Линда Хауърд
Да спиш с врага (6)

Глава шеста

Еви остави двете чинии на масата, едната пред Ребека, а другата пред себе си, след което напълни чашите с кафе.

— Благодаря ти — въздъхна Ребека, като взе вилицата си. Сенките под очите й бяха много дълбоки, последица от безсънната нощ около Джейсън.

Еви седна. Сутринта се бе обадила в болницата, за да разбере как са. Той бе добре, но Ребека беше изтощена. Не само, че е трябвало да стои будна цялата нощ, но явно Джейсън я бе ядосвал с лошия си характер, когато е болен. Беше се оплаквал от всичко, недоволствал, че постоянно го буди, въпреки че и докторът, и Ребека му обясниха колко е важно. Накратко, гневът на майка му май в най-скоро време щеше да се стовари на и без това ранената му глава.

Еви бе отишла до болницата, за да се погрижи за безбройните документи, които трябваше да се разпишат. След това ги придружи до тях, успокои момчето, накара Ребека да си почине и се захвана да приготви закуска. Познаваше кухнята на сестра си много добре и затова без затруднение приготви бъркани яйца с бекон и препечени филии. Джейсън се бе разположил на дивана в хола, с поднос в скута и гледаше телевизия.

Кафето съживи Ребека достатъчно, за да подхване темата.

— Къде вечеря снощи?

— В пристанището — поясни й Еви.

Ребека се облегна на стола си, като я гледаше невярващо.

— Той каза, че ще те заведе на вечеря и след това ще те изпрати до вас.

— Не ми се излизаше.

— Така ли! — възкликна сестра й. — Мислех, че на мъжете вече не им минават тия.

Ако се бях съгласила, помисли си Еви, тази нощ определено нямаше да съм сама в леглото.

— Бях много изморена, така че той донесе сандвичи. Всичко, което направи за мен вчера беше много мило.

— Особено това, че ви извади от водата. Трябва да му се обадя и да му благодаря, че те е спасил. За Джейсън още не съм му благодарна.

Еви се усмихна на думите на сестра си. Семейна черта бе да се говори точно каквото се мисли и дори свитата Пеги не правеше изключение.

— Обаче — продължи Ребека със същия тон, — познавам мъжете достатъчно добре, така че не ми говори врели-некипели колко бил мил. Това е последното нещо, което му минава през ума.

Еви се втренчи в чинията си.

— Зная.

— Ще му дадеш ли поне шанс, или и него няма да забележиш, както всички други досега?

— Кои други? — учуди се Еви.

— Ето, виждаш ли? Те като че ли бяха невидими. Никога не забеляза всичките мъже, които биха искали да излязат с теб.

— Никой никога не ме е канил на среща.

— А защо да те канят, като ти дори не ги забелязваш? Обзалагам се обаче, че Робърт те е поканил!

— Не.

В действителност той просто й каза, че ще излезе с него на вечеря, след което ще прекара нощта с него, но нито веднъж не я покани да излязат.

Ребека я погледна невярващо.

— Лъжеш.

— Не лъжа, но сигурно следващия път, когато дойде на пристанището ще ме покани, ако това ще те успокои.

— Това, което ме интересува, е дали ще излезеш с него — безцеремонно я попита сестра й.

— Не зная — Еви облегна лакти на масата, в ръцете си държеше горещото кафе. — Харесва ми, Беки, но в същото време ме и плаши. Не искам да се захващам с никого, а се боя, че той няма да ме чуе.

— И това лошо ли е? — с известно раздразнение попита сестра й. — Миличка, минаха дванадесет години. Може би е време да срещнеш някого.

— Може би — съгласи се Еви, макар изобщо да не бе убедена в думите си. — Но Робърт Кенън не е най-добрият избор. Излъчва нещо… Не знам, имам чувството, че зад интереса си към мен крие някакви тайни мотиви. И се прави на мил, но в действителност не е джентълмен.

— Това е добре. Един джентълмен би приел думите ти и би се отказал от всякакви опити след поредния отказ. Все пак ми се стори мил и грижовен.

