Линда Хауърд
Да спиш с врага (7)

Глава седма

Този ден Робърт не възнамеряваше да се среща с Еви. Беше експерт в стратегията на вечната битка между мъжа и жената — след като я бе преследвал толкова настойчиво, сега тя щеше да очаква или да се обади, или да отиде в пристанището. Той обаче нямаше да го направи и това щеше да я обърка и да отслаби защитите й. Често бе мислил, че прелъстяването бе като играта на шах — печели този, който кара другия да гадае.

А той винаги печелеше. Инстинктивно знаеше какво да прави и никога не бъркаше. Можеше да му отнеме няколко седмици в ухажване, но в края на краищата Еви щеше да се окаже в леглото му. И малко след това да оправи цялата каша щеше да приключи; Еви и Мърсър щяха да бъдат арестувани, а той щеше да се върне в Ню Йорк.

По дяволите.

Точно в това се състоеше проблемът. Не искаше Еви да отиде в затвора. Беше бесен, когато пристигна тук, твърдо решен да ги предаде и двамата. Но това бе преди да я срещне, преди да я целуне и да усети сладостта й. Преди да бе видял тъгата в златистите й, лешникови очи. Мисълта, че той щеше да я натъжи още повече го измъчваше.

Дали изобщо тя бе виновна? В началото бе твърдо убеден, че е; сега, въпреки краткото им познанство, не бе сигурен. Никой престъпник не оставаше недокоснат от деянията си. Винаги имаше някакви следи, известна студенина в погледа или липса на морал. А в Еви нямаше нищо такова. Бе смятал, че хората замесени в шпионаж и готови да предадат родината си бяха най-студените от всички. Липсваше им емоционалността на другите. С Еви бе точно обратното, дори би казал, че бе прекалено емоционална.

И за миг не се бе поколебала да скочи във водата след Джейсън. В това нямаше нищо необичайно, почти всеки непознат би го направил, камо ли роднина. Но не можеше да забрави колко дълго бе стояла без въздух, за да намери момчето. Знаеше със сигурност, че нямаше да се спаси без неговата помощ… и че предпочиташе да умре, отколкото да пусне Джейсън и да спаси себе си. Дори и сега настръхна като си припомни.

Бе влязъл вътре, защото имаше работа с компютъра, но отново излезе на верандата.

Само изключително емоционален човек е способен на подобно нещо.

Облегна се на парапета и се загледа в реката. Днес водата не бе зелена, а наситено синя и отразяваше безоблачното небе. Бризът бе съвсем лек, така че нямаше никакви вълни. Реката равномерно се плискаше в брега и звукът го накара да потрепери. Целият живот бе започнал в морето; може би и затова човек реагираше така първично на водата. Но същата река почти бе убила Еви.

Отново потрепери. Не можеше да си спомни някога да е бил толкова ядосан… и изплашен. Напълно се контролираше и нищо не издаваше чувствата му, но те като че се бяха закотвили в него. Гневът му не бе на разумно ниво, а по-скоро бе първичен яд към съдбата и шанса, затова че измъкваха Еви от ръцете му, преди да е… какво? Преди да я е обвинил? Изсумтя раздразнено при тази мисъл.

Не, беше бесен, защото нямаше да има възможност да я прегръща, да я люби и дните му щяха да минават без нея.

Приличаше ли Еви на човек способен да предаде родината си? Започваше да се съмнява в собствената си информация.

Нерешителността не бе сред качествата на Робърт и сега се дразнеше от себе си. Не можеше да допусне колебанията да променят плановете му. Ако беше невинна, нищо нямаше да й се случи. Да, щеше да преживее някои трудности, щеше да има проблеми, но в крайна сметка щеше да се оправи.

Мислите за нея го изнервяха. Погледна часовника си, беше малко след дванадесет. Трябваше да е в пристанището. Очакваше всеки момент да му се обади жената, която бе наел да я следи.

