Линда Хауърд
Да спиш с врага (14)

Глава четиринадесета

Лендън Мърсър откри, че все по-често изглеждаше угрижен, щом се погледнеше в огледалото. Без ясна причина, нищо не ставаше както трябва. Само допреди няколко дни бе изключително доволен от начина, по който всичко се уреждаше и след това изведнъж нещата се объркаха. Когато кучият син Кенън се появи едва не получи инфаркт, но след това се оказа, че той е най-малкият му проблем. Прозвището му „голям шеф“ очевидно бе доста преувеличено; не беше нищо повече от един мързелив плейбой, роден с пари, който нямаше и бледа идея, какво значи сам да се бориш с живота.

Понякога очите на Кенън ставаха леденостудени, сякаш виждаше през теб, което бе доста притеснително. Никога нямаше да забрави паниката, която го сполетя, когато го видя в пристанището на Шоу. За една секунда се ужаси, че са го хванали и са разкрили какво върши. Изглежда, обаче, Кенън се бе ядосал само заради факта, че е напуснал работата си, нещо, което вече не смееше да прави. Отвратителен късмет! Имаше толкова много пристанища в Гънтърсвил, защо Кенън бе избрал точно това? Нито бе най-голямото, нито най-доброто. Всъщност, той го бе избрал точно защото е малко, отдалечено и Еви Шоу определено нямаше времето да забележи, че върши нещо нередно.

Разбира се, след като Кенън бе видял Еви бе ясно защо се навърташе там. Мърсър от месеци се опитваше да я навие да излезе с него, но тя изобщо не бе склонила. Очевидно нямаше достатъчно пари; доста бързо се бе съгласила да излезе с Кенън.

Ако нещата бяха потръгнали, щеше да има достатъчно, за да я заинтригува. Той не пилееше парите си, а ги инвестираше. Фирмите, които избираше, изглеждаха сигурни. Не ламтеше за големите лихви, които някои предлагаха, а залагаше на бавни, но сигурни печалби. За няколко години пресмяташе да има достатъчно пари, за да не му се налага да работи.

Само че акциите, които до вчера му се струваха сигурни бяха започнали да поевтиняват, след като акционерите бяха разпродали дяловете си. Само за една ужасна седмица всичко, което бе трупал, се бе смалило наполовина. Бе продал неговите с голяма загуба, в отчаян опит да съхрани поне малка част от парите си. Имаше чувството, че до каквото се докосне се превръщаше в губещо.

Когато му се обадиха за още една сделка бе толкова доволен, че едва ли не им благодари. Ако в сметката му съвсем скоро не постъпеха пари, нямаше да има възможност да покрива вноските за колата, а и за много други неща. Мисълта, че може да загуби скъпоценния си мерцедес го ужасяваше. Имаше и по-скъпи коли, които възнамеряваше да си купи по-нататък, но мерцедесът бе първата кола, която показваше, че е някой, че е по пътя към върха.

Не можеше да понесе мисълта, че ще загуби всичко, което бе постигнал досега.

 

 

Еви имаше чувството, че се е разделила на две. Едната част от нея бе неземно щастлива, завладяна от мисълта, че с Робърт са заедно. Никога не бе смятала, че отново ще може да живее пълноценно; празнината, която зееше толкова дълго в сърцето й сега бе запълнена. Робърт бе едновременно мил и страстен, обръщаше й толкова голямо внимание, че я караше да се чувства като център на неговата вселена. Никога не я пренебрегваше, нито я приемаше като даденост в живота си и непрестанно й показваше, че тя е най-чувствената жена, която е срещал. Когато излизаха заедно никога не се заглеждаше по други жени, макар че, както бе забелязала, те не оставаха безразлични към него. Виждаха се всеки ден и почти всяка нощ спяха заедно.

Вече бе наясно със собственото си тяло и желанието, което събуждаше у нея, така че нощите им сега бяха изпълнени с още повече страст. Робърт бе изключителен любовник, с голямо въображение, като й разкриваше тайните на секса, без да я кара да се чувства неопитна или невежа. Почти всяка нощ се любеха, дълго и нежно, след което тя блажено заспиваше. И когато се събудеха на сутринта, отново се любеха, още сънени.

Имаше такава сила над тялото й, че тя постоянно мислеше за него и го желаеше. Не можеше да каже кое харесва повече, страстта през нощта или сънената нежност в сутрините. Бе невероятно, че за толкова кратко време тялото й бе изживяло такова удоволствие с него и още от следобед започваше да очаква срещите им с нетърпение и жажда. Той със сигурност го забелязваше. Усещаше, че я наблюдава, като че изследва нейната готовност. Понякога имаше безумното желание да го съблече и да се любят страстно на пода, но задържаше страстта си, за да експлодира през нощта.

