Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Битва за масть, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Александър Белов. Бой без правила

Руска, първо издание

 

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Липсва информация

 

 

Издание:

Автор: Александър Белов

Заглавие: Бой без правила

Преводач: Ива Николова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669

История

  1. — Добавяне

13.

В гъстата елова гора беше сумрачно. От плитките дерета се вдигаше слоеста мъгла. Свечеряваше се. Червеникавите лъчи на слънцето се прокрадваха между стволовете и клоните на елите и обагряха мъгливия въздух, придавайки му бледорозов оттенък. Миришеше силно на смола и кой знае защо на дим — явно из околните вили бяха палили огньове.

Тишината кънтеше в ушите им. Градските звуци не достигаха до тези гъсталаци. Кой би могъл да допусне, че до околовръстното шосе имаше само някакви си пет километра!

И единствено крясъкът на кукувица изведнъж тревожно проряза тишината.

— Седем — свивайки пръсти, преброи Космос.

— Аз ги изкарах осем — поправи го Пчелата.

— Малко ми се виждат — мрачно заключи Фил.

— При такъв живот една година се брои за две — побутна Космос посърналия Фил.

Но той кой знае защо не се развесели.

— По една е, малко са.

Бригадата се придвижваше в пълен състав към края на гората. Отпред вървеше Белия, зад него Космос, Фил и Пчелата. Следваха ги мутрите с цялата им малка и страховита армия.

Белия, който до този момент мълчеше, се обърна и се вгледа в лицата на момчетата.

— Фил, едва сега се сещам, но… къде са Скипи и Гошка?

Фил не му отговори веднага. Изобщо не му се искаше да повдига тази тема точно сега.

— Скипон е със сътресение на мозъка… — Той малко виновно сви рамене.

— А на Гоха носът му е извит като щеката на хокеиста Коха Революшъна — обясни Космос.

— Че какво е станало?

— Сбиха се с едни браточки, които шареха по нашия пазар.

Саша се навъси. Ама, че дивотия! Първо, защо не му бяха докладвали веднага? Второ, докога неговите хора щяха да понасят удари на места, където уж всичко вече беше тяхно?

— Казват, че в Сибир всяка седмица се появяват нови бригади. — Космос злобно ритна една шишарка. — Никнат, където не ги сееш, кретените!

— Не знам какво става в Сибир — замислено рече Фил. — Но според мен такива се въдят в Шаолин. Скипи казва, че дори не е успял да реагира.

Белия забърза крачка. Разстоянието между него и останалите членове от бригадата се увеличаваше.

Днес беше неговият ден — на Саша. Но кой знае защо това изобщо не му харесваше. Разбира се, всички знаеха защо се бяха довлекли в тази гора и какво трябваше да направят. Но чакаха той да вземе окончателното решение. И той издаде заповедта. Също така забеляза, че много от хората му извърнаха глави. А той си наложи да гледа до края.

Сега всички бяха обвързани помежду си. С едно и също нещо. С една и съща кръв. С ей тази елова гора. И край! С бардака беше свършено. А отговорността за всичко това носеше той — Саша Белия.

Изведнъж Саша рязко спря и се обърна към бригадата. Всички се заковаха на място.

— Това нашето не е охрана, а момчешки хор на зайчетата — полуизвърнат назад, внезапно избухна той и погледна Фил изпод вежди.

— Бели, нали знаеш, всичко се случва — опита се да измести темата приятелят му. — Всяка мутра си намира майстора. Аз поне съм абсолютно сигурен в това.

Но Саша вече беше освирепял.

— И в какво друго си сигурен? — Очите му направо се вледениха. — Че човекът, когото ти ми доведе, ми сложи граната? Това са твоите хора, Валера. Теб ще държа отговорен за тяхната подготовка. Впрочем, това се отнася за всички! — Плъзна поглед по смълчаните мутри.

Колите ги чакаха на брега на водохранилището.

— Е, да вървим, зайчета-байчета! — изкомандва той и се приближи към линкълна.

Космос погледна водната шир пред себе си, спря и тихо каза:

— Лека му пръст.

И на всички им стана ясно, че нямаше да забравят днешния ден. Никога.

