Линда Хауърд
Да спиш с врага (10)

Глава десета

Никоя жена не би могла и да мечтае за по-прекрасна вечер, осъзна Еви по средата на срещата. Наред с вродената му изтънченост, имаше известна старомодност в любезния и покровителствен начин, по който се отнасяше към нея. Всичко бе нагласено, за да й достави удоволствие, да се чувства добре. Тя самата бе достатъчно старомодна и достатъчно южнячка, за да ги приеме като нещо най-нормално. Робърт Кенън я ухажваше, така че съвсем разбираемо трябваше да се погрижи тя да се чувства добре.

Цялото му внимание бе насочено към нея. Не поглеждаше останалите жени, макар тя да забеляза, че те го гледат. Държеше стола й всеки път, щом ставаше или сядаше, доливаше вино в чашата й и помоли келнерът да намали климатика, когато видя, че й е студено. Разбира се, молбата му бе веднага изпълнена. Когато вървяха, ръката му бе поставена на гърба й, закрилнически и собственически.

За съвсем кратко време успя да я накара да се успокои. Съвсем нормално бе да се чувства нервна — все пак не бе излизала на среща от дванадесет години и имаше голяма разлика между това да си на осемнадесет и да си на тридесет. Тогава срещата означаваше да хапнете по един хамбургер, да отидете на кино или да се съберете с приятели на пързалката. Изобщо не бе сигурна, че знае какво се прави на среща с мъж, който бе свикнал с най-космополитни развлечения.

Докато наблюдаваше тъмното му, слабо лице Еви осъзна колко изтънчен в действителност бе Робърт. Бе я довел в много хубав ресторант в Хънтсвил, но й бе напълно ясно, че не можеше да се сравнява с местата, в които бе ходил в Ню Йорк или Париж, или Ню Орлианс. Нито с една дума той не намекна, че е свикнал към по-изискани обстановки. Други, които бяха пътували толкова, но бяха по-неделикатни, и със сигурност по-неучтиви, щяха да опитат да я впечатлят като й обяснят какво означава наистина добър ресторант. Не и Робърт. Съмняваше се, че изобщо подобна мисъл бе минала през главата му, тъй като притежаваше вродената аристократичност да се чувства добре навсякъде. Той не преценяваше и не сравняваше; просто се наслаждаваше. Чувстваше се точно толкова добре да яде пържолата си с ръцете, както и ако се хранеше със златни прибори и ленени салфетки.

Мили Боже, не само, че се оправяше прекрасно с бебета, но се чувстваше напълно на мястото си в нейния свят. Още едно нещо, заради което да го обича.

Той размаха пръстите си пред лицето й.

— Хей, от пет минути ме гледаш и ми се усмихваш — развеселено каза. — По принцип бих се поласкал, но някак сега се притесних.

Тя повдигна вилицата към устата си.

— Би трябвало да си поласкан. Мислех си колко удобно се чувстваш сред нас, въпреки разликите.

Той повдигна рамене и каза нежно:

— Разликите всъщност са само към по-добро, макар че, да си призная, не бях подготвен за жегата. Тридесет градуса в Ню Йорк са доста различни от тридесет градуса тук.

Тя повдигна вежди.

— Тридесет градуса изобщо не е топло.

Той се изхили и отново се изуми над умението й да го развеселява. Не бе нещо престорено, просто начинът, по който изглеждаше и думите, които използваше.

— Разликата е в нашата нагласа. Макар и в Ню Йорк да става по-топло, за един нюйоркчанин тридесет градуса е горещо, а за теб — не.

— Не е точно така. И за нас е топло, но като го сравним с четиридесет градуса, ни се струва добре.

— Както ти казах, въпрос на нагласа — каза той, като отпи от виното си. — Харесва ми Ню Йорк. Но и тук ми харесва. В Ню Йорк кипи оживление и живот, с балетите, операта и музеите. Тук въздухът е много по-чист, няма ги навалиците от хора, няма задръствания. Изглежда, че тук никой за никъде не бърза. И дори се усмихвате на непознати.

Замълчаха за минута и тя се поколеба дали да му зададе следващия си въпрос, защото можеше да се затвори в себе си, както бе направил следобед.

— Бил ли си женен?

Той отново отпи от виното си, очите му блестяха, когато я погледна над ръба на чашата.