— Собственически — поправи я Еви. — И непоколебим — не, не бе джентълмен. Хладната безцеремонност в зелените му, диамантени очи по-скоро напомняше на хищник, който е открил жертвата си. А страхът се бе наместил в нейните.

Ребека се наведе към сестра си.

— Зная какво ти е — каза й тя и наистина знаеше, защото през всичките години бе неотлъчно до нея. — Не искам да те убеждавам, но човек никога не знае какво ще се случи. Ако Робърт Кенън е мъж, когото можеш да обичаш, би ли си позволила да изпуснеш този шанс?

Еви въздъхна. А можеше ли да си позволи да го приеме? И щеше ли изобщо да има избор?

 

 

За нейно облекчение Робърт не бе в пристанището, когато се върна да смени Крег. Огромни тъмни облаци бяха покрили небето и силния, студен вятър предвещаваше буря, нещо обичайно през лятото. Хората с моторници и рибарите започнаха да излизат от езерото и през следващия един час Еви нямаше и минута почивка. Светкавица разцепи небето, бялата й светлина се очерта на тъмните облаци. Чу се и гръм, като ехото му се разнесе по повърхността на водата и внезапно бурята започна с проливен дъжд.

Хората се бяха спасили, моторниците им бяха на местата си и Еви можеше да се скрие в офиса, откъдето да наблюдава бурята. Не бе успяла да избегне дъжда и сега избърса ръцете си с кърпа. За около десет минути температурите паднаха с поне двадесет градуса; след дългата жега дъждът бе добре дошъл, но въпреки това студът бе доста рязък.

Харесваше енергията и силата на бурята и се настани удобно в люлеещия се стол, за да я наблюдава на фона на красивото езеро и планините. Шумът от дъжда й действаше успокоително. Доспа й се и стана да включи малкия телевизор, който бе донесла за Джейсън и Пеги. На екрана пишеше: „Кадри от бурята“.

— И без това я гледам — каза тя на телевизора и се върна в стола си.

Постепенно бурята поутихна, като премина в силен дъжд, за какъвто фермерите тук отдавна жадуваха. Пристанището бе опустяло, с изключение на техника Бърт Мардис, който поправяше някаква лодка в голямото хале отстрани. Можеше да го види през отворената врата. Не очакваше да дойдат повече хора, докато времето не се проясни, което явно нямаше да е скоро. На всеки кръгъл час синоптикът прекъсваше програмата и показваше по картата пътя на бурята през щата, както и районите с валежи, които започваха още от Мисисипи. Дъждът се очакваше през нощта, но очевидно бе избързал.

Явно й предстоеше дълъг, мързелив следобед. Винаги държеше книга за такива случаи и сега я извади, но от толкова дълго не бе чела, че трябваше да започне от началото, за да си припомни историята. Всъщност я започваше за трети път; сигурно трябваше да я вземе вкъщи, ако иска някога да я прочете.

Все още бе сънлива и четеното определено щеше да я приспи. Върна я на мястото й и се огледа да свърши нещо по офиса. Крег, обаче, я бе изпреварил — подът бе изчистен и стоките, които продаваха, бяха грижливо подредени по рафтовете.

Прозя се и обърна на музикален канал. Това би трябвало да я разсъни.

Когато Робърт влезе след половин час тя още седеше пред телевизора и гледаше с досада. Обърна се към него и развеселено попита:

— Не мога да разбера защо тези окаяни музиканти трябва да се показват пред хората?

Той тихо се засмя. Никога не се смееше гласно, обикновено смехът се появяваше в очите му, но вече за втори път Еви бе успяла да го провокира. Никой не би я заподозрял в шпионаж, изведнъж си помисли той, може би заради неустоимия й чар. Почти невъзможно бе някой, който я познава да повярва на нещо подобно. Дори и той, който толкова добре знаеше истината, не можеше да си наложи да не я желае с такава сила, която едновременно го ядосваше и притесняваше, защото бе изцяло извън контрола му.

Прекъсна разсъжденията си, докато отиваше до нея. Трябваше да престане да мисли за това, тъй като гневът отново щеше да го завладее, а Еви бе толкова проницателна, че веднага би го разкрила. Когато обви ръцете си около нея всичко това му се стори ужасно лесно.

