Линда Хауърд
Да спиш с врага (18)

Глава осемнадесета

Отсъствието на Еви оставяше огромна зееща дупка в живота на Робърт. Никога досега не бе чувствал липсата на определена жена и не бе позволявал някоя да стане толкова важна за него, а точно това изпитваше в момента. След като бе отхвърлила предложението му, на следващия ден той се върна в Ню Йорк и се зае с натрупаната работа, но светските забавления, които преди му харесваха, сега му се струваха прекалено истерични и отегчителни. Не искаше да посещава операта или безкрайния парад от официални вечери; искаше да седи на верандата в топлата, уханна нощ, да слуша ромонът на реката и да се наслаждава на звездите, разпилени по тъмното небе. Искаше с Еви двамата да лежат голи един до друг на шезлонга, докато желанието им стане непоносимо и се отдадат страстно един на друг.

Сексът винаги е бил добре контролирана и много важна част от живота му, но сега изобщо не откликваше на предложенията. Желанието му не бе спаднало, напротив, дори го подлудяваше. Но не изпитваше нужда от дистанцираното удоволствие, което бе получавал преди, при което умът му винаги бе отделен от тялото. Не бе така с Еви и дори на няколко пъти бе губил контрол над себе си. В мислите му се връщаше образа как лежи гола под него, как се отдава на нежната й, топла женственост и тя се превръщаше в жив огън в ръцете му.

Дори сега се възбуди. Стана и яростно започна да обикаля из апартамента, като непрестанно ругаеше. Желаеше я и липсата й го разяждаше като киселина.

Още не можеше да разбере защо нещата така се объркаха. Сякаш усещаше отговора, но все се изплъзваше от ума му. Бе неспособен да разреши проблема и това го вбесяваше, както го дразнеше жаждата му да бъде с Еви. Винаги бе успявал да различи и най-малките нюанси и решаваше трудни задачи с бързина, която оставяше другите в прахта. Сега се чувстваше сякаш собственият му мозък го бе предал.

Не бе заради къщата. Това я бе наранило, но тя бе разбрала обяснението му; видя го в очите й. Къщата й бе нищо в сравнение с националната сигурност и тя му повярва, като й каза, че никога нямаше да допусне да отнемат пристанището й. Бе допуснал огромна грешка в изчисленията и това също го вбесяваше. Еви бе предприела действие, което никой не би могъл да предположи. Да ипотекира къщата си — да, но да я продаде… Все още бе стъписан от решението, което бе взела.

Но тя му бе простила за това, дори му прости, че я бе заподозрял в предателство.

Тогава защо, по дяволите, бе отказала да се омъжи за него? Изражението в очите й още го преследваше и той лежеше нощем буден, изпълнен с болка и желание да върне блясъка в тях. Неговата златна, блестяща Еви изглеждаше като… пепелище.

Тя го обичаше. Бе сигурен в това, както бе сигурен в ударите на сърцето си. И все пак му бе отказала. Бе казала „Върви си, Робърт“ с такава решителност в гласа, която го бе стреснала. И той си отиде, но имаше чувството, че всеки изминал ден без нея бе равносилен на смърт.

Маделин му се обади на няколко пъти и настояваше да им отиде на гости. Добре познаваше сестра си и знаеше, че му остават още два дни преди тя да се появи на прага — с един палавник на ръце и другия до нея — и поглед, който не търпи възражения. И тя го познаваше достатъчно добре, за да усети, че нещо не е наред и нямаше да си намери място, докато не разбере какво точно. Нейната решителност бе забележителна още когато бе дете, а с възрастта се бе задълбочила.

Робърт продължаваше да обикаля и да ругае, когато изведнъж му хрумна какво трябва да направи. След Еви, Маделин бе най-проницателната жена, която познаваше и можеше да помогне да открие отговора, който му се изплъзваше. Обади й се, за да й каже, че пристига.

Заради разликата във времето, все още бе ранна сутрин, когато самолетът се приземи в Билингс. Ранчото се намираше на около двеста километра и разполагаше със собствена писта за кацане, така че винаги предпочиташе да наеме малък самолет и да прелети дотам пред изморителното шофиране. Докато се приземяваше, видя джипа на Маделин. Тя се бе облегнала на колата и косата й се развяваше от вятъра. Бе малко по-тъмна от тази Еви и все пак приликата го стресна.

