Александър Белов
Битка за влияние (6)

6.

Времето беше прекрасно. Истинска пролет. Тук, на железопътните релси на московската товарна гара, където миришеше на креозот, дим и въглища, пролетта се усещаше още по-силно. Сутрешното слънце едва-едва напичаше, но вече нямаше съмнение, че денят ще бъде чудесен.

Началникът на гарата, хамалите и сияещите служители на „Курс-Ин-Вест“ едва успяваха да настигнат стремително крачещите покрай дългата композиция Артур и Хлебников.

— Хайде, докладвай — заповяда Артур на Хлебников.

— Значи, така — делово започна той. — Докладните са подписани, с началника всичко е уговорено. Е, трябва да му бутнем нещо, нали разбираш? Хамалите са тук.

Артур спря до първия вагон и махна с ръка като диригент:

— Добре, отваряйте. Да видим нашият таджикски алуминий. Летящият метал. С него ще се издигнем във висините!

Докато Хлебников и началникът на гарата си разменяха товарителниците, той продължаваше:

— Къде е шампанското?

— Всичко е подготвено — обърна се към него с вид на рожденик Хлебников.

Шампанското гръмна, съпроводено от скърцането на вратите на вагоните, които облечените в оранжеви жилетки хамали отвориха. Разсипвайки съскащата пяна по земята, някой разля виното в пластмасовите чаши, наредени една до друга върху дървената траверса.

— И така, уважаеми другари! — продължи да рецитира високопарно Артур. — Червената лента е прерязана и първата партида таджикски алуминий всеки момент ще блесне в нашия московски простор.

Публиката изръкопляска.

И ето, че прозвуча последният акорд! С отвратително метално скърцане тежката врата се най-сетне се плъзна встрани. Слънчевите лъчи се промъкнаха през дъсчените цепнатини на вагона и весело заиграха по стените му.

Сърцето можеше да му се скъса на човек, ако зърнеше лицето на Артур. Чашката с шампанско се изплъзна от изтръпналата му ръка. А устата му се отвори като на изхвърлена на брега риба.

Вагонът беше празен. Девствено чист и празен. Ако, разбира се, не се броеше кошницата с разкошни цветя, която нечия грижовна ръка бе поставила точно пред отвора на вратата.

— Ама, аз не разбирам. Не разбирам — започна Артур. — Каква е тази простотия?

Без да отговаря на шефа си и без да вярва на очите си, Хлебников се хвърли във вагона. И след като окончателно се убеди, че той наистина е абсолютно празен, истерично изкрещя на някого по протежение на влаковата композиция:

— Провери всички вагони!

Обърканият Артур седна върху мръсната траверса с вид на човек, готов всеки момент да се разплаче. Той държеше в ръце идиотската кошница с цветя, присмехулно украсена с траурна лента.

Около вагона се суетяха неговите хора, железопътните служители и някакви милиционерчета с ниски чинове.

Дотича и задъханият Хлебников.

— Е?

Единственото, което можеше да направи подчинения, бе да разпери ръце.

— Тебе питам, дръвнико? Какво означава това?

— Всичко. Всичко — изхриптя нещастният човечец. — Всичко са очистили до дъно.

Артур се разтресе:

— Ей сега аз тебе ще те очистя!

Обърна се с гръб към целия този омразен свят, впери безсмислен поглед в сините небеса и машинално изтри потта от челото си с крайчеца на траурната лента.

Слънцето вече бе заляло със светлина цялата огромна площ на московската товарна гара. И за разлика от Артур лъчите му с много по-голяма нежност огряха други хора. Природата винаги се старае да поддържа равновесие: ако на едно място се натрупа много мъка, на друго задължително се появява много радост.

Само десет железопътни коловоза по-нататък, встрани от злополучната празна влакова композиция имаше още една такава, която на вид беше съвсем същата като гореописаната. Ситуацията се различаваше само по това, че покрай нея с бързи и уверени крачки вървеше една група начело със Саша Белов, Фил и Космос. Подир тях подтичваше един железопътен служител. В края на процесията крачеха няколко мутри от бригадата.

Застанал в процепа на отворения вагон, Пчелата приповдигнато пееше бодра песничка:

— Съветският цирк може да върши чудеса — врещеше той и имаше пълното основание да се чувства щастлив.

Зад гърба му мъждиво проблясваха грижливо подредените метални слитъци. Това беше алуминият. Същият онзи, който можеше да те издигне във висините.

Космос гальовно допря лице до вълшебния товар:

— Сега всичко това е наше, само си представи! — Разбира се, кой друг, ако не той — синът на астрофизика, би могъл да оцени възможностите на метала.