Тя премигна, смаяна. Постави ръцете си на гърдите му, в опит да се защити.

— Нали каза, че няма да ме пришпорваш и ще ми дадеш време — обвини го тя.

— Това и правя — отговори той. Хвана лявата й ръка и я повдигна към себе си, чувствените му устни докоснаха китката. Сърцето й заби по-силно. Кожата й ухаеше толкова примамливо, с аромат, който го възбуждаше много повече от изтънчените и скъпи парфюми. С върха на езика си докосна сините вени под нежната кожа и усети ударите на сърцето й.

Еви потръпна от ласките му и коленете й омекнаха. Той също забеляза издайническото трепване и я притисна по-близо до себе си, като леко захапа палеца й. Тя простена, никога не бе подозирала колко възбуждащо може да бъде подобно нещо.

— Ще излезеш ли на вечеря с мен? — промълви той, все още бе заровил устни в дланта й, като продължаваше да я целува. Ръката й трепереше.

— Не мога — автоматично отговори тя, преди да може да се спре — последица от многобройните откази през годините. А всъщност искаше да приеме, с желанието, с което пеперудата се хвърля към огъня.

— Имаш уговорена среща?

— Не, просто е… Много ми е трудно — бе далеч по-трудно, отколкото можеше да си представи. Тя рязко си пое въздух. — Не съм излизала на срещи, откакто съпругът ми загина.

Робърт повдигна глава, лицето му бе намръщено.

— Какво каза?

Тя се изчерви и измъкна ръката си. Искаше да я избърше в дънките си, но вместо това стисна пръсти, сякаш за да запази ласките му.

— Не съм излизала с никого, откакто Мат загина — повтори тя.

Той замълча, като преосмисляше чутото и се чудеше би ли могло да е истина. Звучеше абсурдно, особена за жена като Еви. Може и да нямаше връзка с Мърсър, но не можеше да приеме, че бе прекарала дванадесет години като монахиня. И все пак нямаше да я обвини, че лъже.

Вместо това погали лицето й и почувства нежната, кадифена кожа.

— И защо? — малко разсеяно промълви той. — Не вярвам всички мъже наоколо да са слепи.

Тя прехапа устни.

— Това беше мой избор. Никой не ме заинтересува, а нямаше да е честно само да им губя времето.

— Звучи достоверно, за известно време. Но за дванадесет години?

Опита да се измъкне от ръцете му, но това само го накара да я притисне по-плътно до себе си. Телата им бяха долепени и можеше да почувства стегнати му бедра. Силата на мъжа е прекрасна, помисли си Еви; винаги подканяше жената да се предаде и да си почине. Преди Робърт да я бе прегърнал, не си бе давала сметка колко много се нуждае от това. Но не от който и да е, а от него. В този момент Еви си даде сметка, че битката бе загубена. Нямаше никакъв смисъл да се противи; не само че той не би й позволил да се измъкне, но и самата тя вече не го желаеше. За добро или лошо, с главозамайваща скорост беше преодолял всички прегради. Не бе сигурна дали има силите да се справи, но знаеше, че трябва да опита.

Не му обясни какво бе преживяла през тези дванадесет години. Вместо това промълви, все още заровила глава в гърдите му:

— Добре, ще изляза с теб. И сега какво следва?

— Като за начало може да ме погледнеш?

Тя бавно повдигна глава. Очакваше да види присмех в кристалните му очи, но вместо това те блестяха триумфално. Потрепери както от тревога, така и от студа.

— Хладно ли ти е? — нежно я попита, като разтри ръцете й.

— Не, изплашена съм — откровено призна тя. — От теб и от перспективата да се обвържа — очите й излъчваха дълбочина и тревожност, когато погледна мъжът така неочаквано нахлул в живота й. Ако настояваше да изградят връзка трябваше в самото начало да му обясни някои неща. — Не си падам по игрички, Робърт. Така че не ме целувай, ако наистина не го искаш и не идвай, ако нямаш намерение да останеш.

— Имаш предвид да се оженим ли? — хладно попита той с леко повдигнати вежди.

Изчерви се от думите му. Разбира се, бе абсурдно да говорят за брак, а и не това бе имала предвид. Наум потрепери при тази мисъл.

