Александър Белов
Битка за влияние (23)

23.

Макс Карелски Сухов съжаляваше само за едно. За това, че твърде дълго не можа да се раздели с армията. И когато най-сетне се върна в Москва, вече бе пропуснал подялбата на баницата. Бе останал там някъде на старта.

Биографията му не се отличаваше кой знае колко от тези на връстниците му. Освен с това, че бе успял да воюва в Афганистан и Таджикистан и че го бяха забелязали и изпратили в специалните части на Геолого-разузнавателното управление, но въпреки че беше напорист и смел, той стигна само до чин сержант. Когато разбра, че в армията не го чака нищо друго, освен вероятността да получи дупка в главата, той написа рапорт и пое към къщи — в родното си село Малаховка край Москва.

С цивилната си професия на заварчик, която бе усвоил в професионално-техническото училище, преди да влезе в армията, Сухов лесно можеше да си намери работа. Но за този занаят плащаха толкова малко, че дори врелите и кипели технически ръководители свеждаха очи, когато съобщаваха размера на заплатата. А наоколо кипеше истинският живот. Пари, коли, красиви момичета. Общо взето, съблазните бяха хиляди пъти по-големи от възможностите.

И на него му се наложи да си спомни някои навици, придобити в специалните части. И да поотръска търговците. И без това здравата се бяха ояли тук, докато той, тъй да се каже, хранеше въшките в окопите.

Макс събра под свое ръководство онези от приятелите си, които не се бяха пропили и не бяха влезли в затвора, и си сформира една дружина. Малка, но сговорна. Тъй като познаваха много добре Малаховка, те доста бързо я поставиха под контрола си — всички хазартаджии веднага им клекнаха. Това продължи някъде около половин година, докато на Карелски не му се наложи да очисти един чеченски бизнесмен.

След тази случка започнаха да ги притискат от две страни. От едната бяха ченгетата в лицето на оперативния работник Каверин, който разследваше убийството и също искаше да има дял от бизнеса им, а от другата — чеченците — зверовете, както ги наричаха, заради голямата им жестокост. Те бяха много по-лоши, защото с тях не беше възможно да постигнеш споразумение, при никакви обстоятелства. Всички бяха напълно откачени, а трябваше да се направи нещо.

Дружината на Макс беше превърнала в свой щаб един малък автосервиз. В него понякога наистина ремонтираха коли. Най-вече собствените си или на техни познати. И разглобяваха на части откраднати жигулита. Макс обичаше да човърка железариите, защото това го успокояваше. Когато си слагаше защитната маска със синьото стъкло и вземаше в ръка оксижена, това му доставяше почти физическо удоволствие. Но този факт изобщо не означаваше, че е готов отново да се преквалифицира в заварчик. Всяко нещо с времето си.

Още повече, че ситуацията ставаше критична. Вярно, последния път здравата насиниха месата на зверовете край залива, но това изобщо не го успокояваше. Много признаци подсказваха, че те скоро щяха да получат значително подкрепление. Пък и чеченците май вече се бяха сдушили с ченгетата.

Макс разбираше, че сами няма да се справят. Това се усещаше и по настроението в дружината му. Не че намирисваше на предателство, но някои от момчетата все по-често намекваха, че пичовете от другите по-силни банди живеят къде-къде по-сносно.

В крайна сметка всеки можеше да си хване пътя и да започне всичко отначало — кой както си иска. Но Макс реши да постъпи другояче: трябваше да проведе преговори с хората, които вече бяха стъпили здраво на краката си. Естествено, чеченците отпаднаха от само себе си. До солнцевската бригада нямаше как дори да се доближиш, защото там щяха да му тръснат такива встъпителни вноски, че после цял живот щеше да се поти само за да им се изплати.

Оставаше му само бригадата на Белов. Макс беше чувал да казват, че той има мярка във всяко нещо и спазва вътрешните правила. Но въпреки това съществуваше риск. Можеха просто да го пратят на майната му, а можеха и да му направят показно с непредсказуеми последствия. Обаче той нямаше избор. Гарик, вторият след Макс човек в дружината, беше против, но не бе в състояние да предложи нищо по-смислено. Пък и последната дума винаги имаше Макс. А точно днес чрез посредничеството на сигурни хора си бе уговорил среща с Белов.

Макс беше нервен, макар че се стараеше да не се издава. За да се поразсее си сложи защитната маска, включи оксижена и се зае да поправя един стар карданов вал, опитвайки се да му придаде нормален вид.

