Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (23)

Двадесет и трета глава

Убиец… убиец… убиец… Думата се въртеше в ума на Шарлот, докато слушаше Линда да разговаря с Грайндли по телефона. Убиец… мъжът, когото обичаше, човекът, за когото се бе надявала да се омъжи… този, с когото бе споделяла живота си денем и нощем през последните три месеца. Убиец… чудовищността на ситуацията беше изумяваща и тя се почувства замаяна, оглеждайки останките от разбитите си мечти. Убиец… но не единственият в онази нощ. Това може би беше най-изненадващото от всичко.

Когато Линда остави слушалката, се обърна към Шарлот и я погледна загрижено.

— Искат да те разпитат — каза тя. — Грайндли желае също да знае къде е Дейвид. Имат издадена заповед за арестуването му.

— Вече? — ахна Шарлот, чувствайки, че не й достига дъх.

— Намерили са доказателство срещу него.

Смаяна, тя поклати глава, като се опита да възприеме новината. Не се бе съмнявала в думите на Холи, но това потвърждаваше всичко.

— Какво са намерили?

— Едно негово яке, заровено в градината. Покрито с кръв. Сега го изследват.

Шарлот отново я погледна с пресъхнали очи, изтръпнала от ужаса, който я обгръщаше.

— Не мисля, че съм в състояние да издържам повече на това — в главата й беше пълен безпорядък и тя се опитваше да се справи с този безкраен кошмар. — И полицията иска да види и мен? — попита със слаб глас.

Линда се приближи и я прегърна.

— Страхувам се, че е така, скъпа. Искат да дадеш показания и да им разкажеш какво ти е казала Холи. Бих предпочела да не я разпитват направо, ако можем да го избегнем, достатъчно преживя. Предполагам, че ще искат да те разпитат и за Дейвид.

— О, Боже мой! — Шарлот се дръпна и покри лицето си с ръце, желаейки да остане насаме с нещастието си, нищо не можеше да я утеши. — Не мислех, че ще се стигне дотук.

— Боя се, че искат да отидеш в полицейския участък на Лонгли веднага. Инспектор Грайндли ме помоли да ти предам, щом разбра, че си тук.

Ранд, който слушаше мълчаливо, каза:

— Ще те закарам. Ако тръгнем веднага след закуска, ще стигнем там за по-малко от два часа.

Шарлот го погледна, изненадана и трогната от любезността му. Изкушаваше се да приеме. Родителите й бяха в Америка, а Сузи бе затънала до гуша с работата по представянето на новата дизайнерска колекция „Антония“. Мисълта да пътува сама беше потискаща. Въпреки всичко беше й неудобно да се възползва от щедрото му предложение.

— Не, наистина няма нужда… — възрази тя.

— Настоявам — твърдо каза той.

— Но какво ще стане с работата ти? Това може да отнеме цял ден.

— Всичко е наред — той беше партньор в „Рейнолдс, Гоф и Блейк“, стара адвокатска фирма в „Сдружението на Линкълн“^[1]. От него зависеше да реши дали ще прекара един ден извън офиса.

— Да — насърчително каза Линда. — Позволи му да те закара и да ти бъде морална подкрепа.

— Благодаря — отвърна Шарлот и погледна Ранд. — Наистина ще бъде много хубаво да има някой с мен.

На горния етаж Холи бърбореше на Бен, докато Магда го обличаше за закуска. После тя започна да пее със слабия си писклив гласец и Линда застина, слушайки я с отнесено изражение.

— Това е чудо — тихо каза тя. — Особено след онова, което се случи вчера — тя погледна Шарлот с удивление. — Как я накара да проговори?

— Честно казано, не зная. Не мисля, че направих нещо особено. Просто май улучих момента. Тя внезапно прояви желание да говори, а аз случайно бях там. Всъщност трябва да благодарим на куклата — добави тя с печална усмивка. — Холи говореше на Флиси, докато аз подслушвах!

Веднага щом закусиха, Шарлот и Ранд тръгнаха с неговата кола за Лонгли. Тя нямаше представа какво я очакваше и дали щеше да види Дейвид. Искаше само този кошмар да свърши и болката да утихне, защото онова, което й каза Холи, правеше случилото се да изглежда още по-трагично, отколкото някой бе очаквал.

 

 

— Защо не ни казахте това по-рано, госпожо Сковел? — попита Грайндли, като едва сдържаше гнева си.

