Линда Хауърд
Да спиш с врага (19)

Епилог

Еви чу асансьорът и се наведе над малкото създание, което неуверено се държеше за стола в коридора.

— Тати си идва — прошепна тя и забеляза радостта в очите на дъщеря си. През цялото време изпитваше нужда да я държи в ръцете си. Понякога любовта й към малкото момиченце бе толкова силна, че имаше чувството, че ще се задуши.

Вратите на асансьора се отвориха и Робърт излезе; очите му излъчваха радост, когато видя, че го чакат. С неразбираеми звуци на удоволствие, малкото бебе се пусна от стола и се хвърли към него. Лицето на Робърт побеля, той пусна куфарчето си на земята и коленичи, за да посрещне дъщеря си.

— Божичко! — възкликна той шокиран. — Тя ходи!

— От няколко часа вече — каза Еви, докато наблюдаваше как малката Ейнджъл хвана вратовръзката на баща си и започна да си играе с нея. — Сърцето ми спира всеки път щом направи една крачка.

— Но тя е само на седем месеца. Още е твърде малка да ходи.

Удивен, той се загледа в малката главичка, покрита с копринена, тъмна коса и я притегли в прегръдка. Също толкова изумен бе, когато тя започна да пълзи на пет месеца. Ако можеше, Робърт би предпочел малкото създание да си остане бебе поне през първите пет години. Тя, обаче, бе напълно безразлична към тревогите му.

Докато още държеше бебето в ръцете си, той притегли Еви и дълго я целуна. Бяха я кръстили Дженифър Ейнджълина, като възнамеряваха да я наричат Джена, но откакто се роди й викаха Ейнджъл. Тя обаче приличаше на ангелче само докато спеше, а през останалото време бе страшно палава.

Еви се отпусна в прегръдката му. Цял ден го чакаше напрегнато.

— Беше прав — промълви тя.

Той повдигна главата си, очите му блестяха.

— Наистина ли?

Тя се засмя и го ощипа.

— Знаеше, че си прав — бяха решили да имат още едно дете, колкото се може по-скоро. Бременността и раждането бяха минали без проблеми и те вече искаха да напълнят къщата с деца.

Преди три седмици се отдадоха на страстта си, която изобщо не бе намаляла през времето на брака им. Когато се събудиха на сутринта, Робърт я бе погледнал със сънените си, зелени очи и бе казал:

— От тази нощ ще се роди още едно бебе.

И тя така смяташе; интуицията й го подсказваше много преди тестът за ранна бременност да го потвърди тази сутрин.

Облегна главата си на широкото му рамо, като си спомни истинският ужас, който изживя, когато първия път разбра, че е бременна. Трябваше й цялата смелост на света, за да си позволи да обича Робърт, а сега щеше да се появи още едно създание, част от нея и от него. Щеше да му отдаде цялата си любов и умираше от страх. Но Робърт бе разбрал как се чувства, бе видял страха в очите й и не се отдели от нея. Обади се на Фелис и каза да отложи всичките му ангажименти и целия ден не я изпускаше от прегръдката си.

Ейнджъл се опитваше да се освободи от ръцете му. Той въздъхна, пусна Еви и остави малкото момиченце на земята. Щом стъпи на краката си, тя забързано тръгна нанякъде. Еви се сгуши в него и двамата наблюдаваха неуверените стъпки на детето си.

Еви отпусна глава на гърдите му и усети сигурността на силното му тяло. Вместо да нагажда своят живот към него и да го дели с работата му, както Робърт я бе предупредил, той бе променил целия си начин на живот и работа си като прекарваше всяка свободна минута с нея и Ейнджъл. Знаеше, че Робърт е мъж със стряскаща страст, но вместо да се плаши от нея, тя й се наслаждаваше. Робърт обичаше без уговорки — с всяка клетка от тялото си.

Ръката му нежно погали корема на Еви.

— Добре ли си?

Тя повдигна глава и му се усмихна. Любовта му й даваше сили.

— Никога не съм била по-добре.

Робърт я целуна.

— Обичам те, Еванджелин — притисна я той до себе си. Любовта, която изпитваше към нея бе най-приятното и удовлетворяващо нещо в живота му. Тя изискваше всичко от него и той й го даваше с удоволствие и понякога се учудваше от силната връзка помежду им. Беше прав; любовта му към Еванджелин бе отнела всичко, което имаше, сърцето и душата му.