Телефонът иззвъня и Робърт влезе вътре, за да го вдигне.

— Отиде до Хънтсвил тази сутрин — информира го тих женски глас. — В една сграда с офиси. Асансьорът потегли, преди да успея да се кача, така че не разбрах точно къде е била. Изчаках я във фоайето и тя си тръгна след час и двадесет минути. Прибра се в тях, преоблече се и отиде на пристанището. Мърсър цяла сутрин бе в кабинета си в „Пауър Нет“ и не са разговаряли по телефона.

— Какви са наемателите в тази сграда?

— Направих списък. Има две застрахователни фирми, една за недвижими имоти, четири лекарски и три зъболекарски кабинети, три адвокатски кантори и две фирми за програмиране.

По дяволите, мрачно си помисли Робърт. На глас каза:

— Открийте къде е била. Първо проверете компютърните фирми.

— Да, сър.

Изруга, докато затваряше телефона. Не можеше ли просто да бе ходила на пазар или да си плаща сметките?

Искаше да я види и да я раздруса, докато го помоли да спре. Искаше да я замъкне на някое отдалечено място и да я заключи, докато всичко се оправи. Ожесточението в мислите му го стресна, но не можеше да се противопостави. Тя определено се бе вмъкнала под кожата му, както никоя друга досега.

Гняв и раздразнение се сляха, изруга и се предаде. Облече се бързо, излезе от къщата и се качи в черния джип. По дяволите, искаше да я види и щеше да го направи.

 

 

Върджил отново бе дошъл. Каза, че коляното не го боли толкова и наистина ходеше по-лесно. Денят определено бе натоварен, постоянно пристигаха хора и той често се заговаряше със стари приятели или със случайни хора.

Беше заета с рибар, който плащаше бензина за моторницата си, някаква безалкохолна напитка и пакет бисквити, когато врата се отвори. Без да поглежда, знаеше, че е Робърт. Кожата й настръхна и веднага я обзе пристъп на паника. Бе се надявала да не го види днес, така че опънатите й нерви да се възстановят преди вечерята им утре. От друга страна, мрачно си помисли Еви, времето и разстоянието нямаше да помогнат. Дори да не бе дошъл лично, Робърт постоянно бе в ума й, окупирал мислите и мечтите й.

След като приключи с клиента си, се обърна към него и сърдечно го представи на Върджил, който, разбира се, си го спомняше. Нищо не убягваше от стария човек.

Робърт бе облечен в дънки и свободна, бяла, памучна риза. Носеше бейзболна шапка с цвят каки и в едната си ръка държеше скъпи слънчеви очила. Еви усети как кръвта й започна да се движи по-бързо във вените; дори в тези обикновени дрехи излъчваше елегантност и опасност. Дънките бяха избелели, но изглеждаше точно толкова добре в тях, колкото и в копринените си костюми.

След това той я докосна по ръката и на Еви й се стори, че през цялото й тяло премина слаб ток.

— Ще изляза с моторницата да разгледам реката.

Значи нямаше да остане при нея. Почувства едновременно облекчение и разочарование.

— Намери ли екскурзовод?

— Не, но нали каналът е маркиран?

— Да, не би трябвало да има някакъв проблем, освен ако не решиш да се разходиш извън него. Ще ти дам карта.

— Добре — Робърт замислено се обърна към Върджил. — Не бихте ли искали да ме разведете из езерото, господин Дод? Ако нямате други планове, разбира се.

Върджил се засмя, очите му изведнъж се изпълниха с ентусиазъм.

— Аз съм на деветдесет и три години! Кой, по дяволите, смее да прави планове на тази възраст? Може след минута вече да не дишам!

Очите на Робърт излъчваха развеселеност и приличаха на зелени диаманти.

— Бих се радвал да дойдеш, но те предупреждавам, че ще ми създадеш много главоболия, ако престанеш да дишаш в лодката ми.

