Линда Хауърд
Да спиш с врага (5)

Глава пета

Всеки момент щеше да се разплаче. За да я успокои, той се отдръпна и отпусна ръцете до тялото си. В очите му проблесна ирония.

— Ти си много красива жена и няма нищо чудно, че ме привличаш по този начин. Мисля, че стана ясно какво искам от теб.

Тя не отговори на очевидното заяждане. Тъжните й очи се загледаха в лицето му, като се опитваше да разгадае какво се криеше под тези заучени фрази. Иронията му бе просто щит, зад който се опитваше да скрие истинската си същност, да скрие мъжа, който я целуваше с всепоглъщаща страст. Сякаш бе изтъкан от хиляди пластове и мотивите му бяха неразбираеми.

Да, тя го привличаше, както и той нея. Би било глупаво да отрича собственото си желание, а Еви не бе глупачка. Но постоянно имаше чувството, че този мъж я изучава, че по много деликатен начин се опитва да я контролира. От самото начало бе усетила решимостта му да нахлуе в живота й и спокойно, но настойчиво го правеше. Не знаеше какви са мотивите му, но далеч не бяха чисто физическо привличане.

— Не се захващам със случайни — каза тя. По-скоро в очите, отколкото на устните му прочете усмивка.

— В това, което ще се случи между нас няма да има нищо случайно — замълча за секунда. — Обвързана ли с някого?

Тя поклати глава.

— Не.

Не се учуди, че не си призна за Мърсър.

— Значи няма никакъв проблем, нали? Не можеш да отречеш, че те привличам.

Тя повдигна брадичката си.

— Тези кадифени ръкавици трябва да прикрият железни ръце, така ли? — безизразно каза. — Не, не отричам, че ме привличаш.

Думите й го стреснаха, реакция, която никога не издаваше.

— Никога не се спирам, когато пожелая нещо… или някого.

Тя рязко се обърна, сякаш размяната на остроумности й бе омръзнала.

— Изразих се неправилно. Нямам любовни връзки — каза тя.

— Много умно, но твърде ограничаващо.

Приближи се до нея и този път тя не се отдръпна. Нежно обгърна лицето й с ръце, пръстите му се наслаждаваха на кадифената й кожа. Колко беше красива, не типичната хубавица, а с онази съблазнителна женственост, която го накара да се замисли колко подходящо е името й. Ева трябва да е притежавала същата подчиняваща чувственост. Нищо чудно, че Адам се бе оставил да го омагьоса, нещо, което гой нямаше да допусне, въпреки че възнамеряваше изцяло да й се наслади. Усети уханието на тялото й.

— Няма да те насилвам — промълви той. — Но рано или късно ще бъдеш моя.

— И как, ако няма да използваш сила, смяташ, че това ще се случи?

Той повдигна вежди.

— Наистина ли вярваш, че ще се издам?

— Да.

— Интересно разсъждаваш — погали устните й. — Засега най-добре да се връщаме в пристанището. Имаш работа, а и аз трябва да оправя лодката си.

Той отпусна ръцете си и Еви се отдръпна с облекчение, сякаш напускаше бойно поле. Лицето й гореше от ласките му; спомни си удоволствието, което й достави целувката му. Очевидната самоувереност явно се дължеше на богат опит с жените, което, незнайно защо, я подразни.

И двамата мълчаха на път за пристанището. Тя се изненада като откри колко късно е станало и слънцето вече залязваше. Все още бе топло, но небето се бе затъмнило, което предвещаваше дългоочаквания дъжд.

Моторницата на Робърт бе закачена за джипа му. Добре че, не препречваше пътя, иначе Крег щеше да има големи главоболия. Тя забързано влезе в офиса и той я погледна над спортното списание, което четеше.

— Всичко наред ли е? — попита Крег, като се изправи. — Децата казаха, че Джейсън едва не се удавил.

— Има сътресение, но утре ще си е у дома — отговори тя. — Много съм ти благодарна, че дойде и извинявай, че ти провалих плановете.

— Няма нищо — весело отвърна той. Беше на седемнадесет години, високо, стройно, чернокосо момче, последна година в гимназията. Работеше при нея от близо две години и бе толкова сигурна в него, че без никакво притеснение го оставяше в офиса. — А на кого е новата моторница отвън?

