея.

Спринг й помогна да се съблече и да се потопи в димящата парфюмирана вода. Бриджит се засмя от радост, че най-сетне може да вземе гореща вана и почна да се мие.

— Дължа ти една рокля.

— Глупости, нали взе само дрипи.

— Настоявам. Как е Джейми?

Спринг се изчерви.

— Ами аз… тъй де, харесва ми донякъде.

— И той теб също, нали? — подкачи я Бриджит и се засмя на смущението на братовчедка си.

— Да — лицето на Спринг стана тъмночервено. — Ами вие с лорд Макартър?

Бриджит избягна да отговори, потапяйки глава под водата, но въпросът на братовчедка й сякаш бе извикал по някакъв начин мъжа, за когото ставаше дума. Спринг зяпна учудено, когато вратата се отвори, а Бриджит проследи погледа й.

— М-м-милорд — изпелтечи тя, — аз се къпя.

— Виждам — ухили се нехайно Иън.

— Това не ви ли смущава? — попита високомерно Бриджит и вдигна съвършено извита вежда.

— Ни най-малко — отвърна той мило, седна на ръба на леглото и се загледа в нея. — Ако се е наложило да се изкъпете преди мен — добави той, — поне ми оставете от топлата вода — Иън протегна дългите си крака, отпусна се и се наслади с най-голямо удоволствие на гледката на жената, заета с тоалета си.

Бриджит вирна нос и просто се направи, че не забелязва присъствието му. Не можеше все пак напълно да го пренебрегне, защото той ужасно я нервираше. Приключи набързо къпането, излезе от ваната и Спринг я избърса. Бриджит предпочиташе да потъне вдън земя, вместо да се изправи както майка я е родила пред съпруга си и в ръцете на своята братовчедка. Когато Спринг посегна към пеньоара, Иън я спря.

— Не си правете труда — Иън стана и се протегна. Изгледа многозначително камериерката и почна да се съблича. Спринг напусна с ужасен вик стаята.

Иън наблюдаваше Бриджит, застанала гола и трепереща от студ.

— Пъхни се в леглото — заповяда й той, но не грубо.

— К-какво?

— Недочуваш ли? — подигра й се той. — Казах ти да се пъхнеш в леглото.

За един дълъг миг на краткото разстояние помежду им се кръстосаха погледите на едни тъмни и едни зелени очи.

— Ездата от хижата дотук ме умори — каза Бриджит, обърна се и се пъхна в леглото. — Правя каквото аз искам, а не каквото ти заповядваш — и тя придърпа одеялото до брадичката си. Слай се присламчи тутакси към нея.

Иън не обърна внимание на забележката и влезе във ваната. Потопи тялото си в топлата вода и изстена от удоволствие.

— Спокойно можеше да ми благодариш, че спасих приятеля ти — смъмри я той меко и хвърли на Бриджит, която го наблюдаваше сърдито, леко укоризнен поглед.

— Благодаря, милорд.

— Още утре заран ще намерим нашийник за Слай — продължи той. — Нали не искаме хората в замъка да посягат към оръжието при появата му.

— Благодаря ви и за това, милорд.

Без да се притеснява от великолепната си голота, Иън излезе от ваната и се избърса.

— Графът е много впечатлен от теб — добави той сякаш между другото.

— К-как-во? — Бриджит отвори учудено очи, които беше затворила заради голотата на мъжа си. Беше сигурна, че старецът от пръв поглед я е намразил.

Иън стоеше с ръце на тънкия си кръст до леглото и я гледаше.

— Бих желал да изясня нещата между нас, милейди. Би ли ми отговорила на един въпрос?

Бриджит кимна. Боеше се да каже „не“ и погледът й се плъзна към слабините му. Дори в състояние на покой е много голям, помисли си тя.

Иън забеляза израза на лицето й и устните му трепнаха в усмивка.

— Вчера ти каза на Рос, че го обичаш. Аз съм Рос, мила, и не съм се променил. Защо си ми толкова ядосана?

— Ти ме излъга.

Иън вдигна Слай от леглото и го сложи на пода. Разтвори леко пръстите на Бриджит, стиснали здраво одеялото и се пъхна до нея.

— Ти също излъга — напомни й той, но без укор.

— Да, но ти знаеше — избухна тя.

— Какво знаех?

— Знаеше, че аз лъжа.

— Така значи — засмя се тихо Иън. — Ядосана си ми, задето съм знаел, че лъжеш, а пък ти не си подозирала, че и аз лъжа. Така ли?

— Мисля, че да — измърмори тя, свела очи. Погледнато така, ядът й изглеждаше наистина детински.

Иън я накара мило да го погледне, а когато тя го стори, усмихна й се почти нежно.

— Смея ли да попитам защо изобщо излъга и защо избяга? — Бриджит се опитваше смутено да гледа встрани, но той й попречи. — Ще сме женени много дълго време, милейди, та бих желал да си го изясним.

— Аз, аз бях обидена, п-понеже ти нито дойде на сватбата ни, нито препусна с хората си да ме посрещнеш.

