Линда Хауърд
Да спиш с врага (3)

Глава трета

Еви се опитваше да се съсредоточи върху документите на бюрото, но просто не успяваше да задържи мислите си върху приходите и разходите за деня. В съзнанието й постоянно се появяваше едно тъмно, слабо лице и изместваше всички цифри от там.

Всеки път, щом се сетеше за бледите, хищнически очи, стомахът й се свиваше на топка и сърцето й ускоряваше ритъма си. Страх. Въпреки че се държеше учтиво, Робърт Кенън можеше да скрие истинската си природа, точно колкото успяваше и една пантера. По-скоро усещаше, отколкото разбираше, че той бе заплаха за нея.

Инстинктът й бе примитивен; искаше й се да се барикадира, за да се скрие от него. Твърде дълго се бе борила да постигне уредено ежедневие, за да допусне един непознат да разруши всичките й усилия. Животът й бе преднамерено спокоен и нямаше да позволи никаква намеса в него.

Погледна малката снимка на последната лавица на старомодното й бюро. Не беше сватбена снимка, тях никога не ги разглеждаше. Бяха направили тази през лятото преди последната година в гимназията; бяха решили да прекарат целия ден във водата, караха ски, веселяха се и готвеха на брега. Беки Уотс бе донесла апарата на майка си и бе запечатала златния летен ден. Мат гонеше Еви с кубче лед, което искаше да пусне в гърба й, но когато я хвана, тя го бутна и той го изпусна. Ръцете му обгърнаха кръста й и двамата се засмяха. Беки бе извикала:

— Хей, Мат! — и ги снима, когато и двамата се обърнаха.

Мат. Висок, в края на младежките си години. С черната коса, която падаше върху веждите му, винаги засмян, с блестящите сини очи. Еви не обърна внимание на момичето, което самата тя е била, но забеляза начинът, по който той я бе прегърнал, връзката между тях бе толкова очевидна. Погледна тънката златна халка на ръката си. Мат.

Не бе срещнала никого през всички тези години. Не бе пожелавала никого, не се бе изкушавала, никой не я бе заинтересувал. Разбира се, имаше хора, които обичаше, но емоционалната й изолация бе толкова пълна, че дори не знаеше дали някой е бил привлечен от нея… докато Робърт Кенън влезе в магазина и я погледна с леденозелените си очи. Не бе показал нищо и въпреки това тя усети, че я изследва като лазер. И още нещо. Нещо, много по-опасно.

Той си тръгна веднага, след като бе разгледал пристанището, но щеше да се върне. Знаеше това със сигурност. Еви въздъхна и отиде до френския прозорец. Видя, че звездите се отразяваха във водата и излезе. Топлата, лятна нощ я обгърна, влажна и наситена с аромати. Малката й къща се намираше на самия бряг и стъпалата водеха до личния док и моторница. Седна на едни стол и опъна крака си. Реката винаги й действаше успокоително. Летните нощи не бяха тихи, защото винаги бяха изпълнени с бръмченето на насекомите, жабите, рибите, които изскачаха над водата, шумоленето на дърветата, тихият ромон на реката, но целият този шум вдъхваше спокойствие. Нямаше луна, така че звездите се виждаха ясно на тъмното небе и крехката им, трептяща светлина се отразяваше като милиони диаманти във водата. Реката минаваше през езерото на около половин километър от дома й и течението образуваше вълни по повърхността.

Най-близките съседи бяха на четвърт миля, скрити от един малък залив. Единствените къщи, които виждаше бяха на отсрещния бряг на реката. Езерото Гънтърсвил, образувано през 30-те, когато властите заприщиха река Тенеси, бе дълго и широко — с неправилна форма, с криволичения, със стотици заливи. Имаше и многобройни малки островчета, покрити със зеленина.

Бе живяла тук през целия си живот. Тук бяха домът й, семейството, приятелите — всичко. Познаваше ритъма на сезоните, пулса на реката. Никога не бе искала да живее другаде. Животът й тук бе нейната крепост. Сега, обаче, бе заплашена от двама различни врагове и щеше да й се наложи да се бори, за да се защити.

Първата заплаха бе Лендън Мърсър. Не го познаваше добре, но интуитивно разпознаваше хората и рядко бъркаше. Имаше известна сервилност в него, която я отблъсна още първия път, когато нае моторница от нея, но чак след два месеца й се стори подозрителен. Няколко дребни неща постепенно започнаха да привличат вниманието й, като например факта, че винаги старателно се оглеждаше, когато отплаваше от пристанището; би било логично, ако следеше движението по реката, но вместо това той внимателно оглеждаше паркинга и близката магистрала. И винаги излъчваше смесица от триумф и облекчение, когато се връщаше, като че беше направил нещо нередно и му се бе разминало.

