Линда Хауърд
Да спиш с врага (9)

Глава девета

Следващата сутрин бе ужасна. Еви не спа добре, всъщност, почти не бе спала. Бе навила часовника си за четири и половина и когато той звънна, бе спала само два часа. Това, че сънува Робърт бе едно на ръка, но дори когато бе будна той постоянно беше в ума й. Мислите й се лутаха от завладяващата страст на ласките му до това, колко умело манипулираше хората. Опита да анализира постъпките му и не откри нито един случай, когато е бил злонамерен, но и това не я успокои.

По някое време след полунощ, докато лежеше в тъмнината и се взираше в тавана, осъзна какво я притеснява. Като че Робърт допускаше хората да видят и опознаят само една част от него — останалата, вероятно истинската му същност, скрита и непокътната, внимателно наблюдаваше и анализираше другите, следеше реакциите им и точно преценяваше как да постигне, каквото искаше. Никой не бе допуснат до истинския мъж с остър като бръснач ум, който работеше безгрешно като компютър. Еви осъзна, че това бе така, защото той го искаше, преднамерено прикриваше тази вътрешна отдръпнатост и не бе склонен да допусне никой близо до себе си.

На какво място в живота му можеше да се надява? Той я желаеше, бе готов да я превърне в център на вниманието си за известно време, за да получи каквото искаше: връзка само за удоволствия. Докато не я допуснеше в сърцевината си, никога нямаше да я допусне и в чувствата си. Щеше да е мил, но Еви щеше да разбие сърцето си, докато се опитва да преодолее преградите му.

По-добре от всеки друг знаеше какво означават емоционалните бариери. Дълги години бе изграждала собствените си прегради, докато можеше вече да се изправи на краката си. Как можеше да го обвинява, че се е затворил в крепост? Не бе сигурна, че изобщо трябва да се опитва да прекрачи там.

Проблемът бе, че вече нямаше избор. За добро или лошо, днес следобед той бе преодолял всичките й прегради. И то с толкова малко усилия — просто бе прегърнал малкото момиченце. Но любовта се градеше върху дребните неща. Бе омекнала към него, когато ги спаси с Джейсън, но тогава сърцето й все още си бе нейно. Днес се влюби в Робърт — и това не бе нещо, от което може да избяга или да не му обърне внимание. Може би бе невъзможно да се пребори с крепостта и да достигне до сърцето му, но трябваше да опита.

Най-накрая заспа, но часовникът звънна малко след това. Стана, очите я боляха от недоспиване. Пусна кафе машината и влезе да си вземе душ, докато кафето стане готово. Излезе от банята и си направи закуска.

Мощният пикап обикновено не й създаваше никакви проблеми, въпреки многото навъртени километри, но днес започна да издава странни звуци, докато караше по тъмното шосе.

— Да не си посмял да се развалиш точно сега! — предупреди тя на глас. И без това имаше финансови затруднения в момента, последното нещо, което можеше да си позволи, е да плати ремонт на колата.

Стигна шосе 413 и зави. Колата започна да трепери и да шуми по-високо. Тя намали и огледа лампичките на таблото — температурата бе добре, маслото…

— О, не! — лампичката за маслото мигаше в червено. Тя натисна спирачките, завъртя волана към мантинелата и точно в този момент моторът гръмна. Продължи да издава същите звуци и пред предното стъкло се разнесе дим. Насочи се към страничната лента на шосето, като се бореше с волана и пикапът спря.

Еви излезе и се загледа в пушека над предния капак. Моторът продължи да издава странен шум, след което спря, което просто означаваше, че се бе повредил. Обикновено не ги използваше, но имаше случаи, в които извикваше всички ругатни от съзнанието си и днес бе точно такъв. Това не накара моторът й да се съживи, нито пък подобри банковата й сметка, но поне малко намали яда й. След като запасите й от ругатни приключиха, тя спря, пое си дълбоко въздух и огледа шосето в двете посоки. Вече се зазоряваше и движението щеше да се усили; може би щеше да мине някой познат и да я качи, без да се налага да върви пеш поне четири километра до най-близкия монетен телефон. Въздъхна, извади пистолета, който държеше под седалката, пусна го в чантата си и заключи пикапа — макар че, ако някой решеше да го открадне, трябваше да го бута по целия път — и тръгна пеш.

