Линда Хауърд
Да спиш с врага (13)

Глава тринадесета

Как може такава нощ да не остави отпечатък на лицето й, почуди се Еви, докато се приготвяше за работа. След като прекара доста време под топлия душ, двамата с Робърт се отдадоха на закуската, която бе приготвил с лекотата, с която правеше всичко останало. Закара я до тях, целуна я продължително и каза, че отива до Хънтсвил по работа. Ако не успее да се върне преди тя да е приключила в пристанището, ще отиде направо в къщата й.

Опитваше се да върши обичайната си работа, но имаше чувството, че целият й живот бе обърнат с главата надолу, сякаш нищо не бе същото. Със сигурност тя не беше същата. Робърт я бе превърнал в жена, която копнееше за ласките му. Не бе и предполагала, че страстта може да е толкова мощна и всепоглъщаща, а болката толкова нищожна пред глада на тялото.

Желаеше го много повече от преди. Бе съживил отдавна заровената й чувственост и я бе направил негова, така че сега откликваше и на най-безобидно докосване. Когато мислеше за него, в тялото й пулсираше нуждата да бъде негова, да му се отдаде и да го приеме в себе си. Уханието на кожата му, топло и мускусно, я възбуждаше. В паметта й сега изникваха детайли, на които не бе обърнала внимание — като например думите, които той шепнеше в ухото й и начинът, по който бе отпуснал главата си след зашеметяващото удоволствие.

Погледна се в огледалото и бързо прибра косата си в плитка. Имаше сенки под очите, но не изглеждаше уморена. Изглеждаше… като себе си. Ако имаше някаква промяна, то тя бе в очите й; в тях се виждаха искри, които преди ги нямаше.

Но докато лицето й бе същото, тялото й определено носеше следите от нощта с Робърт. Гърдите й бяха чувствителни от целувките му и дори допирът с дантеления сутиен й причиняваше болка. Имаше малки синини по хълбоците, където той я бе стиснал и бедрата я боляха. Всяко движение, което извършваше й напомняше за удоволствието, с което я бе дарил и за неговото тяло.

Доста по-рано отиде в пристанището, но имаше нужда да се разсее и да изгони Робърт от мислите си. Ако имаше късмет, Шери щеше да доведе Върджил.

Крег зареждаше една моторница, когато тя пристигна. Щом приключи, той влезе в магазина и остави парите в касата.

— Доста рано идваш. Добре ли изкара вчера?

Тя се стресна от думите му, но успя да му се усмихне спокойно.

— Да, много. Ходихме в един частен клуб и танцувахме. Идвам по-рано, защото… защото…

— Това е достатъчно добра причина — каза той, като махна кичур коса от очите си и й се усмихна. — Много се радвам, че излизаш с него. Заслужаваш малко почивка, след целия труд по пристанището.

— Благодаря ти, че ме заместваш.

— По всяко време.

Още един клиент се зададе към дока и Крег излезе. Еви взе сутрешната поща и започна да я разпределя. Рекламните брошури отидоха в кошчето. Остави настрана сметките, с тях щеше да се оправя по-късно. Имаше писмо от някаква банка в Ню Йорк, която не бе чувала досега, вероятно й предлагаха да си отвори кредитна карта при тях. Започна да си играе с плика, но накрая реши да го отвори. Взе ножа, който използваше за тази цел и разряза плика.

След тридесет секунди очите й бяха изпълнени с ужас и недоумение и тя изпусна листа на бюрото. Явно, че бе станала някаква грешка, макар да нямаше представа откъде бяха взели името й, след като досега не бе работила с тях. Съвсем кратко и точно, писмото изясняваше, че тъй като не е плащала заема си може да се наложи да го обявят за просрочен, ако не го изплати в срок от тридесет дни.

Нямаше да му обърне никакво внимание, ако не бе видяла, че сумата, която обявяваше, бе точно колкото тя дължеше на нейната банка за заема за пристанището. Знаеше много добре цифрата, бе работила наистина здраво, за да я намали дотолкова. По някакъв начин нейният файл бе стигнал до компютъра на другата банка и те й съобщаваха, че до тридесет дни трябва да внесе петнайсет хиляди двеста шестдесет и два долара.

