Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Битва за масть, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Бой без правила
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Липсва информация
Издание:
Автор: Александър Белов
Заглавие: Бой без правила
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669
История
- — Добавяне
2.
Както почти всеки предприемач Артур Лапшин обичаше да разказва колко трудно е започнало всичко. Как в разгара на преустройството, веднага щом поразхлабили административния юлар и разрешили да се създават кооперации, той смело се хвърлил с главата надолу в тази все още никому неизвестна бездна. Недвусмислено намекваше, че за разлика от много други, които бяха започнали с производството на най-различни самодейни стоки за масова употреба, той с присъщите му размах и предвидливост влагал парите си в разработването на всевъзможни научно-производствени проекти. А в действителност в момента, когато вече на всички умни хора им беше ясно какво ще стане със съветската власт, той — тогавашният комсомолски секретар на военнопромишления научноизследователски институт, бе извикан от един сериозен другар в градския комитет на партията, който му обясни с какво трябва да се занимава.
Артур Лапшин оглави един от така наречените „Центрове за научно-техническо творчество на младежта“, които бяха създадени из цялата страна под егидата на комсомола, а всъщност представляваха истински фабрики перачници за изпиране на партийни пари.
Естествено, не можеше да бъде отречено и наличието на известен организационен талант у бившия комсомолски секретар. Не бива да си слагаме грях на душата, защото освен всичко това той беше и късметлия — в страшната бъркотия в края на осемдесетте години много бойци дори от стройните комсомолски редици не можаха да издържат на предния пост: някои се превърнаха в обикновени крадци, бяха застигнати от куршум или принудени да се крият в чужбина. Други изгубиха доверието на високопоставените другари и трябваше да излязат на улицата. А трети, както често се случва в живота, излетяха нависоко и след това паднаха толкова ниско, че се разориха съвсем и така се пропиха, че вече нямаха никакъв шанс да се изправят на крака.
Не, Артур беше хитър човек, пък и винаги се стараеше да намира общ език с онези, от които зависеше в една или друга степен. И обикновено успяваше. В последно време беше станал напълно независим от своите бивши опекуни. Естествено, като всяка добре развиваща се фирма той имаше и бандитска закрила.
Но и тук късметлийчето Артурчик пипна добра ръка. По времето, когато „покровителите“ на много от неговите колеги бизнесмени ставаха нагли до безчувственост, поставяйки на практика неизпълними условия, защитниците на Артурчик се държаха с него едва ли не интелигентно. Понякога дори самият той се изненадваше, че в техния тандем Артур все пак свири първа цигулка. Но предпочиташе да обяснява този феномен със собствения си предприемачески и дипломатичен талант.
През последната година фирмата „Курс-Ин-Вест“ набра огромна скорост, спечелвайки доста пари от препродажбата на големи партиди компютри. Но едва напоследък, когато опекуните показаха на Артур истинската златна жила, свързана с доставката на стратегически метали, той разбра, че фактически се е качил на самия връх. Сега можеше да наблюдава отвисоко приятелите и колегите си. Богът на търговията Меркурий явно закриляше всичките му начинания.
Офисът на „Курс-Ин-Вест“ беше оборудван по последната дума на съвременната техника. Всеки посетител, който видеше истинските дъбови врати, изящната италианска мебел, немските небесносини кожени кресла, новичката офис техника и дългокраките секретарки, никога не би допуснал, че само преди няколко месеца в това помещение на първия етаж на старинната къща на булевард „Цветной“ бе настанена организацията на хората с увредено зрение. Естествено, тогава всичко тук напомняше за традиционно съветско учреждение и дори крушките не светеха навсякъде. Освен това се носеше онази специфична миризма, чието определение не е възможно да бъде открито в нито един речник. Гражданите със слабо зрение се оказаха и със слаби нерви, та затова проблемите със собствеността се разрешиха лесно. Тъй че нещата вървяха добре. И най-вече — все по-нагоре.
Охранителят Кокошкин чак подсвирна, когато видя как до оградата спря един линкълн с безумен цвят. Зад него паркира нова лада. На Кокошкин тази работа никак не му хареса, особено след като от чуждестранния автомобил се изсипаха трима младежи с нагло ухилени физиономии, защото това според него не предвещаваше нищо добро. От ладата излязоха още трима, които останаха настрани. Първите трима спряха пред оградата точно срещу Кокошкин. Той намести гумената палка от лявата си страна и бавно тръгна към тях:
— Кого търсите?