Върджил се изправи.

— Казвам ти, синко, ще се помъча с всички сили, заради възможността да седна отново в моторница!

— Уговорено — Робърт намигна на Еви, докато се обръщаше.

Тя поклати глава и се усмихна на Върджил. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че няма смисъл да опитва да го спре. Освен това, заслужаваше радостта да се разходи по реката, която така обичаше. Бе сигурна, че Робърт е също толкова добър в управляването на моторница, колкото и във всичко останало. Как за толкова малко време бе отгатнал, че Върджил би искал да се разходи с него?

— Внимавайте — предупреди ги тя. — Върджил, да не си забравиш шапката.

— Няма, няма — раздразнено отвърна той. — Мисли, че съм толкова оглупял, че ще изляза без нищо на главата си.

— Ще докарам лодката до дока — каза Робърт и тя мислено му благодари, че няма да кара Върджил да върви чак мястото му в пристанището. Той стигна до вратата, спря рязко и се върна до нея. — Забравих нещо.

— Какво?

Хвана лицето й с едната си ръка, наведе се напред и бавно я целуна. Не беше страстна целувка и въпреки това усети, че сърцето й започна да бие по-бързо и мислите й се замъглиха.

— Това — промълви той.

Чу кикота на Върджил и осъзна, че двама клиенти, дошли да търсят кукички и стръв, ги наблюдават с нескрит интерес. Изчерви се и се захвана с някакви документи, докато се успокои.

Върджил я потупа по рамото. Макар да носеше на раменете си девет десетилетия, все още бе по-висок от нея. Усмихна й се.

— Разправят, че някакъв непознат ви е помогнал, когато момчето на Беки паднало във водата.

Тя се покашля.

— Да, ако го нямаше, сигурно и двамата с Джейсън щяхме да се удавим.

— Не си губи времето, а?

Еви усети, че отново се изчервява и махна на Върджил към вратата. Защо Робърт я целуна пред всички? Не бе смятала, че е склонен към публични изяви на чувствата си, изглеждаше много резервиран. А бе направил точно това!

Погледна през прозореца и видя, че докарваше лодката си до дока, мощният й мотор ревеше като звяр. Бе сложил очилата на съвършения си нос, което му придаваше още по-непроницаем вид. Бе виждала войници със същото изражение. Замисли се, за пръв път осъзнала колко малко знае за Робърт Кенън. С какво се занимаваше? Очевидно имаше пари, след като можеше да си позволи нова къща, моторницата и джипа. Откъде беше? Имаше ли семейство, бил ли е женен, беше ли женен сега, имаше ли деца? Полазиха я тръпки като си представи колко неща не знае за него.

И все пак, по някакъв начин, го познаваше. Беше резервиран и неразгадаем, мъж, който държеше всички на деликатна, но осезаема дистанция. Не физически, тя най-добре знаеше колко е чувствен. Но емоционално винаги излъчваше нещо скрито, нещо, което пазеше непокътнато. Може би повечето хора го смятаха за безчувствен, за човек, който винаги се контролира. Еви бе съгласна с второто, но под привидния контрол имаше някаква необузданост, която я разпалваше. Беше безмилостен, деспотичен… и от пръв поглед бе разбрал каква радост ще достави на Върджил, ако го покани на разходка по реката.

Дъхът й спря и усети болка в гърдите си. Изпълни я паника, докато наблюдаваше Върджил, който се насочи към дока, където Робърт вече бе докарал моторницата си. Робърт му подаде ръка, Върджил я стисна и се качи в лодката. Видя усмихнатото му лице, когато се настани на седалката. Робърт му даде едно яке и старият мъж послушно се подчини.

