Линда Хауърд
Да спиш с врага (12)

Глава дванадесета

Бавно Робърт изплува от дълбините на чисто физическото удоволствие и мозъкът му неохотно започна да функционира. Преживяването бе толкова мощно, че го остави разтърсен, с чувството, че това не бе съвсем реално и че не бе самият той. Никога не бе изживявал подобно нещо. Усещаше топлината, която кръвта му разнасяше по цялото тяло и бързите удари на сърцето си. Чуваше тежкото си дишане, докато дробовете му постепенно се успокоиха; отдаде се на невероятното удовлетворение, след което всичките му мускули се отпуснаха; усещаше топлото, нежно тяло на Еви. Тя лежеше гола под него, точно както бе искал.

След това изведнъж замайването изчезна и реалността нахлу безпощадно в съзнанието му. Робърт се ужаси от себе си. Бе загубил контрол, нещо, което никога не му се бе случвало. Повече от всякога трябваше да е нежен с Еви, а той се бе отдал само на собственото си желание да завладее и притежава копринената й плът.

Тя лежеше, без да помръдва, сякаш се страхуваше, че всяко движение би могло да привлече вниманието му отново. Сърцето му се сви от болка. Остави настрана въпроса защо бе девствена — по-късно щеше да научи отговора — и започна да я успокоява. Мозъкът му препускаше лудо. Ако сега я оставеше да му се изплъзне, знаеше, че ще му отнеме векове да се доближи до нея и нямаше да може да й се сърди, че бяга от него. Вероятно щеше да се страхува и щеше да има основателна причина.

Бе й показал силата на страстта си, но не й бе доставил никакво удоволствие. Единствено бе почувствала болка; ако не успееше да я замени с удоволствие, можеше да я загуби. За първи път го обзе паника, че може да загуби някого. Една част от съзнанието му остана ясна. Отлично знаеше как да задоволи една жена и трябваше да го направи бързо, преди да е започнала да се отдръпва. Искаше да почувства удоволствие от тялото му.

Отново започна да я гали и да се движи в нея, но тя опря ръцете си в гърдите му, за да му покаже, че иска да спре.

— Не — промълви той. — Няма да спра, докато и ти не изпиташ удоволствието.

Тя го погледна, прочете страхът в очите й, но не каза нищо и той нежно я обгърна.

— Довери ми се, Еванджелин — тихо каза той, като целуваше треперещите й устни.

Тя не бе казала нито дума, откакто промълви името му още в началото. Робърт се поколеба за минута, след това хвана ръцете й и ги обви около врата си. Пръстите й нежно се притиснаха в него и той потръпна от облекчение при този безмълвен знак за съгласие. Еви затвори очи, готова да издържи същата болезнена процедура. В момента не можеше да направи нищо друго — не можеше да действа, да говори или да мисли. Трябваше просто да го изтърпи. Искаше само да се свие на топка и да избяга от шока, болката и разочарованието, но и това не можеше да стори. Бе напълно безпомощна и тялото й бе превзето; разчиташе само на неговата милост, но той явно не притежаваше такава.

В началото чувстваше същата болка. Изведнъж, обаче, нещо премина през тялото й, не болка, но също толкова силно. Нямаше никакво предупреждение, просто внезапно усещане, което я накара да извика. Той го направи отново и тя осъзна, че нямаше почти никакъв контрол над себе си.

Топлината отново се разнесе по тялото й, докато накрая имаше чувството, че цялата гори. Ръцете й се отпуснаха от врата му и тя впи пръстите си мускулестия му гръб. Той не преставаше да се движи и предизвикваше експлозии от наслада в нея. Имаше усещането, че някой я тикаше към висока планина до някаква точка, която не виждаше, но сега се протягаше да улови. Притискаше се все по-силно в него и се извиваше в ръцете му. След това сякаш стигна до ръба и Еви извика от удоволствие.

Тя потрепери и се отпусна в него, толкова зашеметена от удоволствието, колкото бе и от болката преди това.

Робърт стоеше неподвижен.