— Моя е — отговори Робърт, като влезе и протегна ръка. — Казвам се Робърт Кенън.

Крег силно стисна пръстите му.

— Крег Фостър. Приятно ми е да се запознаем, господин Кенън. Вие трябва да сте мъжът, който е спасил Еви и Джейсън. Децата казаха, че бил някакъв висок янки.

— Аз съм този янки — развеселено потвърди Робърт.

— Така си и помислих. Искате ли да ви помогна да завържем моторницата за дока?

— Аз ще се погрижа — каза Еви. — И без това ти отнех прекалено много време.

— За което и ми плащаш — усмихнато отвърна Крег. — Така и така съм тук, а и в къщи не ме чакат преди вечеря.

Двамата с Робърт излязоха, като приятелски си говореха.

Изглежда децата лесно го харесват, помисли си Еви, докато ги наблюдаваше през прозореца. Дори и Пеги, която бе толкова срамежлива, се отпусна пред него. Не ги приемаше като равни — той беше възрастният и знаещият, но в същото време не се отнасяше с пренебрежение към тях. Съчетаваше властност и отговорност. И очевидно, бе свикнал да командва.

Заради собствената си безопасност трябваше да го държи настрана, а не бе сигурна, че ще успее. Днес само с една целувка й бе доказал, че не може да му устои. Можеше да се влюби в него и това я плашеше най-много. Излъчваше сила и определено бе мъж, който заслужава да бъде обичан. Щеше да открадне сърцето й, ако не внимаваше и не се пазеше.

Дръпна се от прозореца. Преди дванадесет години любовта й едва не я уби, като я остави сред купчина пепел, от която тя едва бе успяла да изгради един спокоен, защитен свят. Втори път нямаше да успее; нямаше силите да преживее всичко това наново и да излезе като победител.

Бе загубила прекалено много хора, за да се заблуждава, че любовта, или животът траят вечно. Достатъчни й бяха тези, които вече обичаше — семейството й, стария Върджил, няколкото близки приятели, но не допускаше никого да се присламчва към тях. Твърде много мъка бе преживяла и й останаха съвсем малко сили. Днес едва не загуби Джейсън и болката бе непоносима. Ребека знаеше, че ако Еви не бе открила Джейсън, сега щеше да страда и за сина си, и за сестра си. Затова и му бе толкова ядосана.

На Еви й бе ясно, че Робърт е твърдо решен да нахлуе в живота й. Бе й казал, че ще остане до края на лятото; един летен флирт би бил идеалното занимание през дългите, мързеливи седмици. Ако се влюбеше в него, това би го поласкало още повече. Но накрая на лятото щеше да се върне към истинския си живот, а Еви щеше да остане с още една рана в сърцето си, каквито и без това вече имаше достатъчно. Не можеше да си позволи подобни емоции.

Винаги имаше какво да свърши в пристанището, но в момента нищо не й хрумваше. Чувстваше се странно дезориентирана, сякаш светът се бе обърнал с главата надолу. А може би така си и беше.

Обади се в болницата и я свързаха със стаята на Джейсън. Сестра й вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Боли го главата и е много сърдит — развеселено съобщи Ребека. — Трябва да го будя през няколко часа, но иначе е добре и утре ще си ходим. Пол закара Пеги при майка му, но ще остане с мен. Ти как си? Успокои ли се вече?

— Не съвсем — искрено й отвърна Еви, макар че инцидентът с Джейсън не бе единствената причина за неспокойството й. — Но се оправям.

— Предполагам си се прибрала?

— Много добре знаеш, че не съм.

— Трябваше да си останеш вкъщи и да си починеш — скара й се Ребека. — Надявах се господин Кенън да се погрижи за това. Изглежда е свикнал да издава заповеди.

— Направо е шампион в това — съгласи се Еви. — Ще мина да те видя, като приключа тук. Искаш ли да ти донеса нещо — възглавница, книга, хамбургер?

— Не, нямам нужда от нищо и по-добре изобщо не идвай. Джейсън е добре. Успокой се и си иди в къщи.

— Аз също съм добре — спокойно отвърна Еви. — И искам да ви видя, само за няколко минути — тя изпищя, когато някой рязко измъкна слушалката от ръката й. Обърна, се и видя Робърт, който вече говореше:

— Госпожо Уд, Робърт Кенън е на телефона. Лично ще се погрижа да се прибере. Да, все още е доста разстроена.