Паниката, която почти я задушаваше се смеси със страх и нежност. Не можеше да изпитва толкова силни чувства към него, не и така скоро. Затова трябваше да познаваш човека дълго време, а тя току-що се чудеше колко малко знае за него. Просто бе очарована от Робърт, това е всичко. И беше разбираемо. Той бе първият мъж в живота й след смъртта на Мат, дванадесет дълги, пусти години. Отново бе съживил страстта й, със съблазнителните си целувки и решимостта си да я има.

Никога не се бе чувствала така стихийно привлечена от мъж.

С Мат… Бяха израснали заедно, учиха в едно училище, от първи клас до дипломирането. Познаваше го, както познаваше себе си; бяха като двете половини на едно цяло. Любовта между тях се бе развила бавно, чиста и сигурна, като пламъка на свещта. Робърт… Робърт бе огън, който можеше да я превърне в пепел.

 

 

Робърт и Върджил бяха отплавали преди повече от час, когато Лендън Мърсър влезе в магазина.

— Здравей, скъпа — весело я поздрави. — Как е най-красивата жена в тази част на щата?

Лицето на Еви излъчваше безразличие, когато го погледна. За съжаление, хората се бяха разотишли и бе сама. Винаги предпочиташе да има някой наоколо, когато Мърсър идваше. Така пък щеше да има възможност отново да го проследи. Мислите й започнаха да препускат.

— Здравейте, господин Мърсър.

— Лендън — поправи я той, както винаги правеше.

Облегна се на щанда в небрежна поза, за да подчертае фигурата си. Привлекателен е, призна Еви, но не можеше да я заинтригува.

— Лодка ли искате да наемете? — попита тя и се обърна да провери кои точно бяха свободни, макар да знаеше много добре. Бе открила, че най-добрия начин да парира интереса му към нея бе като не му обръща никакво внимание.

— Разбира се. От доста време не съм ходил на риба и днес реших да избягам от работа — Лендън се засмя на собственото си остроумие.

Еви се насили да се усмихне учтиво. Носеше познатата малка кутия с принадлежности, въдицата и макарата. Разбира се и стръвта бе същата.

— Искате ли някоя конкретна лодка?

— Не, нямам претенции — той се протегна по-близо до нея. — Какво ще кажеш като се върна да излезем на вечеря? Може да отидем на някое хубаво място, например в Бирмингам.

— Благодаря, но довечера съм заета — отговори тя и гласът й показваше, че изобщо не е ентусиазирана.

Той обаче бе толкова обсебен от собствения си чар, че изобщо не забеляза липсата на интерес у нея.

— Утре вечер, тогава. Още по-добре, че е събота. Ще отидем да се повеселим в Атланта. Хем няма да се притесняваме, че на другия ден сме на работа.

— Пристанището работи всеки ден от седмицата.

— Добре, тогава ще отидем в Бирмингам.

— Не, благодаря, господин Мърсър. Утре вечер също съм заета.

— Хайде де, много си заета. Каквото и да е, можеш да го отложиш.

Прехапа устни, за да не му отговори веднага. Едва успя да звучи учтива, когато каза:

— Вече имам уговорена среща за утре.

— Сега започвам да ревнувам. И кой е щастливецът?

— Не го познавате — тя взе ключа от таблото и го плъзна по щанда. — Ето, заповядайте. Номер пет, на края на дока е.

Той извади портфейла си и й подаде две банкноти по двадесет долара.

— Ще се върна след два часа — взе ключа пред него.

— Чудесно — измърмори тя. — Приятно прекарване и дано да хванете много риба.

— Никога не съм хващал, но ми е приятно да опитвам — отговори й той, като взе нещата си и се насочи към вратата.

Еви остави парите в касата и я заключи, като през цялото време наблюдаваше Мърсър, който вървеше към дока. Докато вървеше, постоянно оглеждаше наоколо, паркинга, шосето и близката магистрала. Тя бързо набра телефона на Бърт в работилницата. Той вдигна, точно когато Мърсър се качваше в моторницата.