— Не — спокойно й отговори. — Бях сгоден, когато бях в колежа, но и двамата навреме осъзнахме, че да се оженим — особено един за друг, би било особено глупава постъпка.

— На колко си години?

— Тридесет и шест. За да задоволя любопитството ти ще ти кажа, че проявявам сексуален интерес само към жени, никога не съм използвал наркотици и не страдам от никакви заразни болести. Родителите ми са мъртви, но имам сестра, Маделин, която живее в Монтана със съпруга и двете си деца. Имам и няколко далечни роднини, но не поддържам връзка с тях.

Тя го гледаше спокойно. Говореше без никакво притеснение, което означаваше, че за него тези подробности от живота му изобщо не бяха разкриващи. Бяха просто факти. Слушаше го внимателно, защото точно тези подробности образуваха скелета на живота му.

— Ние с Беки имаме роднини разпръснати из целия щат — каза тя. — Един от вуйчовците ми има голяма ферма в Монтгомъри и всеки юни там се събира родата. Не сме близки, но се разбираме и поддържаме връзка помежду си. Ако не се събираме, Пеги и Джейсън изобщо нямаше да познават роднините си по майчина линия.

— Родителите ти починали ли са? — попита той, макар да знаеше, че са от допълнителния доклад, който бе получил.

— Да — златистият оттенък в очите й помръкна. — Беки е единствената ми близка роднина. Когато мама почина живях при нея и Пол, докато се омъжих за Мат — гласът й потрепери накрая на изречението.

— А след това?

— След това живях с родителите на Мат — думите й прозвучаха глухо. — Където живея и сега. Къщата беше тяхна, също и пристанището. Мат бе единственото им дете и когато почина, те оставиха всичко на мен.

Робърт отново усети ревност. Тя живееше в къщата, в която Мат бе израснал. Съвсем естествено бе всяка вещ да й напомня за него.

— Не си ли мислила да се преместиш? Да си купиш по-нова къща?

Тя поклати глава.

— Домът е много важен за мен. Загубих го, когато мама почина и макар Беки и Пол да ме приеха много топло, през цялото време съзнавах, че това не е мой дом. С Мат бяхме решили първоначално да живеем в каравана, но когато той почина… Както и да е, родителите му ме поканиха да живея при тях; нуждаеха се от мен, точно колкото и аз се нуждаех от тях. Може би затова и се чувствах съвсем у дома си при тях. И къщата наистина стана мой дом.

Погледна я замислено. Никога не бе изпитвал такава привързаност към някое място, не бе чувствал корените си някъде. Бе израснал в имението им в Кънектикът, но то бе просто мястото, където живееше и нищо повече. Сегашният му апартамент изпълняваше същата практична функция. Еви не би го харесала, макар че бе просторен и безупречно обзаведен. Той се чувстваше съвсем удобно в него, пък и много по-сигурно.

В ресторанта свиреше оркестър, който бе наистина добър. За да е в тон с обстановката свиреха само стари песни. Робърт протегна ръката си към Еви.

— Искаш ли да танцуваме?

Тя се усмихна, докато поставяше ръката си в неговата, но след това на лицето й се изписа несигурност.

— От доста време не съм го правила — честно призна тя. — Не зная дали ще мога.

— Довери ми се — успокоително й каза той. — Няма да те разочаровам. Танцуването е като карането на колело — никога не се забравя.

Тя се изправи в ръцете му. В началото бе притеснена, но след първите няколко стъпки се отпусна и се отдаде на удоволствието от музиката и движенията. Робърт бе перфектен танцьор, но тя и не бе очаквала друго. Държеше я близо до себе си, за да се чувства сигурно, но не прекалено близо, за да не я притесни. Част от изтънчените му маниери, помисли си тя.

Докато музиката свиреше, тя осъзна, че той изобщо нямаше нужда да настоява за близост. Танцуването бе съблазняване само по себе си — нежността, с която държеше ръката й и грижовността, с която бе обгърнал кръста й. Усещаше дъха му в косата си, чистия аромат на тялото му. Бе толкова близо, че можеше да види гладката кожа на лицето. От време на време гърдите й се докосваха в ръката му и бедрата им се движеха в поразителен синхрон. Танцът им наподобяваше любене и тя не можеше да остане безразлична към това.

Тръгнаха си в полунощ. По пътя към Гънтърсвил тя седеше мълчаливо в колата, докато той караше. Не говореха, докато стигнаха до пътеката пред дома й, където той изключи мотора и изведнъж тъмнината и тишината ги обгърнаха. Когато очите им привикнаха, можеха да видят тихата, блестяща вода на реката.

