Александър Белов
Битка за влияние (31)

31.

В офиса не само бяха разтребили, но бяха сервирали и масата. Водка, хайвер, пушено месо, колбаси, френско грозде. Както си му е редът. Беше се родил човек!

Като същински майстор строител с триъгълна шапка от вестник Фил нанесе последния щрих — окачи абажура, който беше чисто нов, току-що купен от магазина. Старият се бе пръснал при погрома по време на обиска — баретите здравата се постараха. Юначаги, какво да ги правиш!

Но Саша и Фара не празнуваха. Работата преди всичко. Саша нервно палеше цигарите една след друга. Таджикът изглеждаше по-спокоен, но изящните му аристократични пръсти нервно и бързо прехвърляха топчетата на броеницата. Едно след друго, едно след друго.

— Фара, братко, казах ти, че това няма да стане — търпеливо му обясняваше Саша. — Защо се инатиш?

— Ти си ми брат, Саша, кълна се в Аллах! Но и срещу своите не мога да тръгна. Знаеш това… — Саша искаше да го прекъсне, но Фара го спря с категоричен жест. — Остави ме да довърша, достатъчно те слушах… А пък аз съм между чука и наковалнята! У нас ми казват: нека Софет да пласира стоката в Москва и нашите доходи ще се увеличат тройно. А Софет какво ми казва? Софет значи Белия… — обясни той. — Чакай малко!… Той ми казва: „Фара, братко, тегли една майна на всичките си роднини, защото аз няма да пусна тая гадост в Русия.“ Така ли е?

Естествено, Саша осъзнаваше, че отстрани нещата изглеждат точно така. Но той не можеше да разкаже на Фарик за Службите и за Министерството — мамка му! — на добрите дела. Не можеше и не искаше. Той изтъкваше все нови и нови доводи, стараейки се да бъде убедителен.

— За стотен път ти казвам! Наркотиците не са цигари! Всички се занимават с пласмент, с търговия на дребно. За какъв дявол ми е това?! Цели две години прокарвам трасето на Запад! И сега, когато всичко се задвижи, искаш да го зарежа, така ли, да му тегля майната?

Понякога му се искаше да направи точно това — да тегли една майна на всички. И най-вече на Веденски, който с всеки изминал ден ставаше все по-капризен. Но вече беше късно.

— Саша, разбери ме, поставили са ми условие — реши да разкрие картите си Фара. — Ако аз не уредя този въпрос с теб, те ще го решат по свой си начин.

— Те ти, булка, Спасов ден — подскочи той. — Съвсем са се смахнали. И какво ще направят, ще ме застрелят, така ли?

— Ще те застрелят.

— Фарик, не ме заплашвай! — Саша загаси със замах цигарата в пепелника и бръкна в пакета да извади нова. По дяволите, наистина ли вече беше изпушил цял пакет?

— Не те заплашвам — печално му отвърна таджикът и стана. Броеницата жално изтрака по ръба на масата.

— Правилно. Безсмислено е да ме заплашваш.

 

 

Кръстчето на оптическия мерник се плъзна по стената на сградата и щом достигна до нужния прозорец, се закова на място. В процепа между щорите се виждаше празнично сервирана маса. Край масата седяха Саша, Космос и Фархад. Те беззвучно мърдаха устни, сякаш бяха рибки в аквариум, и се виждаха като на длан…

Кръстчето на мерника се поколеба и спря върху лицето на Саша, в средата му светна червена точка и…

… през смущенията в ефира веднага започнаха да се чуват гласове:

— Правилно. Безсмислено е да ме заплашваш — това го каза Белов. Каверин стисна зъби, сякаш си спомни, че беше обещал жив да го одере. Нищо, имаше време, малко му оставаше да го одере. А засега нека да попърха наоколо. Под оптическия мерник.

Каверин бе разположил подслушвателната апаратура в един апартамент в сградата срещу офиса на Белов. Явно тези „академици“ имаха твърде смътна представа какво означава истинска безопасност. „Шибани дилетанти…“ — злорадстваше той. Откъсна очи от оптиката и погледна Петрович.

— Записваш ли? — попита верния си подчинен. Петрович не го чуваше — разговорът за наркотиците се оказа интересен. Виж ти, какъв благороден клиент им се беше паднал — не искаше да продава тази гадост в Русия. Сигурно беше патриот, че как иначе. Но разговорът си беше разговор, а от нивото на новата техника дори на виделия какво ли не бивш свързочник Петрович направо свят му се завиваше. Технически прогрес, мамка му!

— Записваш ли? — Каверин го побутна по рамото и щракна с пръсти от външната страна на слушалките му — все някак трябваше да го чуе.

