Александър Белов
Битка за влияние (4)

4.

Юра — Юрий Алексеевич Кошко, който наскоро бе завършил престижния Московски държавен институт за международни отношения и беше спец по международно право, напоследък с все по-голямо желание правеше услуги на Белов и неговия отбор. Плащаха му много добре. При това в брой, понякога дори във валута.

Кой би могъл да допусне такова нещо! Но какво щеше да прави иначе, ако той, Юра Кошко, завършилият с отлична диплома най-престижния институт в страната, се бе озовал в положение, в което никой нямаше нужда от него?

Той мечтаеше да влезе в Института за международни отношения още от осми клас. И макар всички да го убеждаваха, че там може да попадне само по втория начин, упорито преследваше целта си. Юра завърши училище със златен медал, но това не му помогна. Скъсаха го още на първия изпит, без много да се замислят. И на всичкото отгоре го направиха с известно съчувствие: един вид, къде, бе, момче, си тръгнало в първите редици с тоя твой произход?

Юра разбра, че единственият му шанс е да изкара казармата, да влезе в партията и едва след това чрез рабфак отново да се опита да покори този връх, който му се струваше толкова сияен. Точно така и стана.

А след като се озова там, той вече беше сигурен, че целият свят ще падне в краката му. Но някъде около трети курс разбра, че в най-добрия случай го очаква място на юрисконсулт в някоя външнотърговска организация, която пробутва сеялки и веялки на населението в занзибарските пустини.

А всъщност се случи нещо много по-лошо. Пълна разсипия нападна държавата и вече никой нямаше нужда от юрисконсулти без стабилни познанства на всякакви нива. В новообразуваните фирми и фирмички наемаха не толкова добри специалисти, колкото хора с връзки.

И все пак именно вторият начин, макар и скромен по влияние, даде резултат. Това беше, тъй да се каже, една роднинска протекция. Майка му успя да го уреди в юридическия отдел на нейния креещ Научноизследователски институт за машиностроене. Смешно е да се каже, но месечната заплата му стигаше горе-долу само за стек вносни цигари. Ала Юра не пушеше. Тъй че тази ставка не му доставяше особено удоволствие. Затова той не се чувстваше кой знае колко добре.

И ето защо, когато в дома му се появи нафуканият му съсед от втори вход, който носеше странното име Космос, и го помоли да му помогне за оформянето на някакви документи, Юра без да се замисля и без излишни разговори веднага се съгласи. След като започна да работи за Космос и Белов, той скоро осъзна в какво се е забъркал. Но случаят беше от онези, за които, както се казва, първо даваш пари, за да влезеш, сетне даваш два пъти повече пари, за да излезеш.

В началото най-големият му проблем се състоеше в това да намери морално оправдание за своята нова дейност. Но къде можеше да се дене? Намери го. И се успокои. Сега всички работеха по този начин, държавата си беше такава и нищо не можеше да се направи! Не мина и без известен напън, но той успя да изведе тази формула за собствено успокоение.

Тъй че Юра възприе молбата да отиде във фирмата „Курс-Ин-Вест“ и да прегледа договорите за последните пет години като най-обикновена служебна задача. Щом нещо трябваше да бъде видяно — значи той щеше го види, щом трябваше да бъде оценено — значи щеше го оцени.

Стигна до „Курс-Ин-Вест“ с такси — така му беше наредил Белов. Фил предложи да изпрати някои от своите момчета с него, но Саша каза, че няма смисъл, тъй като вече се бяха разбрали за всичко…

Юра слезе от колата и намести очилата си с показалец. Той спря до самата ограда и както се казва, оправи външния си вид — грижливо подпъхна шала си, приглади белия моден шлифер на гърдите си, хвана каскета си за козирката и леко го побутна назад. Беше малко нервен, но се опитваше да изглежда уверен. Това беше важно най-вече за самия него.

Юра се приближи до вратата. Към него бавно и с поклащаща се походка се насочи охранителят, издокаран в черна униформа.

— Кого търсите?

Юра намести очилата си и се вгледа във фамилията на охранителя, изписана върху табелката — Кокошкин. „Я, фамилиите ни са почти еднакви — засмя се наум юристът. — Кошко-Кокошко. Ама, че рима.“

— Добър ден — вежливо поздрави той. — Изпраща ме Белов. Имам среща с Артур Вениаминович.

— Почакайте малко — кимна охранителят и отиде в будката на дежурния. Сетне вдигна слушалката на вътрешния телефон и израпортува, сякаш предаваше оперативна информация:

— Той дойде.

Поради липса на друго занимание Кошко разглеждаше околностите, но нищо не задържа погледа му. Вдясно от него се издигаше огнеупорен калкан с противопожарна цел, а в стената на левия блок имаше само едно тъмно прозорче. В дъното, зад оградата на офиса, се извисяваше висока арка. Този мрачен пейзаж с нещо му напомняше по-скоро за Питер, отколкото за Москва.