Приземи самолета близо до джипа. Когато изключи двигателя можеше да види двете прекрасни момчета, които подскачаха наоколо и в очите му се появи усмивка. Малките хулигани му липсваха. Вече бе време да има собствени деца.

Слезе от самолета и Маделин бавно тръгна към него да го посрещне.

— Слава Богу, че си тук! — каза тя. — Дяволските създания ме подлудиха, откакто им казах, че пристигаш. Знаеш ли, че когато едногодишно момче казва „чичо Робърт“ звучи като Али Баба? Чух го поне петнайсет хиляди пъти за последния час, така че вече съм експерт.

— Мили Боже! — възкликна той, като погледна към дяволските създания, които повтаряха тяхната версия на името му.

Тя се изправи на пръсти да го целуне и прегърне. Винаги се чувстваше странно спокоен, когато стъпеше в ранчото. Връзката с природата тук бе много силна, точно както в Алабама.

Маделин изчака докато се наобядват и чак тогава повдигна въпроса, който със сигурност бе глождил любопитството й от доста време. Момчетата бяха изпратени да спят следобедния си сън, а Робърт и Рийс пиеха кафе. Маделин се върна в трапезарията, седна при тях и попита:

— Кажи сега какво не е наред?

Той й се усмихна кисело.

— Знаех, че няма да можеш да изчакаш. Винаги си била любопитна.

— Така е. Сега ни кажи.

И той им разказа. Чувстваше се много странно. Не помнеше някога да се е нуждаел от помощ, за да вземе решение. Накратко им обясни историята на Мърсър, затова, че Еви е била заподозряна в съучастничество и как ги е притиснал да извършат поредната сделка. Описа им Еви, без да си дава сметка за зажаднялото изражение в очите му. Разказа им всичко — как е продала къщата си, за да спаси пристанището, как го е разкрила, че той стои зад всичко това и как бяха хванали Мърсър. И как тя отхвърли предложението му за брак.

Забеляза, че Маделин се стегна по време на неговата тирада, но тя бе забола поглед в масата и не можеше да види изражението на лицето й. Когато приключи, тя го погледна и той с изненада забеляза яростта в очите й.

— Как може да си толкова глупав? — извика тя и се изправи толкова рязко, че столът й падна назад. — Изобщо не се учудвам, че не е приела да се омъжи за теб! И аз не бих приела! — тя бясно излезе от трапезарията.

Удивен Робърт се загледа след нея.

— Не знаех, че може да се движи толкова бързо — измърмори той.

Рийс се изсмя.

— Знам. И аз доста се изненадах първия път, когато я ядосах.

Робърт погледна зет си. Той бе едър, силен мъж, висок колкото него, с тъмна коса и лешникови очи, които децата му бяха наследили.

— Какво я вбеси толкова?

— Вероятно същото нещо, което я вбеси, когато аз се държах като глупак — развеселено отговори Рийс.

— Някой няма ли да ми обясни най-накрая? — попита Робърт с насилена любезност. Външно изглеждаше спокоен, но вътре в себе си бе безкрайно изнервен. Не знаеше как да постъпи, а досега не му се бе случвало подобно нещо. Чувстваше се като изгубен.

Рийс се облегна на стола, като си играеше с чашата.

— Веднъж за малко не загубих Маделин — рязко каза той, като гледаше надолу. — Сигурно не ти е казвала, но тя ме напусна. Не избяга далеч, само тук в града, но се чувствах ужасно.

— Кога беше това? — попита Робърт, като присви очите си. Не му стана приятно, че Маделин е имала проблеми и не му е казала.

— Когато беше бременна с Тай. Опитах по всякакъв начин да я убедя да се върне, но бях прекалено глупав и не се сещах да й кажа единственото нещо, което имаше значение.

Рийс повдигна поглед към Робърт и лешниковите му очи срещнаха леденозелените.

— Не е лесно да дадеш на друг такава власт над самия теб — започна той. — Беше ми трудно да го призная дори пред себе си, а ти си два пъти по-лош от мен. Много силен човек си, Робърт, много по-опасен, отколкото се представяш пред другите. Свикнал си да контролираш всичко, но това не се поддава на контрола ти, нали? Вероятно дори не знаеш за какво става въпрос. Мен самият трябваше да ме ударят по главата, преди да мога да го разбера. Обичаш я, нали?