Пчелата огледа спретнатата черна униформа на охранителя и уверено отговори:
— Кажи на Артур, че Витя Пчьолкин е дошъл.
— Почакайте малко — подчертано вежливо каза Кокошкин и се отправи към будката на дежурния. Охранителят едва сдържаше раздразнението си — не ги обичаше той тия млади и нагли момчета.
Пет минути по-късно, след като се обади, където трябва, Кокошкин излезе и се спря пред будката на дежурния на пет-шест крачки от решетката на вратата.
— Влезте — кимна на посетителите, които тъй и не му станаха симпатични.
— Какво, да не би отварянето на вратата да не влиза в задълженията ти? — ехидно, но съвсем миролюбиво се поинтересува Пчелата. Не се ядоса, защото още не беше време за това.
Прескочи през ниската ограда, сам дръпна резето и нахаканата троица се отправи към арката, зад която всъщност се намираше офисът.
Само Фил се спря до охранителя, когато се изравни с него. Пусна една притворно любезна усмивка и докосна с два пръста табелката на гърдите му.
— Долу ръцете! — наежи се Кокошкин.
Фил също реши да не го предизвиква и сравнявайки снимката с лицето на оригинала, съвсем миролюбиво констатира:
— Прилича си. Идвам, идвам — подвикна на подканящите го младежи.
Те преминаха по чисто преметения двор, запълнен със скъпи коли, и буйната енергия, същият онзи кураж, който толкова лесно и с кеф изпитваше Саша, обхванаха и Пчелата, и Фил. Сега те се чувстваха като онази сила, срещу която никой и нищо не може да устои…
При Артур дотича Хлебников — един от неговите заместници.
— Артур Вениаминич, подпишете, моля ви! — захленчи той, подавайки на шефа си червена папка с някакъв лист в нея.
— Мамка ти! — изруга Артур. — Колко пъти съм ти казвал да даваш всички документи за подпис до десет часа. — Въпреки това парафира листа. Работата преди всичко. Кой дявол бе домъкнал този кретен сега! — Кого виждам! Витя! — с престорено радушие възкликна той, разпервайки ръце, но така и не прегърна стария си познат.
Вместо него този ритуал довърши Пчелата: той хвана пълничкия Артур за раменете, рязко го дръпна към себе си и почти моментално го отблъсна. Втрещеният Артур учудено замига, но старият му познат така и не му позволи да се опомни и дръпна един-два пъти вратовръзката му в хавайска разцветка:
— Отдавна не сме се виждали, Артурчик. Доста си се напомпал.
— Ям си моите пари. Не съм като някои — не много сполучливо си върна за шегата домакинът.
По нервните движения на Артурчик не беше трудно да се досетят, че той ужасно бързаше, затова те трябваше спешно да го сграбчат за тлъстите месища и да го подложат на санитарна обработка.
— Запознай се: Саша, Валера — представи приятелите си Пчелата.
Артур се усмихваше смутено, машинално стискаше ръцете им и кратко се представяше:
— Артур… — Той веднага разбра, че в този случай не е подходящо да се представя като Артур Вениаминович.
— Радвам се да се запознаем, Артур. Много съм слушал за теб — доста доброжелателно рече Саша, отмествайки поглед от бягащите очи на Артур към мъжете, които разместваха някакви кашони в дъното на коридора.
— А пък аз не съм чувал за теб — продължавайки все още да се усмихва, каза предприемачът. Не разбраха дали се шегува, или е сериозен.
Сложи ръка през раменете на Пчелата и буквално го избута напред, след това погледна Саша и Фил и почти заповяда:
— Да вървим в залата за преговори. Разполагам с много малко време.
Неканените гости се настаниха в кожените кресла около дългата маса. Артур огледа младежите. Ситуацията започваше колкото да го забавлява, толкова и да го ядосва:
— Момчета, не ви предлагам чай и кафе. Трябва да тръгвам.
— Благодаря, ние вече пихме бира с чирози — отвърна Фил, лениво почуквайки по капака на таблата, която беше оставена в ъгъла на директорското бюро, отрупано с какви ли не модерни канцеларски джунджурии.
В един от ъглите на стаята за преговори, близо до прозореца, имаше шкаф от червено дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени разнокалибрени бутилки. Срещу него се възправяше окован в броня рицар, а всички белези на средновековните му доспехи подсказваха, че тя е истинска.