— Утре вечер? — попита той, като се обърна към нея и подпря едната си ръка на волана.

Тя поклати глава.

— Не мога, не съм се уговорила с Крег, така че ще отворя пристанището сутринта. Пък и нали се разбрахме, че няма да бързаме.

Той въздъхна.

— Добре тогава, ще се примиря. Какво ще кажеш да си редуваш смените с Крег веднъж в седмицата? Приемливо ли ти звучи? Все пак, той работи за теб, а не обратното.

— Винаги ми е помагал и е правил много услуги. Не мога да се възползвам от него — гласът й бе хладен, с което му показа, че я е засегнал.

Той излезе и заобиколи джипа, за да отвори вратата й. Докато й помагаше да слезе попита с лека ирония в гласа.

— Все пак ще се опиташ ли да намериш малко време и за мен?

— Ще поговоря с Крег — безучастно отвърна тя.

— Моля те.

Тя извади ключа си от чантата и Робърт бързо го взе от ръката й, отключи вратата и светна лампата.

— Благодаря ти — каза тя.

Той сложи ръката си на рамото й, като я спря, когато тя се опита да мине покрай него.

— Лека нощ, мила — промълви той и я целуна.

Целувката му бе бавна и топла. Не я докосваше, с изключение на ръката му върху нейната и устните, слети с нейните. Тя въздъхна и се отдаде на удоволствието.

Когато повдигна главата си, цялото й тяло гореше и дишаше учестено. За нейно успокоение и неговото дишане бе по-тежко.

— Ще се видим утре — каза й той. Целуна я още веднъж и се върна в джипа си.

Еви затвори вратата, заключи я и се облегна на нея, докато звукът от мотора вече не се чуваше. Имаше чувството, че нещо е стегнало гърдите й и чуваше ударите на сърцето си. Едновременно се чувстваше щастлива и й се плачеше.

Вместо това събу обувките си и отиде в кухнята. Когато влезе кракът й попадна в нещо мокро и студено и тя подскочи от уплаха. Бързо светна лампата и видя локвата пред хладилника. Още по-красноречиво бе, че от него не се чуваше никакъв звук. Отвори го, но и лампичката не светна.

— О, не сега! — простена тя.

Точно сега ли трябваше да се развали? Просто не можеше да си позволи да го поправи. Сигурно можеше да си купи нов на изплащане, но изобщо не искаше да прибавя нови сметки към досегашните. Наистина хладилникът бе стар, но не можа ли изкара още поне една година? Дотогава щеше да е изплатила по-голямата част от дълга си и щеше да има възможност да си вземе нов. Поне още шест месеца да беше издържал.

Така или иначе нищо не можеше да направи в един през нощта. И без това бе капнала от умора, така че просто събра водата от пода и постави кърпи, за да попиват, ако продължеше да тече.

Легна си, но не можа да заспи. Изглежда, че работата в закусвалнята, за която бе мислила следобед вече не бе възможност, а необходимост. Срещата с Робърт, за която толкова се притесняваше, се оказа най-приятната част от деня.

 

 

В седем сутринта говореше по телефона с Беки. Докато Беки се захвана да звъни на познати, Еви започна да преглежда всички обяви във вестника за хладилници втора употреба. Дори в този ранен час не всички вдигаха телефона.

Откри един, който изглежда бе добър, но го бяха продали веднага щом излязла обявата.

Към девет двете с Беки вече се бяха спрели на хладилник. Не че безпроблемно можеше да извади сто долара, но поне бе доста по-евтино от цената на нов. Беки дойде да я закара, за да го видят.

— На десет години е, така че спокойно може да изкара още пет или седем — дружелюбно каза жената, като ги въведе в кухнята си. — Не се е развалял, но си строим нова къща и искам по-голям хладилник за нея. Миналата седмица открих точно какъвто търся на разпродажба, така че изобщо не се колебах. Веднага щом продам този ще ми докарат новия.

— Вече е продаден — каза й Еви.

— Как ще го пренесеш до къщата си? — практично я попита Беки. — Пикапът ти е на ремонт, така че няма с какво да го закараш.

След като постави проблема, тя се залови да го разреши, като се обади на всичките си познати, които имаха пикап или камион.