Еви бе като замаяна. Просто лежеше под него и дишаше учестено. Това, което направи с тялото й, редуващите се болка, шок и удоволствие, я изтощиха до пълен предел. Имаше усещането, че бълнува, ярките образи бързо изчезваха, когато стигаха до замъгленото й съзнание. Усети, че той бавно се отдръпва от нея, но не отвори очи. Изведнъж й стана студено в хладната тъмнина. Искаше й се да се свие на кълбо, но крайниците й бяха прекалено тежки. След това отново я обгърна мъгла.

Бе заспала, когато той нежно я прегърна и я притисна до себе си.

Еви се събуди в тъмната тишина преди съмване. Луната вече бе залязла, а звездите бяха много бледи точици в небето. Тъмнината бе много плътна, както винаги точно преди слънцето да се появи на хоризонта. Тя бе още сънена, изтощена от бурната нощ с Робърт. Имаше усещането, че тялото й вече не й принадлежи, след начина, по който той го бе пожелал и силата, с която контролираше собствените й реакции. Чак след като я прелъсти, се постара да е нежен и да не й причини болка, така че тялото й се отдаде на страстната наслада.

Робърт лежеше до нея, като дишаше равномерно. Едната му ръка бе под главата й, а с другата бе обвил талията й. Топлината от тялото му я обгърна в студената нощ. Усещането да лежи до него бе странно и непознато.

Не искаше да мисли за изминалата нощ или за всичко, което се случи между тях. Бе прекалено изморена и развълнувана, за да се справи с ярките впечатления и обърканите мисли, които връхлетяваха в съзнанието й. Отказа се да ги анализира и се захвана да подреди чувствата си.

Никога не бе предполагала, че отдаването на човек, когото обича може да е така болезнено. Странно, но физическата болка бе най-слаба и най-разбираема. Знаеше, че под лустросаната външност Робърт бе завоевател. Знаеше също, че Робърт я желае от момента, в който я видя. Би се изненадала, ако при тези обстоятелства той не бе загубил контрол, но се стъписа от силата, с която цялата му фасада се срина пред очите й. Но пък не бе и предполагала, че между тях изобщо ще се случи нещо подобно.

Трябваше да му каже, че е девствена, но обясненията, които щяха да последват, просто не бяха по силите й. Бе прекалено болезнено да говори за Мат и за кратките часове от брака й с него. Доста глупаво се бе надявала, че той няма да забележи или че ще може да го прикрие. Едновременно й бе смешно и й се плачеше. Ако му бе споделила, само щеше да увеличи болката й. Сега обаче така или иначе щеше да си плати, че го бе крила в тайна.

Най-трудното нещо, с което трябваше да се справи, бе смесицата от страх и мъка. Бе знаела, че ако спи с Робърт щеше да остане съвсем беззащитна, но не бе предполагала, че ще я обземе такава паника, нито пък, че ще провокира толкова болезнени спомени за Мат. Просто не можеше да превъзмогне тъгата; любовта й към Мат и начина, по който го загуби бяха оформили душата и живота й. Всъщност, бяха я превърнали в жената, която бе сега.

През дванадесетте години му бе вярна и бе превърнала спомена за него в невидим щит, който я пазеше от целия свят. Но сега безвъзвратно се бе отдала на друг мъж… и тялото, и душата си. Любовта й към Робърт бе толкова силна, че като че ли се промъкваше в гърдите й и едва дишаше. За добро или лошо, сега той изпълваше живота й. Трябваше да позволи на Мат да си отиде, да се откаже от спомена за него, така че той да се превърне в малка, незаличима част от нея, а не в преграда между нея и другите. Сякаш го губеше за втори път.

„Сбогом, Мат“, наум прошепна тя на усмихнатото, тъмнокосо момче, което постоянно бе в мислите й. „Обичам те, но сега обичам и Робърт толкова много“. Образът му застина за секунда, след това само кимна мълчаливо и тя видя усмивка на устните му, която й даваше благословията му, преди да изчезне.