Артур вече започваше да нервничи. „Ама, че досада“ — изруга наум и погледна часовника си. А на глас добави, опитвайки се да запази пълно спокойствие:
— Какво става, Витя, доколкото разбирам, имате някакъв въпрос към мен. Хайде, казвайте… — нетърпеливо извика. — Да, идвам, идвам! — със съвсем друг, едва ли не нежно-извинителен тон изрече той в телефонната слушалка. — След петнайсет минути ще съм при вас.
Саша опипа тапицерията на креслата, преценявайки качеството й сякаш бе купувач на пазара:
— Хубава кожа. Като в купето на беемве. Артур, ти каква кола караш?
Предприемачът се наведе към него и злобно изсъска:
— Ами, излез навън, Саша, и виж.
Докато Белов мълчаливо разглеждаше предприемача като микроб под микроскоп, Фил зае най-удобната позиция за преговори, настани се в креслото като Белмондо във филма „Великолепния“ и само дето не качи краката си на масата.
— Както кажеш, Артурчик — мило му кимна Саша. — Само че преди това ти погледни ей тук.
Артур едва успя да се залепи за облегалката на креслото, инстинктивно прикривайки лицето си с длан от профучалия почти на сантиметър от носа му огромен боен нож.
— Какво е това? — престори се на учуден Саша.
— Нож — отговори Фил, спокойно сви рамене и в същия миг отново метна чудовищното оръжие пред лицето на вцепенения предприемач. И още веднъж. И още веднъж. Ножът беше от онези, с които ходеха на лов, по време на който се канеха да убият, ако не мечка, то поне лос. Да се разкраси нечия физиономия с него беше фасулско и дори приятно занимание.
Артур вече бе готов да се прости, ако не с живота си, то поне с някоя от изпъкналите части на лицето си.
— Това пък защо? — попита Саша, като имаше предвид същия нож, който цепеше въздуха пред очите на Артур.
— Защо, та защо? Ще го заколим — отвърна изключително доволният Фил.
— Знаеш ли — замислено и с философско изражение на лицето съобщи Белов на жертвата, — отрязаната глава мисли още четирийсет секунди и осъзнава какво се е случило с нея.
Без да сваля очи от ножа, пребледнелият Артур недоверчиво се усмихна и се обърна към Пчелата като към последната си надежда:
— Витя, къде си намерил тези психари?
— Дай да наостря молива — помирително каза Саша, взе чудовищния нож от ръцете на Фил и внимателно започна да остри едно късо моливче.
Като огледа внимателно резултата от усилията си, любезно го връчи на Артур. Той автоматично го взе, но моментално го захвърли на масата, сякаш му бяха подали някакво гнусно и лигаво насекомо. Пчелата сви рамене и приятелски го посъветва:
— Артур, слушай какво ти казва Саша, той няма да ти даде лош съвет. Гарантирам.
В същото време Белов прецени, че прелюдията е завършила. Клиентът беше готов за следващия етап. Той се пресегна към таблата и разтвори кутията върху масата.
— Кажи на секретарката си, че имаш съвещание… — Като видя, че Артур се е вкаменил, погледна към Фил.
— Какво е бащиното му име? — поинтересува се той, скочи от мястото си и направи крачка към вратата.
— Вениаминович… — подсказа му Пчелата.
Фил показа главата си през вратата и с нетърпящ възражение тон заяви:
— Артур Вениаминович има съвещание — и затръшна вратата, като едва не затисна носа на затичалата се към нея секретарка. Тя отскочи ужасена.
Такова нещо се случваше за пръв път в тяхната стабилна кантора. Естествено, не можеше да се каже, че Артур Вениаминович се отличава с ангелски характер и маниери на джентълмен, но въпреки това той никога не нарушаваше сериозните си ангажименти. Особено онези, които бяха свързани е получаването на пари.
А след появата на тримата днес не стига, че шефът й не отиде в банката да получи кредита, но дори не отговаряше на телефонните обаждания, които Людочка се опитваше да прехвърли на неговия телефон.
И ето, че вече от два часа животът в техния офис сякаш бе замрял. Именно сега, чрез този неприятен пример, окончателно стана ясна йерархическата координация на работата в тяхната фирма — фактически нито един въпрос не се решаваше без Артур Вениаминович.
Людочка предпазливо се приближи до вратата и допря ухо до дървото. Не чу ужасни викове, а само един странен звук от потропване, сякаш някой изсипваше дървени моливи върху масата. Зад нея се чуха стъпки.
— Има много важно съвещание — обясни тя на тримата розовобузести служители, които толкова приличаха на Артур, сякаш бяха негови клонинги.