— Не съм — каза Еви, докато го гледаше втренчено.

Той се пресегна и нежно я погали, но тя рязко се отдръпна от ръката му.

— Не се притеснявайте — продължи той, като не откъсваше очи от Еви. — Всъщност, като си помисля, най-добре да я заведа на вечеря преди това. Да, точно така. Дочуване.

Когато той затвори телефона Еви хладно каза:

— Не понасям да се държат с мен като с безпомощен идиот.

— Никой не си е и помислял подобно нещо.

Тя обаче не се отказа.

— Ако си мислиш, че се чувствам по-сигурна и защитена, като взимаш решения вместо мен, жестоко се лъжеш. Чувствам се обидена.

Робърт повдигна вежди в опит да скрие истинската си реакция. В действителност точно това целеше и се изненада, че така бързо го разкри. Оказа се, че е далеч по-проницателна.

— Това, което мисля, е, че просто се опитваш да скриеш от сестра си колко си изплашена — внимателно започна той. — Все още си разстроена. Ако отидеш в болницата ще трябва да се преструваш пред тях, че си добре и това ще ти се отрази още по-зле.

— Това, което пък аз мисля, е, че съм в много по-голяма опасност с теб, отколкото бях във водата — отговори тя, ръцете й бяха на кръста. Красивите й очи бяха студени и безизразни.

Робърт отново се учуди от прозорливостта й. И все пак, щеше да я омилостиви. Гласът му бе закачлив, когато й каза:

— Дори и ако ти предложа примирие за тази вечер? Няма да има целувки и няма да си държим ръцете. Само една вечеря, след което примерно ще те закарам у вас и ще си пожелаем лека нощ.

— Не, благодаря. Няма да вечерям с теб, пък и сама мога да се прибера.

Той се вгледа в лицето й.

— В такъв случай предложението за примирие се оттегля.

Гласът му бе толкова спокоен, че й трябваха няколко секунди, докато схване думите му. Поколеба се за момент, но той вече я държеше в ръцете си и тя отново се почувства завладяна от силата му. Тялото му бе стегнато, държеше я внимателно, но настойчиво. Мускусният аромат на топлата му кожа я накара да потръпне. Стори й се, че всеки момент ще я целуне и за да го избегне се сгуши в прегръдката му. Не й стана приятно, когато той се засмя на постъпката й.

— Колко страхливо — промълви той, гласът му бе развеселен. — Нямам нищо против просто да те прегръщам. И това си има своя чар.

Наистина съм страхливка, помисли си Еви. Плашеше я, не физически, а емоционално. Бе избрала грешен подход с него — очевидно не бе свикнал да бъде отхвърлян от жените и всеки път, когато тя го правеше това го амбицираше още повече. Ако се бе поддала още първия път, ако се бе съгласила, вече щеше да му е омръзнала и да я е оставил на мира. Сега, обаче, бе твърде късно.

Погали я по гърба, като нежно я приближи към себе си. Толкова лесно бе да го остави той да се погрижи за всичките й проблеми, за умората и напрежението, с които досега се бе справяла сама. Възпря се да не го прегърне и да се отпусне в силното му тяло, но и така чуваше ударите на сърцето му. Бе толкова мъжествен и излъчваше сила, която веднага привлича жените. С нищо не беше по-различна от безбройните, безименни „други“.

— Робърт — простена тя. — Недей.

Страхлива и ненужна молба.

Той обгърна раменете й и започна да масажира скованото й тяло.

— Еви — промълви. — От какво се боиш? — и продължи, без да дочака отговора. — Всъщност това истинското ти име ли е? Би трябвало да се казваш Ева.

Затвори очи, докато силата и топлината му омагьосваха не само тялото й, но и волята й. Би било толкова лесно просто да му се отдаде. Бе дяволски изкусителен.

— Съкратено на Еванджелин.

Той възкликна одобрително. Наистина не знаеше цялото й име. Никъде в докладите не се споменаваше друго, освен Еви.

— Еванджелин. Женствено, възвишено, чувствено… и тъжно.

Еви не отвърна на думите му, но последната я стъписа. Да, наистина беше тъжна. И то толкова много, че през последните години виждаше само мрак, не можеше да каже дали изобщо слънцето грее, защото в сърцето й бе пустош. А сега можеше да усети светлината. Благодарение на желанието си за живот бе успяла да се измъкне от тъмнината, но сенките от миналото винаги бяха на една крачка зад нея. Бяха неин постоянен спътник.