 

 

Саша изтръска коженото си палто и го окачи на закачалката. По пода се посипаха елови иглички. Навсякъде в апартамента беше почти тъмно, само в дъното на коридора се процеждаше светлина от кухнята. Сигурно Оля вече си бе легнала. Това никак не беше хубаво. Той бе страшно гладен. Сега най-малко от всичко му се искаше да вечеря сам. Но се оказа, че греши. На Оля и през ум не й бе минало да си легне.

— Мрачният ми мъж се върна — излезе от кухнята тя. — Ще вечеряш ли? Сготвила съм месо.

— Здравей. Месо ще вечерям.

— Още е топло. Бяхме на прекрасен концерт на Кремер. А ти къде си бил, да не си ходил за гъби? — Махна една игличка, забодена в маншета на палтото му.

— Ами, нещо такова — уморено отвърна Саша.

Той привлече Оля към себе си и леко я целуна по бузата. Но когато понечи да я целуне по устните, тя се отдръпна. За миг. И веднага ги долепи до неговите. Саша миришеше на гора, а и леко на дим.

Влязоха в стаята, той тежко се отпусна във фотьойла и моментално взе от масата една малка цигулка.

— Дяволите свирят на цигулка, нечистите сили, знаеш ли това? — Допря инструмента до лявото си рамо, сякаш се канеше да изсвири някаква мелодия. Най-вероятно дяволска.

— Не говори глупости — намръщи се Оля. — Това е първата ми цигулка, бабчето я намери.

Саша хвана цигулката по по-удобен за него начин — опряна до гърдите му като автомат, и се прицели в жена си.

— Белов! Остави инструмента — строго заповяда тя и отново се върна в кухнята.

— Ходи ли да избираш мебели? — подвикна й той. — Все някога трябва да се обзаведем.

— Какъв смисъл има? Като се преместим, ще се обзаведем.

— Къде ще се местим? — не разбра Саша. — Какво ти става, не ти ли харесва тук? — попита вече от прага на кухнята.

Оля не се обърна и продължи да разбърква нещо в тенджерата.

— Дали ми харесва ли? — Сви рамене. — Не, всичко ми харесва, дори много ми харесва. — Тя дори не се опитваше да скрие иронията си.

— Тогава какъв е проблемът? — Той не искаше да възприеме иронията й.

— Никакъв. Всичко е прекрасно — отвърна жена му, докато сипваше от задушеното месо в чинията.

Саша вече едва се сдържаше. Ама, че шибан ден!

— Оля, не бива да ми пилиш мозъка, това е лош подход — изобщо не му се искаше да се карат. — Сто пъти ти казах — всичко е наред. Защо пак започваш?

— Саша, трябва да се преместим оттук. — Тя намали оборотите, а иронията й отстъпи място на умората. — Това е всичко, за което те моля. Не искам да изтръпвам всеки път, когато се приближавам до вратата.

— Ами, не изтръпвай.

Саша усети, че е прекалил, и внимателно рече:

— Оля, апартаментът ни е подарък от момчетата, те са вложили усилия, намерили са тези алкохолици, преместили са ги…

— По дяволите! — избухна Оля. — Кой е по-важен за теб — жена ти или момчетата?

— Не ми задавай тъпи въпроси. Поне сега.

Кой знае защо тези думи много я обидиха.

— Тъпи ли? А ти откога си станал толкова умен? Какво си въобразяваш, да не би да се мислиш за професор Капица?

Саша се изкашля и примирително рече:

— Не. Аз съм Ежко-Бежко.

— А пък в консерваторията има зала, която носи името на моя дядо! — Оля беше на път да се разплаче. — И не можеш да се държиш така с мен! — изкрещя накрая тя.

— Да, бе, направо щастието ме е споходило с теб… — изсумтя той със злобна усмивка.

— Е, може ние да не сме чак толкова богати… — продължаваше жена му.

Но това вече преля чашата.

— Слушай внимателно! — прекъсна я той. — Аз съм такъв, какъвто съм. И колкото по-бързо разбереш това, толкова по-добре ще бъде и за двама ни. Край на дрънканиците.

Без да каже нито дума, тя изхвърча като попарена от кухнята. Затръшна вратата така, че мазилката се посипа.

Да, и дума да няма, днес беше страхотен ден.