След по-малко от минута се зададе един камион и спря до нея. Тя го огледа и видя, че за ремаркето бе закачена моторница. Вътре седяха двама мъже и единия свали прозореца си.

— Проблем ли имате? — попита той и добави: — Мис Еви?

С облекчение разпозна Ръс Макелроу и Джим Хайнес, двама местни рибари, които знаеше от години.

— Здравей, Ръс. Джим. Моторът на колата ми току-що се развали.

Ръс отвори вратата и скочи на земята.

— Качи се, ще те закараме до пристанището. Не бива да вървиш сама по пътя. Много лоши работи взеха да се навъртат тук напоследък.

Тя се качи и Ръс потегли по магистралата.

— Имаш ли добър монтьор? — попита Джим.

— Мислих да помоля Бърт, монтьора на пристанището да го погледне. Той разбира от мотори.

Джим кимна.

— Познавам го Бърт Мардис. Наистина е добър. Ако той не може да го оправи, знам още едно момче, има магазин на „Блаунт“ и също е много добър. Казва се Рой Симс. Телефонът му е в указателя — „Авторемонти при Симс“.

— Благодаря ти, ще го запомня.

Джим и Ръс се впуснаха в разговор за добри монтьори из района и скоро стигнаха пристанището. Тя им благодари и Ръс излезе от колата. Решиха, че щом така или иначе са дошли дотук, могат да тръгнат за риба от нейното пристанище и тя отключи рампата. Джим започна да маневрира, за да може да приближи пикапа до водата. Еви влезе в магазина и светна лампите. Двамата мъже отплуваха от дока тъкмо, когато Бърт пристигна.

 

 

Малко след съмване телефонът звънна. Робърт отвори очи и забеляза златистия цвят на небето.

— Да.

— Пикапът й не стигна до града. Развали се точно когато стигна магистралата. Тя се качи на една кола, за да стигне до пристанището.

Робърт седна в леглото. Усети, че го обземат гняв и притеснение.

— По дяволите, тя е пътувала на автостоп?

— Да, аз също се притесних и затова я проследих докато пристигне. Нямаше никакъв проблем. Бяха двама рибари, които изглежда познаваше.

Това изобщо не го успокои. Не че в Гънтърсвил имаше голяма престъпност, но всичко можеше да се случи със сама жена. Това, че я бяха следили също не премахваше опасността. Изобщо не трябваше да се стига дотук.

— Защо колата й се е развалила, преди да стигне до града?

— Вероятно Уест е направил по-голяма дупка в тръбата за маслото. Сигурно почти цялото е изтекло на пътеката пред къщата й. Можеше да го види, ако не бе още тъмно.

Съвсем спокойно Робърт каза:

— Ако нещо й се беше случило, заради негова грешка, изобщо нямаше да ми хареса.

От другата страна замълчаха.

— Разбирам. Няма да се повтори.

След като изясни това, Робърт продължи:

— Внимавайте да не разместите нищо, когато влезете довечера в къщата. Не искам да се усети, че някой е влизал.

— Няма. Лично ще се убедя.

След като затвори телефона, Робърт продължи да лежи, като скръсти ръцете си под главата и се загледа в изгрева на слънцето над близките планини. Предишния ден още повече се разклатиха съмненията му, че между Еви и Мърсър има връзка. Бе убеден, че се е срещала с него в езерото, но или не му бе казала за присъствието на Робърт, или пък изобщо не го свързваше с „Пауър Нет“. Очевидно шпионажът бе добре изпипан, след като никой в „Кенън Груп“ не го бе разкрил толкова дълго; ако беше така, Еви трябваше да знае за него. Или поне Мърсър трябваше да я е предупредил, че Робърт Кенън е в града. Или го бяха скрили от нея, или участието й бе толкова минимално, че никой не е сметнал за нужно да й каже?

Другата възможност бе Еви да го бе разпознала или да е била информирана, но поради някакви лични причини да не им е съобщила, че Кенън е наел място в пристанището й и проявява интерес към самата нея.