— Естествено, че не! Изобщо не желая да се омъжвам отново. Имах предвид стабилността и емоционалната сигурност, която имах с Мат. Няма да приема нещо по-малко, така че ако просто търсиш флирт за лятото, може би не си открил подходящата жена.

Устните му се свиха и лицето му придоби неразгадаемо изражение.

— Разбира се, че съм. Просто още не си го признала дори и пред себе си.

Тя отново потрепери, но погледът й остана непроменен.

— Очаквам емоционална отдаденост. Ако приемаш условията ми, ще изляза с теб. Не се чувствам много удобно, но предполагам, че това ще се промени като се опознаем. И не желая да спя с теб. Би било прекалено рисковано.

Сигурно бе решил, че има предвид физически рисковано, но опасността да накърни чувствата й бе по-страшна за нея.

Робърт се вгледа в лицето й и спокойно каза:

— Добре, няма да бързаме и ще се опознаем. Но аз искам да спя с теб и не мога да положа никаква клетва за целомъдрие — обгърна лицето й с ръце. Очите му бяха изпълнени с желание, когато се наведе. — Ако някога искаш да ме спреш — прошепна той, допрял устните си до нейните, — просто кажи „не“.

Тя простена в ръцете му. Усещането бе неземно, сякаш е била замразена за безкрайно дълго време и сега тялото й се изпълваше с живителна топлина. За пръв път отвърна на целувката му със същото желание. Може да дава уроци по целуване, Еви си помисли с раздразнение. Толкова съблазнително го правеше, майсторски и еротично.

Струваше й се, че я е целувал безкрайно дълго, обгърнал лицето й с плътно прилепнати тела. Устните му бяха съблазняващи и възбуждащи. Тревогата й изчезна, победена от топлината, която се разля по тялото й. С едната си ръка държеше китката му, а с другата обгърна гърба му, като почувства стегнатите мускули.

Телевизорът продължаваше да работи. Никой не ги прекъсна; стояха по средата на офиса, напълно забравили за музиката или за ромона на дъжда. Единственото, което чуваха бяха ударите на сърцата си и нежните звуци на удоволствие. Както сутрешното небе се предаваше на слънцето, така и Еви се съживи в ръцете му, без да се притеснява от собствената си чувственост.

Той изгаряше от желание, но изцяло се контролираше, за да не я притесни. Тя се чувстваше… сигурна, спокойна, освободена и се отдаде на удоволствието и на безкрайната наслада. Бе много по-различно от всичко, което бе изпитвала с Мат. Тогава беше още момиче, а сега бе зряла жена, с по-дълбока и мощна страст.

Въпреки че и преди я бе целувал, този път се изплаши от собственото си желание. Бе се впуснала във вихъра. Наслаждаваше се на топлите му устни и на удоволствието да е желана. Ръцете й се плъзнаха по широките рамене и мускулестото тяло. Погали косата му, гъста и копринена. Усети нежното дразнене от наболата му брада. Вдъхваше чистия, мускусен аромат и лекото ухание на сапун.

— Господи! — простена той и рязко си пое въздух като отдръпна главата си. Бе усетил колебанието й в началото, но тя сякаш разцъфна в ръцете му като предзнаменование, че най-сетне е открил, каквото бе търсил. Мощното му желание го смая. Единствената мисъл в главата му бе, че трябва да я има.

— Този път аз съм този, който спира, мила. Ако не го направя, просто трябва да намерим по-скрито място.

Почувства се изоставена. Сърцето й биеше лудо и кожата й сякаш гореше. Беше прав, това не бе подходящото място да се целуват като тийнейджъри.

— Няма по-скрито място — каза тя, обърна се и смени на канал с кънтри музика. Шумната рап песен бе изместена от любовна балада и това допълнително увеличи разочарованието й. Изключи телевизора и тропотът на дъжда изведнъж стана по-натрапчив. Погледна през прозореца и видя сивата завеса над езерото, която почти скриваше отсрещния бряг.

— Никой няма да използва лодката си до края на деня — каза Робърт. — Защо не затвориш и да отидем да вечеряме в Хънтсвил?