Гладис премигна объркана.

— Не мислех, че е важно — призна жената. — Знаете ли, не обичам да клюкарствам, работила съм за господин и госпожа Фаръл много години. Струваше ми се, че това си е тяхна работа — самодоволно добави тя.

Грайндли успя да сдържи надигналото се в гърлото му стенание.

— Предполагам, ще ми кажете, че не е било ваша работа и това, дето ви се е сторило, че сте видели Дейвид Фаръл да минава с кола през селото, когато сте се връщали от Шелуд Манър въпросната вечер?

— Не бях сигурна, сър. Не беше със същата кола, когато дойде на Коледа с приятелката си.

— Хората понякога си сменят колите — саркастично отбеляза той.

Лицето на Гладис Сковел почервеня и тя неловко закърши ръце.

— Сега сигурна ли сте, че сте готова да дадете нови показания? — продължи инспекторът. — Има ли и други важни подробности, които сте забравили да споменете?

— Не мисля, сър. Не казах нищо преди, защото не исках хората да смятат, че госпожа Фаръл…

— Нито вас, нито мен ме засяга какво мислят другите хора — строго каза той и се изправи от стола си в стаята за разпити. — Ще ви оставя с полицая Максуел. Той ще запише показанията ви, а после ще ви помоля да ги подпишете. Разбрахме ли се, госпожо Сковел?

— Да, сър.

Като се върна в канцеларията си, Грайндли повика старши полицая.

— Хванахте ли го? — кресна той.

Франклин си позволи да замълчи за момент самодоволно.

— Да, сър. Арестувахме Дейвид Фаръл преди час в апартамента на Натали Нютън. Доведохме ги и двамата за разпит.

Грайндли се опита да заглуши спомена за бялата коприна и мириса на жасмин. На вратата се почука. Беше дежурният сержант от приемната.

— Исках само да ви уведомя, сър, че се обадиха съдебните експерти. Кръвта по якето съвпада с кръвната група на госпожа Вирджиния Фаръл.

— Много добре — отвърна инспекторът. — А когато Дейвид Фаръл пристигне, затворете го в една от килиите, ще го разпитам по-късно. И доведете Натали Нютън при мен. Искам да даде показания — добави той.

— Разбира се, сър.

Франклин и сержантът излязоха от стаята, а Грайндли мислено преповтори последните показания на Гладис Сковел и ги сравни с онова, което Холи бе казала на Шарлот Тейлър. Случаят вземаше съвсем нова насока и той трябваше да признае, че се чувства дълбоко потресен.

 

 

— Не зная защо полицията ще иска да ни види отново — промърмори Карол, когато завиха в посока за Лонгли. Грайндли ги бе привикал насред закуска. — Ние вече дадохме показания. Мисля, че наистина искат прекалено много от нас, като очакват да преживеем целия този ужас отново. Благодарение на нас откриха заглушителя, който доказва, че Крис е невинен. Това не е ли достатъчно?

— Сигурно има някаква причина — търпеливо отвърна Нийл. Карол не бе спряла да мърмори, откакто Грайндли им се обади, и сега това го дразнеше повече от всякога.

— Но ние не можем да им кажем нищо повече — раздразнено продължи тя. — Защо не ни оставят на мира?

Известно време те пътуваха мълчаливо. Облачното небе се проясни, давайки път на ранния летен ден.

— Хубав ден за пикник — добродушно отбеляза Нийл, докато пресичаха границата между Хемпшир и Уилтшир. — Много отдавна не сме си правили пикник. Спомняш ли си как ходехме в „Ню Форест“, когато бяхме млади и аз бях в началото на учителската си кариера?

— Ходехме на пикници тогава, защото не можехме да си позволим да отидем на ресторант… нито дори на кръчма — язвително отвърна Карол.

Нийл потисна въздишката си и се почуди на лошото й настроение. Тя също като него силно желаеше да разбере какво се бе случило в действителност, но откакто Грайндли се обади тази сутрин и каза, че е открито „смайващо ново доказателство, което ще преобърне случая надолу с главата“, беше в ужасно настроение.

 

 

Когато тъмносиньото БМВ на Ранд влезе в паркинга на полицейския участък в Лонгли, покрай тях профуча една полицейска кола и спря непосредствено пред входа. Шарлот й хвърли поглед за момент, чудейки се защо има толкова много хора вътре. После нададе лек вик и сложи ръка на устата си.

