Александър Белов
Битка за влияние (7)

7.

Саша зави и излезе на улица „Херцен“. Все още разполагаше с време, затова се придвижваше колкото се може по-бавно. До него кротко седеше Оля и гледаше мокрия паваж пред себе си. Той усещаше вълнението й. Все пак днес в някакъв смисъл се решаваше съдбата й. През този ден комисията на консерваторията определяше бъдещето на всеки от вчерашните абсолвенти.

— Ами, я си представи — с престорена бодрост предположи Саша, — че ей сега ти кажат: „Разпределена сте в «Ла Скала»!“ Или пък нещо подобно?

— В Бостънския симфоничен оркестър — подсказа му тя и на бузите й се появиха трапчинки.

Това означаваше, че малко се е поотпуснала.

— Точно така. В Бостънския симфоничен оркестър. Какво ще направиш? Ще ме зарежеш, така ли? И ще заминеш за гадната Америка? — Хвърли поглед към Оля и докато завиваше към двора на консерваторията, намигна на паметника на Чайковски.

— Първо, аз искам да съм солистка — с известен патос заяви Оля. — И второ, никъде няма да замина без теб, много добре го знаеш.

— Зная, съкровището ми. Хайде, на добър час. Чакам те.

Оля поднесе бузата си, но не можа да се отърве само с толкова. Саша нямаше намерение да я пусне, без да получи истинска целувка.

— Белов, ти си полудял — едва успя да се изтръгне от прегръдките му.

А той само се усмихна, докато я наблюдаваше как оправя прическата си, която изобщо не бе пострадала.

Саша наблюдава Оля, докато тя влезе в сградата на консерваторията, и слезе от колата. Ритна предната гума на синьото си беемве. Не, нямаше грешка — трябваше малко да я напомпа. Отвори багажника и посегна да вземе помпата.

— Тръгвай с мен. Бързо. — Усети в гърба си дулото на пистолет.

— Ей сега. Само да затворя багажника.

— Бегом.

Никак не обичаше да му заповядват. На това отгоре — и с такъв тон. Но в този случай трябваше да се съгласи с неоспоримия довод, който в този момент го подпираше точно в гърба.

До него рязко спря една черна волга. Саша хвърли поглед към вратите на консерваторията, направи две крачки към колата и се настани на задната й седалка, където седеше някакъв здравеняк с черно кожено яке. А онзи, който го заплашваше с пистолета, се набута до него от другата му страна, като едва успя да затвори вратата.

Колата излезе на улица „Херцен“, рязко набра скорост и се понесе към площад „Въстание“. Всички мълчаха. В момента нямаха какво да си кажат.

Притиснат между двамата каяци, Саша наблюдаваше пътя пред себе си и уголемяващото се с всеки изминал миг островърхо здание. Мъжът, който седеше до шофьора, съсредоточено разглеждаше Белов в огледалото за обратно виждане. Той беше с як бръснат врат, а от дясната страна на лицето си имаше дълбок белег, който започваше от челото му и стигаше до средата на бузата му.

Те преминаха бързо по улица „Пресня“, после по „Хорошевска“ и след петнайсетина минути излязоха на едва забележима пътечка, която водеше към вътрешността на местността „Сребърна гора“. Саша невъзмутимо се оглеждаше наоколо. Мястото беше хубаво. Точно до река Москва.

Тук спряха. Над водата бавно се стелеше мъгла и не се виждаше жива душа. Беше делничен ден, и то през пролетта — лятото още не беше настъпило.

— Пичове, поразходете се малко — заповяда мъжът с белега.

„Каяците“ и шофьорът се изнизаха от колата, отвориха багажника и награбиха предвидливо подготвените парчета тръби. Мутрите на тези юнаци никак не бяха симпатични. Единият намота на ръката си къс от дебела верига. „Един вид, обработват ме психологически“ — каза си Саша.

Е, какво да се прави, той бе подготвен за такава ситуация. Не беше първолаче.

— Е, фукльо, изповядвай се — най-сетне благоволи да го заговори Белязания.

— Какво точно те интересува?

— Къде е металът?