Бе свикнала да прикрива мислите и емоциите си, като ги криеше зад грижливо построената стена от резервираност, но Робърт винаги успяваше да я накара да се открие. Често водеха дълги, разпалени разговори. Сядаха на верандата и гледаха звездите, а той й обясняваше най-различни теории — за Голямата Мечка, черните дупки и относителността на времето. Бе изключително интелигентен и ерудиран. Умът му постоянно работеше, като или събираше нова информация или подреждаше вече натрупаната. Разговаряха за статии от вестниците, за политика и събития в страната. Разказваха си спомени от детството; тя му обясняваше какво е да израснеш с такава покровителствена сестра като Беки, той я разсмиваше с истории за инатливата си сестра Маделин. Описваше й ранчото в Монтана, което притежаваше в съсобственост с Рийс Дънкан — съпругът на Маделин и забавни случки с двамата му племенника.

Чувството за близост с Робърт бе едновременно съблазняващо и стряскащо. Някакъв мощен магнит я теглеше към него, бяха близки и с ума, и с телата си и тя вече не бе предишната самотна жена, а другата част от двойка, като цялото й същество се променяше, за да го приеме. Понякога, дълбоко в мислите си, се чудеше как ще оцелее, ако той си тръгне — вече предпочиташе да използва „ако“, а не „когато“ — и мисълта, че може да го загуби я ужасяваше. Не можеше да си позволи да се притеснява за това. Обичаше го сега, в този момент, и това запълваше целия й живот. Не можеше да го задържи и нямаше никакъв смисъл дори да се опитва.

Другата част от нея, тази, която не бе изпълнена с Робърт, бе заета с проблемите около заема. Томи още не й бе звъннал. Тя се обади два пъти в банката; първият път той й каза, че разрешението за ипотека още не е пристигнало, но тъй като едва ли имаше някакъв проблем, просто трябваше да изчакат. Вторият път, когато се обади, той бе извън града.

Не можеше да чака прекалено дълго. Вече бяха изминали единадесет дни, което значеше, че й остават още деветнадесет, за да изплати заема. Ако нейната банка й откажеше, щеше да се наложи да търси друга и ако те всички бавеха процедурата толкова дълго можеше да не й стигне времето. Само при мисълта, че може да изгуби пристанището я обливаше студена пот.

Обмисляше всякакви начини да изкара парите, които й трябваха, в случай, че ипотеката се забавеше. Можеше да продаде моторницата си, но тя не струваше и половината от сумата, която й бе нужна. Не можеше да помоли Беки и Пол за заем; те имаха достатъчно грижи, пък и не бе лесно да гледаш двама тийнейджъра.

Можеше да продаде моторниците, които даваше под наем, което щеше да й осигури парите, но така щеше да загуби сигурен доход. Разбира се, след като изплатеше заема си, щеше да има повече приходи и скоро щеше да може да си купи нови. Единственият проблем с този вариант отново бе времето. От опит знаеше, че хората не бързат, когато си купуват моторница. Подобна покупка, дори и в град като Гънтърсвил, който бе разположен на река, не бе жизнено необходима. Хората ги разглеждаха, обмисляха, разговаряха с приятели и обстойно проверяваха финансите си. Бе малко вероятно за толкова кратко време да продаде толкова лодки, че да покрие заема.

От малкото възможности, които имаше, това като че бе най-добрата. Постави табела „Продажба на моторници втора употреба“ пред входа на пристанището и разпрати подобни до магазини за рибарски принадлежности. Дори да успееше да продаде само една, това пак би намалило сумата, която трябваше да намери.

Робърт веднага забеляза табелата. Влезе вътре, свали слънчевите си очила и я погледна напрегнато.

— Кои моторници продаваш? — попита той.

— Тези, които давам под наем — спокойно отговори тя и се обърна към клиента, който чакаше.

Той отиде зад щанда и се изправи до прозореца, с ръце в джобовете, като гледаше навън към пристанището. Изчака човекът да си тръгне и я попита:

— Защо ги продаваш?