Те попристъпиха от крак на крак, а след това свиха рамене, обречено въздъхнаха и унило се потътриха към кабинетите си.
В това време „съвещанието“ продължаваше. Пчелата и Фил вече бяха отворили една бутилка коняк, която Витя свойски измъкна от стратегическите запаси на Артур.
— Хубав коняк! „Мартел“! Спомням си, че бащата на Коса му донесе такъв от една конференция — облиза се Пчелата като котарак пред сметана.
— Че как няма да помниш, тогава ти така се наряза, че после търсеше Ихтиандър в тоалетната — изящно го постави на мястото му Фил.
Саша и Артур вече привършваха седмата си игра на табла. Саша хвърляше заровете с видим ентусиазъм, а Артур — с нежелание, сякаш беше под дулото на пистолет. Макар че защо да беше „сякаш“? В един момент Белов се извърна и той видя стърчащата от колана му дръжка на пистолет „Макаров“.
— Хайде, Артурчик, пийни си. — Пчелата наля малко коняк във високата чаша и като опитен барман плъзна съда по огледалната повърхност на масата.
Артур хвана чашата, но кой знае защо не отпи от коняка. Той тъпо се взираше в дъската за табла.
— Аха… Така, така и така. — Саша постави последните пулове на свободните места и го запуши отвсякъде. — Седем на нула. Поне от приличие да беше спечелил една игра… Какъв ръководител си, щом не можеш да играеш табла?
Този път Артур не се сдържа:
— Мамка ти психарска, какво искаш?
Саша укорително поклати глава:
— Ти си глупак, Артур. Хайде да изиграем още една игра…
Оля започна да нервничи. Естествено, тя се опитваше да свикне с това, че Саша винаги прави, каквото си реши, но се надяваше, че за него молбите й ще бъдат не по-маловажни от която и да било работа на света.
Саша отново закъсняваше, а до сватбата оставаше съвсем малко време. Тази проба беше последна и после вече нищо нямаше да може да се промени.
Притесняваше се и от баба си. Тя не беше във възторг от новия й начин на живот, нито пък от плановете й за бъдещето. Още щом подадоха заявление в гражданското, Саша нае квартира на Ленински проспект. За баба й тази официална стъпка беше условието, за да разреши на любимата си Оля да напусне родния дом. Вярно, възрастната жена не криеше, че съмнителната „професия“ (по-скоро липсата на такава) на годеника й, никак не й харесва. И то, като се има предвид, че тя нямаше точна представа от какво точно поминува избраникът на любимата й внучка. Самата Оля също не си даваше сметка за нещата, с които се занимаваше Саша. Ясно й беше само едно: това беше опасна и не съвсем законна работа. А може би дори напълно незаконна. Но пък по този въпрос изобщо не й се мислеше.
— Ох! — извика Оля, когато поредната карфица я боцна по гърба.
— Ишвинете, ръката ми потрепна — оправда се през зъби шивачката.
Тя се въртеше около Оля, захапала близо десетина карфички, и сръчно набождаше гънките на белия плат направо както си беше върху многострадалния жив модел.
Булката погледна през рамо намусената шивачка и капризно рече:
— Имам чувството, че аз съм кашалот, а вие сте водолаз с харпун. — Опита се да издуха от челото си упорития кичур коса, който влизаше в очите й.
Шивачката реагира строго и без капка ирония:
— А вие не ше въртете!
Оля се усмихна, защото осъзнаваше, че се ядосва не толкова на шивачката, колкото на закъснението на Саша, и отново премести поглед към огледалото, където пак срещна очите на баба си. Тя поклати глава с укор.
— Ама и вие, миличка, ако обичате, бъдете по-внимателна — посъветва шивачката бабата и оправи косата на внучката си.
— Мадам, крашотата ишка жертви. Булката ще штане… — Най-сетне шивачката свърши с надиплянето на плата, изправи се и извади от устата си карфиците, които сега за щастие бяха напълно безопасни за Оля. След като накара момичето да се завърти няколко пъти, шивачката като че ли остана напълно доволна от творението си и продължи прекъснатото изречение:
— Булката ще бъде штройна като брешишка… Какъв е младоженецът?
Въпросът попадна не просто в целта, а направо в десетката. Оля сви рамене, крадешком и малко лукаво погледна към баба си и сведе очи. Старицата въздъхна:
— Иди го разбери какъв е младоженецът…
Оля, която само преди секунда беше напълно солидарна с баба си, сега рязко и уверено я прекъсна:
— Учен е. Вулканолог.