Ранд спря колата, за да види каква бе причината за това и забеляза от задната седалка да слиза високо, добре облечено русо момиче, последвано от полицай, и млад мъж с белезници, също толкова рус и красив.

— Значи все пак е отишъл в апартамента й миналата нощ! — избухна Шарлот с болка в гласа.

Полицаите изтласкаха двойката в сградата, докато тя седеше разстроена в колата на Ранд.

— Коя е тази? — попита Ранд.

— Това е Натали Нютън, братовчедката на Дейвид — горчиво отвърна Шарлот. — Нека да останем тук за малко — помоли го тя. — Не искам да ги срещна.

— Разбира се — Ранд умело паркира колата и изгаси двигателя. — Няма от какво да се страхуваш, знаеш това — внимателно каза той. — Ще те помолят само да повториш какво ти е казала Холи. Дейвид няма да знае откъде е дошла информацията. Както и да е, предполагам, че ще го разпитват главно за якето, което са намерили.

— Миналата вечер се скарахме жестоко — каза тя с треперещ глас. — Сигурна съм, че ще ме обвини за всичко.

Върху лицето на Ранд се изписа учудване:

— За какво говориш?

— Той знае, че съм съобщила за билетите, които намерих. Ще си мисли, че аз съм го издала.

— Версията на Холи за случилото се ще стори това.

— Дори и така да е… зная, че не мога да го защитя, но все пак се чувствам като ужасна предателка. Ако бяхме женени, нямаше да се наложи да давам показания срещу него, нали?

— Така е — съгласи се Ранд. — Но ти не трябва да се чувстваш виновна, Шарлот. Когато се почувстваш зле, помисли си за Крис, който умря само на двадесет и шест години. Помисли си за Едмънд и Вирджиния, които можеха да имат поне още десет или петнадесет години пълноценен живот. За тях трябва да ти е мъчно. И за Холи, която изгуби баща си и дядо си, и баба си.

— Прав си, разбира се — призна тя. — Просто е толкова тежко… толкова тежко… когато се отнася за човека, когото обичаш — гласът й пресекна и очите й се напълниха със сълзи.

— Разбирам те — успокоително рече той. — Ти си в много ужасно положение и мисля, че го понасяш доста смело. Съществуват жени, които по-скоро биха предпочели да прикрият съпрузите и приятелите си, отколкото да ги изобличат, но така постъпват страхливците.

— А и в края на деня ще трябва да си легна с чиста съвест — добави тя. После, във внезапен прилив на чувства, възкликна: — Бих искала да не го обичам толкова! Да чувствам, че има живот и след Дейвид Фаръл. Но аз съм пленница на една семейна трагедия. Ще свърши ли някога всичко това?

Ранд постави за момент ръката си върху нейната.

— Обещавам ти, че ще свърши — внимателно каза той. — Хайде да вървим, а? — после отвори вратата на колата. — Колкото по-скоро направиш това, толкова по-бързо ще приключи всичко.

Шарлот кимна и усети как краката й натежаха от страх, когато излезе от колата и измина краткото разстояние до входа на полицейския участък.

Влязоха направо в правоъгълно фоайе, чийто под беше покрит с черен линолеум, а на едната му страна бе поставена дървена пейка. На голяма коркова дъска на стената бяха забодени бележки и съобщения, на другия край на помещението седяха двама униформени полицаи, оборудвани с телефони и компютър.

— С какво мога да ви помогна, госпожице? — попита единият от тях, когато Шарлот, придружена от Ранд, се приближи към тях.

Веднага щом им каза коя е, тя забеляза, че в очите им проблесна интерес.

— Заповядайте, седнете, госпожице Тейлър — предложи по-възрастният. — Инспектор Грайндли ще ви приеме след минута.

Шарлот и Ранд седнаха да чакат. После една врата се отвори и се появи Кони Уесткот, придружена от Франклин. Щом забеляза Шарлот, й се усмихна язвително.

— Здрасти! — фамилиарно рече тя.

Шарлот не отговори. Всичко в Кони я дразнеше. Вдигна глава и я погледна с каменно изражение, спомняйки си, че именно тя за първи път я бе накарала да се съмнява в Дейвид и бе разбила илюзиите й. „Вината пада винаги върху вестителя“, помисли си Шарлот с ирония, и Кони не правеше изключение.