Еви също имаше доста дълъг списък от познати. Все пак, познаваше доста рибари. Половин час по-късно Сони, неин приятел, който работеше втора смяна, вече бе на път.

Тя закъсняваше, когато стигнаха до дома й. Обади се на Крег, за да му обясни защо се е забавила.

— Не бързай — бе приветливият му отговор.

Сони закачи устройството за лед, докато тя и Беки преместиха храната, която бе оцеляла в новия хладилник. Замразените продукти бяха наред, и тъй като не бе оставила вратата отворена, повечето и от другите храни не се бяха развалили. За всеки случай изхвърли яйцата и млякото.

— Искаш ли да откарам някъде стария? — попита Сони.

— Няма нужда и без това закъсняваш за работа. Само го пренеси на верандата и аз ще се погрижа. Много ти благодаря, Сони. Не знам какво щях да правя днес без теб.

— По всяко време — искрено каза той и се зае да пренася хладилника.

След като приключи с това и си тръгна, Беки се усмихна на сестра си.

— Знам, че бързаш за пристанището, така че ще ти звънна довечера. Искам да разбера всички пикантни подробности за срещата с Робърт.

Еви махна един кичур коса от лицето си.

— Беше чудесно — каза тя, като се усмихна, сигурна, че отговорът ще разочарова сестра й. — Изобщо за нищо не се притеснявах цялата вечер. Робърт бе истински джентълмен.

— Жалко — измърмори сестра й.

 

 

По закона на Мърфи, когато Еви пристигна, откри, че предишния следобед Бърт бе засипан с доста поръчки, които трябваше да свърши, преди да се захване с мотора на пикапа й. Хората, които използваха пристанището й все пак бяха част от живота й, така че нямаше право да протестира. Финансово, за нея бе по-добре да има повече поръчки за Бърт. Крег я посрещна на дока, погледна я и й каза:

— Шефе, просто трябва да понамалиш темпото и да се наспиш добре.

— Толкова ли зле изглеждам?

— Не, само от около месец ходиш със сенки под очите.

— Ако още нещо се развали — кисело отвърна тя, — ще го застрелям.

Той постави загорялата си ръка на раменете й.

— Всичко ще се оправи. Усмихни се и не се притеснявай. Ако искаш, иди и се наспи. Довечера имам среща, но мога да остана тук следобед.

Тя му се усмихна, трогната от загрижеността.

— Не, добре съм. Ходи си, а аз ще проверя за някоя сутрешна работа, за да мога да покрия разходите по всички тия ремонти.

— Какви ремонти? — чу дълбокия глас зад себе си.

Двамата с Крег се обърнаха. Една моторница се приближаваше към дока и затова не бяха усетили пристигането на Робърт. За разлика от нея, той изглеждаше добре отпочинал. Изражението му не издаваше нищо, но Еви разбра, че не му бе приятно Крег да я прегръща.

— Хладилникът ми се развали снощи — отговори тя. — Цяла сутрин търсих запазен на втора ръка и след това го пренасяхме до нас.

По някаква причина той замълча за секунда. След това я погледна загрижено и каза:

— Не си спала много, нали?

— Само няколко часа, но смятам довечера да наваксам.

Крег каза:

— Ако си сигурна, че не искаш да остана…

— Сигурна съм. Ще се видим утре.

— Добре — той си тръгна, като си подсвиркваше.

Робърт се обърна да го погледне — високо, добре сложено момче, което обещаваше да се превърне в неустоим мъж.

— Няма никакъв смисъл да ревнуваш от Крег — хладно каза Еви, като мина покрай него и се насочи към магазина, при климатика.

Робърт повдигна вежди. Когато влязоха, той измърмори:

— Не си спомням да съм казвал нещо.

— Не си, но бе очевидно за какво мислиш.

Това определено го изненада. Този път бе прочела мислите му. Изобщо не му харесваше чувството, че е прозрачен.

— Познавам Крег от дете и отношенията ни са чисто приятелски.

— Не забравяй, че някога и аз съм бил тийнейджър — спокойно каза той.

— Изобщо не ми се слушат словоизлияния за бушуващите ти хормони. Ако само можеш да критикуваш, по-добре си върви. Прекалено съм уморена и без това.

— Добре тогава.

Той я прегърна и тя намести главата си на силните му гърди. Погали топлата й коса, която бе вързана на опашка, както обикновено. Предишната вечер я бе събрала в елегантен кок. Един ден, или по-точно нощ, съвсем скоро, щеше да е разпиляна на възглавницата му.