И в двата случая излизаше, че Еви не се разбираше с останалите участници в конспирацията. От една страна почувства облекчение при тази мисъл. В същото време, обаче, се притесни, че може би животът й бе в опасност.

 

 

Еви бе уредила да докарат пикапа й в пристанището. Бърт се наведе над предницата на колата и започна да я оглежда. След това легна под нея, за по-обстоен преглед. Когато излезе, изобщо не бе оптимист относно поправянето на мотора.

— Повредата е прекалено голяма — каза той. — По-добре си купи нов.

Очакваше такъв отговор и бе пресмятала наум финансовото си положение. Този месец можеше да закъснее със заема за пристанището, но след това щеше да се наложи да отложи други плащания, за да го уреди. За няколко дни можеше да използва моторницата си, между дома й и пристанището. Пък, ако спешно се наложеше да отиде някъде, можеше да заеме колата на Беки, макар че не й се искаше.

— Ще се обадя тук-там и ще се опитам да намеря нов — каза тя. — Ако открия, ще можеш ли да го поставиш?

— Разбира се, — отговори Бърт. — И без това сега няма кой знае колко работа в работилницата.

Когато Крег дойде да я смени всичко бе уредено. Тя намери нов мотор и веднага щом го докарат, Бърт щеше да започне работа. Ако нямаше много моторници за ремонт, можеше още утре да се прибере с колата си.

В живота на Еви обикновено нещата не се развиваха толкова лесно. Нищо чудно, ако Бърт точно сега се окаже затрупан от поръчки.

Пътуването по езерото бе приятно, независимо че имаше толкова много грижи. Водата бе зелена, планините — мъгливо сини и пухкавите облаци се носеха по небето, като от време на време скриваха блестящото слънце. Чайките мързеливо плуваха по повърхността на езерото и в далечината видя орел. Ден, в който бе непоносимо да седиш затворен.

Затова, когато се прибра, реши да отложи финансовите си грижи и се захвана да подреже растенията в двора й. Видя голямото маслено петно на пътя, точно където бе паркиран пикапа. Ако не си бе сменила смяната с Крег и тази сутрин не бе излязла по-тъмно, щеше да види петното и нямаше да подкара колата — така щеше да спаси мотора само с обикновен ремонт.

Просто не бе уцелила времето.

След като приключи с двора, влезе в къщата, за да се охлади и да свърши домакинската работа, която не бе чак толкова много. В три часа отново бе навън, седнала на дока, с чаша леден чай до нея, като бе потопила краката си във водата. Нямаше никакъв смисъл да се тормози за пикапа. Щеше да се справи, както се бе справяла с всички парични кризи през годините, като намаляваше разходите си до минимум, докато всички сметки се изплатят. Нищо повече не можеше да стори, пък и бе малко вероятно някоя добра фея да се появи и да изсипе парите в скута й. Все пак имаше възможност да започне работа като сервитьорка само сутрините в един от близките ресторанти за бърза закуска. По четиридесет долара на седмица правеше сто и шестдесет на месец, с които щеше да покрива сметката за тока, а щяха да остават и за газта. Засега, обаче, всичко, което искаше бе да седи на дока, да наблюдава планините и да се отдаде на насладата с цялото си същество.

Точно така я откри и Робърт. Мина по страничната пътека около къщата и спря, като я видя седнала на мокрия док, със затворени очи и вдигнала лицето си към слънцето.

Дългата, златиста опашка сега бе пусната от двете страни на раменете, така че разкриваше съвършения й тил. Бе облечена в избелели къси панталони и бяла тениска — облекло, което трудно можеше да се нарече изтънчено. Въпреки това сърцето на Робърт започна да бие по-бързо, докато наблюдаваше грациозните извивки на рамене й, нежните ръце и добре оформените крака. Кожата й блестеше в топъл, златист цвят, като узряла праскова. При последната мисъл буквално му потекоха лигите и трябваше да преглътне. Очите, цялото му тяло изгаряше, докато я гледаше. Никога досега не бе изпитал такава импулсивна страст към жена. Единственото, което искаше, бе да я има тук и сега, без изобщо да се опитва да е нежен.