Робърт замръзна на мястото си и очите му станаха безизразни. Да я обича? Дори не бе помислял подобно нещо. Желаеше я, искаше да се ожени за нея, да имат деца. И искаше всичко това с плам, който бе на път да го унищожи. Но цялото му същество се бунтуваше срещу мисълта, че може да е влюбен в нея. Това би означавало ужасяваща безпомощност; нямаше да можеше да живее без нея, нито пък щеше да запази сърцевината си неуязвима. Бе съвсем наясно с истинската си природа и със скритата първичност в себе си. Не искаше да разкрива тази неподправена страст пред никого, дори не искаше хората да подозират, че съществува.

Но Еви така или иначе го бе разгадала, шокиран осъзна той. Бе разпознала истинската му същност, още в момента, в който го видя. Понякога направо четеше мислите му с нейната влудяваща интуиция. Можеше да се прикрие пред всеки друг, но не и пред Еви и през цялото време, когато бяха заедно, той се опитваше да си възвърне контрола над себе си, над ситуацията, над нея. Бе разбрала какъв е и въпреки това го обичаше.

Той изруга и прокара разтрепераната си ръка през косата. Еви го обичаше точно заради тази неподправена страст. Бе срещнала истинската любов с Мат и я бе загубила; само нещо невероятно мощно можеше да я завладее отново. Любовта му към Еванджелин не можеше да е цивилизована и кротка; щеше да поиска сърцето и душата му, без никакви пазарлъци.

Проблемът не бе в къщата. Нито пък в това, че я бе подозирал в престъпление. Можеше да й предложи хиляди къщи и да й даде цялата власт, която парите осигуряваха, но нищо от това нямаше да я съблазни. Еви искаше само едно нещо, което той не й бе предложил: неговата любов.

— Толкова е просто — нежно каза Рийс. — Казах на Мади, че я обичам. И най-вече — признах го пред себе си.

Робърт продължаваше да стои втрещен.

— А ти как разбра?

— Имаш ли чувството, че никога няма да й се наситиш? Искаш ли да я любиш до безкрай? Искаш ли да я защитаваш, да я глезиш, да й дадеш всичко, което можеш? Чувстваш ли се щастлив, когато просто седите двамата, когато я слушаш, докосваш, усещаш до себе си? Имаш ли чувството, че ти липса с такава болка, сякаш някой те е нарязал на парчета? Когато Мади ме напусна се чувствах толкова зле, че едва живеех. Сякаш в мен бе зейнала огромна дупка и нито можех да спя, нито да ям. Единственото нещо, което можеше да ме върне към живот бе да съм с нея. Така ли се чувстваш?

Очите на Робърт излъчваха непоколебимост.

— Сякаш бавно умирам.

— Да, това е любов — каза Рийс, като съчувствено поклащаше глава.

Робърт се изправи, на лицето му бе изписана решимост.

— Целуни Маделин за чао. Кажи й, че ще ви звънна.

— Не можеш да изчакаш до сутринта?

— Не — отговори Робърт, като взимаше по две стълби наведнъж. Не можеше да чака и минутка. Вече бе на път за Алабама.

 

 

Еви не харесваше новия си дом. Чувстваше се като затворник, макар че апартаментът бе ъглов и имаше съседи само от едната страна. Щом погледнеше през прозореца виждаше друга сграда, вместо успокояващата река. Можеше да чуе съседите си през тънките стени, да слуша техните скандали и плачът на двете им деца. Излизаха до късно вечер и шумно се прибираха. Това неминуемо я будеше и тя с часове след това не можеше да заспи.

Можеше да си намери друго място, но нито имаше сили, нито желание да се занимава с това. Насилваше се всеки ден да ходи до пристанището и това бе максимумът на възможностите й. Мъчеше се да си върши работата, но с всеки ден ставаше все по-трудно и знаеше, че скоро силите й ще я напуснат.

Беше й студено и нищо не можеше да я стопли. Бе вътрешна вледененост, която се разстилаше от огромната празнота, която чувстваше и никаква топлина не можеше да я превъзмогне. Само като си спомнеше името му имаше чувството, че някой е забил нож в сърцето й и болката бавно се разнася във всички посоки, а той постоянно бе в мислите й. Щом зърнеше черна коса стомахът й се свиваше; ако чуеше по-плътен глас сърцето й спираше и за миг я обземаше щастие, като си помисляше „Той се е върнал“. Но той не се бе върнал и щастието ставаше на пепел, а тя се чувстваше по-самотна отпреди.

Слънцето продължаваше да блести и да разпраща топлината си, но тя нито го чувстваше, нито го виждаше. Целият свят бе изрисуван само в сиво.