Не можеше да го понесе. Съвсем тихо се опита да се измъкне от леглото, но Робърт се събуди. Протегна ръката си към нея, но тя я избягна и се изправи в средата на стаята, като се оглеждаше в тъмнината. Бе свила ръката си на юмрук пред устата, за да спре риданията, които я задушаваха.

— Какво има? — нежно попита той, всеки мускул от тялото му бе напрегнат. — Върни се в леглото, мила.

— Трябва да си вървя — не искаше да светне лампата, за да избегне проницателния му поглед, който веднага щеше да разгадае чувствата й. Но пък трябваше да намери дрехите си и да се облече… Видя нещо тъмно на килима и го грабна, като се опитваше да разбере дали бе роклята й.

Всеки мускул я болеше и из цялото си тяло усещаше следите от предната нощ.

— Защо? — гласът му продължаваше да излъчва топлина. — Още е рано. Имаме време.

За какво, искаше да го попита, макар да знаеше отговора. Ако се върнеше в леглото, той отново щеше да я люби. И след това отново. Чувстваше се разтърсена от мъка, хваната като в капан между старата и новата любов, и знаеше, че няма да издържи неговите ласки. Преминаваше от една фаза на живота си в друга и нямаше връщане назад. Само по себе си това бе травмиращо, но на това отгоре имаше чувството, че изоставя сигурната си крепост и се впуска в неясна опасност. Имаше нужда да остане сама, да подреди чувствата си и да се съвземе.

— Трябва да вървя — глухо повтори тя, гласът й трепереше от прииждащите сълзи.

Той стана от леглото, голото му тяло бе бледо в тъмнината.

— Добре — спокойно отвърна. — Ще те закарам.

Тя го гледаше учудено, докато той взе завивката от леглото. Следващото му движение бе толкова бързо, че тя не можа да разбере какво прави, докато вече бе твърде късно. Бе застанал до нея, зави тялото й в завивката и я вдигна в ръцете си.

— По-късно — добави той, докато отваряше вратата към двора и излезе навън.

Ранната утрин бе толкова тиха, сякаш всички създания бяха затаили дъх и чакаха първият слънчев лъч. Дори и щурците не се чуваха. Водата се плискаше в бреговете с успокоителен, копринен звук. Робърт седна в един от столовете и я взе в скута си. Одеялото я пазеше от студения, влажен въздух.

Еви се опита да се стегне и да сдържи чувствата си. Успя само за няколко минути. Робърт просто я прегръщаше, без да говори, загледан в тъмната вода, сякаш и той чакаше зазоряването. Мълчанието му изтощи всичките й сили; ако бе казал нещо, тя щеше да се концентрира върху отговорите си. Изправена само срещу собствените си мисли, тя загуби битката.

Сгуши се във врата му, когато топлите сълзи се търкулнаха по лицето й и тялото й се разтресе в ридание.

Не се опита да я успокои, нито каза нещо, просто я притисна по-близо в силното си тяло. Въпреки обърканите си чувства, тя намери утеха в него. Още усещаше целувките по тялото си. Постепенно се успокои и дишането й се изравни с неговото.

Вече не плачеше и Робърт взе крайчето на одеялото и избърса сълзите от лицето й. Не си направи труда да избърше тези от врата си.

Изтощена и с горящи очи тя се загледа в езерото. В едно от дърветата до тях някаква птичка издаде писклив звук и отвсякъде лудо запяха и други, сякаш само чакаха този сигнал. Докато бе плакала се беше развиделило, мракът бавно преминаваше в сиво и всичко скрито допреди малко се появяваше отново. Тази тъмна купчина от другата страна на водата — дали бе дърво, или скала, или пък някакво тайнствено водно създание, което щеше да изчезне със светлината?

Робърт излъчваше топлина, която се усещаше дори през одеялото и й действаше утешително. Чувстваше силните му крака под себе си, мускулестите гърди, в които се облягаше и здравите ръце, която я защитаваха от всичко. Постави главата си на рамото му и имаше чувството, че най-сетне се е прибрала у дома.