Дрехите му също по някакъв начин бяха подозрителни. Сякаш се насилваше да се облича небрежно, с облекло, което смяташе, че е типично за рибарите, но никога не успяваше да го докара. Носеше въдица, макара и кутия с рибарски принадлежности, но на Еви й се струваше, че не ги използва. Никога не бе уловил нито една риба и винаги една и съща стръв висеше на въдицата му. Бе сигурна, че е същата, просто защото на нея нямаше кукички. Не, Мърсър не ходеше за риба. Но защо тогава носеше рибарски принадлежности? Единственото обяснение бе, че го използва като прикритие; който и да го видеше не би заподозрял нищо.

Еви постоянно бе нащрек за нещо, което би разрушило нейния свят и затова се чудеше защо му е необходимо прикритие. Дали пък не се срещаше с омъжена жена? Тя отхвърли тази възможност. Лодките бяха шумни и привличаха вниманието; с тях просто не можеш да се промъкнеш незабелязано. Ако жената живееше в някоя отдалечена къща, колата би била по-добрия избор, защото Мърсър нямаше да се тревожи за капризите на времето. Ако къщата бе на реката, тогава лодката със сигурност щеше да привлече вниманието на съседите; тук хората забелязваха непознати моторници. Не можеше да приеме, че тайно се срещаха в реката, като се има предвид колко натоварено бе движението.

Наркотици, най-вероятно. Може би малката кутия бе пълна с кокаин, а не с рибарски такъми. Ако имаше изградена мрежа, определено беше добра идея да ги продава по средата на реката; речният патрул не можеше незабелязано да се появи, а ако ги видеше да приближават просто щеше да хвърли всички доказателства във водата. Най-опасното време бе, докато се качи в лодката, потегли и все още носи наркотиците в себе си. Затова и никога не оглеждаше паркинга на връщане, доказателствата вече не бяха у него. Ако се наложеше да обяснява, просто казваше, че е ходил за риба.

Тя обаче нямаше достатъчно доказателства. На два пъти се опита да го проследи, но го изгуби сред многобройните островчета и заливи. Ако използваше нейна лодка, за да продава наркотици, това излагаше бизнесът й на опасност. Не само, че щяха да конфискуват самата лодка, но ако се разчуеше, щеше да е пагубно за пристанището. Хората просто щяха да се оттеглят; имаше достатъчно пристанища по Гънтърсвил и те винаги можеха да намерят друго място за моторниците си.

И двата пъти Мърсър се бе насочвал към едно и също място — Маршъл Каунти Парк, където имаше доста острови и лесно можеше да се скрие. Еви познаваше всяко кътче по реката — в крайна сметка можеше да го проследи. Нямаше намерение да го хваща на местопрестъплението и да го арестува, ако правеше нещо незаконно. Всъщност, изобщо не възнамеряваше да се приближава чак толкова; винаги държеше мощен бинокъл в моторницата си. Искаше просто да се увери: ако се окажеше права, щеше да осведоми шерифа и речният патрул щеше да си свърши работата. Така щеше да съхрани и пристанището, и репутацията си. Можеше да загуби лодката, но не вярваше, че шерифът щеше да я конфискува, след като точно тя го бе насочила. Искаше само да се увери напълно, преди да обвини когото и да било в нещо толкова сериозно като търговия с наркотици.

Проблемът с Мърсър бе, че никога не знаеше кога да го очаква; ако имаше клиенти не можеше просто да захвърли всичко и да го проследи. Но щеше да се справи с това при първа възможност.

Робърт Кенън бе съвсем различен случай.

С него не искаше да се справя. Изобщо не искаше да има нещо общо с тези студени, непроницаеми очи, с изисканата му реч, с този непознат янки. Караше я да се чувства като заек пред кобра — едновременно изплашен до смърт и омагьосан. Опитваше се да скрие своята безмилостност под изтънчени маниери, но Еви нямаше никакви колебания за истинската му същност.

Той я желаеше. И възнамеряваше да я има. Нищо не можеше да го спре.

Тя докосна халката на пръстта си. Защо Мат не бе жив? Толкова години бяха минали, откакто го нямаше и тя бе оцеляла, бе се научила да живее наново, но неговата смърт изцяло я промени. Да, сега беше по-силна, но се бе оттеглила, изолирала от всички мъже, които можеше да я пожелаят. Те бяха уважили това й решение, но той нямаше да го направи.

Робърт Кенън беше усложнение, което не можеше да си позволи. В най-добрия случай щеше да я разсее, а тя постоянно трябваше да е нащрек. В най-лошия, щеше да разруши всичките й прегради, да вземе, каквото искаше и да си тръгне, без дори да се интересува от това, което й е причинил. Еви потрепери при тази мисъл. Веднъж бе оцеляла, но не бе сигурна, че ще успее втори път.

