12.
Апартаментът беше огромен. Разбира се, това впечатление се създаваше преди всичко от високите три и половина метра тавани. Прозорците гледаха точно към река Яуза. А по-нататък се разкриваше толкова красив изглед на стара Москва, сякаш бе взет от туристическа картичка. Между два покрива дори се виждаше звездичката на една от Кремълските кули.
— Това ли е най-голямата стая? — попита бабата на Оля внучката си и се отдръпна от прозореца.
— Ами, да, това е холът — равнодушно отвърна тя. — Бабче, цейлонски чай ли искаш или плодов?
— Цейлонски… — подвикна старицата, докато отиваше към другата стая.
Там върху покрити със зебло кутии бяха подредени няколко саби. Някои от тях бяха прибрани в богато украсени ножници, а други си стояха просто така — голи.
— Добре си живеете, младоци. — Елизавета Павловна внимателно пипна едно от остриетата на сабите. А след това погледна крадешком към вратата, вдигна една от тях, която се оказа съвсем лека, и няколко пъти юнашки я развъртя над главата си. Същински червен командир в пола. И в пенсия.
— А тази стая за какво ще я използвате? — върна се тя към мирния начин на живот.
— Не знам, може би за кабинет — извика от кухнята Оля.
— За кабинет ли?! — учуди се бабата. — Сигурно това ще бъде детската стая — отсъди тя според разбиранията си.
— Ама, че спалня! Защо е толкова голяма? — Старицата се изненадваше буквално от всичко тук.
— Нормална е. Има повече въздух… Ела, ще изстине — повика я Оля, тъй като вече й ставаше зле от всички тези въпроси.
Но баба й не бързаше. Тя извади една монета от вехтото си портмоне, бавно се наведе и пъхна паричката в цепнатината между две парчета от паркета. За късмет. Винаги се правеше така. И нейната баба го беше правила… И бабата на нейната баба — също… Въпреки всичко Оля имаше прекрасен апартамент. Направо разкошен. И кухнята й си я биваше… Беше толкова голяма!
Тя старателно приглади полите на официалната си рокля и седна срещу внучката си.
— Ех, Олюшка, толкова се радвам, че си имате собствено жилище… Още си спомням как с баща ти се влачехме от място на място по време на евакуацията… Тогава той дори още нямаше две годинки…
— Да ти сложа ли захар?
— Не, ще ям торта… — Бабата се замисли. Погледна внучката си с насълзени очи и започна да си хапва от сладкиша. Започна да разсъждава на глас: — Не, все пак Саша е добро момче и по свой си начин е почтено. И приятелите му го уважават. Я какъв апартамент му подариха…
— Може би ще се преместим оттук — неочаквано изтърси Оля.
— Хубава работа! — плесна с ръце Елизавета Павловна. — Случило ли се е нещо?
Младата жена съжали за думите си. Не биваше да обсъжда тази тема точно с нея!
— Абе… Не, казах го просто така. Ще ходим ли на концерта на Кремер? — ловко смени темата тя.
— Ще ходим, ще ходим. Само да си допием чая.
Преди да пропусне баба си на стълбищната площадка, Оля надникна през вратата и внимателно огледа прага и всички ъгли. Днес не се забелязваха гранати и друга пиротехника. И това беше успокояващо.
— Бабче, ще вървим пеша, защото асансьорът се повреди — Оля помъкна баба си за ръкава, като се стараеше да я насочва така, че тя да не забележи следите от взрива. Но старицата си знаеше нейното:
— Асансьора ще го поправят. И през ум да не ти е минало да напускаш този апартамент. Той ми хареса.
— Внимавай, тук стъпалата са стръмни — предупреди я Оля.
Но следите от неотдавнашното произшествие нямаше как да не бъдат забелязани. Цялата стена на стълбищната площадка беше черна като училищна дъска. Само че за разлика от дъската цапаше не с тебешир, а със сажди. Под краката им хрущяха стъкла и ситно натрошени парчета от тухли. По стените зееха дупки, а металните перила бяха огънати така, сякаш някакъв обезумял каяк дълго и упорито бе изпробвал силата си върху тях.
— Да, входът наистина е занемарен. Какво е станало тук? — учуди се бабата.
— Една газова бутилка се взриви — извръщайки се настрани, излъга внучката.
— Това трябва да е била някоя доста голяма бутилка — отбеляза бабата. — Все едно, че е имало бомбардировка!
