Александър Белов
Битка за влияние (18)

18.

Командният състав на Бандата и на таджиките се настани в едно от сепаретата на ресторанта. Редовите мутри седнаха в общата зала.

Фил успя да размени няколко думи с младежите от солнцевската банда, които често прекарваха вечерите си на това място, защото тук предлагаха вкусна източна кухня, пък и теренът не им беше чужд и изглеждаше спокоен.

— Саня, Глигана има проблеми — прошепна той на Белия.

— После ще си поговорим за това — посочи с очи към гостите Саша. — Е, какво, приятели… — Вдигна чашата си и се огледа да види дали и чашите на останалите са пълни.

— Ако позволите — започна със силен акцент беловласият Абдула-Нури. — Аз ще говоря, а Фархаджун ще превежда. Един велик мислител е казал следното…

И той заговори гърлено и красиво. Но напълно неразбираемо. Напевната реч приличаше на стихотворение.

Момчетата се спогледаха, държейки пълните си чаши в ръце. Когато Абдула-Нури завърши тържествената си реч, на масата се бе възцарила напрегната тишина.

— Фарик, не се отнасяй — сръга в ребрата своя изпаднал в унес приятел Саша.

Фара трепна и наистина отнесено, но за сметка на това още по-тържествено започна да превежда:

— Уважаемият Абдула-Нури казва: „Никога не губи приятелите си. И пренеси приятелството в своето сърце през целия си живот.“ Тъй че за вас, момчета! — съкрати превода той.

— Кратко и ясно — одобри Саша.

С леко заплитащ се език Фара продължи, премятайки в дългите си красиви пръсти своята небесносиня броеница от планински тюркоази:

— Не е възможно да се преведе цялата красота и мъдрост на това четиристишие — впусна се в многозначителни разсъждения той.

— Пак ли започваш, Фарик! — Саша раздруса рамото на приятеля си. — Още в армията ми изпили мозъка с твоите мъдрости. Кажи го по-кратко!

— Ти си ми приятел — колкото се може по-кратко каза таджикът.

— Е, това вече е по нашенски, по пичовски! — прегърна го Саша.

— Честно казано — тихо рече Фархад, — невинаги разбирам тия хора от равнините, но това, че са започнали да ви уважават, е сигурно.

Абдула-Нури поглади късата си бяла брада и попита нещо Фара.

— Той се интересува как са твоите родители, жена ти и децата ти? Впрочем, ти женен ли си?

— Скоро ще стане един месец, откакто се ожених.

— Така ли? — зарадва се приятелят му. — И си мълчиш! Каква е тя?

Саша извади от портфейла си снимката на Оля, на която тя беше облечена във вечерна рокля и държеше цигулка в ръце. Фотографията беше направена на абсолвентската й вечер в консерваторията. Той случайно носеше точно тази снимка. На нея Оля страшно много приличаше на себе си: беше весела, закачлива и истинска.

— О! Хубавица е! — цъкна с език Фара. — Свири ли?

— Не, стои си вкъщи — отвърна приятелят му.

— Мога ли да я покажа на моите момчета?

Саша кимна и му подаде снимката.

Нито Саша Белов, нито приятелите му, които се нахвърлиха върху храната, нито Фара и неговите таджики, които от куртоазия цъкаха с езици, докато си предаваха един на друг снимката, не поглеждаха към естрадата.

Джазовият оркестър, който се бе разположил там, свиреше тихо и ненатрапчиво. Партията на цигулката в оркестъра изпълняваше не някой друг, а Оля, същата съпруга, с която в момента той толкова много се гордееше.

— Уважаеми Абдула-Нури казва, че ти постъпваш като истински мъж — първата жена трябва да пази къщата и да възпитава децата.