Щом имаше светлина, значи трябваше да има и тъмнина; щастието винаги се допълваше от болка, любовта от самота. И никой не правеше изключение.

Чувстваше се толкова добре в ръцете му, че мисълта да се отдръпне вече не съществуваше. Бе много изморена и изплашена, а топлото му, силно тяло като че й вливаше сили. След няколко минути той прошепна:

— Да не заспиш?

— Нищо чудно — отвърна тя, все още не отваряше очи. Въпреки заплахата, намираше изключителна утеха в прегръдката.

— Вече е почти шест и половина. Мисля, че при тези обстоятелства клиентите няма да се сърдят, ако затвориш пристанището малко по-рано.

— Час и половина не е „малко“ по-рано. Ще остана до осем, както винаги.

— Тогава ще остана с теб — незнайно защо се подразни от решението й. Самият той не позволяваше нищо да попречи на работата му, с изключение на Маделин и семейството му, но не искаше да оставя Еви в пристанището.

— Не е необходимо.

— Аз пък смятам, че е — сериозно отговори той.

— Въпреки това няма да изляза на вечеря с теб.

— Много откровено! Тогава ще донеса да хапнем нещо тук. Искаш ли нещо специално?

Тя поклати глава.

— Не съм гладна. Мислех да си направя един сандвич като се прибера.

— Остави на мен.

— Май обичаш да поемаш отговорност. Изглежда, че това е естественото ти поведение.

— Така е, решителен съм.

— Не забравяш ли „деспотичен“?

— Мога да разчитам, че ти ще ми го припомниш.

Усети развеселеност в гласа му. По дяволите, защо и когато спореха бе толкова привлекателен и нежен? Никога не си бе позволявала да разчита на друг; само Ребека се опитваше да се грижи за нея, но Робърт просто не търпеше никакви възражения.

— Разбирам, че те карам да прибързваш — промълви той в косата й. — Все пак днес се срещаме едва за втори път. Няма да те пришпорвам, ще ти оставя достатъчно време да ме опознаеш и да ме приемеш. Става ли?

Тя поклати глава в знак на съгласие. Не искаше изобщо да има нещо общо с него, но точно в момента нямаше смисъл да го споменава. Бе разклатил устоите й из основи и тя все още се чувстваше несигурно. Да, имаше нужда от време и то не малко.

Робърт обгърна лицето й с ръце и повдигна главата й. Зелените му очи блестяха от желание.

— Но няма да си отида — предупреди я той.

 

 

Тази нощ Еви спа непробудно, изтощена от всички емоции през деня. Рано сутринта се събуди от шума на една моторница, но не стана веднага, както обикновено, а продължи да се излежава в леглото, загледана в перления изгрев на небето.

Дванадесет години се бе крила в грижливо построената й крепост, но Робърт вече тропаше на вратата. Всъщност я бе преодолял, ако трябваше да бъде честна. Бе нахлул изведнъж, макар че имаше още защити, с които да се пребори. Откакто Мат загина тя дори не бе забелязала нито един мъж, но Робърт я насили да го види. Привличаше я и физически, и емоционално; само благодарение на неимоверни усилия успяваше да овладее чувствата си. Не искаше да се влюбва в него, но знаеше, че точно така ще стане, ако продължи да го вижда.

Точно това я очакваше. Бе я предупредил — или по-скоро обещал, — че няма да я остави на мира, а той не се отказваше лесно от целите си.

Щеше да я целува, да я държи в ръцете си, да я обгръща с нежност. Знаеше, че в края на краищата, цялата й предпазливост щеше да отстъпи пред чисто физическото желание, че нямаше да може да го спре — или по-скоро да спре себе си?

Затвори очи и отново си припомни как я целуваше. Още усещаше ръцете му на гърдите си. За пръв път, откакто Мат го нямаше, пожелаваше друг мъж. Представяше си силното, стегнато тяло на Робърт до нейното, нежните му ръце, които милват голата й кожа. Образът му бе толкова настойчив, че тялото й потръпна от желание. Наистина го искаше, точно толкова, колкото и се страхуваше от болката, която щеше да й причини.