— При мен. Артур ще го получи само след като вкара моя човек в състава на учредителите — заяви делово Саша, тъй като това решение беше взето отдавна.

— Че за чий ще го прави? — избухна Белязания и белегът му видимо побледня.

— Ами, защото строши главата на моя юрист — назидателно обясни той.

— Ти си изнудвал Артур. — Белязания се стараеше да влезе в същия дидактичен и спокоен тон.

— Аз отидох при него по работа. Никой не е карал този кретен да се държи просташки — спокойно завърши Саша.

— Добре, де, минали неща — без да спори и вече съвсем сговорчиво каза „събеседникът“. — Върни метала и каквото било — било.

— Сам си го намери! Шестстотин тона не са игла в копа сено. Действай!

Белязания даде да се разбере, че спокойният и делови разговор е приключил:

— Отговаряш ли за думите си?

— Аз винаги отговарям за думите си — решително отвърна Саша и стисна здраво юмруци.

— Е, Господ да ти е на помощ, гадино. — Белязания направо излезе от кожата си и като че ли всеки момент щеше да се взриви. Рязко се обърна и хвана дръжката на вратата: време бе да сложи край на всичко това.

— Почакай малко, уважаеми…

Белязания погледна Белов в огледалото с още по-голямо любопитство.

— Виж тук. — Саша му показа къде точно да насочи погледа си.

В лявата му ръка много свойски и някак уютно се мъдреше една малка граната. Противопехотна. От онези, които нежно и с любов наричаха „лимонки“. Палецът му предвидливо бе подхванал предпазителя й. Гранатата беше в пълна бойна готовност.

Белязания конвулсивно потръпна, а лицето му се напрегна. Белегът му се вряза още по-дълбоко.

Саша продължи, без да повишава тон. Произнасяше думите отчетливо, сякаш поставяше ударение върху всяка от тях, за да прозвучат съвсем разбираемо:

— Когато някой се закача с мен, аз нямам спирачки. Аз съм обречен, разбра ли?

Другият мъж моментално примигна, показвайки, че е схванал какво има предвид Белия.

— Кажи на мутрите си да почакат тук, а пък ние с теб ще идем до града — продължаваше Саша. — Броя да три и дърпам предпазителя. Майната му, не ми пука… Едно. Две… — На „три“ Саша наистина дръпна металното колелце. И сега само му оставаше да разтвори пръсти. А пък на това отгоре не биваше да се пренебрегва и фактът, че ръката му вече доста бе отмаляла да държи набраздената топка на тежката и опасна играчка.

Но Белязания разбра това и без да му го казва. Свали стъклото и подвикна:

— Пичове, поразходете се малко, ние ще отидем до едно място.

— Браво, отличен. Хайде, сядай на волана. Само недей да друсаш много, ще върна предпазителя обратно. — Саша му се усмихна, сякаш бе най-добрият му приятел.

Без да се обръща, Белязания се премести на шофьорското място и те потеглиха първо бавно, бавно, а после с пълна газ.

Мъглата продължаваше плавно да се носи над речната вода някъде по посока на мяркащите се в далечината високи жилищни блокове.

— Ама аз не разбрах — какво стана? — попита приятелите си стъписаната мутра с намотаната на ръката верига. — Май я втасахме? — Но в отговор се натъкна само на учуденото им мълчание.

 

 

Това беше истинска катастрофа. Нима всичко бе минало напразно: и годините на обучение, и стотиците часове упражнения, и репетициите? А пък всички още от самото начало твърдяха, че на нея могат да се възложат големи надежди. И сега — какво? Нищо и никъде, така ли? Щеше да бъде просто една омъжена домакиня. Пък макар и с диплома от консерваторията.

По време на разпределението не й предложиха нищо. Нищичко. Дори място в някой съвсем западнал оркестър. А пък тя, глупачката, за какво ли не си беше мечтала. След този позор на Оля й се прииска веднага да изчезне, да се изпари от тази любима доскоро, а сега станала й толкова омразна сграда на консерваторията. Но тъкмо когато излизаше от залата, на вратата я спря и я хвана под ръка професорът й — Валентин Георгиевич. Без да каже нито дума, той я поведе по коридора към третия етаж в тяхната класна стая, където бяха минали най-хубавите й години, както си мислеше тя досега.

