Александър Белов
Битка за влияние (34)

34.

Сви студ, сякаш бе зима. Засега не обещаваха сняг. Затова всичко изглеждаше като в лош сън — още не успелите окончателно да окапят листа почерняваха направо по дърветата. Тревата в градинките беше бяла и чуплива. В това студено утро не се чуваха дори и птиците, сякаш до една бяха измрели.

От хотел „Космос“ излязоха четирима души. Те бяха в приповдигнато настроение и почти не забелязваха студа. Впрочем, тази липса на чувствителност можеше да се обясни и с прекомерното им вълнение. Първият път винаги беше най-труден. Макар че се пъчеше, Фархад малко съжаляваше, че се съгласи с Далер да не забъркват в тази работа хората на Белия. На Далер много му се искаше да докажат на всички, че не са вчерашни.

Двамата вървяха напред, изпреварвайки охраната си. Единият от охранителите носеше голяма тежка чанта с безобидния надпис „VII конгрес на педиатрите в Русия“.

— И така, ако всичко е наред, говори на узбекски — даваше инструкции Фархад. — Ако нещо не е както трябва — на таджикски.

— Ами, ако започнат да стрелят? — с престорена небрежност полюбопитства Далер.

— Викай на руски — с нервен смях му отвърна Фархад.

Те се прегърнаха на сбогуване и седнаха в две коли.

Фархад трябваше да отиде със стоката съвсем наблизо — до Музея на постиженията в народното стопанство на СССР, тъй че имаше още време и те потеглиха по проспект „Мир“ към центъра, за да направят завой там. Колата на Далер тръгна в обратната посока, към Лосовия остров, където близо до околовръстния път им бе определена среща, за да получат парите. Всичко беше обмислено предварително. Тъй че не се очакваха особени проблеми.

 

 

Наеха външни хора, за да свършат работата. Момчетата на Бек тъкмо ги бяха посрещнали на Ярославската гара и им бяха предали металното куфарче с парите.

Гастрольорите бяха двама. Те не се отличаваха с никакви особени външни белези освен може би с ръста си. Бяха облечени скромно и обикновено, както и повечето жители на нашата необятна Родина. Дребният носеше късо кожено яке, тъмни дънки и тъмен пуловер. Едрият явно бе по-предвидлив по отношение на времето. Той беше с пухена китайска грейка, дънки и обувки с дебели подметки и грайфери.

— Ама, че време, като на Антарктида — потръпваше Дребния. — Уж от север идваме, а тук е по-студено, отколкото у нас.

— Ами, ела тук през лятото — подхвърли му през смях Грек, днешният му ортак и шофьор.

— Идвал съм, кофти работа. — Дребният наистина бе идвал тук през лятото, когато трябваше да оправят отношенията с бившите си колеги. А какво точно, това не засягаше Дребния. Той беше просто изпълнител и получаваше мангизи точно за това. Впрочем, нелоши. Онова, което щяха да му платят за сегашната му работа, щеше да му стигне за един готин джип и за един хубав гуляй в Москва.

Едрия беше пристигнал предишния ден. Отдавна вече бе настъпило времето да се премести в столицата. Тук размахът бе друг. Истински.

Те се познаваха с Дребния отдавна. Бяха служили заедно още в Афганистан. И точно там ги кръстиха Едрия и Дребния. Оттогава така им тръгна. Но напоследък се срещаха предимно по работа, ала за сметка на това — често.

— Успех! — колата на Дребния потегли по пресечките към проспект „Мир“. Крайната цел беше Музеят на народното стопанство.

— Успех! — Шофьорът на Едрия избра маршрут през квартал „Соколники“. Трябваше да побързат. Пътят до другия край на Лосовия остров не беше кратък.

 

 

„Работникът и колхозничката“ посрещаха посетителите на територията на музея с вечния си поздрав, вдигнали високо в небето навеки преплетените си ръце със сърпа и чука. Непосредствено зад монумента се издигаше стъклената фасада на павилион „Москва“. Малко по-наляво, близо до централния вход, бавно се въртеше панорамната въртележка. Дяволското колело.

Фархад и Касим влязоха в музея през източния вход — той беше по-близо до монумента.

Касим изоставаше с половин крачка зад Фархад, защото тежката чанта не му позволяваше да бърза. Фархад погледна разлюлените кабинки и замислено рече:

— Знаеш ли, Касим, вече сто години не съм ходил в парка. Да, със сигурност си спомням, че за последен път се возих на въртележка през осемдесет и втора.

Касим не отговори, само кимна надясно. Оттам бавно се приближаваха двама души: един дребен незабележим мъж с късо кожено яке и някаква горила с вълнена шапка. Май, че това бяха те.