Днес, когато бе обгърнал кръста й и я бе притиснал до себе си, тя беше едновременно шокирана и буквално парализирана от удоволствието, което почувства. От толкова дълго време не бе изживявала подобно нещо, че почти беше забравила колко всепоглъщащо, колко мощно бе чувството. Беше се стреснала от силата на ръцете му и деликатния мускусен аромат на тялото му.

Връхлетяха я спомени отпреди много години за двама млади, които вече не съществуваха. Ръцете, които я прегръщаха бяха на Мат, устните, които страстно я целуваха също бяха неговите. Но времето бе замъглило скъпите спомени, а образът на Робърт Кенън бе болезнено ярък.

Най-безопасното нещо беше да го държи настрана, но бе сигурна, че той няма да го допусне.

 

 

На следващата сутрин Робърт влезе в сградата на „Пауър Нет“ и се представи на секретарката — пълна, оправна жена към четиридесетте — която веднага се обади по телефона и лично го придружи до кабинета на Лендън Мърсър. Беше в отвратително настроение, което го обзе в момента, в който видя сватбената халка на Еви Шоу. Въпреки това мило се усмихна на жената и й благодари, което я накара да се изчерви.

Никога не изкарваше яда си на невинни хора. Всъщност, притежаваше такъв самоконтрол, че повечето му подчинени не допускаха, че някога е бил ядосан. Останалите го бяха разбрали по много болезнен начин.

Лендън Мърсър обаче не беше невинен. Той бързо излезе от кабинета си и сърдечно посрещна Робърт.

— Господин Кенън, каква изненада! Никой не ни уведоми, че сте в Хънтсвил. За нас е чест.

— Едва ли — промърмори Робърт, докато се здрависваше с Мърсър, като умишлено не вложи никаква сила в ръкостискането. Настроението му се развали още повече като откри, че Лендън беше висок, привлекателен мъж, с гъста руса коса и доста изтънчен вкус. Робърт точно пресметна цената на италианския копринен костюм, който Лендън носеше и мислено повдигна вежди. Мъжът имаше доста луксозен вкус.

— Заповядайте, влезте — подкани го Лендън. — Желаете ли кафе?

— Да, с удоволствие — Робърт знаеше, че когато приеме любезността на подчинените си, те се отпускаха.

Лендън Мърсър така или иначе щеше да се изплаши от посещението му, но трябваше поне малко да приспи подозренията му.

Мърсър се обърна към секретарката си.

— Триш, би ли донесла две кафета?

— Разбира се. Мистър Кенън, как желаете вашето?

— Черно.

Робърт седна на един от столовете за гости, вместо да заеме мястото зад бюрото и да подчертае властта си.

— Съжалявам, че се появих така неочаквано — спокойно започна той. — Тук съм на почивка и реших да намина, за да видя как вървят нещата, пък и досега не съм идвал.

— За нас е удоволствие да ни посетите по всяко време — отвърна Мърсър със същия ласкателен тон. — Странно място сте избрали за почивка, особено по средата на лятото. Жегата е убийствена, както сигурно вече сте забелязали.

— Не е толкова странно — Робърт можеше да усети подозрението и притеснението на Мърсър.

Защо Кенън е дошъл? Защо точно сега? Бяха ли го разкрили? И, ако бяха, защо не го арестуваха?

За Робърт това бе добро дошло, бе част от плана му Лендън да е притеснен.

След тихо почукване, Триш влезе с две чаши горещо кафе. Подаде първото на Робърт.

— Благодаря.

— Та, за почивката ви — подкани го Мърсър, когато секретарката напусна кабинета.

Робърт се облегна на стола и небрежно кръстоса крака. Усети, че Лендън го изучава и знаеше какво вижда: строен, елегантен мъж, с безизразни, леко уморени очи — нищо, което би го притеснило, въпреки неочакваното посещение.

— Имам къща на езерото Гънтърсвил — бавно каза той. Бе лъжа, но нямаше начин Мърсър да знае. — Купих я преди няколко години. Никога не съм идвал, но няколко от подчинените ми я посещаваха и всички се връщаха с обичайно преувеличените рибарски истории. И всички бяха нетърпеливи да дойдат отново, така че реших сам да опитам риболова тук.

— Чувал съм, че е добро езеро — учтиво отвърна Мърсър, но мислите му със сигурност прескачаха по-бързо отпреди.

— Ще видим — Робърт се усмихна. — Изглежда приятно, спокойно място. Точно както лекарят ми нареди.

— Лекарят?

— Да, заради високо кръвно налягане. От стреса — повдигна рамене. — Чувствам се добре, но ми препоръчаха дълга почивка и това прилича на идеалното място за бягство от стреса.