— Златото на Микена — възторжено и в същото време снизходително обобщи Саша.

— Откачиха вагоните на товарната гара в Уфа, на тяхно място закачиха празни, пломбираха ги и ту-ту-ту! Напред и с песен. — Пчелата преливаше от възторг и гордост заради блестящо извършената операция и дори се опитваше да изобрази локомотив в движение.

— Юнаци! Истински юнаци! — Саша по ленински присви очи срещу слънцето и Пчелата. — Сега този изрод няма къде да се дене. — Махна на мутрите и бързо нареди: — Затворете го. Заедно с Пчелата.

Въпреки съпротивата си Пчелата, който се кикотеше и енергично отблъскваше протегнатите към него ръце, не можа да се спаси. Момчетата го хванаха и на няколко пъти го подхвърлиха нагоре. Кой каквото щеше да казва, но това беше триумф на Пчелата.

Единствено Фил остана сериозен и даде последни разпореждания на възрастния железопътен служител с вехта униформена фуражка:

— Чу, нали, шефе? Както се разбрахме: затваряш го, пломбираш го и едва след това ще получиш мангизите.

„Шефът“ кимаше в знак на съгласие.

Ролите се смениха. Ако съвсем доскоро Артур беше пълен господар на положението, то сега поръчителите с вид на министерски служители имаха правото да диктуват условията. Артур по най-идиотския начин беше проспал уговорения срок.

— Артур, разбери, страшно много неща при нас зависят от този метал — без злоба, но строго каза бузестият.

Той притеснено се оправдаваше:

— Знам, но трябва да ме разберете — Притича напреко през целия кабинет до картата на Съветския съюз, която висеше на стената. — Вижте тази карта на нашите шибани железопътни линии. Тук е Москва — забоде дебелия си пръст в нея, — а тук е Таджикистан… Те дори и в нормалните времена работеха много лошо — оправдаваше се като двойкаджия пред учител по география, при това, много добре съзнавайки, че оправданието му звучи неубедително и много глупаво.

И естествено, получи един напълно предполагаем отговор:

— Артур, това са си твои проблеми. — В тона на бузестия прозвучаха нотки на раздразнение. Подскоците и гърчовете на Артур изобщо не можеха да го разчувстват. Той се интересуваше единствено от алуминия.

— Абе, аз разбирам, но и вие почакайте малко…

Вторият му гост — белокосият късо подстриган мъж, който по принцип се отличаваше с изключителна коректност и сдържаност, грабна първата попаднала му папка от бюрото на Артур, разтърси я и демонстративно я захвърли обратно на бюрото. Очевидно това беше краят на разговора:

— С две думи, ние сме готови да чакаме, но още една седмица и нито ден повече.

Мъжете мълчаливо се изправиха. Бузестият погледна изпод вежди Артур и плъзна оценяващ поглед по обстановката в кабинета му. Сетне извади от джоба си монета и я врътна на масата по посока на Артур. Тя се завъртя бързо като пумпал. Артур седеше в креслото си и я гледаше като омагьосан.

— Артур, знаеш ли тази ария — обърна се от вратата на кабинета бузестият. — „Хората умират заради метала“?

— До скоро — без сянка от усмивка завърши разговора белокосият.

Артур остана насаме със себе си и със своите тъжни „метални“ мисли. Монетата твърде красноречиво му напомняше колко е закъсал. Всъщност положението беше далеч, далеч по-лошо.

— Артур Вениаминович — надникна Людочка. — Белов е на телефона.

— А?

— Белов. Александър.

— Кой? — по тона му тя разбра, че шефът й най-сетне схвана какво му говори.

— Пита в какво настроение сте?

— Разбрах, разбрах… — отчаяно махна той.

Буквално за няколко секунди по лицето му пробягаха едно след друго няколко противоречиви чувства: притеснение, бяс и проблясъци на решителност. Най-сетне главата му започна да се избистря. И най-умната мисъл, която успя да просветне в нея, бе, че той не е готов за разговор с Белов. В този момент не беше готов.

— Кажете му, че ме няма. Внезапно съм умрял. Изобщо не съм тук. Заминал съм. В Таджикистан. Не, в Монголия. Това е положението. Край. — Захвърли монетата в кутията за хартии: — Веднага ме свържете с Пьотр.

Опита се да запали цигара и изруга, защото едва не докосна филтъра й с пламъка.

— Мръсник — мърмореше си едва ли не с възхищение. — Мръсник…