В този момент Оля се чувстваше като съвсем чужд човек в обкръжението на портретите на великите композитори и изпълнители. Тя разсеяно слушаше Валентин Георгиевич.

— Олечка, повярвай на мен — на стария професор. Аз също съм минал през всичко това. Трябва да притежаваш невероятен талант, за да стигнеш до такива върхове. — Той артистично плесна с ръце, призовавайки портретите на великите майстори да потвърдят думите му. — Ти си способен човек, но кажи ми, нима ще се чувстваш добре на шестия пулт в някой оркестър? И дори не в операта, а в театъра?

Оля осъзнаваше, че няма с какво да възрази на този аргумент. Пък и не изпитваше желание да го направи. Валентин Георгиевич продължаваше да й говори:

— Оленка, аз много уважавах родителите ти, те ми бяха страшно близки и щях да се чувствам като крайно непочтен човек, ако не ти бях казал това…

Тя отиде до рояла и изсвири един простичък минорен акорд.

— Много добре ви разбрах, Валентин Георгиевич — неочаквано спокойно и дори с безразличие изрече. — Трябва да вървя, извинете ме. Чакат ме. Довиждане.

Валентин Георгиевич измъчено се усмихна и безпомощно сви рамене — бе направил за нея всичко, което беше по силите му.

Тежките врати на консерваторията бавно се затвориха след нея. Вероятно завинаги.

Колата беше отключена, но Саша бе изчезнал. Оля се огледа наоколо и седна вътре. В купето непоносимо силно гърмеше фрагмент от една сюита за цигулка на Рахманинов. Тя рязко завъртя копчето за настройката — разнесе се някакъв просташки поп. Но в момента тези звуци не я дразнеха чак толкова.

Оля наблюдаваше през предното стъкло щастливите студенти с калъфи в ръце и изобщо не им завиждаше. Тази страница от живота й вече беше затворена.

Най-сетне Саша се появи. Беше толкова запъхтян, сякаш бе участвал в маратон.

— Къде беше? Защо си оставил колата така?

— Изтичах да купя цигари — отвърна той и запали мотора. — Е, какво казаха?

— Оставам в Москва. — За пръв път не изпитваше желание да му обяснява каквото и да било.

— Чудесно, Оленка — отвърна й той с огромно задоволство. — Всичко е наред. Ще си живеем мирно и тихо и както се казва, ще богатеем!

Докато завиваше към улицата, той успя да хвърли един по-изпитателен поглед на Оля: да, май, че днес момичето му не бе извадило късмет. Е, голяма работа, все някак щяха да се оправят. А след това той погледна, но този път далеч по-внимателно, в огледалото за обратно виждане. Наоколо беше чисто. Само трябваше да се отърве от гранатата, която бе напъхал в джоба на шлифера си. Животът продължаваше.

 

 

Щом свърна от пресечка „Кривоколенска“ към пресечка „Армянска“, Пьотр установи, че вече го чакаха. По тротоара покрай една черна волга се разхождаше Силантиев. „Ама, че се е оял. Прилича на същински член на ЦК на комсомола“ — констатира по навик Пьотр.

Спря на десетина метра от него, слезе от автомобила и го изчака да се приближи.

— Не е хубаво да се закъснява. — Силантиев се опитваше да се държи като началник.

Пьотр погледна многозначително часовника си, но не каза нищо.

— Добре, де, добре — сговорчиво се засмя той. — Е, какво стана?

Пьотр го изгледа и прокара показалец по белега на бузата си:

— Държа се достойно. Не се огъна, заплаши ме с граната — Пьотр произнесе тези думи едва ли не с чувство на гордост от своя „клиент“. — Бива си го пичът.

— Добре, дай касетата. Записа ли го?

— Да — отвърна Пьотр и измъкна един диктофон от джоба си. После извади касетата и я подаде на „комсомолеца“. — Какво да кажа на Артур?

— Действай според инструкциите — делово отвърна Силантиев. — Това е, да си жив и здрав.

Черната волга на Силантиев и беемвето на Белязания направиха завои и потеглиха в различни посоки.