Тя се поколеба за момент. Имаше много причини да не иска да му сподели за паричните си проблеми. Първата бе, че по принцип не разгласяваше личните си тревоги и не обичаше да занимава света със себе си. Друга причина бе, че ревностно пазеше пристанището и не искаше да се разчуе, че има финансови затруднения с него. Друга бе, че не искаше Робърт да реши, че по заобиколен начин го моли за заем и щеше да се чувства много неловко, ако той й предложеше да й даде парите. Очевидно той бе богат, но тя не искаше темата пари да нахлува в отношенията им. Ако допуснеше подобно нещо, той никога нямаше да е сигурен дали тя е била привлечена от него, или от парите му. Още една причина бе, че не искаше някой друг да има дял и власт в пристанището й. Банките бяха едно на ръка, но отделните хора — не. Пристанището бе само нейно, то й бе дало силите да изгради живота си наново. Не можеше да се откаже и от най-малката частица от него.

— Остаряват и не мога да разчитам още дълго на тях. Трябва да купя по-нови — отговори тя.

Робърт я наблюдаваше мълчаливо. Чудеше се дали да я прегърне или да я раздруса, но така или иначе не можеше да направи нито едното от двете. Очевидно тя се опитваше да събере парите по всички възможни начини и той искаше да я прегърне и да я успокои, че всичко ще бъде наред. Но поне засега трябваше да удържи инстинкта си да се грижи за хората, които обича. Макар да бе почти напълно убеден, че Еви не бе замесена в шпионажа на Мърсър, все още съществуваше минимална възможност да бърка. Съвсем скоро щеше да разбере със сигурност. Но ако Еви продадеше лодките, с какво щеше да се придвижи Мърсър, за да осъществи поредната продажба? Всяка от тях вече бе снабдена с електронен подслушвател, който щеше да им помогне да го хванат. Ако на Мърсър му се наложеше да използва друга моторница или да смени начина си на доставка, това напълно щеше да обърка плана на Робърт.

От друга страна, бе почти убеден, че Мърсър ще действа скоро. Бяха проследили доста съмнително телефонно обаждане. Докато Еви разполагаше и с една от моторниците, която Мърсър да може да използва, всичко щеше да бъде наред. Просто трябваше да внимава и да следи дали Еви ще може да разпродаде преди това.

— Досега има ли предложения? — попита той.

Тя поклати глава и на лицето й се изписа тъжна усмивка.

— Не, но поставих табелата едва тази сутрин.

— Пуснала ли си обява в някой вестник?

— Не още.

Това би докарало повече клиенти и можеше да го затрудни. Най-лесният начин бе да се намеси и да не позволи обявите да бъдат публикувани; все пак нямаше много местни вестници. Телефоните и тук, и в дома й се подслушваха, така че щеше да разбере в кои вестници е звъняла. Не бе очаквал, че ще има такива затруднения. Еви се оказа доста изобретателна жена.

 

 

Пет дни по-късно Еви се втурна в магазина, за да вдигне телефона. Махна кичур от косата си, докато каза:

— Пристанище Шоу.

— Еви, Томи Фаулър е.

Разбра още в момента, в който чу гласа му. Бавно седна на стола, краката й бяха толкова омекнали, че не можеше да седи права.

— Каква е присъдата? — попита Еви, макар да знаеше отговора.

Той въздъхна.

— Съжалявам, но бордът на директорите каза, че имаме достатъчно ипотеки на недвижимо имущество и не са съгласни на още една.

— Не е твоя вината — каза тя. — Благодаря ти.

— Още има шанс. Това че ние не правим ипотеки в момента, не значи, че и другите банки няма да се съгласят.

— Зная, но срокът наближава, имам още четиринадесет дни. Толкова много ви отне да ми отговорите „не“. Колко ще трае процедурата, ако все пак получа заема?

— Твоят случай се забави повече от обичайното. Съжалявам, Еви, но изобщо не подозирах, че няма да се съгласят. Иди в друга банка, още днес, ако е възможно. Ще трябва да дойде оценител от банката, за да изчисли стойността на къщата, но тя е на самата река и е в добро състояние, така че би трябвало да получиш доста повече, отколкото ти е заема. Може само да те забави, докато дойде оценителят, така че започни още от днес.

— Добре, Томи. Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодариш — унило отвърна той. — Не ти помогнах много.

Тя остана седнала дълго, след като затвори телефона, като се опитваше да превъзмогне разочарованието и чувството, че няма да може да избегне приближаващото бедствие. Макар че досега се притесняваше, все пак можеше да контролира тревогата си, тъй като не бе очаквала, че няма да получи ипотеката.

Не бе продала нито една лодка.

