Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Битва за масть, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Бой без правила
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Липсва информация
Издание:
Автор: Александър Белов
Заглавие: Бой без правила
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669
История
- — Добавяне
19.
Всъщност Саша и Фара изобщо не бяха напуснали ресторант „Узбекистан“. Те само освободиха мутрите си и се преместиха в една малка заличка, където се отдадоха на гуляйджийство по пълна програма.
Най-сетне някъде към три часа през нощта излязоха пред входа на ресторанта, продължавайки безкрайния си спор, който бяха започнали вътре.
— Не, кажи ми, кой си ти? — настояваше Саша.
Портиерът, който вече здравата се бе вкочанил от студ, докато чакаше последните гости да си тръгнат, застана в подобаваща поза, тъй като моментално оцени платежоспособността на клиентите. Разбира се, гостите, които обичаха да се запиват, доста удължаваха работния му ден, или по-скоро нощ. Но за сметка на това от тях падаха най-сладките бакшиши. Той сключи вежди и забравил за студа, угоднически се поклони.
— Саня, ама аз съм ариец — убеждаваше го Фара, държейки приятеля си за копчето на сакото.
— Аха, от ирански произход — кискаше се той.
— Да, истински ирански ариец — съгласи се Фара.
— Кълна се в майка си, ние с теб сме истински арийски братя! — възкликна Саша.
— Ами, да. Имаме нордически нрав. Очите ни са сини, косите — руси. — В този момент и двамата се засмяха едновременно и щастливо като малки деца.
Саша не пропусна да извади портфейла си и да даде на портиера сто рубли. А той погледна банкнотата и успя хем да отдаде чест, хем да направи реверанс, от което приятелите още повече се развеселиха.
— Пак заповядайте — покани ги портиерът.
— Непременно ще дойдем — успокои го Саша.
— Аз ще се преместя да живея тук! — с пиянска категоричност добави Фара.
Поклащайки се самоуверено, Саша се отправи към колата и извади в движение ключовете си.
— Спри, спри! Не бива да караш! — опита се да го вразуми приятелят му.
— Няма да я оставя тук — упорстваше той.
— Ама, тя е от желязо — увещаваше го таджикът. — Нищо няма да й стане, нека да си стои тук. Никой няма да я открадне. Ей сега ще хванем такси…
Но Саша не искаше и да чуе. Просто не беше на себе си. Искаше му се да замине нанякъде, да се понесе напред и нататък, без да избира пътя. И изведнъж, сякаш с вълшебна пръчица точно пред него се появи бял кон.
Всъщност нямаше никакво вълшебство: две момиченца — едното рижо, другото русо, отдавна се препитаваха около това място с екзотичен превоз от ъгъла на улица „Дубров“. Изкарваха колкото да си купят мляко, или по-точно — бира и овес и сено за кончето. Вярно, днес малко бяха окъснели.
— Фарик, не може да бъде! — притискайки буза към топлата муцуна на коня, възкликна Саша. — Това е знак на съдбата! Можем ли да се повозим?
— Петдесет — огледа го с оценяващ поглед рижата и определи таксата.
— На, ето ти сто! — Той извади банкнотата.
— Май е доста скъпичко за такава кранта — измърмори Фара. — Как се казваше онази — на Дон Кихот. Същински Росинант. — Той потупа коня по изопнатата шия.
— Аз ще съм конникът без глава! — гордо отвърна Саша и грабна поводите от ръцете на рижата.
— Ти ще си конникът на Апокалипсиса! — тържествено и мрачно провъзгласи таджикът.
С известно усилие приятелят му мушна крак в стремето, прекатури се на седлото и дръпна поводите — „Росинант“ само вяло пристъпи от крак на крак. И едва когато ездачът го смушка с токове в ребрата, той си спомни младостта си и се понесе напред.
Фара гордо изпрати с поглед приятеля си, който скоро изчезна в далечината на улица „Неглинка“.
Час по-късно Саша все още не се бе върнал. Фара седеше в мерцедеса и не знаеше какво да предприеме. Момичетата за кой ли път му досаждаха и май вече бяха готови да се разплачат:
— Ама, къде се дяна?