Явно бе някаква грешка и трябваше да я разясни, преди нещата да са се оплели още повече. Еви се обади в банката, каза си името и поиска да говори с Томи Фаулър, служителя, който отговаряше за нейния заем, който също така и бе съученик.

Линията прещрака и тя чу гласа на Томи.

— Здравей Еви, как си?

— Здрасти, Томи. Как са Карън и децата?

— Добре са, само дето Карън се оплаква, че децата я подлудяват и ако училището не започне в най-скоро време, ще се постарае да я арестуват, така че да си почине малко.

Еви се засмя. Енергията на децата му бе пословична.

— С какво мога да ти помогна? — попита Томи.

— Очевидно е станало някакво объркване, което не знам как да оправя. Получих писмо от някаква банка в Ню Йорк, която настоява да изплатя целия размер на заема и сумата е същата, която дължа.

— Така ли? Интересно как е станало? Знаеш ли номера на сметката си?

— Не, не е в мен. На работа съм, а държа всички документи вкъщи.

— Добре, ще го открия по името ти. Изчакай за секунда.

Можеше да чуе, че той започна да пише на компютъра си, като си диктуваше името й на глас. След това млъкна и толкова дълго време не каза нищо, че Еви реши, че е излязъл от стаята. Чу, че натисна още няколко клавиша и отново замълча.

Най-накрая се изкашля.

— Еви — гласът му бе сериозен.

— Какво се е случило?

— Има проблем. И то голям. Заемът ти е бил купен от друга банка.

За секунда мозъкът на Еви отказа да възприеме думите.

— Как така „купен“?

— Продадохме някои от заемите. Това е обичайна практика. Банките го правят, за да намалят дълговете си. Други финансови институции ги купуват, за да влагат капитала си. Според сведенията тук, това се е случило преди десет дни.

— Десет дена! Само от десет дни са купили заема и вече искат да го изплатя целия! Томи, имат ли право на подобно нещо?

— Не, след като вече си попълнила условията на заема. Закъснявала ли с вноските?

Знаеше, че справката за вноските й бе на екрана пред него. На няколко пъти бе закъснявала, но никога повече от месец.

— В момента съм закъсняла — глухо каза тя. — Наложиха ми се неочаквани разходи, но ще успея да я внеса следващата седмица.

Томи шумно издиша въздуха си в слушалката.

— В такъв случай те са в правото си, макар че обичайната процедура е да изискват вноската ти, а не целия заем.

— И какво да направя сега?

— Обади им се. Би трябвало да ти разрешат, защото не си рисков кредит.

— Добре, благодаря ти, Томи.

— Няма защо. Съжалявам, че се е случило. Ако беше при нас, нямаше да имаш подобни проблеми.

— Зная.

— Звънни ми, ако мога да ти помогна с нещо.

— Благодаря ти — каза тя и затвори телефона.

Сърцето й биеше лудо, докато набираше телефона от бланката. Гласът от другата страна отработено я попита с кого да я свърже и Еви издиктува името на мъжа, който бе подписал писмото. Свързаха я, преди да е успяла да каже „благодаря“.

Разговорът бе кратък. Господин Боровиц бе също толкова пестелив на думи, колкото писмото. Нищо не можел да направи, но явно не се и опитваше. Огромната сума трябва да бъде изплатена изцяло в посочения срок или заемът ще бъде обявен за просрочен и собствеността ще й бъде отнета.

Еви бавно затвори слушалката и седна, загледана в ослепително яркия ден навън. Езерото бе пълно с хора, които се смееха и забавляваха. На самото пристанище някои от собствениците почистваха моторниците си, отплаваха от доковете или зареждаха с бензин. Ако до тридесет дни не намереше петнадесет хиляди долара щеше да загуби всичко това.