— След време ще разбереш, че ти направих добро — весело отбеляза Кони. — Изненадана съм, че ти отне толкова време да разбереш какъв е той в действителност — обърна се и последва Франклин в друга стая.

Ранд повдигна въпросително вежди:

— Приятелка на Дейвид ли е?

— Миналата година са били сгодени — кратко отвърна Шарлот.

Ранд още веднъж кимна разбиращо. Той виждаше, че въпреки всичко на Шарлот все още й беше трудно да приеме истината за Дейвид.

 

 

Седнала срещу инспектор Грайндли, Шарлот повтаряше отново всичко, което Холи бе казала на куклата си. Той я наблюдаваше внимателно, следейки за някакъв знак, който би му подсказал, че тя си измисля, за да отмъсти на Дейвид, но не забеляза нищо. Сериозно и тъжно младата жена повтори подробно казаното от Холи, като от време на време дори използваше детската фразеология, например, когато малката бе прошепнала: „Цялото лице на баба го нямаше.“

— И вие мислите, че детето е говорело истината? — попита най-накрая той.

Шарлот го погледна твърдо:

— Да. Така мисля.

— Това със сигурност придава друг оттенък на случая, нали? — отбеляза инспекторът, все едно говореше на себе си. — Съвпада и с показанията на Гладис Сковел… за станалото в Шелуд Манър по-рано същия следобед.

Шарлот изглеждаше озадачена:

— Не зная нищо за това, какво се е случило?

Грайндли я погледна предпазливо:

— Да кажем, че новите й показания представляват интерес. На този етап бих искал, разбира се, да получа самопризнанията на Дейвид Фаръл, но ми се струва малко вероятно.

— И аз мисля така — съчувствено отвърна тя. — Познавам Дейвид… много добре. Той никога няма да признае нищо. Ще излъже… — гласът й болезнено пресекна.

— Напълно възможно е — съгласи се Грайндли. — Това е засега, госпожице Тейлър — живо каза той. — Но бих искал да останете тук още известно време. В случай че се наложи да ви задам и други въпроси — после я изпрати до вратата. — Сигурен съм, че дежурният сержант ще ви донесе малко чай или кафе.

Замаяна, тя се озова обратно във фоайето. Карол и Нийл бяха пристигнали и разговаряха с Франклин. Шарлот ги представи на Ранд и веднага щом полицаят ги остави и каза, че ще се върне след няколко минути да ги разпита, Карол я сграбчи за ръката.

— Какво става, Шарлот? — попита тя. — Казаха ни, че са арестували Дейвид и го обвиняват в убийството на Вирджиния и Крис. Ами Едмънд? Защо не го обвиняват и за убийството на Едмънд?

Шарлот знаеше, че ще я нарани дълбоко, но вече нямаше начин да избегне истината.

— Защото Дейвид не е убил Едмънд — отвърна тя, взирайки се в озадачените очи на Карол. — Застреляла го е Вирджиния.

 

 

След като дадоха нови показания и ги подписаха, един по един всички получиха позволение да напуснат полицейския участък и да си отидат вкъщи. Гладис Сковел си тръгна първа, придружена от Руби и сестра си Мейбъл, които заявиха, че е била права тогава, като не е споменала за кавгата между Вирджиния и Едмънд във въпросния ден.

— Не смятах, че влиза на някого в работата — каза Гладис, незнайно за кой път. — Госпожа Фаръл не би искала всички да знаят за личните им работи. Просто беше лош късмет, че тя вдигна телефона този ден, докато господин Фаръл разговаряше с приятелката си по другия апарат! Тя наистина обезумя!

— И Оливия Мидълтън не го е споменала пред полицията, нали? — добави Мейбъл. — Тя беше дама, която знаеше как да се държи — в последно време Мейбъл чистеше на новите собственици на Магнолия Котидж и, според нея, те далеч не можеха да се сравняват с екзотичната любовница на Едмънд и Кристофър Фаръл.

— Беше ли там, когато госпожа Фаръл зареди пушката? — попита Мейбъл. — Изненадва ме, че е знаела как да го направи!

— Чух я, че е в стаята с оръжията, но не знаех какво прави — отвърна Гладис.

— Но как е могла да стори подобно нещо, когато малката Холи е била в къщата? — шокирана попита Руби.