И четиримата влязоха в кабинката с номер 32.

 

 

— Да тръгваме! — каза Дребния и внимателно се огледа наоколо. Беше чисто…

Стигнаха навреме. Провървя им, че нямаше задръствания. Едрия пръв слезе от колата и сложи металното куфарче до краката си. Протегна се и малко се понаведе.

— Е, какво, готов ли си за труд и отбрана? — попита той ортака си и му подаде куфарчето.

— Винаги готов — израпортува той.

Гората беше безмълвна. Едрия и ортакът му се спуснаха по пътечката към езерото. Водата беше неподвижна и тъмна, почти черна.

На брега вече ги чакаха таджикът и охранителят му.

Далер погледна часовника си. Беше точно девет. Той се усмихна и махна с ръка.

Едрия само кимна и заповяда на ортака си:

— Хайде.

Отвориха куфарчето направо върху влажната трева. Далер преброи банкнотите в една от пачките, а помощникът му броеше самите пачки. Всичко беше точно.

— Добре, добре. — Далер старателно избърса очилата си и съсредоточено погледна Едрия.

Той невъзмутимо кимна. И двамата почти едновременно извадиха мобилните си телефони.

— Да, Фархад, всичко е наред — обръщайки се с гръб, каза по узбекски Далер. Той не искаше клиентът да види израза на лицето му.

— Доля, всичко е наред, предадох го. — Фархад също говореше по узбекски. Май, че нещата вървяха по план и без усложнения.

— Предадох — условната фраза на Едрия беше знак за начало на операцията.

— Получих — спокойният глас на Дребния означаваше същото. — Ще извадя ножа — каза той вече на Фархад.

Фархад се напрегна, но веднага се отпусна. Дребния отвори ножа, проби торбичката с дрогата и опита праха.

— Гут — кимна Дребния. Стоката беше с високо качество.

— Доля, парите у теб ли са? — Фархад все още говореше с Далер. — Внимавай. Аллах акбар. — Той напрегнато следеше Дребния, който не бързаше да прибере ножа си, но тъй и не успя да забележи бързия професионален жест, с който го метна. — Ей… Какво правиш? — Фара безпомощно вдигна ръка, опитвайки се да се защити от летящия нож, но вече беше късно. Много късно. Вторият нож също така мълниеносно се вряза под лявата лопатка на изненадания помощник на Фара. Този път се бе постарал ортакът на Дребния. И той беше професионалист.

— Затваряй! Вземи я, бързо — кимна Дребния към чантата с надпис „VII конгрес на педиатрите в Русия“.

И те скочиха в движения от кабинката. Возете се без нас, момчета. Рано ни е да ходим на небето. Имаме още много работа тук.

 

 

Едрия действаше с остри предмети направо виртуозно. Очилатият чучмек дори не успя да изохка. Ама, че тъпанар, направо си подложи гърба също като теле в кланица.

Служителят на въртележката настаняваше една млада двойка в поредната кабинка. Изведнъж върху челото му падна червена капка. Той прокара ръка по челото си и размаза чуждата кръв по лицето си. Без все още да осъзнава какво точно се е случило, вдигна глава, но видя само зъбчатите колела на мощния механизъм.

А в кабинката, която бавно се отдалечаваше нагоре, седяха с ножове в гърлата Фархад и неговият охранител, които бяха пристигнали тук от слънчево Душанбе, за да бъдат застигнати от нелепата смърт.

Тип-топ. По-силният побеждава. Куфарчето се върна при предишните си собственици.

— Това е, изчезваме. Вземи документите му — даде разпореждане на помощника си Едрия и кимна с известна погнуса към труповете.

Единият лежеше с лице във водата, безжизнената му ръка още стискаше в джоба дръжката на пистолета, който той така и не успя да извади.

Далер остана на сушата. Забил лице в земята, той сякаш бе подложил ръка под главата си. Изглеждаше така, като че ли бе легнал да си почине. Завинаги. Спи спокойно, скъпи приятелю! Да сънуваш пари. Не своите. Чужди…

Операцията завърши. С резултат четири на нула. Пълен погром.

 

 

Количките бяха строени в редици. Истинска автоколона във всички цветове на дъгата и с различни размери и разнообразни форми. Можеше свят да ти се завие от механичните сладникави мелодии, които издаваше някаква натруфена количка с пищен пъстър балдахин.

— Не, тези са много кичозни. — Оля категорично отхвърли балдахиновия вариант и побутна мъжа си, който се бе залисал по дребните машинарийки: — Да вървим нататък! Общо взето, на нас не ни трябва количка за разходки.

