Александър Белов
Битка за влияние (29)

29.

Тукашните надзиратели си ги биваше. Те претърсиха не само всичките им джобове, но и всеки шев по дрехите им. Но, общо взето, се държаха вежливо, ако на това място изобщо можеше да става дума за такива понятия.

— Облечи се, излизаме!

И това ми било излизане. Излизане щеше да е, ако си бяха взели нещата в ръце и напускаха тази сграда. Както ставаше в киното. Но за кино тук напомняха само познатите от филмите за революционери „интериори“ на прочутия Бутирски затвор. Боядисани с отвратителна блажна боя стени. Звънтящи под краката метални стълбища. Редици от врати на килии с шпионки и прозорчета. Застояла миризма на вкиснато.

— С лице към стената! Минавай по един. Ръцете зад гърба!

Килията очевидно не беше от най-големите и побираше около петдесетина души. По напрегнатите лица на арестантите, които срещаха, между другото се четеше и любопитство. Тези пък кои ли са? За какво ли ги бяха довели тук?

Влизайки в килията, за всеки случай се наредиха в клин — със Саша Белия начело.

— Здравейте — приветства бъдещите си съкилийници Фил.

— Здрасти… здравейте… — отвърнаха арестуваните в нестроен хрипкав хор.

Те направиха няколко крачки и спряха.

— Кой е шефът? — Белия веднага забеляза измежду присъстващите един късо подстриган младеж с вид на що-годе приличен представител на криминалния контингент, който, съдейки по всичко, беше старшият на килията.

— Тук нямаме шефове — отвърна му той съвсем дружелюбно и философски добави: — Тук всички сме гости.

— Може ли да влезем? — продължи разговора „по правилата“ Белия.

— Нямате проблеми — кимна остриганият.

— Внимавай, да не се закачиш някъде — с известно предизвикателство подхвърли някой от старите обитатели на килията. Но никой не му обърна внимание.

Пчелата се настани върху едно шкафче и се облегна на стената. Космос се намести на широкия и не много чист перваз на прозореца. Фархад и Саша седнаха по турски върху един нар, а Фил остана прав, сякаш за да прикрива с широките си рамене достъпа до обособеното от тях ъгълче, и съсредоточено започна да оглежда килията.

— Саша, за какъв дявол ги пусна? — плесна с дългите си ръце Космос. — Сега щяхме да си седим и да си пием водката…

— Ами, спомни си — хвърли му строг поглед изпод вежди той, преди да отговори — как преди четири години ченгетата ни гонеха и ще разбереш защо. — На Коса не му оставаше нищо друго, освен мрачно да се съгласи с тези доводи.

— Фарик, знам, че трябва да поговорим… — побутна го по рамото Саша, който явно нямаше търпение да му каже нещо. Нещо важно, което повече не биваше да бъде отлагано нито за минута. Фара бързо-бързо зачатка между пръстите си със своята лазурна броеница, която неизвестно как бе успял да задържи у себе си. Впрочем, Саша си спомни, че той не се разделяше с нея дори в казармата.

— Саша, така съм се накиснал. — Сложи ръце на гърдите си в знак на извинение Фара. — И на теб няма да ти се размине…

— Фара, хайде да обсъдим това после, не бива да го правим тук, нали така? — възпря го Саша. — Разбирам за какво става дума.

— Как се сети? — почти с възхищение разшири очи Фархад.

— Говорящата птица е надарена с ум и съобразителност — намигна му той.

— Тъй, а пък Червената шапчица казва — опита се да пробута един стар виц Пчелата, който не униваше, — бабче, бабче, а защо са ти толкова големи ушите? Саня, виж — без пауза и със същия тон продължи той, — познаваш ли го онзи, с червеното сако?

Върху наровете в отсрещния ъгъл на килията се бяха настанили трима доста колоритни мъже. Единият беше огромен плешив мъж — карикатурен вид на „новите руснаци“. Един красавец от латиноамерикански тип с идеално сресана на път коса. А третият — плешив и с бягащи очички, беше въпросният човек с червеното сако…

 

 

— Не се косете, утре сутринта ще ни пуснат — много уверено, сякаш се опитваше да убеди самия себе си, нареждаше мъжът със сакото.

И Каверин — а това беше точно той — размърда нос като че ли беше ловджийско куче, надушило следа. Врагът му бе на две крачки и печеният оперативен работник първо долови миризмата му, а едва след това зърна и него: Белов заедно със свитата си седеше наблизо. Твърде наблизо. Скръцна със зъби. И като се опита да запази спокойствие, обясни на едрия мъж:

— Днес прибират всеки, който им попадне.