— Със сигурност — отвърна Лендън. Очите му все още излъчваха подозрение, но сега то се смеси с облекчение при това достоверно обяснение за посещението на Робърт.

— Не зная колко дълго ще остана — с безразличие продължи Робърт. — Но няма постоянно да ви досаждам. Би трябвало да забравя за работата си.

— Не ни досаждате, но най-добре е да послушате лекаря си. Така или иначе сте тук, не бихте ли искали да разгледате мястото? Не че има кой знае какво да се види, само програмисти и компютри.

Робърт погледна часовника си все едно, че бързаше за някъде.

— Да, ще имам време, ако това няма да ви притесни.

— Ни най-малко — Мърсър вече бе до вратата, нетърпелив да приключи с обиколката и да изпрати Робърт.

Дори и нищо да не знаеше за него, Робърт пак не би го харесал. Беше сервилен, което веднага отблъскваше. Опитваше се да го прикрие зад сърдечност и прекалено много приказки, но изглежда се смяташе за по-умен от другите и очите му често излъчваха неприязън. По същия начин ли се отнасяше към Еви? Или пък самата тя бе достатъчно проницателна и пресметлива и той трябваше да внимава и с нея?

Най-вероятно са любовници, помисли си Робърт, въпреки че Еви е омъжена. Клетвите за вярност не можеха да спрат никого. Пък и жена, замесена в шпионаж изобщо нямаше да се колебае да изневери на съпруга си. Странно, че в информацията, която бе получил за нея нямаше и дума за семейното й положение, но защо и да имаше, освен ако съпругът й не бе замесен. Очевидно не беше, но веднага щом се върна в хотелската си стая вчера следобед, Робърт се обади на своите детективи и поиска информация за мъжа на Еви Шоу.

Беше наистина бесен; никога, при никакви обстоятелства не си бе позволявал да се захваща с омъжени жени и сега нямаше да наруши принципите си. Но и никога досега не бе пожелавал някоя друга толкова силно и мисълта, че трябваше да се откаже от нея го ядосваше още повече.

Мърсър беше самата сърдечност, докато развеждаше Робърт из помещенията, като му показваше всичко и обясняваше работата, която течеше. Робърт използва обиколката, за да събере информация. Благодарение на умението си напълно да се съсредоточава върху едно нещо, той избута Еви Шоу от мислите и се концентрира върху работата си. „Пауър Нет“ се помещаваше в дълга, едноетажна сграда. Кабинетите се намираха в предната част, а същинската работа — програмирането, се вършеше в задната, където компютърни гении правеха чудеса. Огледа мерките за сигурност и ги одобри; имаше камери за наблюдение и датчици, които отчитаха всяко движение или промяна в температурата. Достъп до секретните материали имаха само притежателите на магнитна карта, но и те трябваше да бъдат специално проверени. Изнасянето на документи или дискове извън сградата бе забранено. Всичко се заключваше и съхраняваше в каси, когато служителите си тръгваха.

Мерките за сигурност затвърдиха подозренията му. Единственият начин да се влезе в системата без проблем бе от някой с достатъчно власт — Лендън Мърсър.

По време на обиколката Робърт на няколко пъти погледна часовника си и когато приключиха каза:

— Беше ми много приятно, но имам среща в една фирма за някои ремонтни действия по къщата. Може някой път да поиграем голф.

— С удоволствие, по всяко време — отговори Мърсър. — Само звъннете.

— Ще го направя — усмихна се Робърт.

Беше доволен от посещението си. Намерението му не бе да разузнава, а по-скоро да извести Мърсър, че е в града и да разгледа охраната на „Пауър Нет“. Имаше представа от мерките за сигурност, но най-добре бе сам да провери всички подробности и да се убеди, че нищо не е променено. Можеше да му се наложи да се промъкне в сградата по тъмно, но това не бе част от плана, а по-скоро възможност. Да хване Мърсър със секретна информация не значеше нищо; номерът бе да го хване, когато я предава на друг. Нека Мърсър се притеснява. Нервните хора правят грешки.

 

 

Когато се върна в хотела, на рецепцията го очакваше плик от личните му детективи. Робърт се качи в празния асансьор и го отвори, докато се изкачваше. Бързо прегледа единствения лист. Информацията беше кратка. Мат Шоу, съпругът на Еви, бе загинал при автомобилна катастрофа в деня след сватбата, преди дванадесет години.

Връхлетя го огромно въодушевление, докато спокойно върна листа в плика. Тя бе вдовица! Беше свободна! И, макар още да не го знаеше, бе негова.

След като влезе в стаята си, се зае с няколко телефонни обаждания, като бавно подреждаше фигурите в играта.