— Бърт, налага ми се да изляза с лодката за малко — каза му бързо. — Заключвам магазина, но моля те, наглеждай бензиновите помпи.

— Разбира се — отвърна й той, както обикновено, без да задава въпроси. Бърт Мардис изобщо не бе любопитен.

Мърсър вече отплаваше от дока. Еви бързо взе шапката и очилата си и излезе от сградата. Заключи и изтича до моторницата си.

Той вече минаваше вълнолома, когато Еви стигна до лодката си и чу, че включи регулатора. Скочи бързо и завъртя ключа на стартера. Моторът изрева. Моторницата й бе по-бърза от тези, които даваха под наем, но все пак разликата не се усещаше много.

Трябваше плавно да се отдалечи от дока. Ако потеглеше рязко би предизвикала вълни, които щяха да разлюлеят останалите лодки и можеха да се ударят една в друга. Броеше всяка секунда и изчака да мине вълнолома, преди да включи регулатора. Моторът изрева и носът на моторницата се издигна над водата. Засили се и се изравни.

Огледа езерото за Мърсър; за съжаление бе спечелил доста голяма преднина, за да го различи със сигурност. Имаше още три моторници пред нея, малки точки, които пореха водата и не можеше да определи точно коя бе неговата.

Слънцето бе в апогея си и бе превърнало езерото в огледало. Усещаше горещия въздух и косата й се развяваше пред лицето. Мирисът на водата я обгърна. Цялото й тяло ликуваше. Обожаваше тази част от живота си — вятърът в лицето, бясната скорост, усещането, че моторницата се плъзга по повърхността на водата и плясъкът на вълните. Въпреки че имаше и други лодки, и по бреговете се виждаха къщи, тя имаше чувството, че е сама в цялата Вселена. Щеше да е напълно доволна, ако го нямаше Мърсър.

Минута след това една от лодките намали и се насочи към друго пристанище. Вътре имаше двама души.

Значи оставаха още само две възможности. Едната бе доста мощна, но Еви вече почти настигаше другата. Тази трябваше да е на Мърсър. Тя предвидливо изключи регулатора, така щеше да запази скоростта, но нямаше да привлече вниманието му със силния звук на мотора. Почти всички останали носеха шапки и слънчеви очила, така че вероятността да я разпознае бе минимална. Той отново се насочваше към района, където езерото бе осеяно от малки островчета. Не може да се приближи много близо, тъй като, ако той изключеше мотора си веднага щеше да чуе нейния. Най-доброто решение бе да спре наблизо и да се престори, че лови риба. Лодката спря между два острова. Еви продължи със същата скорост. Бе на около двеста метра от нея и можеше да различи, че се приближава към брега на острова вдясно.

Тя обърна в обратната посока, за да се отдалечи. Отгоре се задаваше шлеп, доста натоварен, съдейки по това колко надълбоко се бе потопил. Ако го пуснеше да мине между нея и Мърсър, щеше да отнеме поне минута — време, през което можеше да го загуби от погледа си. Ако минеше от другата страна щеше да е опасно близо до Мърсър.

Нямаше какво друго да направи. Прибра косата, си вързана на опашка, в ризата и се насочи към него.

 

 

— Гънтърсвил лесно може да се опознае — заяви Върджил. — Разбира се, ловил съм риба много преди властите на Тенеси да построят бента, така че познавам земята още преди водата да я покрие. Не са много хората, които си спомнят как беше. Реката често прииждаше и момчетата на Рузвелт решиха, че ни трябва бент, за да не ни наводни. И какво направиха, сега цялата тая земя е постоянно наводнена. Правителството го нарича „контрол по наводнения“. Използват думи като „суверенно право на държавата да отчуждава частна собственост“, но в действителност взеха земите на хората, изгониха ги от фермите им и потопиха плодотворните ниви под водата.