— Ето, виж тази! Като „Харли Дейвидсън“ е! — Неукротимият Белов измъкна от стройната редичка малка количка и като бръмчеше, я бутна покрай жена си.

— Саша, ама, ние не търсим мотоциклет. — Жена му го погледна с укор. Ама, че несериозен бе този Саша! — Ей тази според мен е добра. — Тя май намери нещо удобно по форма и приятно на цвят. След като я повози напред-назад, се убеди, че количката не беше лоша. — А, Саша? Как мислиш?

— Небесносинята ли? — възмути се Саша.

— Не е небесносиня, просто е синя! — Оля започваше да се ядосва.

— Небесносиня количка за сина ми?! — Той крещеше така, че се чуваше в целия магазин. Добре, че вътре нямаше никого. — Никога! Ето, виж каква има. Сива!

— Не искам сива. А тази… — Намери още една, също синя — но по-тъмна.

Саша скептично огледа избора й:

— Много е обикновена.

— Ама, Саша, какво искаш, задължително ли трябва да бъде с диаманти? — Ако продължаваха така, щяха да избират количка сто години.

— Синът ми няма да се вози в таратайка — надуто заяви Саша, дразнейки жена си. Защото тя се отнасяше прекалено сериозно към тази покупка. Като че ли избираше крава. — Е, ето една зелена. Цвят каки! Този свят е цвят ка-а-аки… — запя песента на любимия си състав „Наутилус“.

Звънът на мобилния му телефон прекъсна песента. Саша слушаше онова, което му говореше Космос, и не можеше да повярва. Не вярваше и не искаше да повярва! Фара… Не можеше да бъде… Фарик, братко… Как така?

Светът наоколо престана да съществува. Той бързо се отправи към изхода. След него се носеха думите на Оля:

— Не искам с цвят каки… каки… каки… — Гласът й се разливаше и разслояваше като в ужасен сън. Но това не беше сън.

— Саша! — силният вик на жена му го върна обратно в магазина.

— Какво искаш? — Приближи се до Оля, стараейки се да не я поглежда. Не беше необходимо сега тя да научава за Фара. По-късно щеше да й разкаже. Когато сам осмислеше тази нелепа смърт. Първата смърт на негов близък приятел. Ех, Фара, Фара…

— Ей тази, синята — посочи жена му.

Той издърпа количката от общата редица, хвана Оля под ръка и я поведе:

— Да вървим.

Всъщност нямаше причина да бързат. Мъртвите умееха да чакат…

 

 

Естествено, Бек и Льова плюскаха. Както в крайна сметка установи Каверин, това беше истински идиотизъм — да си направиш офис и, тъй да се каже, щаб точно до ресторанта. Само идиотът гладник Бек можеше да измисли такова нещо. Както и да е, може пък да не му оставаше чак толкова много време да плюска. И на улицата на Володя щеше да изгрее слънце.

Каверин носеше „конгресната“ чанта с хероина в дясната си ръка, а металното куфарче с непокътнатите гущери — в лявата.

— Здравейте, добри хора. Добър апетит. Когато и да дойда, вие все обядвате — с известна ирония рече той.

— Аз обичам да си хапвам. — Бек дори не обърна внимание на подигравателния му тон и откъсна опашката на огромен червен омар. На всички страни се разлетяха парчетата. — Какво стана?

— Каквото трябваше. — Каверин произнесе тези думи така, че дори дебелокожият Бек долови, че зад тях се крие нещо много сериозно. — Чужди хора нямат работа по нашите земи.

Бек хвърли едно око и към двете куфарчета, които Каверин остави на празния четвърти стол.

— Парите и дрогата? — полюбопитства формално Льова, който вече бе разбрал какво се е случило.

— Всичко. Всичко е тук. — Каверин беше невероятно спокоен, докато се наслаждаваше на постигнатия ефект. Той умееше да чака. И дочака. Сега вече всички щяха да се съобразяват с него. А не както преди. — Да продам ли дрогата? — обърна се към Бек, пренебрегвайки Льова. Впрочем, въпросът явно прозвуча риторично.

— Продай я, Володя… — Може би днес за пръв път Бек погледна това бивше ченге с искрен интерес. Той избърса мазните си устни със салфетка и добави: — Изкарваш си парите. Доволен съм.

Сякаш бе куче, получило дългоочакваната команда „Може!“, Каверин си наля вино и си откъсна едно голямо парче азиатска питка. Той гаврътна наведнъж съдържанието на чашата и отхапа от питката. И като гледаше отвисоко „чорбаджиите си“, задъвка настървено.