Обичаше пристанището. Когато бяха малки деца с Мат прекарваха много време в игри тук. С часове бяха скачали по доковете и бе израснала с аромата на езерото. Ритъмът на пристанището бе част от нея, както и ударите на сърцето й. Бе помагала на Мат в работата му тук и след това, когато той загина, бе започнала да се бори с всичките трудности сама. Когато родителите му й го оставиха, тя бе хвърлила всичките си усилия и време, за да го направи доходоносно, но тежката работа й доставяше удоволствие. Пристанището, както и семейството, й бяха дали достатъчно добра причина да продължи да живее, когато бе смятала, че изобщо няма за какво.

Това бе нейното царство, нейният дом, много повече от къщата, в която живееше. По някакъв начин, какъвто и да е, трябваше да намери парите.

Най-простото решение бе да ипотекира къщата си. Щеше да получи същите пари, но щеше да разпредели заема за по-дълго време напред, така че да плаща по-малки вноски. Почувства се леко замаяна, когато ужасът и страхът я напуснаха. Щеше да е дори по-добре отпреди, тъй като щеше да разполага с повече пари в брой.

Обади се на отново на Томи и му съобщи идеята си. Той се съгласи, че това бе най-доброто решение. Щеше да преговаря за заема й и, тъй като не очакваше никакви проблеми, щеше да й се обади, щом получи разрешение.

Когато затвори Еви остана седнала, като хвана главата си в ръце. Имаше усещането, че току-що бе оцеляла в някаква страшна битка. Все още бе разтреперена, но се радваше на победата. Ако бе загубила пристанището… Не можеше дори да си го представи.

Най-накрая се изправи и погледна през прозореца; имаше нужда да се полюбува на своята собственост, да я види защитена, все още нейна и на лицето й се изписа усмивка. Днес имаше доста работа. Толкова много, че Крег вероятно имаше нужда от помощ и се чудеше защо не отива отвън. Еви скочи на крака, изпълнена с енергия и изтича при него.

Робърт пристигна в пристанището малко преди седем. Целият ден бе много натоварен и Еви зареждаше моторницата на една весела компания. Обърна се и видя, че я гледа от вратата. Махна му с ръка и извика:

— Идвам след минутка.

Той й кимна и влезе, а тя се обърна към клиентите.

Робърт я наблюдаваше през големия прозорец, когато застана зад щанда. Бе уведомен, че е получила писмо от банката, която бе уредил да купи заема й и че те, както ги бе инструктирал, изобщо не са били склонни да преговарят. Видя писмото най-отгоре върху останалата част от пощата, единственият лист бе сгънат и прибран в плика.

Сигурно се бе разстроила. Чувстваше се ужасно, заради мъката, която трябваше да й причини, но бе твърдо решен да изпълни плана си. Бе почти убеден, че тя изобщо нямаше представа от действията на Мърсър и че едва ли му бе съучастник, но все пак имаше минимална вероятност да бе замесена. Заради това той не можеше да се откаже от финансовата тежест, която възнамеряваше да предизвика. Ако бе замесена, съвсем скоро щеше да осъществи нова продажба, за да получи парите, от които се нуждаеше. Ако пък не беше, той щеше да се погрижи проблемите й да бъдат разрешени, веднага след като приберат Мърсър в затвора. Със сигурност и други ги очакваше същото, но Еви бе само негова.

Откакто сутринта я остави пред дома й, на няколко пъти се стряскаше от мисълта, че не може да понесе да я изпрати в затвора, дори и да бе виновна. Все пак ставаше дума за сигурността на държавата, която той вземаше много присърце. Заради нея на няколко пъти бе рискувал живота си. Бе се наслаждавал на опасностите, но зад страстта му към приключения се криеше чиста любов към родината. Ако Еви я бе предала, заслужаваше затвор. И въпреки това не можеше да промени решението си. Щеше да я предпази от обвинения.

Загорелият клиент и приятелите му, всичките млади момчета около двадесетте, очевидно не бързаха и си говореха с Еви. Робърт се намръщи, но не можеше да ги обвинява. Никой мъж не можеше да не откликне на нежната, изкусителна женственост.