Времето бе решаващ фактор, а тя се съмняваше, че друга банка ще й даде парите за толкова кратко време. Имаше чувството, че някаква сатанинска сила бе взела нещата в ръцете си и само й създаваше проблеми.

Все пак трябваше да опита. Не можеше да се откаже и да загуби пристанището, просто защото не бе положила достатъчно усилия. Нямаше да го загуби. Ако не получеше заема и не можеше да продаде моторниците имаше още една възможност. Тя бе само в краен случай.

Избра една от добрите банки в града и се обади, за да си уреди среща за другата сутрин.

 

 

На следващия ден, докато се приготвяше, жегата в къщата бе непоносима. Въпреки че вентилаторите на тавана работеха, тя усещаше кожата си влажна и дрехите залепваха по нея. Робърт не я бе попитал защо е толкова горещо, но последните три вечери бе настоявал да спят в неговата къща и след закуска я връщаше. Тази сутрин си бе взела душ, както обикновено, и го помоли да я докара по-рано, защото има делова среща в девет. Той не я бе разпитал с кого.

Извади нотариалния акт от металната кутия под леглото и се стегна като войник преди битка. Ако и тази банка й откажеше заема, нямаше да си губи времето да обикаля из други. Нямаше вече за кога. Трябваше да побърза, ако не искаше да загуби пристанището.

Свали прозореца на пикапа и вятърът я освежи, докато пътуваше. Жегата ставаше все по-голяма и скоро щеше да е непоносимо без климатика. Тя тъжно се усмихна. Може би вече можеше да го пусне; по някакъв начин щеше да намери парите.

Срещата й бе с господин Уолдроп, който се оказа възпълен, светлокос мъж около петдесетгодишен. Доста любопитно я изгледа, докато я въвеждаше в кабинета си. Еви седна в удобния стол пред бюрото и той зае неговия.

— И така, госпожо Шоу, с какво можем да ви помогнем?

Накратко Еви му обясни ситуацията, след което извади нотариалния акт от чантата си и му го подаде. Той старателно го прегледа, като устните му се местеха, докато четеше текста.

— Изглежда наред — каза той и подаде лист хартия, който извади от бюрото си. — Попълнете тази декларация и ще видим какво можем да направим.

Еви взе документа и излезе във фоайето, където имаше места за писане. Докато отговаряше на многобройните въпроси някой друг влезе при господин Уолдроп. Тя погледна човека и веднага го позна, което бе обичайно в малък град като Гънтърсвил. Беше Кайл Брюстър, доста съмнителен бизнесмен, който бе собственик на магазин за стоки втора употреба. Бе също така известен комарджия и дори веднъж преди няколко години го бяха арестували, след като по сигнал, че се играе незаконен комар бяха нахлули в някакво заведение. Еви си помисли, че на Кайл явно му вървеше в хазарта; начинът му на живот бе значително по-висок, отколкото можеше да си осигури с магазина си.

Вратата на кабинета бе оставена отворена. Не можеше да чуе думите на Кайл, но гласът на Уолдроп бе доста по-писклив.

— Ето ви чекът — весело каза той. — Как предпочитате, да ви ги дадем в брой или да ги прехвърлим по сметката ви?

Еви леко се успокои и насочи вниманието си към декларацията. След като банката отпускаше пари на човек като Кайл Брюстър, нямаше причина да не отпусне и на нея. Бизнесът й бе много по-доходоносен, пък и тя бе доста по-благонадеждна личност.

Кайл си тръгна след няколко минути. Еви попълни бланката, но в кабинета беше влязъл друг клиент, така че трябваше да изчака. Часовникът показваше десет. В десет и тридесет човекът си тръгна и тя влезе.

— Заповядайте, седнете — каза той, докато преглеждаше информацията. — Ще се върна след няколко минути.

Еви кръстоса пръсти, като се молеше да одобрят ипотеката още тази сутрин и да изпратят оценител. Щеше да го закара до къщата, ако трябва щеше да му се обажда по десет пъти на ден и да го преследва, докато си свърши работата.

Времето течеше. Тя нервничеше в стола, като се чудеше какво отнема толкова време. В банката очевидно имаше доста работа днес и вероятно служителят, при който бе отишъл господин Уолдроп също бе зает, така че трябваше да почака.

След четиридесет и пет минути Уолдроп се върна в кабинета си. Седна на стола си и скръсти ръце.

— Съжалявам, госпожо Шоу — започна той и в гласа му звучеше искрено съжаление. — Просто в момента не извършваме такива ипотеки. Знаете какво е икономическото положение…

Еви се изпъна в стола си. Усети, че кръвта се отдръпна от лицето й и кожата й се опъна. Това бе достатъчно.