— Че кой се коси? Само ти се косиш, Володенка. А пък на нас, браточките, хич не ни пука — запуши му устата плешивият…

Белия внимателно проследи посоката, в която гледаше Пчелата:

— Кои са тези?

— Стига, бе, Космосе, не го ли позна? — мачкайки една цигара, отвърна Пчелата.

— Май, че мутрата му ми е позната… — сложният мисловен процес се изписа върху физиономията на Космос. — От мафиотите ли е? — предположи той не много уверено. Този плешивец с хитра муцуна и бягащи очички май му беше познат. Човекът вероятно беше голям кретен.

— Ами! Сигурно е някой от онези, които се въртят около тях… — отсъди Фил. — Чакай малко. — Той присви очи и съсредоточено се вгледа. — Да не е от люберецката банда?

— Точно така, роднината на Мухин! — включи Белов. — Но той е ченге! — подскочи като ужилен. — Какво става тук? — въпросът му прозвуча раздразнено и много делово.

— Как пък да не е ченге! — разхили се Пчелата. — Той има частна охранителна фирма. — И Пчелата назидателно вдигна пръст: — Охранява Льошка Макаров.

— А кои са тези с него?

— Този отдясно — Пчелата присви дясното си око и леко наклони глава, за да го види по-добре — е Бек, сериозен мъж. А другият… Виждал съм го веднъж в „Метелица“. Нямам представа кой е и с какво се занимава…

— Престани да се блещиш насреща им! — нервно сви рамена Фархад. Май, че само той не знаеше как завършва вицът на Пчелата. — И какво станало по-нататък?

— А, да. Червената шапчица пита: „Бабче, бабче, а защо имаш толкова голяма опашка?“ — „Ама това не е опашка“ — отвърнал вълкът и се изчервил. — „Още имаш мляко по устата.“ — „Ама това не е мляко“, казала Червената шапчица и вълкът се изчервил още повече.

И всички, включително и Фархад, се засмяха с цяло гърло, сякаш наистина за пръв път чуваха историята за Червената шапчица и вълка…

Плешивият Бек недоволно се навъси и погледна компанията, която се забавляваше:

— Какви са тези младежи?

— Сега когото да попиташ, всички казват, че са от солнцевската банда — лениво и малко снизходително отвърна Льова — мъжът с вид на латиноамериканец.

— Тия са по-лоши — изсъска през зъби Володя Каверин. Беше станал вир-вода от напрежение, макар че в килията изобщо не беше горещо, а само задушно. — Такива зверове не се срещат често.

— Онзи рижият, който е до стената, често виси в „Метелица“ — демонстрира осведоменост Льова.

Бек презрително изсумтя и премести поглед надясно:

— А кое е това пишлеме с белите дрехи?

Бившият оперативен работник погледна злобно и изсъска беззвучно, като мърдаше само устните и долната си челюст:

— Саша Белия.

— Това пионерче ли е Саша Белия? — В малките очички на Бек се мярна изумление.

— Пионерче! — Скулите на Каверин се размърдаха така, сякаш предъвкваше недоварено конско месо. — Такъв хищник е, каквито рядко се срещат. Пионерче! — Той чак се задъха от възмущение: Белия беше негов кръвен враг, а враговете… трябваше да се познават! За да не ти откъснат главата!

 

 

Ама, че ден! Направо да откачиш! Веденски си погледна часовника: вече беше един и двайсет минути. Явно щеше да му се наложи да прекара нощта в службата. Целият свят беше полудял. И центърът на безумието беше Москва.

Веденски гледаше добре познатия му портрет, който открай време висеше в кабинета му. Дзержински мрачно се усмихваше.

— Разрешете? — Някой предпазливо почука на вратата. Беше Коноваленко. Веденски можеше да разпознае всеки от подчинените си от километър по стъпките, по миризмата и по чукането. Коноваленко пристъпваше крадешком, използваше френски одеколон „Армани“ полско производство, а чукаше предпазливо и никога не влизаше без разрешение. Затова Веденски го ценеше повече от другите си юнаци, както и заради ентусиазма му в работата. И ако щете, заради известната му романтичност.

— Влез — разпореди се той.

— Белов се върна, всичко е наред — доложи Коноваленко и разтърка тънкия си гърбав нос. — Обаче бележки в пощенската кутия няма. Няма и обаждания. Изпратих хора при него, само че офисът му е бил претърсван. И рискувах — внимателно погледна шефа си Коноваленко, но той като че ли беше спокоен, макар да изглеждаше уморен, — набрах номера на мобилния му телефон. Не отговаря.