Измъкна листа от плика и го разгъна. Нямаше причина да го прави, освен от чисто любопитство. Искаше да разбере какво точно пишеше. Набързо прегледа текста и остана доволен. След това видя бележките, които Еви си бе нанесла в полето.

Бе написала „Томи Фаулър“ и отстрани телефонен номер. Отдолу пишеше „ипотека на къщата“ и го бе обградила.

На устните му се появи усмивка. Определено бе изобретателна и практична. Робърт изпита внезапно облекчение. Ако бе замесена в краденето на програми от НАСА нямаше да се налага да ипотекира къщата си, за да покрие заема; просто щеше да уговори още една сделка. В неговия опит, престъпниците си нямаха представа от честен начин да изплатят дълговете си — бяха като пиявици, които оставяха подобни главоболия на другите, и просто продължаваха да крадат.

Робърт върна листа в плика. Съжаляваше още повече, че ще трябва да продължи започнатото, но никога не оставаше нещата на шанса, особено за нещо толкова важно. Разбира се, щеше да му се наложи да възпре опитите й да си ипотекира къщата. Еви щеше да се притеснява, но когато всичко приключеше, той щеше да уреди нещата.

Седна на високия стол и я наблюдаваше, когато тя най-накрая се отърва от младите ухажори. Бе облечена по почти същия начин, както когато я видя за първи път — с тениска, джинси и косата й бе вързана в свободна плитка. Неговата реакция бе същата — усети възбудата в себе си. Единствената разлика бе, че сега тя бе много по-силна, нещо, което не бе вярвал, че е възможно. Вече знаеше точно как изглежда гола, нежната й кожа и изкусителните извивки на тялото й. Той потрепери от желание, докато я гледаше как се приближава. Помнеше звуците, които издаваше, когато удоволствието я бе връхлетяло, как се извиваше в ръцете му, как краката й се обвиха около него. Бе усетил вкуса й, уханието на тялото й и искаше да ги има отново.

Тя влезе, погледна го и се спря. Веднага бе разпознала желанието в очите му. Явно ставаше все по-проницателна. Тази мисъл не му бе приятна.

— Ела — нежно й каза и тя отиде в ръцете му.

Той не стана от стола и я издърпа между бедрата си. Ръцете й обвиха раменете му, когато той се наведе и продължително я целуна; бе толкова зажаднял за устните й, че не можеше да бъде нежен. Еви се прилепи до него и от допира на нежните й извивки сърцето му започна да бие по-бързо. Желанието, с което отвръщаше на целувката му го накара да забрави за Мърсър и за откраднатите компютърни програми, за цялата каша, в която бе замесена и изобщо за всичко, освен за топлата наслада да я държи в ръцете си.

След това реши, че изминалата нощ засега й бе достатъчна, затова нежно целуна челото й.

— Как мина деня ти? — прошепна той, като очакваше да му разкаже за писмото от банката.

— Беше ужасно натоварен — каза тя, като се облегна в ръцете му. — А твоят?

— Отегчително. Трябваше да се справя с някои досадни детайли — това беше лъжа. Той винаги обръщаше внимание на детайлите.

— Днес ми се искаше да си тук. Веднага щях да ти намеря работа. Имам чувството, че всички собственици на лодки се струпаха — тя погледна през прозореца. — Ето ги поредните.

Групата влезе да си купи закуски и безалкохолни. Имаха вид на хора, които прекарват доста време на слънце и внесоха аромата на кокос от лосион против изгаряне. След като усетиха приятната хладина от климатика, вече не им се излизаше и се загледаха в рибарските принадлежности. Еви се заговори с тях. Бяха две двойки, горе-долу на нейната възраст, очевидно решили да си починат на езерото. Една от жените спомена колко добре се чувства, като се е откъснала за малко от децата си и разговорът се завъртя около детските лудории. Най-накрая си тръгнаха, като дружелюбно се сбогуваха.

