Александър Белов
Битка за влияние (33)

33.

„Все пак не бива да издигаме жертвите в култ“ — мислеше си Каверин, докато гледаше Бек и Льова, които поглъщаха тлъстите скариди. Такива или горе-долу такива бяха думите на героя в някакъв филм, май че за Остап Бендер.

Но ако Льова не беше толкова отблъскващ, то Бек направо предизвикваше отвращение — когато се хранеше, приличаше на животно и по-точно — на звяр. Беше алчен и нечистоплътен. Но какво можеше да се направи. Володя беше принуден да работи с тези хора. Поне засега. Докато не събереше сили да действа сам. Налагаше му се да търпи тези угощения, на които самият той губеше апетит. Или поне така си го обясняваше. Тъй като никой нищо не му предлагаше. Той сядаше на тази маса като беден роднина и в най-добрия случай можеше да изпие една минерална вода от чиста чаша.

— Защо се мусиш, Володенка? — обърна му най-сетне внимание Бек, след като изяде скаридата и избърса мазните си ръце в бялата салфетка, върху която веднага се появиха влажни жълти петна.

— Чуй ме, Бек, познавам онзи човек — Каверин направи пауза, та следващите му дума да прозвучат по-тежко, — който иска да продаде десет килограма хероин.

— Кой е той? — отпивайки от виното, попита Льова.

— Азиатец, който изцяло действа извън закона — обясни Каверин, като нарочно не се впусна в подробности. — Той работи с Белия, но няма нищо общо с неговите дела.

Бек набоде с вилицата си огромно парче пържено свинско месо и впи зъби в него. Мляскайки, най-сетне роди оперативното си решение:

— Ами, тогава пусни му момчетата.

„Аха“ — кимна Каверин. Май рибата започваше да кълве. И голямата, и малката. А за него така беше най-добре.

Докато разговаряше с майка си по телефона, Саша рисуваше върху листче предмета на разговора им. Получи се страхотна количка. И най-важното — с четири колела. Само че вентилаторът малко пречеше — листчето непрекъснато се опитваше да отлети от масата. Той вече започна да щрихира багажничето на суперколичката.

— Да, майче, разбрах, на Комсомолски проспект. Преди да стигна до двореца… Там има ли ляв завой? Е, тогава ще изляза откъм крайбрежната улица. Ами, добре, ще минем да те вземем и ще отидем заедно, какъв е проблемът?

Някой чукна веднъж на вратата, в стаята връхлетя Космос и уморено се свлече на дивана. Саша не реагира, тъй като Космос обичаше да се шегува. Приятелят му щракна няколко пъти с пръсти, но той продължаваше да си дращи нещо на листчето.

„Сигурно Белия измисля нови схеми за превозването на стоката“ — помисли си Космос, но трябваше да откъсне Саша от телефона. Пъхна показалеца си под перката на вентилатора и го спря.

Саша вдигна глава и закри слушалката с длан.

— Какво има, Косе?

— Утре стоката пристига, исках да съм сигурен, че ще я дадем на Фара?

— Ами, да, нали се разбрахме. Знаеш ли кой е купувачът?

— Е, нали той е горд човек, мълчи си. — Космос недоволно сви устни. — Казва, че хората били прилични. — Сви рамене. Какво ли можеше да им е приличното? Дявол ги знаеше. — Не, все пак си мисля, че Фил трябва да му отпусне няколко момчета, да му подсигурят гърба.

— Фарик си играе с огъня! — Саша сви устни. — Глупак… — Завъртя глава, сякаш прогонваше мрачните си мисли. — Абе, не се притеснявай, ще я изберем — махна дланта си и заговори отново в слушалката. — Аз ли? Аз искам тъмносиня. Добре, майче, разбрахме се.

Космос махна пръста си от перката на вентилатора и излезе от кабинета, подсвирквайки си простичка мелодийка, която твърде бегло напомняше на песничката за Косето-Босето.

Сега бяха трима. Иван Александрович лежеше по средата. Току-що здравата се бе навечерял и спеше безметежно като всяко дете. Саша и Оля разговаряха съвсем тихичко, боейки се да не смутят съня му.

— Толкова е сладък, нали? — Майката беше готова да се любува на Ваня с часове. Особено, докато спеше.

— Прилича на червейче — усмихна се бащата, разглеждайки плешивото му теменце.

Беше толкова смешно — Ваня имаше съвсем истинска плешивина, обкръжена с мекичка руса косица. А там, в средата имаше едно изворче, както Оля наричаше мястото, където потрепваше и пулсираше синя веничка. Тя твърдеше също така, че чрез това изворче Ваня контактува с вселената. Както и всички бебета. Едва по-късно човек оставал само на земята, когато изворчето се затворело.

Оля леко побутна мъжа си по челото.

— Белов! Какво червейче! Ще те убия.

— Стига, де — засмя се той. — Казвам го с любов — отбраняваше се с една ръка.

— Колко интересно… — Оля изобщо не се сърдеше, тя обичаше, когато Саша я предизвикваше. А сега го правеше и с Ваня. Със сина си. — После ще порасне голям, представи си… Какъв ли ще стане?

— Че какви стават хората, след като завършат Оксфорд? — Саша беше напълно сериозен, но Оля само махна с ръка. Той винаги ще изтърси нещо. Оксфорд! — Че какво? — Саша се надигна на лакът. — Той ще направи всичко, което аз не успях, ще го направи вместо мен. Знаеш ли, през нощта, докато ти раждаше, а аз не можех да дойда, си мислех разни неща и изведнъж разбрах защо изобщо се раждат децата. — Ваня смешно захърка, а той оправи одеялцето му. — Това е шансът, който Господ ни дава, да поправим всичко. Просто нещо като изкупление, нещо такова. Не знам как да го кажа…

— Саша, хайде да се кръстим — тихо и сериозно рече Оля. Отдавна си мислеше за това, още в родилния дом. — И него ще кръстим…

— Още не съм решил… — Той се замисли за миг. — Не, Оля, нека да го направим по-нататък.

Жена му въздъхна. Какво да се прави, щом искаше по-нататък, значи щеше да стане по-нататък. Това, че не я отряза, също беше нещо.

— Оля — плахо заговори Саша, — а ти сега изобщо не бива да го правиш, така ли?

Гледаше я с очи на съблазнител от някоя оперета. Оля прихна от изненада:

— Ама, че си хитрец, Белов. Аз се чудя какво му става? А той тръгнал отдалеко. — Но бързо стана сериозна, защото разбираше колко му е трудно в момента. Макар и да беше първокласен хитрец, той й беше близък човек. Лошо — хубаво, беше й мъж. — Сега не може, миличък. И още дълго няма да може, раждането беше тежко.

— А, мъничко? — от устата на Саша капеше мед.

— Не може, Саша, имай малко търпение. — Тя поклати глава и тихо, едва чуто му предложи: — Ако искаш, хайде по другия начин. Искаш ли?

— Недей, ще почакаме. — Саша се протегна със съжаление. — Искам да е истинско, с викове. Както и да е, хайде да спим. Както се казва в детските приказки, утрото е по-мъдро от вечерта…

Предстоеше му тежък ден. Фарик и неговите бандюги трябваше за пръв път да пласират стоката в Москва. Ах, как не му харесваше всичко това. Но нямаше начин. Оставаше му да се надява, че всичко ще мине добре.

Саша погледна жена си, която вече бе притворила очи и дори май беше заспала. Погледна и сина си, който остана да похърква между тях. После се надигна и включи лампиона. Едва тогава видя, че в небето над Москва ярко свети пълната луна.