Не го бе забелязала, докато докът се разклати, когато той стъпи на него. Нямаше никакъв страх в очите й, когато се обърна да види кой е, само някакво мързеливо любопитство, което премина в топла приветливост. Дори и петгодишно дете в голям град е по-тревожно от хората тук, помисли си той, като седна до нея и си свали обувките.

— Здравей — усмихнато каза тя, толкова провлачено, че й отне два пъти повече време, отколкото на него.

Той също й се усмихна, устните му се извиха в искрена усмивка, докато сърцето му биеше лудо. Пожела я от първия миг, в който я видя; толкова много пъти бе неочаквано очарован от нея. Сега и двете реакции бяха налице, но се чувстваше и омагьосан.

Бе танцувал по безбройни дансинги с безбройно много жени, които можеха да си позволят да се гласят и да носят най-скъпите тоалети и най-изящните бижута, жени, които той наистина бе харесвал. След това се бе любил с тях, нежно, бавно, в най-луксозни обстановки. Когато срещите му криеха опасност удоволствието бе още по-голямо. Но никога не се бе чувствал така омагьосан, седнал до Еви на мокрия, стар док, под почти брутално силното слънце, което къпеше всичко в светлина. Усети как капчици пот се спуснаха по гърба му, сякаш в цялото му тяло пулсираше живот. Въпреки огромния си самоконтрол едва въздържа желанието.

И в същото време се чувстваше напълно доволен просто да чака. Щеше да я има. Сега бе омагьосан от усмивката й, от блясъка на кожата й, от топлото, женствено ухание, което нито един парфюм не можеше да постигне. Само да седи до нея бе съблазнително и той го правеше с огромно удоволствие.

След като свали обувките, Робърт нави крачолите на панталона в цвят каки и потопи краката си във водата. Не бе студена, но освежаваща в сравнение с жегата. Чувстваше се напълно удобно.

— Има време до седем — усмихнато отбеляза тя.

— Исках само да проверя дали не си се уплашила.

— Не съм, но още имам няколко часа.

Въпреки че го подразни, той бе убеден, че не би го оставила да я чака, без да дойде. Може да е нервна, дори изплашена, но се бе съгласила и щеше да удържи на думата си. Липсата на ентусиазъм би го обидила, ако не бе видял с очите си колко е силно желанието й към него. Каквито и причини да имаше, за да се страхува от него, тялото й изобщо не им обръщаше внимание.

Еви бавно размърда краката си във водата, като наблюдаваше вълничките, които се образуваха. За момент се замисли дали бе подходящия момент да повдигне въпроса, който толкова я притесняваше и се престраши.

— Робърт, допускал ли си някога друго човешко същество близо до теб? Има ли някой, който да те познава истински?

Усети, че той се стегна за секунда. След това спокойно каза:

— Аз самият се опитвам да се доближа близо до теб, от момента, в който те видях.

Обърна се и видя, че я наблюдава, зелените му очи бяха студени и непроницаеми.

— Хитро измъкване, но току-що доказа това, което имах пред вид.

— Така ли направих? — угоднически попита той и се наведе, за да целуне голото й рамо.

Еви не позволи изгарящата му целувка да я разсее.

— Как успяваш да отбягваш личните въпроси и да не им отговаряш? Защо винаги държиш хората на разстояние? Постоянно наблюдаваш и манипулираш и никога не показваш мислите и чувствата си.

Робърт изглеждаше развеселен.

— Обвиняваш ме, че е трудно да ме опознаеш, като самата ти си разговорлива колкото Сфинкс.

— И двамата имаме защити — призна тя.

— Нека тогава аз ти задам същия въпрос — каза той, като я гледаше напрегнато. — А ти допускала ли си някой да те опознае истински?

По лицето й се изписа болка.

— Разбира се, семейството ми и… Мат.

Тя замълча и Робърт видя тъгата, която премина през очите й, като облак, който закрива слънцето. Отново Мат! Какво толкова е било това осемнадесетгодишно момче, че дванадесет години по-късно само при споменаването на името му тя се натъжаваше. Не харесваше начина, по който се чувстваше, изпълнен с ревност и злоба към човек, отдавна починал. Поне спомените й я отказаха от задаването на неудобни въпроси.