— Но пък властите в Тенеси ви прокараха и електричество, нали? — каза Робърт. Караше с около четиридесет километра в час, много по-малко, отколкото можеше моторницата му, но иначе нямаше да могат да разговарят. И сега се налагаше да говорят доста високо, но поне се чуваха.

Върджил изсумтя.

— Така е и им е приятно да го използват. Никой никога не е смятал, че построиха бента, за да улеснят живота ни. Беше ни пределно ясно какво става. Бе времето на Депресията и Рузвелт бе готов да построи втора Вавилонска кула, само и само да намери работа на хората. Чак по времето на войната нещата потръгнаха.

— Ти участва ли в нея?

— Бях твърде стар — засмя се Върджил. — Представяш ли си, преди петдесет години ми казаха, че съм прекалено стар. Но участвах в първата. Излъгах ги за възрастта си. Не че си направиха труда да ме проверят, просто им трябваха хора, които могат да си служат с пушка. През втората световна се записах доброволец да обучавам младите момчета, тук в щата. Приятно беше. Жена ми никак не бе доволна, че я оставих сама да се грижи за петте деца. Щеше да се побърка, ако бях заминал на фронта. Най-големият ни син бе на седемнадесет и се присъедини към флотата. Тя ужасно се плашеше, че момчето ни е на война. Но той се върна жив и здрав. Можеш ли да си представиш, че бе оцелял в Тихия океан без нито една драскотина и две години, след като се върна умря от пневмония. Животът си прави каквото иска. Не съм и подозирал колко неща ще ми се случат, но и никога не съм мислил, че ще доживея тия години.

Старият мъж замълча, явно замислен за всички онези хора, които бяха присъствали и бяха напускали живота му. След минута каза по-весело:

— Има много заливчето по реката. Преди малко подминахме Малкия залив, сега този е Градския.

Робърт бе разучавал езерото на карта, така че когато Върджил ги назова можеше да се ориентира. Каналът на реката бе маркиран и тук бе лесно да се управлява моторницата. Когато обаче напуснаха канала познанията на Върджил бяха полезни, защото знаеше къде има дънни ями и къде някое изсъхнало дърво можеше да разцепи моторницата, ако управляващият не внимаваше. През следващите няколко минути Върджил не спираше да му обяснява всички тайни по езерото.

След това каза:

— Много хора съм загубил през годините. Майка ми и баща ми, разбира се, и всичките ми братя и сестри. Бяхме шестнадесет и само аз останах. За сметка на това имам много племенници и техните деца, и децата на техните деца. Жена ми си отиде през шестдесет и четвърта. Не мога да повярвам, че бе толкова отдавна. Загубих и три от децата си. А родителите не бива да надживяват децата си, не е редно. Всичките ми приятели, с които съм израснал, си заминаха. Да, доста любими хора съм погребал, затова станах много загрижен за тези, които останаха — бледите, сини очи сега просветнаха гневно, като се обърна към Робърт. — Еви е много специална жена. Достатъчно мъка е преживяла, така че ако не си сериозен по-добре бъди така любезен да си замъкнеш задника обратно на север.

Лицето на Робърт остана безизразно.

— Еви роднина ли ти е? — попита той, без да обръща внимание на заплашителните думи на Върджил. Нямаше никакво намерение да спори с деветдесет и три годишен старец.

Върджил изсумтя.

— Не кръвна, но я познавам откакто се е родила, гледах я как расте и мога да ти кажа, че в града няма по-прекрасна жена от нея. Гледам телевизия и ми е ясно, че нещата много са се променили от времето, когато аз ухажвах жените. Тогава беше различно, изпитвахме уважение към тях и внимавахме да не ги нараним. Но както ти казах, нещата много са се променили. Знам как сега младите живеят, не това е въпросът. Искам да ти кажа, че ако само си търсиш развлечения, по-добре си намери друга жена. Еви не е такава.