Вече съм го преживявала, мислеше си тя в сутрините, когато не можеше да открие причина да стане от леглото. Мога да го преживея отново. Истината бе, че първия път едва бе оцеляла, а сега бе още по-трудно. Бе изпаднала в депресия, която с всеки ден изсмукваше живота й. Не бе сигурна, че има силите да се пребори този път.

Беки бе побесняла, когато разбра, че Робърт е напуснал града.

— Той ми каза, че ще ти предложи да се омъжиш за него — бясно бе извикала тя.

— Предложи ми — глухо бе отвърнала Еви. — Аз му отказах — и не отговори на другите въпроси; дори не й бе казала защо е продала къщата си.

Лятото бе към края си, сякаш се самоизгаряше. Още малко и училището щеше да започне. Според календара имаше още един месец до есента, но тя вече се усещаше във въздуха, свежа и разхладителна. Като че ли и аз самата се самоизгарям, безразлично си помисли Еви.

Лягаше си веднага щом се стъмни, като се надяваше, че ще може да поспи поне няколко часа, преди шумните й съседи да се приберат. Обикновено не даваше резултат. Когато престанеше да се занимава с нещо конкретно, спомените веднага я заливаха, сякаш изскачаха от всяко кътче на мозъка й. Лежеше в леглото и си спомняше Робърт до нея и образът му бе толкова ярък, все едно, че ако се пресегне ще го докосне. Тялото й трепереше от желание, зажадняло за ласките му. Можеше да си спомни всеки път, когато се бяха любили.

Той си бе отишъл, но тя не се бе освободила от него.

И тази нощ не бе различна. Въртеше в леглото, като се мъчеше да превъзмогне треската в тялото си и мъката в сърцето си.

Някой потропа на вратата и тя се стресна. Погледна часовника. Минаваше десет.

Стана и облече халата си. На вратата отново се почука, толкова силно, сякаш някой се опитваше да я избие. Тя светна лампата в хола.

— Кой е?

— Робърт е. Отвори вратата, Еви.

Тя замръзна, ръката й остана на дръжката и усети, че кръвта й се отдръпна от лицето.

— Какво искаш? — успя да попита, толкова тихо, че не бе сигурна дали той я е чул.

— Искам да поговорим. Отвори вратата.

Плътният, дълбок глас бе същият. Облегна главата си на вратата, като се чудеше дали ще може да го отпрати за втори път. Какво бе останало да се каже? Сигурно щеше да я убеждава да приеме къщата му. Не можеше да живее там, спомените бяха прекалено силни.

— Еванджелин, отвори вратата.

Тя я отключи. Той веднага влезе вътре. Тялото му ухаеше по същия начин. Робърт заключи вратата и когато се обърна към нея, тя забеляза, че косата му бе разрошена и лицето му бе покрито с набола брада. Очите му блестяха като зелен пламък, когато се вгледа в нея. Изобщо не огледа апартамента.

— Ще те попитам само още веднъж — рязко каза той. — Ще се омъжиш ли за мен?

Еви потрепери при думите му, но поклати глава. Преди, когато вярваше, че го е грижа за нея, можеше да го направи, но след като разбра, че я е използвал… не, не можеше да се омъжи за него.

Мускулите на челюстта му се стегнаха. Можеше да усети напрежението му, като някакъв див звяр готов да нападне жертвата си и отстъпи една крачка назад. Когато заговори, обаче, гласът му бе спокоен.

— Защо не?

Разликата между тона на гласа му и енергията, която усещаше, че пулсира в тялото му, бе влудяваща. Цялата мъка от изминалите седмици я връхлетя.

— Защо не ли? — извика тя, като гласа й трепереше. — Боже мили, я се погледни. Нищо не те засяга, нали? С удоволствие ще вземеш от мен всичко, което ти дам, но никога няма да ме допуснеш до истинската ти същност, нали? Криеш се зад ледена стена и ми писна да се блъскам в нея?

— Обичаш ли ме?

— Затова ли си дошъл? — сълзи започнаха да се търкалят по лицето й. — Да изчеткаш егото си? Да, обичам те. А сега си върви!