Изглеждаше напълно доволна просто да седи мълчаливо, потопила краката си във водата и да наблюдава как слънцето променя цвета си, докато се движи по небето. Робърт я остави сама с мислите й и се захвана със собствените си.

Проницателността й бе удивителна. За съжаление, обаче, не спомена нищо за пари. Винаги бе смятал, че трябва да запази една част от себе си непокътната. Това, за което се представяше пред света — преуспяващ, богат бизнесмен, не бе лъжа. Само беше малка част от цялото и то точно тази част, която той бе решил да покаже. Определено му вършеше работа; бе идеална за бизнеса му, при ухажването и съблазняването на жените, които искаше и бе пропускът му за онези случаи, когато бизнесът му не бе точно това, което изглежда.

Никой от приближените му не предполагаше, че е нещо друго, освен хладнокръвен бизнесмен. Не знаеха за страстта му към приключения и опасности. Не знаеха за изключително опасните поръчки, които бе изпълнявал за различни държавни отдели и агенции, от чист патриотизъм; нито пък за всичко, което правеше, за да се поддържа във форма и да развива уменията си. Не знаеха вулканичния му характер, защото го държеше под безпощаден контрол. Робърт се преценяваше съвсем точно и знаеше скритите си възможности. Винаги бе по-добре да запази тази част от себе си в тайна и да не разкрива силата си пред другите. Ако това означаваше, че никой не го познава истински, то той бе напълно доволен от положението. Така нямаше никаква опасност.

Нито една жена не бе достигнала до сърцевината на емоциите му и не го бе карала да загуби контрол. Всъщност, никога не бе искал да обича истински жена, в романтичния смисъл, да се разкрие пред нея и да стане уязвим. Планираше да се ожени някой ден и съпругата му щеше да бъде напълно щастлива. Щеше да е изключително внимателен и грижовен, да я задоволява в леглото и да я глези извън него. А тя никога нямаше и да поиска нещо друго. Щеше да е нежен, любвеобилен съпруг и баща. И тя никога нямаше и да разбере, че не бе разкрила истинската му същност и че сърцето му си бе останало само негово.

Маделин, разбира се, знаеше, че крие свирепо пазени дълбини, но никога не се бе опитвала да проникне в тях. Бе се оставила да я обича и това й бе достатъчно. Тя самата много приличаше на него — зад привидна леност криеше твърдия си характер, както бе установил съпругът й за голяма негова изненада.

Но как бе успяла Еви, за толкова кратко време, да разкрие неща, за които хора, които го познаваха от години не подозираха? Чувстваше се разгадан и това изобщо не му харесваше. Трябваше да е по-внимателен с нея.

Слънцето сега печеше гърбовете им и той усети капчиците пот, които се спускаха по кожата му. Реши, че мълчанието е продължило прекалено дълго и небрежно попита:

— Къде е пикапът ти?

— Слагат му нов мотор — отвърна тя. — Може би ще е готов още утре, но дотогава се придвижвам с моторницата.

Робърт изчака, но нямаше никакви допълнителни обяснения. Изненадан, той установи, че тя нямаше да сподели с него, че моторът й се бе повредил, нямаше да разгласи грижите си. Бе свикнал хората да му стоварват собствените си проблеми, за да ги разреши. Дори смяташе, че е възможно Еви да го помоли за пари назаем, за да покрие ремонта. Не бе обсъждал финансовото си състояние, но тя бе видяла новата моторница, къща и джипа и не беше глупава; бе разбрала, че има пари. Разбира се, той нямаше да й услужи, защото планът му включваше да й създаде финансови проблеми, но не би се учудил, ако му бе поискала. Вместо това тя дори не му спомена, че пикапът й е повреден.

— Обади ми се, ако имаш нужда да отидеш някъде — предложи той накрая.

— Благодаря ти, но нямам никакви спешни поръчки, които да не мога да отложа, докато ми оправят колата.

— Не е нужно нищо да отлагаш — мило продължи той. — Просто ми се обади.

Тя се усмихна, с което приключи темата, но той знаеше, че няма да му се обади. Дори и постоянно да седеше при нея в пристанището, докато й оправят мотора, пак нямаше да го помоли за нищо.

Хвана ръката й и нежно погали пръстите.