Той чу как зад него изсвириха гумите на потеглящо такси. А Кокошкин вече отваряше вратата:

— Влезте. Знаете ли откъде да минете? Направо и зад ъгъла.

— Благодаря.

Юра оправи още веднъж шала си, премести дипломатическото си куфарче от едната ръка в другата и мина през арката. И направо ослепя от контраста между полумрака под нея и яркото слънце навън. След като постоя няколко секунди, за да свикне с новата обстановка, Юра влезе в двора и зави надясно зад ъгъла.

Срещу него бързо се движеха два тъмни силуета. Юра не можа да предположи каквото и да било, защото всичко стана мигновено. Чудовищният удар с бейзболната палка сякаш разсече главата му на две. Но това като че ли вече се случваше в някакъв друг, предишен живот…

Вечерта червено жигули зави по пресечките край Ленински проспект. След като прекоси един от дворовете по посока на гаражите, колата намали скоростта. От нея изхвърлиха насред улицата някакво тяло в мръсен окървавен шлифер.

Юра падна по гръб. След него от колата, която изрева и се понесе напред, излетя и едно дипломатическо куфарче. То се разтвори във въздуха, а белите хартии се разпиляха и бавно се застелиха по асфалта върху сивите преспи и черните локви.

Оцелелите очила като по чудо се задържаха на главата на Кошко. През дебелите им лупи кървавата рана върху челото на юриста изглеждаше още по-страшна.

В този късен час в приемната на „Бърза помощ“ нямаше много хора. Само на една от дървените пейки в чакалнята седяха един до друг Космос, Фил и Пчелата, наредени като тримата богатири върху капака на кутията с шоколадови бонбони. Те очевидно не бяха в настроение, пък и нямаше на какво да се радват, но тяхната скръб се проявяваше твърде своеобразно. С нервен смях младежите хрускаха чипс и оглеждаха краката на минаващите покрай тях медицински сестри.

— Да — замислено проточи Пчелата, — стана засечка.

— Казах ви, че трябва да пратим момчетата с него — разсече въздуха с ръка Фил.

— Белия вече направо не знае какво върши — раздразнено обобщи Космос. — Мисли си, че е комисарят Миклован.

С наметната върху коженото палто бяла престилка Саша разговаряше с една внушаваща респект лекарка в дъното на тесния безкраен коридор. Мрачно свъсил вежди и с леко наклонена на една страна глава той внимателно слушаше професионалния й отчет.

— Множество счупвания. Натъртвания. Черепно-мозъчна травма. Наложи се да направим трепанация. Без съмнение ще оживее, но инвалидността му е гарантирана.

— Вие ли го оперирахте? — тихо попита той.

Покрай приятелите мина хубавичка медицинска сестра с твърде късичка престилка. Момчетата като един се стегнаха и надигнаха. Но както винаги Пчелата ги изпревари:

— Госпожице, може ли за момент — притеснено рече. — Имам температура. Някъде около петдесет-петдесет и шест градуса.

Трапчинките, които се образуваха върху бузите на медицинската сестра, дадоха да се разбере, че тя няма нищо против закачката:

— В такъв случай незабавно трябва да ви изолираме.

Пчелата сякаш беше готов да избухне като пламък и още в същия миг да отиде в изолация.

— Ще ви се отблагодарим — завърши разговора Саша. — Моля ви, направете така, че да се грижат добре за него.

Той любезно стисна ръката на лекарката, махна на момчетата и изкомандва:

— Хайде да вървим, разбойници.

— Саня, какво казаха лекарите? — затича се към него Фил.

— Положението е кофти — подхвърли той.

— Почакайте! Почакайте! — чу се от дъното на коридора нервен женски вик.

Всички се обърнаха. Една жена с подуто от плач лице и зачервени очи бързо се приближи към тях.

— Вие сте Белов, нали? — задъхвайки се, рече тя и погледна Саша в очите.

— Аз съм — отвърна той и дори вече се досещаше какво ще се случи.

Жената отблъсна Фил и зашлеви плесница на Саша. Той потръпна и се извърна, а лицето му се вкамени. Настана дълбока тишина…

— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — крещеше майката на Юри Кошко, защото това беше именно тя. — Заради вас сега той е жив труп! — отпусна безпомощно ръце жената. — Колко пъти му казвах: не се забърквай с тези престъпници!

— Извинете — сухо каза Саша. Захвърли престилката на пейката и без да се обръща, закрачи към изхода.

— Господи, заради този сополанко! — объркано изрече жената.

Саша подхвърли през рамо:

— Пчела, погрижи се да я компенсираш финансово, чуваш ли…

Пчелата, който стоеше полуизвърнат към майката на Кошко, извади портфейла си.

— Защо само пари ви се въртят в главите? — отчаяно махна с ръка жената и бавно се отправи към дъното на коридора.

Пчелата прибра портфейла в джоба си и последва момчетата към изхода.