Александър Белов
Битка за влияние (3)

3.

Саша не само закъсня за пробата, но се прибра вкъщи, когато Оля вече се канеше да си ляга. Сама. Напук.

„Ще спя по диагонал“ — помисли си тя, хванала в ръка булото, без да знае къде да го дене. В крайна сметка го окачи на същата кукичка, на която висеше и цигулката. Но натюрмортът, който най-неочаквано се получи, я разстрои — булото й заприлича на гробищен венец, който някой е поставил върху сегашния й живот.

В този момент неочаквано се появи Саша.

— Ако искаш да знаеш, това направо е подло! — обидено се обърна Оля към скъпия си годеник.

Той изтръска коженото си палто и грижливо го сложи на една закачалка.

— Как ли пък не. Подлост е, когато някой, извинявай за израза, ти натресе СПИН.

— Какво общо има СПИН с това, че ще се женим?!

Тя стоеше на вратата, скръстила ръце на гърдите си. Под ефирния плат на небесносиния й халат прозираше слабичкото й тяло, което на лунната светлина изглеждаше особено съблазнително.

Саша се облегна на стената и внимателно я погледна, а после събу изцапаните си с кал обувки:

— Разбира се, че няма нищо общо, Оленка. Казах го просто ей така.

Оля нямаше намерение да се предава, тъй като, преди да си тръгне, баба й здравата й беше изпилила нервите, сякаш бе виртуозна цигуларка:

— Ние, идиотките, два часа те чакахме! Това беше последната проба, повече нищо не може да се промени. Тя направо ще шие.

Той вече беше свалил и сакото си:

— Много добре. Имам ви пълно доверие. Нищо не разбирам от рокли, честна дума, Оля.

— Баба ми направо ме изтормози! „Ето, той е безотговорен, той е такъв, той е онакъв…“

Саша се ухили като Усмихнатия котарак.

— А ти й кажи, че любовта е сляпа, би могла и в брат си да се влюбиш.

Докато я гледаше втренчено, той бавно разкопчаваше ризата си, сетне я свали и се хвана за колана на панталоните си. Малко смутена, годеницата му продължаваше да говори по инерция, неволно сменяйки тона:

— Аз исках да бъдем заедно, за да я одобриш, а ти както винаги…

Без да откъсва поглед от нея, Саша започна да разкопчава панталона си.

— Искала си да сме заедно, казваш? Добра идея. И най-важното — навременна! — Панталоните отлетяха след ризата.

— Ами да… Какво правиш, да не би да си станал стриптийзьор? — Олга не можеше дълго да му се сърди, но и отстъплението не влизаше в принципите й. Макар че за какви принципи можеше да става дума тук!

— Ъ-ъ. Домъчня ми за теб — честно отвърна той.

Вече смеейки се, тя развърза коланчето на халатчето си:

— Ако ме види баба… — въздъхна с престорено притеснение.

Над тях булото украсяваше цигулката като празничен букет, подарен на виртуозна изпълнителка от някой поклонник на таланта й.

Умиротворената тишина, която сякаш покри с невидим купол Оля и Саша, от време на време се нарушаваше от шума на преминаващите под прозорците коли. Младата жена се надигна на лакът и предпазливо докосна с показалеца си белега от куршум върху тялото му:

— Саша, зарежи всичко това, а?

— Кое по-точно?

— Ами че ти си умен, талантлив, а пък си разбойник — плахо каза и притисна лице към дланта му.

— Разбойник… — подсмихна се той и я погали по главата, сякаш беше дете. — Смяташ ли, че не съм мислил за това? Мислил съм… Толкова е странно… Разбираш ли, имаше един момент, в който ми се струваше, че — край! — или ще ме убият, или ще ме затворят. Дори се заклех пред момчетата. А после — хоп! — и всичко се нареди. Нали си спомняш, тогава, на вилата.

Оля шумно въздъхна.

— Само че оттогава минаха две години.

— Но на мен ми харесва, Оля. Това е такъв живот… как да го нарека, може би по-реален. Като през мезозойската ера. — След като помълча малко, той освободи раменете си от нея. — И море, море, огромно море от пари! Знаеш ли как ще живеем след година-две? Дори не след две, а само след година!

Тя въздъхна — нищо не можеше да направи, той беше като малко дете и сякаш си играеше с кофичка и лопатка в пясъка.

— Ох, Саша, какво значение имат парите. Това е много опасно… Знаеш ли, днес ми се присъниха родителите ми. Уж са живи и всички сме в Анап, и отиваме да се къпем. А аз отплувах толкова далеч зад шамандурата, че вече не ги виждах. Те станаха съвсем мънички, като мравки на брега. Плувам и само чувам как майка ми ме вика: „Олюшка! Върни се! Олюшка, страх ме е!“

Саша се наведе към нея и нежно я целуна по очите, по бузите и по топлите устни:

— Не се тревожи, зайко. Аз те обичам, обичам те, не се тревожи.

Оля погали рамото му, върху което беше татуиран келтски кръст с големината на половин длан. Прокара кутре по очертанията на странната му форма:

— Саша, а ти вярваш ли във всичко това? И защо този кръст не е като другите?

— Но нали и аз не съм като другите — почти сериозно й отвърна той. — А кръстът е такъв, защото келтите, за разлика от много други, не са предали предците си, а просто са обединили в религията и в иконите си точно този кръст, езическото слънце и вярата в Христос. А дали аз вярвам във всичко това? Знаеш ли, Оля, понякога ми се струва, че не съм се родил в своето време. А може би съм се раждал и друг път. Но вече в своето време. И съм бил истински келт.

— Но те са били жестоки, Саша.

— Те просто са били воини. Строги, но справедливи. Впрочем, ето нещо интересно — представителите на келтската аристокрация, независимо дали са били жени или мъже, са носили ленени роби и нещо като вълнени плащове. Колкото и да е смешно, панталони е носило само простолюдието.

Оля се засмя:

— Какво значи това, Белов, че в предишния си живот ти си ходил без гащи, така ли!

— Тъй вярно.

— Значи, там ти, разбира се, си бил най-главният?

— Не мога да се закълна, че съм бил най-главният, но че не съм бил от последните е сигурно. Главата си мога да отрежа, че е било така. — Той й намигна. — Защото знаеш ли как е било при келтите? Ами как? Също като при нас. Едни орат с плувнали в пот лица, други им държат страха, а трети ръководят всичко това. Винаги съществуват само три класи: народ, воини и…

— Политици?

— При келтите те са се наричали друиди.

— Нещо като свещеници ли са били?

— Отчасти. Но те не само са били посредници между високопоставения свят и простолюдието, а са притежавали и почти божествена мистична сила. Те можели да заповядват не само на хората, но и на стихиите — на ветровете, на водата, на огъня. И затова са носели отговорност за всичко. И за всички.

— Значи, ти искаш да кажеш, че си друид — насмешливо попита Оля.

— Аз не съм вълшебник, засега само се уча — засмя се Саша, но веднага отново стана сериозен: — Засега съм воин. И боклук няма да стана. Непременно ще се издигна. Моят път е само напред и нагоре.

— Ами аз? Къде ще бъда аз?

— Как къде? След мен. С мен. Та аз те обичам повече от всичко на света…