— Дори не си ме попитала къде ще ходим довечера.

Тя го погледна изненадано.

— Не съм мислила за това.

Така си и беше. Къде щяха да отидат бе второстепенно; важното бе, че ще е с него.

— Не ме ласкаеш много — каза той, с вяла усмивка.

— Нямах пред вид, че не ме интересува, че ще излизам с теб, но просто няма никакво значение точно къде ще ходим.

Изтънчените хора от елитните кръгове в Ню Йорк и други големи градове в света никога не биха направили такова безвкусно изказване. Ако пък го направеха, щеше да е прекалено превзето и кокетно. А Еви не кокетничеше. Тя просто бе казала истината и го остави да я тълкува както си ще. Прииска му се да я целуне, но тя определено щеше да започне да се чувства по-спокойно, ако не трябваше да се бори с опитите му да я съблазни всеки път щом се срещнат.

След това Еви се обърна към него, лешниковите й очи бяха тъжни и настоятелни.

— Аз ти отговорих на въпроса. Сега ти отговори на моя.

Робърт почти зяпна от изненада. Значи не се бе отказала.

Бързо измисли отговор, който щеше да задоволи любопитството й, но нямаше да го разкрие. Още по-добре, че бе истина.

— Аз съм затворен човек — тихо каза той. — Не разказвам историята на живота си на всеки, когото срещна. Ти също не го правиш, така че би трябвало да ме разбереш.

Очите й продължиха да го изследват за още една дълга минута; след това тя въздъхна и се обърна. Усети, че отговорът му не я задоволи, но нямаше да го попита втори път. Чувството, че толкова бързо са загубили интерес към теб не бе приятно, но поне нямаше да настоява.

Робърт погледна часовника си. Трябваше да проведе няколко телефонни разговори, да се изкъпе и преоблече. Целуна я по рамото отново и се изправи.

— Трябва да вървя или ще закъснея за срещата. Не стой прекалено дълго навън, да не изгориш. Раменете ти вече са много топли.

— Добре, ще се видим в седем.

Тя остана седнала на дока и Робърт се обърна, за да я погледне. Точно когато бе решил, че я е накарал да му се довери, тя отново се бе отдръпнала, както костенурката се крие в черупката си. Днес следобед излъчваше странна смесица от удоволствие, меланхолия и примиреност. Може би се тревожеше за пикапа или пък бе нервна, заради срещата им довечера, макар да не можеше да разбере защо ще е нервна, след като предишния ден бе полугола в ръцете му.

Истината бе, че Еви му беше толкова непозната, колкото бе той за другите. Винаги бе имал способността да разгадава хората, но или не можеше да проникне в мислите й, или пък реагираше по най-неочаквания начин. Не можеше да предположи нито какво ще каже или направи, нито пък за какво мисли и това усещане бавно го влудяваше. Насили се да си тръгне, вместо да седи и да чака да го погледне. Какво щеше да постигне? Най-вероятно тя щеше да разгадае, че той просто чака да го погледне и щеше да го направи, само и само да си тръгне. Подобни главоблъсканици бяха за неуверени хора, а последното нещо, което можеше да се каже за Робърт бе, че е неуверен. Единственото време, през което не се притесняваше с какво се занимава бе, когато е с нея.

Докато се качваше в джипа тъжно си помисли колко е несправедливо да си така обсебен от жена и в същото време да не можеш да й се довериш.

Еви остана на дока, дълго след като звукът на джипа вече не се чуваше. Робърт бе изградил стена пред въпросите й и тя тъжно осъзна, че той нямаше да я допусне до себе си. Можеше да не уважи желанието му и да продължи да го засипва с въпроси, но знаеше, че това само би го накарало да се затвори още повече. Не, ако искаше да има връзка с него трябваше да се примири с малкото, което той й даваше от себе си. Познаваше Мат до най-малката подробност и го бе обичала от цялото си сърце. Каква ирония бе да се влюби в мъж, който я допускаше само до повърхността си!

Най-накрая извади краката си от водата и се изправи. Бе доста тежък ден, макар да се опитваше да не се ядосва. Най-добре да започнеше да се стяга за голямата среща. Имаше чувството, че трябва да положи всички усилия за нея.