Видя, че мускулите му се стегнаха и в очите му проблесна нещо диво. Сърцето й подскочи, когато забеляза заплахата в тях. Обърна се да побегне, но Робърт я сграбчи и я обърна към себе си. Объркана Еви реши, че това бе пореден добре премерен ход, който трябваше да й покаже колко е сериозен, но след това видя очите му. Зениците се бяха свили до две малки черни точки, а ирисите блестяха като две зелени пламъчета. Лицето му бе бледо, с изключение на двете зачервени петна на скулите. Дори и Робърт, помисли си тя, не може да контролира физическите реакции.

Ръцете му се стегнаха около кръста й, докато пръстите му се забиха в нежната й кожа.

— Права си — тихо каза той. — Никога не съм искал някой да се приближава твърде много до мен. Никога не съм искал да мисля толкова много за друго човешко същество или да допусна ти, или която и да е друга да имат такава власт над мен — той дишаше учестено. — Господ ми е свидетел, че опитвах по всякакъв начин да не ти позволя да ме разгадаеш, но не успях. Искаш истинско човешко същество? Добре тогава, целият съм твой. Обичам те толкова много, че любовта ми към теб ме разкъсва на парчета. Но има и една подробност — продължи той с дрезгав глас. — Ще ти дам повече, отколкото на когото и да е друг, но и ще искам много от теб. Няма да можеш да избираш само добрите ми качества; ще трябва да ме приемеш като цяло. Получаваш всичко добро с всичко лошо и те предупреждавам, че не съм джентълмен.

— Не — промълви тя. — Не си — Еви се отпусна в ръцете му и се вгледа в лицето, в струйката пот по челото и свирепия поглед в очите. Сърцето й биеше лудо от последните му думи. Той я обичаше! Не можеше да повярва, че наистина го бе казал. Гледаше тези огнени очи и бе толкова замаяна, че не можеше да пророни и дума.

— Ревнив съм — прошепна той, гласът му още бе напрегнат. — Не искам дори да поглеждаш друг мъж и ако някой глупак се опита да те ухажва ще е голям късметлия, ако не го убия — раздруса я в ръцете си. — Желая те през цялото време и ще те имам. Искам да те любя по четири и пет пъти на ден, така че постоянно да ме усещаш в себе си.

Златистите й очи се разшириха.

— И аз го искам.

В този момент той изобщо не се контролираше. Можеше да усети страстта из цялото му тяло.

— Искам винаги да си на мое разположение. Не мога да зарежа работата си, така че очаквам да нагласиш живота си към моя.

Докато говореше, Робърт я облегна на стената. С едно движение свали дрехите й. Тя се прилепи до него, като усещаше силното му тяло до своето, докато и той се събличаше. Наум се благодари, че съседите й още не се бяха върнали и обви ръцете си около врата му. Сърцето й биеше лудо, усещаше как кръвта кипи по вените, като разнасяше неземното удоволствие до всяка клетка. Еви обви краката си около него. Извика от изгарящата наслада, когато телата им се сляха. Усещаше ударите на неговото сърце в гърдите си.

И двамата замръзнаха, залети от сладостта да бъдат отново едно цяло.

— Не искам да използваме никакви предпазни средства — простена той. — Не ми харесва да се пазиш от мен. Искам да имаме деца.

Тя простена, когато по цялото й тяло преминаха тръпките на удоволствието. Бе провокирала дивата му страст, но бе готова да я приеме. Това бе истинският Робърт, който бе способен да я съживи отново и да стопли всяка клетка от тялото й. Вече не усещаше студа в себе си, сякаш цялата излъчваше живот.

— Искам да се омъжиш за мен. Искам се те обвържа по всякакъв начин. Искам да носиш името ми, Еванджелин, разбираш ли?

— Да — простена тя, цялата обладана от страст. — Да, Робърт!

Доста дълго след това тя осъзна, че лежаха на леглото. Не бе загубила съзнание, просто всичко, което виждаше бе той. През цялото време не я изпускаше от ръцете си. Сгуши се в него и удоволствието отново да усеща голото му тяло до своето я заля като вълна.

— Желанието ти да напълниш къщата си с деца може да се изпълни по-скоро, отколкото предполагаш — промълви тя. — Откакто си тръгна не вземам хапчета.

— Добре — отвърна той, като нежно погали гърба й и я притегли по-плътно до себе си. — Не искам да те наранявам повече.

Усещаше загриженост в гласа му; знаеше, че не му е лесно да се разкрие, след като толкова дълго време се бе прикривал. Целуна го с цялата си нежност.

— Не можеш да ме нараниш като ме обичаш.

Очите му проблеснаха.

— Това е добре — простена той. — Защото наистина те обичам.