— Макс, какво правиш там? Свършвай! — Гарик погледна часовника си. Времето на срещата, която изобщо не му се нравеше, неумолимо наближаваше.

— Идвам, идвам! — Свали маската и прекъсна работата си.

— Къде е запалката? — попита Гарик, докато разглеждаше пистолета си „Макаров“.

— Там, на масата. — Макс избърса ръце в някакъв стар парцал.

— Как мислиш, ще излезе ли нещо от това? — запали цигара Гарик и го погледна изпод вежди.

— Обещавам ти, Гарик, всичко ще бъде наред — успокои го той.

— Казват, че бил много суров човек. Само дето не накълцал като зеле Артур Лапшин в офиса му.

Макс погледна ръцете си, а после и Гарик, и се усмихна накриво, оголвайки зъбите си.

— Хубаво, де, и ние не сме вчерашни.

— Страхуваш ли се? — неясно дали попита, или просто отбеляза Гарик.

— На завоите е по-страшно. — Взе пистолета от ръцете му и дръпна затвора…

В офиса на Белов ги посрещнаха без капка ентусиазъм.

— Имате ли оръжие? — Пчелата подозрително огледа новодошлите.

— Имаме — отвърна Макс.

— Дайте го.

Макс сложи пистолета върху полираната маса и лекичко го побутна към Пчелата. Той взе оръжието и внимателно го огледа: „Макаров“ беше в пълна бойна готовност.

— Откъде е ютията? — поинтересува се Саша.

— Ами, взехме я от зверовете — обясни Макс, без да изпада в подробности.

— Седнете. — Саша посочи на гостите си двата стола точно пред себе си и още веднъж внимателно се вгледа в лицата на посетителите.

И двамата му бяха връстници. Онзи, който се казваше Макс, дори малко приличаше на Фил и това най-неочаквано като че ли го предразположи към него. Той не свеждаше очи, значи не се страхуваше. Другият — Гарик, явно свиреше втора цигулка. Но се държеше независимо, макар че хвърляше наоколо подозрителни погледи. Май нямаха вид на подставени лица. Както и да е, щяха да ги проверят.

— Нещо не сте поделили с чеченците и имате проблеми… А аз за какво съм ви?

— Ние, Александър Николаевич, ви донесохме един дял. — Макс извади три дебели пачки със стодоларови банкноти и ги сложи в редичка на масата точно по средата между себе си и Белов.

— Дял за какво? — подсмихна се той.

— В знак на уважение — без сянка от ирония отвърна Макс. — Общо взето — поколеба се за секунда, — ние искаме да ни приемете при вас… И да ни дадете правото да се позоваваме на вас при решаването на различни въпроси. — Той упорито гледаше Саша в очите в очакване на отговора.

— Колко души сте?

— Осем.

— Какви са момчетата?

— Всичките са спортисти, в района ни уважават.

— Бил ли си в казармата?

— Имаше нещо такова.

— Къде?

— Край Кандагор. В специалните части. А после в Таджикистан.

Саша кимна в знак на одобрение, хвърли поглед към Пчелата и Космос, които напрегнато мълчаха, и отново погледна Макс:

— Кой ви беше командир на полка в Таджикистан? — попита, за да провери достоверността в твърденията му.

— Савелиев.

— Сава ли?

— Да не би да го познавате? — Посетителят се изненада.

— Чувал съм за него. — Едва се сдържа да не се засмее: че кой в Таджикистан не познаваше полковник Савелиев. Само онзи, който никога не бе служил там. — Добре, смятайте, че вече работите с нас — протегна ръка първо на Макс, а след това и на Гарик.

— Е, благодаря — позволи си малко да се поотпусне Макс.

— Защо си такъв облъскан? — полюбопитства вече с дружелюбен тон Саша.

— А, нищо — докосна подпухналата си устна Макс, — ченгетата малко ни понатиснаха.

— Аха, ясно. Както и да е, вървете да си почивате.

— Добре, довиждане — разприказва се най-сетне и Гарик.

— Сава… — замислено изрече Саша, гледайки затварящата се след тях врата. — Такъв тиквеник беше, прости ми, Господи! — Но веднага слезе от небесните висини на грешната земя: — Пчела, обади се на Фил, нека да поопипа момчетата: какви са, що са, как поменуват… А аз с ваше позволение — някак двусмислено се пошегува той, — ще замина за Ялта. С Оля. Нали все пак имаме право на меден месец?