— Точно така, учен е. Как беше… уча-суча, пари да получа — дори пред чужди хора баба й не смяташе за необходимо да крие презрението си.
Тя не можеше да обикне истински годеника на внучката си.
А пък самият годеник, сякаш нарочно все не идваше и не идваше. Къде ли се мъкнеше? Беше й обещал…
Смрачаваше се. Стенният часовник над вратата в залата за преговори показваше почти осем. Вече сериозно и страшно изплашената Людочка, която не можеше да си намери място, тихичко подраска по вратата с дългите си ноктенца. И тъй като не чу никакъв отговор, на няколко пъти почука на вратата на шефския кабинет:
— Артур Вениаминович… Артур Вениаминович… Артур…
Най-сетне си го получи. Зад вратата се разнесе истеричният, избиващ във фалцет вопъл на Артур:
— Млъкни! Тъпанарка!
Людочка изобщо не беше очаквала такова нещо! Да я нарекат с такива думи. Оскърбена до дъното на душата си, тя се върна на мястото си до кантонерката и като се огледа наоколо за всеки случай, се изплези на глупавата врата, а заедно с нея и на Артур Вениаминович. Ти си тъпанар. Мръсник!
„Мръсникът“ сведе глава и се втренчи в отражението си върху полираната маса. Саша потракваше със заровете и гледаше изпод вежди Артур. Всички бяха уморени.
— Е, разбра ли най-сетне какво искам? — обърна се към своя събеседник така, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете.
И наистина, в момента Саша приличаше на учител или може би на лекар, на когото постоянно му се налага да си има работа с малоумници. За да общува с тях, човек трябваше да се запаси с търпение, с търпение и пак с търпение. В противен случай всичко беше напразно. Че какво да ги прави, няма да ги бие по главите, я!
Артур поклати глава и той продължи терапевтичния сеанс:
— Фръцльо. Хората са дошли тук по работа, а ти се държиш като последен идиот.
Предприемачът като че ли окончателно се вдърви. Сякаш не беше човек, а железен стълб, невъзможно бе да го помръднеш.
А Саша продължаваше да настоява на своето — капката можеше да разяде камъка, камо ли желязото.
— Добре, де. Ти си умен човек и разбираш, че това не е тормоз, а реакция на твоето поведение.
— Артурка! За твое здраве! — намеси се в разговора вече здравата наквасеният Пчела.
Фил се бе настанил в дълбокото кресло и внимателно чистеше ноктите си с острието на ножа.
Артур тихо си мърмореше нещо, но в един момент се изопна и тъжно изрече в пространството:
— Трябваше да отида в банката. Мамка му, изтървах си кредита.
Саша го потупа по рамото:
— Е, не се ядосвай, Артур, един кредит повече, един по-малко… Ти по-добре слушай. Занимаваш се с големи неща и сигурно от време на време си имаш главоболия. А аз имам един юрист, който е специалист по международно право, много е добър. Нека да ти го пратя, той ще прегледа договорите, това-онова, може да ти даде добър съвет, а?
Саша гледаше Артур в очите. В тях се отразяваха вселенската мъка и Пчелата, който бе нахлупил на главата си рицарския шлем. На това отгоре сколасваше и да пуши. Димът се виеше от всичките му процепи.
— Я дай да го премеря — заинтригува се от играчката и Фил, но Пчелата само махна с ръка.
Тогава Фил, очевидно без да прецени силата си, фрасна рицаря с тъпия край на ножа по лъщящото теме. Звънът на метала се сля с вопъла на Пчелата:
— Какво ти става, откачи ли?
— Кротко, палавници! — усмихвайки се бащински, подвикна Саша и отново се обърна към Артур, очаквайки отговора му.
„Ще узрееш ли най-сетне, кретен такъв, или не?“ — каза си наум.
Жертвата му уморено потърка с длан челото си и като че ли се предаде:
— Ако наистина е добър юрист, защо пък не.
— Добър е, добър е. Върхът е… — успокои го той.
Наведе се над таблата и хвърли заровете за последен път. Паднаха се две шестици. Не вярвайки на очите си, Артур на няколко пъти погледна ту към заровете, ту към Саша. Тези две последни шестици сякаш го изненадаха дори повече, отколкото всичко онова, което му се наложи да преживее през последните осем часа, тоест за един средностатистически работен ден.
— Добре, палавници, да вървим — подхвърли Саша, обличайки черното си кожено палто, и добави специално за Артур: — Впрочем, аз също закъснях за разни места…