— Мисля, че не се е сетила за нея в този кризисен момент или е смятала, че е излязла с баща си. Чух Холи да си играе горе с куклата. После разговаря и с дядо си. Тръгнах си рано, защото исках да мина по магазините. Нямах представа, че госпожа Фаръл ще убие съпруга си веднага щом изляза!

 

 

Нийл и Карол си тръгнаха изтощени за вкъщи. Лицето й бе почервеняло и подуто от плач, и се чувстваше зле от преживяния шок.

— Вирджиния сигурно е била ужасно нещастна — каза тя след известно време. — Той я е предизвикал, разбира се. Едмънд беше мръсник. Винаги се е отнасял лошо с нея.

Нийл продължи да мълчи, потънал в собствените си мисли.

— Най-много ми е мъчно за малката Холи — най-накрая каза той. — Представи си я, скрита на площадката на стълбището, да наблюдава как обезумялата й баба застрелва дядо й!

— Да не говорим за онова, което се е случило след това — мрачно добави Карол.

 

 

Кони Уесткот напусна полицейския участък малко след Карол и Нийл Уитакър, доволна, че всичко бе свършило. Най-доброто нещо, което направи, бе, че издаде Дейвид Фаръл. Той беше неудачник, прахосник и долен лъжец. Но и авантюрист, трябваше да признае това. Ако онази нощ в Шелуд Манър нещата не бяха излезли от контрол, можеше да му се размине. Преди много време той й бе доверил, че възнамерява да плати на човек да инсценира грабеж, при който родителите му да бъдат застреляни. Говореше високопарно за наследството си и колко богат ще бъде. Тя знаеше, че това са само празни приказки. Той обичаше да се хвали и показва, и да се прави на преуспял, така че не го прие сериозно… докато не станаха убийствата. Тогава тя си помисли, че е успял, но, разбира се, не беше така.

Дейвид винаги успява да се издъни, помисли си Кони. Това беше негов стил на живот.

 

 

Натали Нютън бе единствената, която през цялото време бе знаела какво се е случило в онази съдбоносна нощ. Дейвид не могъл да устои да не й разкаже за поредицата от случайности, която бе надминала и най-внимателно обмислените му планове. Той не й разкрил всичко веднага. Малко по малко, в създалата се атмосфера на доверие, след като правели любов, най-накрая й разказал всичко и се получила удивителна история. Сега, след като всичко бе свършило и бе направила пълни признания, тя почувства като брат си Андрю, голямо облекчение. Дейвид бе забавен в леглото, но не достатъчно вълнуващ, за да отиде в затвора заради него.

Първоначалният му план, след като се отказал от идеята да наеме убиец, тъй като не можел да си го позволи, бил да инсценира нахлуване с взлом и грабеж, в резултат на което Вирджиния и Едмънд да бъдат убити. Трябвало е да стане съвсем просто, след като Гладис и Руби си отидат вкъщи. Купил къса ловджийска пушка от един търговец в Ийст Енд, който не задавал въпроси, и въоръжен с нея, влязъл в Шелуд през задната врата, която не се заключвала, докато семейството не си легне, за да може Маки лесно да излиза и влиза от градината.

Първото нещо, което го стреснало, когато се промъкнал в хола, надявайки се да ги изненада, било простреляното в гърдите тяло на Едмънд. После чул шум на стълбите и като вдигнал глава, видял Вирджиния да стои там и да размахва пушката на Едмънд, която винаги била със заглушител — заради бученето в ушите му.

Дейвид мигновено се втурнал към Вирджиния, но тя избягала в спалнята си, където той успял да й отнеме пушката. Когато тя се строполила на леглото и грабнала телефона, казвайки, че ще се обади в полицията, за да признае какво е направила, той я застрелял от упор. После взел пушката на Едмънд и слязъл долу в кухнята да измие кръвта от двете оръжия и да опита да се изчисти.

В този момент, без той да знае, някой друг се готвел да влезе в кухнята през задната врата, но като видял през прозореца какво става, се измъкнал през слабо осветената градина, за да влезе в Шелуд, отваряйки входната врата с ключа си. Някой, който Дейвид не е очаквал да бъде в Шелуд онази петъчна вечер.

Десет минути по-късно Дейвид вече се готвел да отиде в килера, за да вземе семейното сребро и да го прибере — заедно с пушката на Едмънд и своята собствена, в багажника на колата си, която бил оставил на едно сечище в гората, недалеч от къщата. Тогава Крис влязъл в кухнята.