— Аха… — Петрович повдигна слушалките. Повече не можеше да сдържа възхищението си. — Бива си го уредчето. А как действа?

— Най-елементарен лазер — обясни Каверин, без да уточнява, колко струва тази „елементарност“. — Лъчът улавя вибрациите на въздуха от стъклото на прозореца.

— Нещо става! — Петрович отново си сложи слушалките. Какво ли правеха тези момчета? Да не вземеха да се изпозастрелят помежду си?

Фара със сетни сили сдържаше гнева и разочарованието си. Естествено, той знаеше, че Саша е упорит човек, но не предполагаше, че е до такава степен непоколебим. А най-важното бе, че Фара изобщо не можеше да разбере защо се инатеше чак толкова. Той не виждаше причината за това. И от недоумение се ядосваше все повече и повече.

— Саша, нали знаеш, ти си ми като брат. Бих дал всичко за теб…

— Фара, и аз те обичам като брат, но чувствата са си чувства, а работата си е работа. Това е бизнес. С една дума, край. — Той скочи от мястото си и започна нервно да крачи из кабинета, разсичайки въздуха с ръка. — Няма да пусна дрогата в Москва. Кажи го на родата си. — Вдигна поглед към приятеля си и макар да видя в очите му дълбока тъга, рязко и безапелационно завърши: — Белия отказва. Ако щат, бомба да ми сложат, не ми пука.

— Ох, братко! — Погледът на Фара изразяваше най-различни чувства — от обида до възхищение. Да, погледът му изразяваше дори възхищение. Но все пак това не беше основното. Днес завършваше нещо много важно, може би това беше последният ден, последната вечер от тяхното приятелство.

Като разбра, че няма какво повече да каже, Фархад стисна чашата и едва не я строши.

— Фара, уморен си — реши да подхване по-спокойна тема Саша. — Прибери се в хотела и се наспи…

— Аз ще си отида, Саша! — скочи този път и Фара. Само това липсваше, да му казват как да се държи, кога и какво да прави. — Но запомни — размаха пръст той, — че ти заряза брат си! Ти го заряза… — Грабна дългия си черен шлифер, изскочи от кабинета и буквално се понесе надолу, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Полите на шлифера му се развяха и сега Фара още повече заприлича на Демона — на същия онзи демон, който бе принуден да причинява зло на хората.

— Фара! — извика след него Белия. — Момчета, изпратете го!

— Фара, спри! Защо се горещиш? — Пчелата го догони едва в коридора към вратата. И то само защото той бе спрял там за малко, гледайки нагоре и мърморейки някакви заклинания на родния си език.

— Ти не разбираш! — Може би поне Пчелата, който беше мъдър и пресметлив, щеше да осъзнае цялата опасност на ситуацията. — Те първо ще убият мен, а после ще убият него. — Фара посочи нагоре, имайки предвид Саша, а не някакво божество.

— Фара! — не по-малко убедително и дори с назидателен тон му отвърна Пчелата. — Саша не прави нищо без причина!

Към тях се присъедини и Фил, след като слезе по стълбите с бурканче червен хайвер в ръка, който омиташе.

Фара погледна почти безгрижно шефа на службата за безопасност, който лапаше хайвер, и окончателно се убеди, че в този момент нямаше начин да се разбере с тях. На излизане подхвърли:

— Вие сте наивни като деца. Не познавате моите бандюги! Е-е-ех… — И се скри в нощта.

— Витя, не се коси — махна с ръка Фил. — Да вървим да се натряскаме.

— Чакай малко — запали си нова цигара Пчелата. — Нека да поговорят.

Оставаше им един последен шанс — Космос да успее да убеди Саша. Понякога постигаше това, макар че напоследък му се удаваше все по-рядко и по-рядко. Белия предпочиташе да решава всичко сам. Фил отдавна се бе примирил с това положение, но то изобщо не се харесваше на Пчелата и на Космос, дори нещо повече.

— Втръсна ми. Не мога да го ям повече. — Фил остави полуизпразненото бурканче върху перваза на прозореца, а Пчелата угаси недопушената си цигара право в хайвера. Разнесе се отвратителна смрад.

 

 

В тъмната стая Каверин взе слушалките от Петрович:

— Хайде, тръгвай след азиатеца, разбери къде живее.

— Тъй вярно! — отговори му той.

Каверин започна да слуша с интерес: усещаше, че още не всичко е казано, а може би точно най-интересното тепърва предстоеше.

Космос наистина се опитваше да оправи положението. Той не се стресна кой знае колко от заплахите на Фара, но нямаше обяснение и за упоритостта на Белов. Саша можеше да бъде заподозрян във всичко, но не и в гнусливост по отношение на разни неща.