Саша закима в знак на съгласие:

— У нас, в Русия, е прието следващият тост да бъде за родителите. Предлагам да пием за нашите родители. За онези, които са живи…

Саша чу познат глас и едновременно с това видя и изненаданите физиономии на таджиките: и тримата като един гледаха ту към снимката, ту към сцената. Оля стоеше обърната на една страна към залата и пееше някаква композиция от репертоара на Ела Фицджералд.

Деликатните таджики сведоха очи към чиниите си.

Космос изля наведнъж в гърлото си пълна догоре чаша. А Пчелата бавно и демонстративно започна да ръкопляска от другия край на залата. По-нататък сцената можеше да бъде наречена няма, ако Оля не пееше. Тя гледаше надигащия се от мястото си Саша и гласът и звучеше все по-тихо и по-тихо. Сякаш някой завърташе копчето за настройка на звука.

— Ей сега ще се върна — рязко стана Саша…

— Оленка, защо се притесняваш чак толкова? — издаде напред долната си устна Виталик и изпусна струйка дим. — В края на краищата ти не правиш стриптийз.

Те пушеха в нишата пред кухнята. Когато в дъното на коридора се появи Саша, Оля по инерция понечи да скрие цигарата си, но се насили и си дръпна от нея, гледайки право в очите мъжа си, който се приближаваше към тях.

— Може ли за малко — със заповеднически тон подхвърли той, докато минаваше покрай двамата.

Но на Оля дори и през ум не й минаваше да тръгне след него. В същото време много й се искаше да се разберат по човешки. Все пак нищо ужасно не се бе случило. Та нали са цивилизовани хора!

— Запознайте се, това е мъжът ми Саша — кимна тя към Виталик.

Той усети, че Саша изобщо не напира да му стисне ръката, и не му се натрапи, а продължи да седи край масата, местейки поглед от Оля към съпруга й и обратно.

— Честито за сватбата, Саша. С Оля учихме заедно, тя е много талантлива. Впрочем, Оля — сякаш внезапно си спомни той, — покани съпруга си на тържеството. Искаме да отпразнуваме нейния дебют — обясни той на Саша и загаси цигарата си.

— Какво пък, струва си да бъде отбелязано такова събитие. — Саша се обръщаше само към Оля, сякаш другият мъж не съществуваше. — Желая ти успехи. Най-вече — творчески.

Извади от джоба си пачка пари и хвърли една банкнота от сто рубли в тюбетейката, която някой от сервитьорите беше оставил.

Виталик погледна първо презрително към парите, а сетне учудено след Саша и изрече, сякаш рецитираше на сцената:

— Ама, че мавър!

Когато отново излязоха на малката ресторантска сцена и Оля започна да свири, вече нито Саша, нито компанията му бяха край масата. Цигулката звучеше нежно и тъжно. Към нея от време на време се присъединяваха акомпаниращите акорди на пианото, а зад него седеше Виталик. Така музикантите обикновено помагаха на своята самотно пееща на сцената солистка.

Най-сетне мъчителната вечер свърши. Оля бързо си събра нещата и напусна ресторанта почти на бегом.

— Ама, Оля, не е удобно, разбираш ли… — Виталик хукна след нея, дояждайки нещо в движение. — Запазил съм маса, момчетата искаха да те поздравят…

— Друг път ще го отпразнуваме, тръгвам — отхвърли предложението тя и вдигна ръка. Едно такси спря на секундата.

— Нека поне да те изпратя — не се отказваше колегата й, държейки я под ръка.

Без да го погледне, Оля освободи ръката си и седна в колата:

— Извинявай, Виталик, но трябва да се прибирам. Всичко хубаво.

— Утре в седем имаме репетиция. Да не забравиш.

Оля кимна:

— Всичко хубаво.

Виталик погледа малко след отдалечаващата се кола, подсмихна се и се върна в ресторанта. Да вървят по дяволите тези жени с техните капризи и съпрузи!

Когато Оля влезе вкъщи, Саша още не се бе прибрал. И по всичко личеше, че едва ли ще се върне скоро…