— Ама, че ден, какво става днес? — въздъхна Веденски. Със сигурност нямаше да може да поспи. — Провери всички арести, сигурно са го прибрали при прочистването. Сутринта ще ми доложиш, а сега аз отивам горе… — Важно посочи с пръст към тавана. Кабинетът на висшестоящото началство се намираше точно над неговия. — Само ако знаеш какво става сега там — няма да повярваш!

 

 

— Ето какво стана, Саня, може ли аз да разкажа? — Фара вече се задъхваше от смях, предвкусвайки края на историята. — С две думи, всички сме строени на плаца, а Саша го хванало смешното, нали разбираш? Генералът върви покрай строя, бузите му — увиснали до пагоните, мутрата му — с цвета на лампазите, а Саня се киска и се превива от смях.

— Саня, да не би тогава да ти е било за пръв път? — намеси се Космос.

— Ами, да, тъкмо бях опитал… Афганска трева, зелена, знаеш колко е силна.

— И така, генералът се приближава към Саша — премести поглед от Космос към приятеля си Фархад и продължи, — тоя стои, държи се, а генералът го поглежда като че ли му е роден баща и го пита: „Как е службата, синко?“ А Саня му вика: „Благодаря, другарю генерал. Един коз, два коза и границата е под ключ, другарю генерал.“

— Ей, я стига сте дрънкали! — разнесе се нечий недоволен глас.

— Братле, не разбирам защо крещиш? Не можеш ли да помолиш любезно? — озъби му се Космос.

— Ама, какво, сериозно ли говориш? — недоверчиво попита Фил Фара.

— Кълна се в Заратустра! „Един коз, два коза и границата е под ключ…“ — Всички до един в килията се събудиха от техния кикот…

— Какво става тук! — промърмори се Бек и вдигна глава. — Какъв е този чучмек? — посочи към Фархад.

— Не зная — раздразнено отвърна Каверин.

— А си длъжен да знаеш, Володенка — поучи го той. — Ти ченге ли си или какво? От какъв зор съм те взел?

— Момчета, имайте съвест, оставете ни да поспим? — надигна се от съседните горни нарове един възрастен мъж с протрито дънково яке.

— Извинявай, бащице. Ние уважаваме възрастта — отвърна му сериозно Саша. И се разпореди: — Край, заспиваме.

— Един коз, два коза… Сетне, естествено, видя искри посред бял ден… — мърмореше Фара, докато си лягаше.

— Бащице, край на дрънкането. — Разбира се, последната дума трябваше да е на Космос.

Ала този път тя се падна на Белов:

— Жена ми ражда, а аз съм в килията… — тъжно изрече той, докато разглеждаше мръсните стени. Биваше си я ситуацията, дори и на врага си не би я пожелал. Както и да е, утрото е по-мъдро от вечерта.

 

 

Оля се събуди от болки. Коремът я прерязваше. А сърцето й се свиваше. Свиваше се като че ли го стягаха с менгеме. Тази душевна болка я накара да стане.

В стаята мъждиво светеше нощната лампа. Сдържайки стоновете си, тя бавно излезе в коридора, като се стараеше да не прави резки движения. Слава богу, там нямаше никого. Едва тогава усети, че е забравила да си обуе пантофите. Но не се върна.

Отиде до масата на дежурната сестра, приседна на крайчеца на стола и набра номера на Саша.

— Абонатът не отговаря, временно нямате достъп до този номер. Моля, обадете се по-късно — отговори й прекалено любезният металически глас. „Господи, къде е той?“ Менгемето отново я пристегна — този път с всичка сила…

 

 

Мобилните телефони неспирно пищяха. Всеки с мелодията си. Това не беше затвор, а същински пилчарник! Един от тях дори нагло свиреше мелодията на държавния химн. Възрастният младши офицер гледаше с омраза иззетото имущество. Обзавели се всичките с…

Той беззвучно изпсува. Намери в купчината от апарати онзи, които свиреше химна, и се опита да изключи поне него, като започна да натиска с дебелия си пръст всичките му бутони.

— Мамка ви, ще ме побъркате — изруга на глас той, когато мобифонът най-сетне започна да вибрира в ръката му.

Включи телевизора, за да заглуши какофонията. На екрана черен дим се стелеше от Белия дом. С всеки изминал час положението се влошаваше!

— Понеделник е тежък ден — въздъхна офицерът и изключи шибания сандък.