Робърт трябваше да се пребори с няколко различни реакции. Първата бе хладният, инстинктивен гняв към вмешателството на Върджил. Никога, нито в работата, нито в личния си живот допускаше подобно нещо. Втората пък беше веселието. Беше на тридесет и шест, с доста голямо влияние в икономическите и политически кръгове и му стана смешно, че Върджил го причисли към днешните младежи.

Това, което привлече вниманието му, бе забележката, че Еви не е момиче за развлечения. Тя самата го бе предупредила: „Не ме целувай, ако не го искаш наистина.“

— Обикновено не обсъждам отношенията си — хладно каза той, тонът му ясно показваше раздразнението. — Не търся забавления с Еви — така си и беше. — Какво имаше предвид, като каза, че е преживяла достатъчно мъка? — попита той, тъй като това бе основната идея: Не я наранявай!

— Имам предвид, че животът й никак не бе лек. Ако живееш достатъчно дълго мъката не те подминава. Но понякога животът е много жесток и към младите. Начинът, по който загуби Мат, в деня след сватбата, много я промени. В очите й вече не се вижда оня блясък, който го имаше преди. Откакто Мат загина не е поглеждала друг мъж, докато ти не се появи. Така че това, което ти казвам, е да не я разочароваш!

Робърт се изненада от внезапната ревност, която го жегна. Ревност? Досега никога не бе ревнувал жена. Те или му бяха верни, или връзката приключваше. Точка. Как можеше да ревнува от момче, починало преди дванадесет години? Но Еви все още носеше сватбената му халка и очевидно през всичките тези години му бе останала вярна. И дума не ставаше за Мърсър, очевидно е направил грешка за него. Разбираема, но все пак грешка. Едновременно се радваше, че не бе обвързана с Мърсър, но и се ядосваше, че явно е решила да прекара остатъка от живота си със спомени. „Не искам да спя с теб“, беше му казала. Все още се опитваше да е вярна на мъртвия си съпруг.

— Що за човек беше Мат? — попита той. Не искаше да знае, не искаше да говори за момчето, но просто не можеше да се спре.

— Беше прекрасно момче. Ако имаше късмет, щеше да стане и прекрасен мъж. Добър по характер, честен, мил. За малко хора мога да го кажа, но Мат наистина не таеше нито една лоша мисъл. Не бе имал други момичета преди Еви и на нея той й беше първият. Планираха да се оженят още от гимназията. Никога не съм виждал двама души да се обичат толкова много. Жестоко е, че нямаха повече време. Дори не можа да роди дете, поне да запази частица от него. Тогава наистина й трябваше причина да продължи да живее.

Робърт бе чул достатъчно. Не искаше да знае колко прекрасен е бил Мат Шоу и колко много го е обичала Еви. Не помнеше кога за последен път бе губил контрол, но в момента бе на път да се случи. Не се опита да анализира гнева си — просто безмилостно го изтика надълбоко в съзнанието си, докато обръщаше моторницата към пристанището. Увеличи скоростта, така че шумът на мотора направи разговорът им невъзможен.

След петнадесет минути вече бяха до дока. При звука на моторницата някакъв мъж, облечен в сив гащеризон, излезе от работилницата. Той кимна на Робърт и се обърна към Върджил.

— Ела да се скриеш от слънцето и да ми правиш компания за малко. Еви затвори магазина и излезе с лодката — докато говореше, той протегна ръка към Върджил и му помогна да се качи на дока.

— Кога беше това? — рязко попита Робърт.

Мъжът повдигна рамене.

— Преди около час, може би. Не знам, не съм броил времето.

Значи отказа да затвори пристанището в късния, дъждовен следобед, когато нямаше никакви клиенти, а сега го бе затворила по обяд, в такъв чудесен, слънчев, натоварен ден. Робърт присви очи и огледа паркинга. Знаеше номера, модела и цвета на колата на Мърсър и веднага я разпозна.

По дяволите, бе отишла да се срещне с този негодник.