Той я обгърна с ръцете си и започна да я люлее. Топлината и силата му бяха толкова приятни, че Еви затвори очи. Усети, че всеки момент ще заспи и се насили да изправи глава и да се отдръпне.

— Стига толкова или ще заспя в ръцете ти.

Сърцето й започна да бие по-бързо. Не бе честно, че без никакво усилие винаги успяваше да я покори. С тъга си спомни за единствената нощ, която бе прекарала в ръцете на Мат, за сладостта, която толкова скоро бе заменена с болка и съжаление, когато на следващия ден той загина. Нощта с Робърт изобщо нямаше да е такава…

Той видя тъгата в очите й и изруга яростно на ум. Всеки път щом решеше, че отношенията им напредват, се сблъскваше с призрака на Мат Шоу, който стоеше като невидима стена между Еви и който и да е друг мъж. Колкото и невероятно и абсурдно да звучеше, той не се съмняваше, че след смъртта на мъжа си Еви не бе имала никакви връзки. Отношенията й с Лендън Мърсър със сигурност не бяха сексуални.

Връзката й с него, обаче, определено щеше да бъде.

— Има ли някаква конкретна причина за идването ти? — попита тя.

— Исках да те видя. Какво ще кажеш довечера да хапнем нещо набързо?

— Не, искам само да се прибера и да се наспя.

— Добре — той нежно погали лицето й. — Ще се видим утре. Внимавай като се прибираш!

— Не се притеснявай, денят е толкова дълъг, че ще се прибера по светло.

— И все пак се пази.

Той я целуна отново и си тръгна. След като вече бе навън, Робърт се намръщи. Планът от миналата вечер не бе успял, просто защото бе пропуснал едно малко нещо, и това определено не му харесваше. Бе роден в семейство с пари и самият той ги бе увеличил още повече, така че възможността да се купи нещо втора употреба изобщо не му бе минала през ума. Нямаше представа колко е платила за него, но със сигурност бе доста по-малко и от най-евтиния нов. Макар че бе изпитала още по-голяма финансова тежест, все пак не бе толкова голяма, колкото планираше.

Мърсър също усети някои парични затруднения тия дни. Не нещо, за което да се тревожи… все още. Съвсем скоро щеше да се намери в доста кризисна ситуация, със спешна необходимост от пари. Следващия път, щом отидеше на среща, Робърт щеше да е готов. Примката бавно се затягаше.

Планираше всичко да приключи до две, най-много три седмици. Можеше да приключи и доста по-бързо, но просто още искаше да поседи тук. Ако Мърсър се опиташе да осъществи още една нелегална продажба, разбира се, щеше да се наложи да действа, но дотогава смяташе да се отдаде на съблазняването на Еви.

Това, обаче, бе възможно, само ако я накараше да престане да мисли за починалия си съпруг. Гневната му ревност бе утихнала, но не бе изчезнала. Каква ирония бе точно той да ревнува. Никога, до сега, не бе изпитвал това чувство и се отнасяше с презрение към хората, които допускаха някой да стане толкова важен за тях. Но и никога, до сега, не бе пожелавал жена толкова яростно, нито пък се бе сблъсквал с толкова упорит противник. Това също бе нещо ново за него. Ако дамата бе заинтересувана от друг мъж, той просто продължаваше нататък; теорията му бе, че да се бори за жена бе прекалено сложно и ненужно, след като винаги имаше следващи.

И тогава срещна Еванджелин. Името й мина през мислите му, както лекия бриз гали дърветата. Еванджелин. Възвишено име, което винаги свързваше с вечната любов.

Не можеше да приеме, че завинаги ще остане съпруга на Мат Шоу и никога няма да е негова.

По дяволите, и този тийнейджър. Когато видя, че Крег я е прегърнал му се прииска да го удари, затова че бе посмял да я докосва. Крег бе силно момче, но Робърт знаеше възможностите си. Бе способен да убие момчето, без да иска.

Може би защото Мат бе починал толкова млад, Еви бе пленена от тази възраст. Самата мисъл го отблъсна. Мразеше се заради идеите, които му хрумваха. Изобщо нямаше основания да прави такива отвратителни предположения; много добре знаеше, че между Еви и Крег няма нищо. Собствената му ревност бе изфабрикувала всичко.

Трябваше да я има. И то скоро.