— Обичам те — тихо каза тя.

Бе глупаво, че го призна; колко ли жени му бяха казвали същото нещо, особено след като бяха прекарали нощта заедно? Със сигурност не бе нещо ново за него. Но какво щеше да спечели, ако го скриеше? Може би, когато си тръгнеше, щеше да има възможност да се преструва, че той не е бил нищо повече от един летен флирт, но не можеше да залъгва себе си и да запази гордостта си. Най-вероятно нямаше да може да излъже и него, макар че той бе достатъчно джентълмен, за да й позволи преструвката.

Бе доволна, че се сдържа и не отговори на думите й. Щеше да й е ясно, че лъже и щеше да го намрази за това. Нито пък се почувства неудобно или нервно. Просто въпросително я погледна и спокойно я попита:

— Тогава защо са сълзите?

Еви въздъхна и отново се загледа в езерото. Дължеше му някакво обяснение и бе сигурна, че той ще настоява за такова, но въпреки че го обичаше просто не можеше да разголи душата си пред него и да му сподели всичко. Ревностно пазеше една част от себе си непокътната и дори с Робърт да бяха любовници от години, пак нямаше да му е казала всичко. Имаше спомени, които й носеха прекалено голяма болка.

— Еви — не го каза настоятелно, но тя усети, че очакваше от нея отговор.

Тъгата отново се настани в очите й. Познаваше я много добре, за дванадесет години всяка вечер си лягаше с нея, спеше и се събуждаше с нея през всичките безбройни сутрини. Тъгата и дълбоката самота, които нито приятелите, нито семейството й успяха да изгонят, бяха нейните постоянни спътници през цялото това време. Но Робърт изискваше отговор. Мъж, който можеше толкова нежно да я прегръща, докато тя горчиво плаче, имаше право поне да разбере причината за сълзите й.

— Осъзнах, че Мат си е отишъл завинаги — най-накрая каза тя, с тих, треперещ глас.

Сгушена в ръцете му можа да усети как цялото му тяло се стегна, но думите му прозвучаха напълно под контрол.

— Той доста отдавна си е отишъл.

— Така е — само тя знаеше точно колко отдавна започнаха тези дванадесет години. — Но до вчера аз все още бях негова съпруга.

— Не — безизразно отвърна той. — Не беше — Робърт хвана брадичката й я повдигна главата й, така че да го погледне. Вече бе достатъчно светло, за да види студения блясък в очите му. — Никога не си била негова съпруга. И никога не си спала с него. Надявам се, да не започнеш да се преструваш, че не си била девствена, защото не съм глупак.

Еви потрепери.

— Няма.

Робърт бе нахлул в дълго пазената й тайна.

— Омъжила си се за него — безпощадно продължи той. — Какво се случи, че аз съм първият ти мъж?

Очите й потъмняха от тъга.

— Направихме юнска сватба — каза тя и думите й бяха изпълнени с мъка и ирония.

Той не я разбра и повдигна веждите си, като я подкани да продължи.

— Тук е невъзможно да запазиш църквата през юни, ако не го направиш поне година по-рано — обясни тя. — С Мат избрахме датата, още докато бяхме последна година в гимназията. Но нямаш никаква възможност да правиш лични планове за толкова дълго време напред — Еви извърна главата си от него и се обърна към единственото й убежище, езерото. — Беше прекрасна сватба. Времето, украсата, тортата — всичко беше идеално. Мина безпроблемно, но същият ден започна цикъла ми.

Робърт мълчеше, като я чакаше да продължи. Еви преглътна, като си спомни невинното момиче, което е била.

— Толкова бях притеснена, когато трябваше да му кажа, че няма да има първа брачна нощ. И двамата бяхме нещастни.

— А защо не… — започна той, но млъкна, когато осъзна, че те всъщност са били неопитни младежи.