— Най-сетне сме само двамата — каза Робърт, като си погледна часовника. — Вече е време да затваряш.

— Слава Богу — отвърна Еви, като се прозя.

Помогна й да затвори, след което отиде с нея до тях, като спряха да си вземат нещо за ядене. Вечеряха, след което седнаха на верандата и си говореха за най-различни неща. На Еви скоро й се доспа, резултат от малкото сън предишната нощ. След третата й прозявка Робърт каза:

— Хайде, време е да си лягаме.

Тя му подаде ръка и той й помогна да се изправи. Заведе я в спалнята и започна да я съблича.

— Робърт, чакай — неспокойно каза тя, като се опита да се отдръпне от него. — Не мога…

— Зная — нежно й отвърна той. — Нали ти обещах, че ще ти оставя време да се възстановиш. Казах, че ще спим заедно в буквалния смисъл.

Тя се отпусна в ръцете му и той я досъблече, след което съблече и себе си. В къщата бе доста топло, но след като легнаха голи в леглото, усетиха разхладителния полъх от вентилатора на тавана. Лежаха един до друг, Робърт бе плътно до нея и собственически я бе прегърнал.

Лежеше спокойно отпуснат. Еви вече спеше, което можеше да разбере от равномерното й дишане. След като откри, че всъщност никога не е била съпруга на Мат в леглото, нямаше нищо против къщата й. Разбира се, чувстваше се по-удобно в своята, но Еви бе по-спокойна тук, а това бе най-важното. Бе осведомил хората си, че ще нощува при нея, както и предишната вечер им бе съобщил, че Еви ще остане при него.

На няколко пъти й бе дал възможност да му разкаже за писмото от банката, но тя не му бе споделила нито дума. Както бе постъпила и когато моторът й се развали. Предпочиташе да запазва проблемите за себе си, вместо да ги сподели с него и да потърси помощта му. Макар че бе открита и дружелюбна, Еви не обичаше да занимава хората със себе си и явно бе свикнала да се справя с всичко сама. Щеше да й откаже да й помогне, ако го бе помолила, но просто искаше тя да му се довери и да го направи част от проблемите си, а не само от удоволствията. Когато се омъжеше за него, щеше да настоява да споделя и най-малкото нещо.

До този момент не бе стигал толкова далеч в плановете си, но изведнъж реши, че това е единственото правилно нещо, което трябваше да направи. Никога не бе желал друга жена, колкото желаеше Еви и се съмняваше, че някога ще срещне друга като нея. След като цялата каша тук приключеше, щеше да я задържи при себе си, което значеше, че ще я вземе със себе си в Ню Йорк. Бе му се отдала, но като цяло бе практичен човек. Щеше да пожелае сигурността на женитбата и тогава той щеше да се ожени за нея. Доста жени му бяха предлагали брак, но за първи път бе готов да приеме. Не можеше да си представи, че някога ще изпита отегчение с Еви, нещо, което бе ставало с всички останали. Още повече, не можеше да си представи, че ще позволи друг мъж да се ожени за нея.

Ни най-малко не съжаляваше, че ще загуби свободата си. Щеше да й купува копринени рокли и скъпи бижута и щеше да я потопи в разкош, така че нямаше да й се налага да работи седем дни в седмицата, да си купува хладилник на втора ръка и да кара престарелия си пикап. Нямаше да се изморява и никога нямаше да се появяват черните кръгове под очите й. Щеше да я взима на бизнес пътуванията си и да й покаже Париж, Рим и Лондон, а летата щяха да ходят в ранчото в Монтана. Маделин щеше да е стъписана, че най-накрая някоя жена е успяла да го хване, но щеше да я хареса. Въпреки очевидния сексапил, който излъчваше, Еви бе такъв тип, че веднага ставаше симпатична на останалите жени. Беше дружелюбна и вежлива и не се притесняваше много как изглежда. Повечето жени, които бе срещал, бяха далеч по-суетни от Еви и въпреки това постигаха много по-малко.