Зачуди се как успяваше въпросите му да звучат като команда. Досега никой ли не му бе отказвал?

— Не мога да затворя по-рано.

— Очаква се да вали и през нощта — продължи да упорства той.

— Но някой може да дойде да си купи нещо. Може и един човек да не влезе в магазина, но на вратата пише, че работя до осем и дотолкова ще остана.

Точно така и ще направи, помисли си Робърт, изтощен от трудностите, които срещаше при ухажването на жена, която отказва да му отдели от времето си. Досега никога не бе имал подобен проблем. В действителност не можеше да си спомни изобщо да бе имал някакви проблеми с жените… освен с Еви. Сближаването с нея му приличаше на минно поле. Със съжаление си помисли, че ако искаше да прекарва времето си с нея, трябваше да идва в пристанището по-често.

Вместо да се ядоса, което само би провокирало упорството й, Робърт нежно попита:

— Не може ли да се смениш с Крег за един ден, ако го предупредиш предварително?

Тя се усмихна, заподозряла плановете му.

— Предполагам, че може. Той обикновено е свободен.

— За утре?

Тя се засмя.

— Не мога утре.

Имаше уговорен час при лекаря си за десет сутринта. Когато му каза, че не иска да спи с него, той й отвърна, че е достатъчно само да каже „не“, ако не го желае. Заради това „ако“ трябваше да вземе мерки, тъй като вече бе наясно колко силно бе собственото й желание. Ако обаче му кажеше, че ще ходи на лекар, за да вземе мерки за предпазване, той би го изтълкувал като зелена светлина.

Робърт въздъхна.

— Вдругиден?

— Ще говоря с него.

— Благодаря ти много — иронично отговори той.

 

 

На другата сутрин Робърт получи две телефонни обаждания. Седеше на верандата и четеше статии от вестници, които Фелис му бе пратила по факса. Оказа се много лесно да ръководи фирмата си оттук с помощта на телефон, факс и компютър. Първото позвъняване бе от Маделин.

— Как вървят нещата в Алабама?

— Горещо — отвърна той.

Беше само по къси панталони. Дъждът като че бе измил всичко наоколо и сега беше много по-зелено, уханията във въздуха бяха по-наситени, но не бе успял да се справи с жегата. Тя дори се бе усилила. Сутрешното слънце пареше по гърдите и краката му. Благодарение на бронзовия си тен не се притесняваше да не изгори.

— Тук времето е страхотно, около двадесет и пет градуса. Защо не дойдеш за уикенда?

— Не мога — каза той и осъзна колко много приличаше в това отношение на Еви. — Не зная колко време ще остана, но не мога да дойда, докато нещата не се оправят.

— Поканата остава — каза Маделин с бавния си акцент. Робърт се учуди колко много му напомняше на гласа на Еви. — Ако все пак намериш няколко свободни дни ще се радваме да те видим.

— Ще опитам да дойда, преди да се върна в Ню Йорк — обеща той.

— Наистина опитай, не сме се виждали от пролетта. И се пази.

Телефонът иззвъня почти веднага, след като го затвори. Обаждаше се мъжът, когото бе наел да следи Лендън Мърсър.

— Вчера вечерта имаше посетител. Проследихме го, когато си тръгна, но още не сме открили кой е. Няма нищо интересно в телефонните му разговори.

— Добре, продължавайте да го следите и подслушвате. Издал ли е с нещо съучастника си?

— Не, сър.

— Нещо подозрително в къщата му?

Робърт мислено се похвали, че бе наел цивилни, вместо да премине през тромавата процедура в полицията, макар че можеше да стане напечено, ако хванеха неговите хора. Все още не бяха открили никакви улики, но продължаваха с търсенето. Информацията беше сила.

— Нищо, дори е прекалено чисто. Няма дори банкова книжка. Открихме метална каса и може би съхранява документите си в нея, но още не сме я отворили. Търсим начин да направим копия от тях.

— Дръжте ме в течение — каза Робърт и затвори телефона. След няколко дни Мърсър щеше да се почувства притиснат. В началото нямаше да обърне внимание, но скоро щеше да започне да се задушава. Плановете му за Еви и личните, и деловите, също се развиваха прекрасно.