— Точно така — каза Еви, като че бе прочела мислите му. — Не се бяхме любили преди това. Мат, както и аз, нямаше никакъв опит. И двамата искахме да останем девствени до сватбата ни. В първата ни брачна нощ бяхме просто две осемнадесетгодишни деца. Той бе изключително весел човек и нищо не можеше да го натъжи за дълго. На другата сутрин се шегуваше и ме разсмиваше, и двамата решихме, че няма да казваме на децата си за това, когато остареем — гласът и трепеше и едва се чуваше, когато каза: — Същия ден той загина.

Робърт нежно махна кичур коса от лицето й. Значи не бе спала със съпруга си, но му бе останала вярна за повече от десетилетие. Изведнъж сякаш разбра точно какво се бе случило. Шокирана от смъртта на Мат, тя е била двойно по-нещастна от факта, че не е могла да бъде негова и затова се бе скрила от света. След като Мат не бе успял да бъде първият й мъж, значи никой нямаше да бъде. Бе прекарала тези години като Спящата Красавица, само тялото й бе продължило да живее, но чувствата й отдавна бяха замразени.

Робърт усети дълбоко, яростно задоволство. Макар да бе срещнал доста трудности, той бе успял да я спечели. Той бе първият й мъж. Тя бе негова.

Винаги бе презирал безразборните връзки, но и не бе превъзнасял девствеността. Смяташе, че е върхът на лицемерието да изискваш от жената нещо, което ти самият не можеш да й дадеш. В нито една от връзките си, обаче, не бе почувствал собственическата ревност, която сега се промъкна в него, когато разбра, че е първият мъж, който е любил Еви.

Каквато и да бе връзката й с Лендън Мърсър, със сигурност не бе романтична. Докато седеше с Еви в скута си в светлината на зазоряването, Робърт взе бързо решение. Нямаше да прекрати разследването и нямаше да я предупреди по никакъв начин, защото шпионажът трябваше да бъде спрян, преди да е навредил на космическата станция или на националната сигурност. Когато обаче всичко се разплетеше, той щеше да използва цялото си влияние, за да свали обвиненията от Еви. Нямаше да избяга от наказание, но то щеше да е само негово. Простата истина бе, че не можеше да понесе мисълта Еви да иде в затвора. Макар да бе удивен от самия себе си, така стояха нещата.

Не можеше да разбере как се бе замесила в подобна низост. Умееше добре да преценява хората и можеше да се закълне, че честността бе едно от основните й качества. Следователно, трябваше да има много основателна причина, но просто не му хрумваше каква може да е. Възможно бе изобщо да няма представа какво става. Това обяснение звучеше най-разумно и засили решимостта му да я защити. Както веднъж й бе казал, той се грижеше за собствеността си, а след тази нощ тя бе станала негова по най-първичния начин.

Беше безумно щастлив, че преди толкова години естественият ритъм бе попречил на сватбената й нощ. Горкият Мат. Ревността, която досега изпитваше към момчето, бе заменена от съчувствие. Мат Шоу бе умрял без дори да се наслади на прекрасната си съпруга.

Робърт си спомни момента, в който бе свалил и последната й дреха и тя остана чисто гола. За негова изненада, въображението му се оказа бедно. Бе виждал гърдите й преди, но всеки път се удивляваше на съвършената им закръглена форма, на възбуждащите й розови зърна. Тялото й се извиваше към тънката талия и отново се разширяваше в женствения ханш. Кожата й, сребриста на лунната светлина, бе блестяла като алабастър. Вместо слабите манекенки, които винаги бе предпочитал, тялото й бе неустоимо изкусително и той губеше търпение, всеки път щом я видеше.

Един истински джентълмен би проявил много повече внимание от него, но Робърт винаги тайно бе подозирал, въпреки това, което познатите му смятаха, че той определено не е джентълмен. Умееше да се контролира, бе интелигентен и в никой случай не бе жесток, но това не бе същото като кавалерството. Когато ставаше дума за Еви целият му контрол отиваше по дяволите. Усмихна се, когато си спомни дивата страст, която го обзе, първичния инстинкт да я направи негова, който бе замъглил всякакви останки от разум. Не само, че я бе наранил, но не бе използвал презерватив. Той, който никога не пренебрегваше нещо толкова важно, дори не бе помислил за предпазване.