След месец, а може би и по-рано, всичко това щеше да е зад гърба им и те щяха да са в Ню Йорк. Заспа с приятната мисъл, че съвсем скоро ще я има само за себе си.

 

 

Както обикновено, Еви се събуди на зазоряване. Робърт лежеше до нея и топлината на тялото му я обгръщаше, въпреки че завивките бяха изритани в ъгъла на леглото. Сигурно той го бе направил, тъй като не бе свикнал без климатик. Ръката му обгръщаше кръста й и усещаше дъха му във врата си.

Две поредни нощи бе прекарала с него и вече се чудеше как ще понесе самотата, когато той си тръгне.

Тя се обърна към него и се облегна на лакътя си. Той мигновено се събуди.

— Какво има? — попита той и за момент в очите му се прочете притеснение, сякаш нещо го застрашаваше и цялото му тяло се стегна.

Тя бързо поклати глава.

— Нищо. Просто исках да те погледам.

Той се отпусна, успокоен от думите й. Маслинената му кожа бе тъмна на фона на белите чаршафи. Гъстата, черна коса бе разрошена и лицето му бе покрито с наболата брада. Стресна я неподправената мъжественост, която излъчваше, без дрехите, които прикриваха истинската му същност. Легнал до нея, гол и спокоен, разкриваше точно каквото бе — воин, проверил себе си в многобройни битки и най-накрая намерил убежище.

Постави ръката си на гърдите му. Той продължаваше да лежи, като я наблюдаваше през полуотворените си клепачи. Еви не му каза, че го обича, вече му бе признала и нямаше намерение да го повтаря. Вместо това бе решила да научи за него колкото се може повече. През първите осемнадесет години бе събирала спомени с Мат, но с Робърт времето й бе доста кратко и не искаше да пропилее и минута.

Тя се наведе над него и косата й се плъзгаше по тялото му, докато го покриваше с целувки. Харесваше й още повече, когато се събуждаше — още сънен и топъл. Той потрепери, когато желанието стегна мускулите му, но се отпусна и се отдаде на удоволствието.

— Вероятно точно така изглежда пашата, когато е с любимата си жена — промълви тя.

— Сигурно — отвърна той, като прокара пръстите си през косата й. — Доставяш ми голямо удоволствие, Еванджелин.

Тя продължи да го целува и да се гали в тялото му с нейното, когато нещо на лявото му бедро привлече погледа й. На ранната светлина ясно се виждаше орел, или феникс, с разперени крила. Татуировката бе малка, нямаше и два сантиметра, но бе изключително изящна.

Бе стъписана — не от фигурата, а от самия факт, че я е направил. Нежно прокара пръст по нея, като се чудеше защо бе решил да се татуира. Робърт изобщо не приличаше на мъж, който би се направил подобно нещо; бе прекалено излъскан и изтънчен. Но тя знаеше, че този блясък бе само външен и татуировката го доказваше. Това може би единствения сигнал, че той не е такъв, какъвто изглежда.

— От кога я имаш? — попита тя, като го погледна.

Той я гледаше напрегнато.

— От доста време.

Отговорът бе уклончив и тя усети, че няма да получи по-конкретен. Бавно се наведе и я целуна, устните й се плъзнаха върху единствения знак, че в него бе скрит и друг мъж.

Той издаде дълбок, дрезгав звук и цялото му тяло се стегна.

— Желаеш ли ме? — прошепна тя, като отново го целуна.

Почувства се леко замаяна от женствеността, която откри в себе си. Изпълваше я желание, което се разтваряше като цвете пред слънчевата светлина. Той се засмя приглушено от възбудата му.

— Има ли нужда да ме питаш подобно нещо?

— Май няма — отвърна тя.

— А ти как се чувстваш?

— Изпълнена с желание — каза тя, като се протегна върху тялото му и обви ръце около врата му.

Лицето му бе сериозно, когато се извъртя и я намести под себе си.

— Ще внимавам — дрезгаво промълви той.

Тя погали лицето му.

— Вярвам ти — каза Еви и му отдаде тялото си, както вече му бе отдала сърцето си.