Без да ги поглежда, Фара пъхна в ръцете на рижата поредната банкнота:
— На, иди да си купиш бира.
— Не мога повече да я пия тая бира! — недоволно измърмори тя, но не се отказа от паричките.
А в това време Саша вече беше далеч. И в мислите си, и физически. Той изцеди от коня всичко, на което беше способен, и в течение на този един час се добра до Битцевската гора. За целта трябваше да пресече Манежния площад покрай Кремъл, да премине през река Москва по Големия каменен мост, да стигне до площад „Гагарин“, след това да прекоси почти напряко площад „Профсъюзен“, а сетне да се провре и през дворовете до самата гора.
А когато навлезе в Битцевската гора, вече пое по-бавно. Саша напълно изтрезня, но за сметка на това го налегнаха нерадостните му мисли. Образът на Оля, която предизвикателно пушеше цигара, беше пред очите му.
Гората, истинската Битцевска гора се събуждаше. Беше толкова тихо, че дори не се чуваше тропотът от копитата на „Росинант“ — тревата поглъщаше звуците. Само морното дишане на коня нарушаваше, впрочем, в пълна хармония с околността, тишината на събуждащата се гора. Саша се стараеше да диша в ритъм с животното. Сега те бяха едно цяло.
Излезе до река Чертановка, която повече приличаше на ручей. Сетне спря коня до мостчето и дълго се вглежда във водата.
Озлоблението му окончателно го напусна и се изпари заедно с алкохола. Той наблюдаваше как мъглата се вдига над водата, носи се на кълба и се разтваря във въздуха. Тази речна мъгла се смесваше с парата от тялото на умореното животно.
Ех, Оля, Оля… Той втренчено гледаше водата, сякаш се надяваше да прочете върху повърхността й съдбата си. Но това беше просто една гладка вода.
А всъщност какво толкова се бе случило? Е, беше решила да поработи. И впрочем, за пръв път след сватбата им и след онова разпределение той я бе видял с цигулката в ръце! А защо не се бе замислил за това по-рано? Аха, да, имаше си предостатъчно собствени грижи… Е, скрибуцаше в някаква кръчмата, какво толкова? Да, таджиките я видяха и се получи доста неловко. Да вървят на майната си, с тях нямаше да си кръщават децата заедно, а да печелят пари. Не им влизаше в работата.
„А Фара… Фара — моят приятел ще ме разбере и ще ми прости. Освен това, макар той да е човек от Изтока, не е чак такъв… Ариец е все пак!“ — помисли си, засмя се и продължи нататък.
Дебелата мрачна чистачка яростно метеше асфалта пред телефонната будка. Толкова фасове да нахвърлят, и това ми било хора! А кошчето беше на една крачка! Равномерните звуци нарушаваха утринната тишина, сякаш жената нямаше за цел да почисти, а да събуди цялата околност. И изведнъж тя се вцепени: към бърскането на метлата се прибави звънък тропот от копита. Точно срещу нея от завоя се появи ездач на бял кон.
Саша се приближи до телефонния автомат и без да слиза от коня, набра домашния си номер. Оля почти веднага вдигна слушалката — вероятно беше преместила телефона в спалнята.
— Ало! Ало! — гласът на жена му беше нежен и малко пресипнал. Сигурно бе спала като къпана, докато той трамбоваше московските улици.
Той мълчеше и сякаш я виждаше топла и сънена. Виждаше как с присъщите й само на нея движения притиска слушалката с рамо и отмята кичура коса от челото си. Виждаше как потрепва и пулсира синята вена на слепоочието й.
— Ало — каза още веднъж тя и замълча. Но не затвори. Той чуваше напрегнатото й дишане. Олга, любима моя!
— Ама, че си проклета, Сурикова! — нежно й каза той и затвори.
Саша нямаше как да чуе колко щастливо се засмя тя. „Простил ми е — помисли си, докато отново заспиваше. — Сашка, любими мой…“
Та нима можеше истински да му се разсърди?