Еви можеше да е бременна. Мисълта се промъкна в съзнанието му, точно когато златистата светлина се плъзна по върховете на планините. За негова изненада, нито се изплаши, нито се притесни заради глупостта си. По-скоро се почувства доволен и заинтригуван.

Пъхна ръката си под завивката и я постави на корема й.

— Може да станем родители. Не използвах презерватив.

— Не се притеснявай — тя го погледна спокойно. Сълзите и тъгата сега бяха под контрол. — Ходих при лекаря си в Хънтсвил и той ми изписа противозачатъчни таблетки.

Вместо да изпита облекчение при тези думи, той се почувства странно разочарован. Разумът все пак надделя.

— Кога?

— Малко след като те срещнах.

Робърт почти изсумтя, като си представи колко работа бе отворил на своите хора, за да разберат за какво е ходила в Хънтсвил. Щеше да им каже да прекратят разследването на този въпрос, но за нищо на света нямаше да им разясни какво е правила там.

Той повдигна вежди в иронично изражение.

— Много ясно си спомням, когато ми каза, че не възнамеряваш да спиш с мен.

— Така си и беше. Но не можех да не взема мерки за нещо толкова важно, пък и видях, че си твърдо решен, а не бях убедена в собствената си воля.

— Проблемът ти не бе във волята — каза той. — Просто ме желаеше много силно.

— Зная — призна си тя.

Утрото вече бе настъпило и златната светлина се разливаше над водата. Ревът на моторите наруши тихата сутрин и съвсем скоро реката щеше да се напълни с рибари. Макар че Еви щеше да прикрие голотата му, Робърт реши, че все пак не бива да стряска местните. Пък и тя бе оттук и можеха да я разпознаят. Той се изправи, като сигурно я държеше в ръцете си и я внесе вътре.

Никога не се бе чувствал толкова добре както тази сутрин. Еви може би изобщо не знаеше какво върши Мърсър и бе само косвено замесена в шпионажа; безпроблемно можеше да я защити. Когато я занесе до леглото, изведнъж осъзна какво се криеше зад сълзите й. Съмняваше се, че Еви някога щеше да престане да мисли за Мат, но това вече не бе проблем, защото неговият призрак си бе отишъл и чувствата й се бяха съживили. Бе признала, че го обича и той инстинктивно знаеше, че не го бе казала, само да оправдае нощта. Ако не го обичаше, никога нямаше да успее да я съблазни.

Някои от жените, с които бе излизал също му бяха казвали, че го обичат — повечето от тях, всъщност. Признанията им, обаче, винаги предизвикваха съжаление към уязвимостта им. Макар че бе харесвал всички тях, нито една не бе успяла да проникне зад черупката му; съмняваше се, че изобщо някоя от тях бе забелязала съществуването й.

Признанието на Еви, обаче, го изпълни с толкова силно задоволство, че кръвта му бе започнала да кипи във вените. Не бе очаквала отговор от него. Сега, като се замисли, тя очакваше от него много по-малко от всеки друг. Бе странно усещане за човек, който бе свикнал хората да идват при него с проблемите си и да очакват той да вземе решения, касаещи хиляди служители и милиони долари. Еви не очакваше нищо. И в същото време даваше толкова много от себе си.

Занесе я в банята, изправи я на крака и махна завивката от тялото й. Гледката на златистата й кожа отново го възбуди и той прокара ръцете си по прелестните й гърди, като се спря на зърната й. Видя уплашения поглед в очите й и се усмихна.

— Не се плаши — каза той, като се наведе и я целуна по челото. — Ще се въздържа и ще ти дам време да се оправиш. Вземи си душ, а през това време аз ще направя кафе.

— Добра идея — искрено каза тя.

Той се усмихна, след като я остави в банята. Чувството му на задоволство се засили. Тя бе негова.