— Бели, чуй ме… Само не се ядосвай, разбра ли? — помоли го приятелят му. По кроткия му тон Саша веднага усети накъде ще бие.

— И ти ли започваш?

— Ама, ти пък ме чуй! — Коса долови, че в настроението му има известна промяна. Сега той беше някак по-спокоен. И затова не биваше да изпуска момента. — Това е много изгодно за нас!

— Космосе! Нищо не знаеш. — Саша разбираше колко празнословно и неубедително звучаха всичките му доводи, но какво можеше да направи? Да им разкаже за Веденски ли? Това беше невъзможно!

— За сметка на това мога да броя! — започна да свива пръсти Космос. — Ние губим страхотни пари! Мамка му, ами че това е Москва, пристанище на пет морета. Ако не сме ние, други ще се намерят…

Саша погледна тъжно Космос и отново заяви:

— Повтарям! Ти нищо не знаеш. Няма да пласирам дрога в Русия. Тя може да мине оттук само транзит. Край.

— Е, както искаш… — Космос се почувства в положението на Фара, защото разбра, че никакви аргументи не можеха да му въздействат. Ако ще да се гръмнеш. Или да гръмнеш някого. Е, не Белов, разбира се!

Той стана, махна обречено с ръка и тръгна към вратата — нищо не можеше да направи.

— Косе! — чу гласа на Саша и се обърна. — Всъщност на мен вчера ми се роди син.

Най-сетне Космос осъзна до каква степен се бяха увлекли в работа днес. Естествено, дрогата не беше сетна грижа, но те напълно бяха забравили за сина на Саша, макар че цялата дружна компания се канеше да полее точно това събитие — неговото раждане. Лицето на Космос в миг просветна.

— Дръж. — Саша плъзна по полираната маса чаша с водка.

— Извинявай, братко! — разчувствано вдигна чашата Коса. — За твоя Иван. Да стане истински мъж.

— А защо не и професор по астрофизика? — подхвърли му той.

И изведнъж взе решение. Да вървят на майната си всички тези умници от Министерството на — мамка им! — добрите дела. Да не би те да му бяха по-скъпи от стария му приятел? Не биваше да го превръща в заложник. Току-виж наистина го убили, дяволите да ги вземат.

— Добре. — И той хитро погледна към настръхналия Космос. — Защо трябва да слагаме Фара между чука и наковалнята? Ще му дадем да пусне около… десетина килограма. Нека да ни заделя нашия пай от доставките, а с пласмента да се занимава сам. Така и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло…

Очите на приятеля му засияха.

Каверин също беше доволен. Той щракна копчето на магнетофона, свали слушалките и целият се разтресе от смях. Люлеейки се като Неваляшка на табуретката, измърмори:

— За овцете не си прав…

 

 

Празникът течеше по пълна програма! Оставиха охранителя на поста, но с персонална бутилка „Абсолют“. Така че Костя Шишин не можеше да се оплаче от съдбата. Ала службата си беше служба. На тяхна земя нямаше да стъпи и да премине нито един чужд крак.

Той не пропускаше да надига бутилката с водка, но внимателно следеше положението в монитора, който показваше една абсолютно неизменна картина: тъмни коли и безлюдни улици. Градът беше като мъртъв и си почиваше след вчерашните безумства.

От кабинета на Белов се разнасяше нестройният хор на момчетата.

— А на пейката черна, на подсъдимата скамейка бе синът й любим и един хулиган! — пееха горе. Костя тихичко им припяваше. Ех, как ги обичаше той тези хубави песнички!

Космос престана да пее още преди Саша да остави китарата. Мисълта за бъдещата професия на сина на Саша — първото дете в тяхната компания, продължаваше да не му дава покой. Раждането на това бебе сякаш накара всички да си спомнят, че навремето те също бяха деца, също искаха да постигнат нещо и да станат някакви…

— Саня! Саня, мамка му, браточка… — разчувства се Космос. — Ами аз в първи клас си мислех, че също ще стана професор…

— А аз — първо, че ще стана космонавт, а после — артист в порнографски филми — скочи Пчелата и предизвикателно полюля бедра, — а после…

— Пчела, а пък аз вече съм артист — прекъсна го с гордост Фил.

— Ти ли си артист? — възмути се Пчелата. — Ти си от масовката.

— А пък аз исках да изучавам вулканите — тъжно изрече Саня и злобно добави: — Мръсник!

Охранителят Костя вече здравата се бе напоркал, но се стараеше да не сваля очи от монитора. Ала там нищо не се променяше. Нищо.

— Ама, че телевизор, мамка му — замислено се озадачи Костя и си наля още една чаша. Май че вече се бе натряскал. Е, да се напиеш за сина на Белов не беше грехота! И той незабавно я изпразни.