Дейвид не разказал на Натали подробностите около сблъсъка, който имал с Крис, но казал, че докато стояли там, гледайки се един друг, Крис го обвинил, че е убил Едмънд и Вирджиния. Дейвид все още държал пушката на Едмънд. За секунди в главата му се оформил цял нов план, съвършен план, който не само щял да направи ненужно инсценирането на грабежа, но и да хвърли вината за убийствата върху „неуравновесения му брат“.

Само едно нещо пропуснал той. Бил забравил, че Холи вероятно също е дошла тук за събота и неделя.

„Крис сигурно я е заварил горе, когато открил тялото на мама — горчиво казал Дейвид на Натали. — Може би Холи е видяла прекалено много и Крис я е скрил, защото е знаел — ако разбера, че е била наблизо, това щеше да бъде краят й. Трябваше да го убия, разбира се, и да го направя да изглежда като самоубийство.“

Но престъплението не е било съвсем съвършено, помисли си Натали и взе писалката да подпише показанията си. Защо, по дяволите, Дейвид бе заровил изцапаното си с кръв яке в градината на Шелуд, когато сигурно е могъл да се отърве от него по някакъв друг начин?

„Дори и най-изобретателният ум, размишляваше тя, може да допусне фатална грешка.“

 

 

Шарлот беше мълчалива на връщане в Лондон. Ранд й хвърляше поглед от време на време, без да се опитва да я заговори. Беше достатъчно, че изглежда спокойна, като че ли примирена със случилото се. Когато стигнаха до „Кромуел Роуд“, той я попита къде иска да отиде.

— Да отида? — повтори младата жена като насън. — Какво искаш да кажеш? — тя го погледна отстрани, все едно че го виждаше за първи път.

Ранд се обърна и се усмихна.

— Къде желаеш да те закарам, Шарлот? В апартамента ти? Или при родителите ти? А можем да отидем и у Линда. Зная, че би искала да те види. Или какво ще кажеш за някой тих ресторант… но може би ще е по-добре да го направим друга вечер — тихо добави той.

Шарлот си спомни, че родителите й ги няма, а Сузи сигурно бе излязла. Мисълта да остане сама тази вечер не я привличаше.

— Може би… у Линда — отвърна тя.

— Добре — кимна Ранд, съгласявайки се.

Когато пристигнаха на „Малбъри Авеню“, Холи все още беше будна и тичаше из къщата по нощница, русите й къдрици бяха вързани отзад с бяла панделка, а изпод волана на нощната й дреха се подаваха босите й розови пръстчета. Веднага щом видя Шарлот, тя се спусна към нея, протегнала малките си ръце с възторжена усмивка на лицето. За първи път Флиси не се виждаше никъде.

— Здравей, скъпа! — възкликна Шарлот и я вдигна на ръце.

— Ще останеш ли? — попита Холи. — Ще спиш ли тук тази нощ?

Шарлот и Линда се погледнаха усмихнати.

— Надявам се да е така — отвърна Линда. — Бихме искали да остане, нали?

— Да! — извика Холи и плесна с ръце. — Може ли да спиш тук всяка нощ? В стаята до моята?

Шарлот се взря в нетърпеливото малко личице, учудена от находчивостта на децата.

Линда улови погледа на Ранд и се взря в него с радостно удивление. Той се усмихваше с надежда на Шарлот и беше съвсем ясно какво си мисли.

— Шарлот може да остане тук толкова, колкото иска — топло отвърна тя. После се обърна закачливо към Холи: — Но междувременно е време да си лягаш, млада госпожице.

 

 

Осем месеца по-късно Дейвид Фаръл беше осъден за убийството на Вирджиния Фаръл и Кристофър Фаръл. В заключителната си реч съдията каза, че това е било „злонамерено действие на един безмилостен млад мъж, който е мислел само за личното си финансово облагодетелстване“. На заседателите им отне шест часа и двадесет и пет минути, за да вземат решение с десет на два гласа да бъде осъден и по двата параграфа. Когато го отвеждаха, за да започне изтърпяването едновременно на две доживотни присъди, той се усмихна арогантно на публиката от галерията, където седеше, наблюдавайки процеса, бившата му приятелка Шарлот Тейлър, сега омъжена за адвоката Рандъл Блейк.