— Кълна ти се, че ме задържаха много сериозни причини. Съвсем не ми беше все едно дали ще мога да дойда на сватбата, или не, затова препусках цяла нощ, за да стигна на разсъмване вашия лагер. Но ти вече беше избягала.

— О! — Бриджит беше слисана.

Иън я притегли към себе си и я целуна по челото.

— Искаш ли да ме питаш още нещо? — когато тя извърна глава, той добави: — Направи го спокойно.

— Ти защо ме излъга? — попита тя. Желанието да го разбере надделя над смущението й.

— Защото знаех, че не можеш да ме понасяш. Реших, че ще е най-добре първо да се сближа с теб, още преди истинските ни имена да ни се изпречат на пътя.

— Да, но… — Бриджит не се доизказа.

— Хайде, казвай всичко — настоя Иън. — Ако още нещо те потиска, искам да зная какво е.

Бриджит се беше втренчила засрамена в гъстите тъмни косми на гърдите му.

— Ти з-защо ми причини болка миналата нощ?

Лицето на Иън помрачня. Този път беше бесен на себе си.

— Съжалявам, миличко. Като ми каза, че ме мразиш, загубих самообладание.

— Но аз не те мразя — Бриджит вдигна глава и го погледна право в тъмните очи. — Не, наистина, казах го само от яд.

— Та значи не ме мразиш? — ухили се Иън.

— Не — прошепна тя и поклати глава по начин, който му напомни за малко момиченце.

— Значи добро начало за нас — Иън притисна без предупреждение устните си към нейните, а щом усети колко е напрегната и уплашена, я целуна нежно, невероятно нежно.

Той се отдръпна назад, усмихна се и се закле:

— Никога вече няма да ви причинявам болка, милейди, кълна се — устните им се срещнаха отново, този път по-страстно.

— Бри — прошепна тя до устните му.

— Какво?

— Наричай ме Бри, както всичките ми приятели.

— Бри — измърмори Иън, преди да притисне отново устни към нейните.

Устните на Бриджит се отвориха с недвусмислена покана и езикът на Иън проникна в устата й, загали кадифената й влага. Замаяна от страстната целувка на съпруга си, Бриджит обви с ръце шията му, ръцете й се плъзнаха по широките му мускулести рамене. Езикът му измина пътя от устните й до копринената кожа на бузата, после до ухото, до тънкото вратле и тя усети как горещи вълни обливат гърба й.

Едната му ръка слезе надолу и погали малките, но тежки гърди. Главата му се наведе и пламтящите му устни прокараха огнена пътечка към меките хълмчета. Иън се изправи, а връхчетата на пръстите му закръжиха около розовата пъпка и я загалиха.

— Обичам гърдичките ти — прошепна той страстно. — Толкова са меки и пъргави. Пъпките ти са големи. Добри и да възбуждат мъжа, и да кърмят дете.

Бриджит потрепери от думите му, струваше й се, че в стомаха й кръжат хиляди пеперуди. В същото време усети вече познато желание да пулсира между бедрата й.

Иън наведе глава към гърдите й, устата му обгърна чувствителната пъпка. Връхчето на езика му си играеше с коравото й връхче. Когато устните му обиграно засмукаха, Бриджит изпита замайващо удоволствие. Тя стенеше тихо, долепена за мъжа си. Притискаше с ръце почти отчаяно главата му към гърдите си.

Ръката на Иън се плъзна между бедрата й, а те се разтвориха от лекото му, но настойчиво докосване. Умелите му пръсти ту влизаха, ту се отдръпваха от влажната й цепка. Той я масажираше със собствените й сокове и изстена, усетил нарастващото й удоволствие.

Безкрайно възбуден, Иън коленичи между краката на Бриджит и вдигна бедрата й. Докосваше влажната й вратичка, играеше си нежно с нея, докато тя се разтвори като листенцата на разцъфнало цвете. После проникна в нея — толкова гореща и тясна. Той движеше увличащо бедрата си, поглеждайки към пръста, с който продължаваше да възбужда жена си.

Диви тръпки пронизаха тялото на Бриджит и тя вдигна инстинктивно още по-високо бедра.

— Изпълни ме цялата, Иън! — подкани го тя и отвори лъчезарно сияещите си зелени очи.

Той не можа да устои на поканата. Иън ту се отдръпваше, ту проникваше все по-яростно в нея.

Тялото на Бриджит се изви към неговото. Тя извика, понесена от неспирните вълни на върховна наслада. Иън я награби силно, покорявайки и обладавайки пулсиращото й тяло, а то изсмукваше от него всяка капчица живот, която можеше да вземе.

След няколко задъхани мига Иън сложи Бриджит на леглото и я целуна. Целувката беше толкова лека и нежна, че по пламналата й буза се стече сълза. Той я избърса пак така нежно, легна до нея и я привлече към себе си. Двамата мълчаха. Не искаха да рискуват да изгубят любовта, която бяха намерили в това легло. Заспаха безкрайно щастливи.