— Икономическото положение е чудесно — рязко го прекъсна тя. — Кризата, която засегна останалата част от страната изобщо не достигна до тук. И вашата банка е една от най-силните. Миналата седмица прочетох в един вестник, че сте купила някаква банка във Флорида. Това, което искам да знам, е, защо давате пари на човек като Кайл Брюстър, един комарджия с криминално досие в полицията, а не можете да ипотекирате имот, който струва пет или шест пъти повече.

Господин Уолдроп се изчерви гузно. Очите му излъчваха напрежение.

— Не мога да коментирам работата на господин Брюстър, госпожо Шоу. Съжалявам, но не аз вземам решенията тук.

— Знам това — бе наясно и с друго нещо, много невероятно, но единственото логично обяснение. — Изобщо нямах никакъв шанс да получа заема, нали? Накарахте ме да попълня декларацията просто формално. Някой ми пречи да получа заема и този някой има доста голямо влияние. Искам да знам кой е.

Той се изчерви дори повече.

— Съжалявам — заекна Уолдроп. — Нищо не мога да ви кажа.

Тя се изправи и взе нотариалния акт от бюрото му.

— Убедена съм, че не можете. Това би означавало да си загубите работата, нали? Довиждане, господин Уолдроп.

Чувстваше се направо замаяна от яд, когато се качи в пикапа. Жегата буквално я удари, но тя не й обърна никакво внимание. Остана на паркинга, като барабанеше с пръсти по волана, невиждащо загледана в движението по пътя.

Някой искаше пристанището. Никой не й бе предложил да го купи, което значеше, че човекът знае, че тя не го продава. Този мистериозен враг бе доста влиятелен и с големи връзки сред местните банки, за да блокира заема й. Най-вероятно и първоначалния трансфер на заема й от нейната банка към тази в Ню Йорк също бе уреден от него, макар тя да не се сещаше за някой с толкова власт. Не можеше да си представи кой би искал пристанището и бе готов на подобни крайности. Наистина бе направила много подобрения и работата й се увеличаваше с всяка следваща година. Когато изплатеше парите, пристанището щеше да носи доста добър приход, но не чак толкова, че да провокира подобни действия.

Няма значение защо, помисли си тя. Нито пък имаше значение точно кой го прави. Най-важното бе да запази пристанището.

Оставаше й още един ход, който можеше да направи и за който не й трябваше заем. Нямаше да сподели и дума с никой, дори и с Беки, докато сделката не бе приключена.

Вцепенено запали пикапа и потегли по улицата, след което спря при първия монетен телефон, който видя на пътя. Сърцето й биеше лудо. Ако се замислеше, сигурно нямаше да има смелостта да го направи. Ако изчакаше, докато се прибере, сигурното скъпата й, позната обстановка нямаше да й позволи да проведе разговора. Трябваше да го направи сега. Това бе единственият избор. Ако загубеше пристанището, губеше целия си живот; ако загубеше къщата, щеше да запази пристанището.

Излезе от колата и отиде до телефона. Имаше чувството, че краката й се движат без никаква команда от мозъка. Обади се на Информация и получи номера, който търсеше. Пусна още една монета и набра цифрите. Обърна се с гръб към улицата и запуши другото си ухо с ръка, за да чува по-добре.

— Уолтър, Еви е. С Хелън още ли искате да купите къщата ми?

— Спря пред един магазин и се обади от уличен телефон — докладваха на Робърт.

— Знаете ли на кого е звъняла?

— Не, сър. Бе застанала така, че не можахме да видим.

— Чухте ли нещо от разговора?

— Не, сър. Съжалявам. Беше с гръб към нас, а и е доста шумно от движението там.

Робърт разтри лицето си.

— Проверихте ли да не се е обадила в пристанището.

— Не е, нито е говорила с Мърсър.

— Добре. Това е притеснително, но няма какво повече да направим. Къде е сега?

— Прибра се направо вкъщи.

— Уведомете ме, ако проведе някакви разговори.

— Да, сър.

Робърт затвори телефона и се загледа в езерото, докато се опитваше да отгатне с кого и за какво бе говорила. Подозрението, което изникна в съзнанието му, изобщо не му бе приятно. Дали не се бе обадила на тайнствения трети човек, на когото Мърсър продаваше информацията? Дали пък в края на краищата не бе замесена? Бе я притиснал финансово, само за да се увери със сигурност, но изглежда резултатите нямаше да му харесат.