Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (8)

Осма глава

Когато Шарлот излезе от банята, Дейвид стоеше по средата на всекидневната с телефона в ръка. Бяха приключили с вечерята малко преди това и имаха намерение да си легнат рано.

— Какво има?

Дейвид беше вперил очи в килима и изглеждаше разтревожен.

— Майка ми позвъни преди няколко минути.

— О! Не съм чула телефона. Какво искаше? — тя завърза колана на кремавия си вълнен халат и прокара пръсти през влажната си коса.

— Беше в ужасно състояние. Крис е от вчера при тях и двамата с татко са се сдърпали жестоко.

— Какво? Сега ли?

— Така каза тя.

Гласът й бе наистина разтревожен.

— О, Господи, Дейвид! — можеше да си представи сцената. Баща и син, крещящи един на друг в тази голяма мрачна къща, точно както бяха направили вечерта на Коледа. — За какво се карат? — попита тя.

— Оливия Мидълтън. Очевидно тя е поддържала връзка и с двамата и Крис е разбрал. Мама беше наистина уплашена. Каза, че Крис е обезумял и заплашвал да убие татко.

— Ще извика ли полицията? Защо не им се обади?

— Предложих й го, но тя затвори, докато говорех.

— Какво друго каза тя?

— Това беше всичко. Чуха се някакви звуци и тогава тя остави слушалката. Може би не искаше да разберат, че говори с мен.

Шарлот се отпусна прималяла в едно кресло.

— О, това е ужасно, Дейвид! Какво ще правиш?

Той безпомощно повдигна ръце:

— Какво, по дяволите, мога да направя? Аз съм тук, а те са долу, в Уилтшир.

— Защо не й позвъниш ти? Да се увериш, че е добре?

Дейвид кимна.

— Ще го направя. Добра идея — той избираше номера и говореше: — Бедната мама, винаги се разстройва, когато Крис буйства. Случвало се е и преди — държа слушалката известно време до ухото си, после отново я остави. — Линията е заета. Може би е решила да се обади в полицията все пак. Ще опитам след малко.

— Защо Крис е в Шелуд? Ако иска да бъде с Оливия, защо не остане при нея?

— Ако беше живяла някога на село, щеше да знаеш отговора! Там знаят каква марка паста за зъби ще си купиш още преди самият ти да си решил.

— А за баща ти и Оливия? В селото не знаят ли за тях?

— Може би се досещат, но не мисля, че той го прави открито. Крис е глупак все пак. Трябва да се вижда с тази жена в Лондон — той уморено притвори очи. — Само това ми липсваше след дългата седмица, която имах.

— Искаш ли малко кафе?

Дейвид мълчаливо кимна и посегна за телефона:

— Ще опитам отново.

Когато тя се върна във всекидневната десет минути по-късно, той беше заспал, а телефонът бе на пода до стола му. Шарлот остави кафето на масата до него и Дейвид се размърда.

— Успя ли? — попита тя.

Той поклати глава.

— Линията все още е заета. Ще позвъня на мама сутринта. Единственото, което искам, е да си легна — после я погледна, усмихвайки се печално. — Извинявай, скъпа, тази вечер не ставам за нищо. Обещавам, че утре сутринта ще наваксаме.

Шарлот взе протегнатата му ръка в своята.

— Ще внимавам да не забравиш — отвърна тя, усмихвайки се.

 

 

Те още спяха, когато рано сутринта на другия ден на входната врата се позвъни.

— Ще видя кой е — каза Шарлот и стана от леглото. Беше събота и когато видя, че стрелките на часовника сочеха осем и половина, тя се ядоса. Кой, по дяволите, беше дошъл по това време?

На стълбите стояха двама полицаи, на лицата им беше изписана непреклонност.

— Господин Дейвид Фаръл вкъщи ли е, моля?

За момент Шарлот се обърка.

— Да — несигурно отвърна тя. — За какво става въпрос?

— Бихме искали да говорим с господин Фаръл, ако нямате нищо против — вежливо каза по-възрастният.

— Добре. Ще го извикам.

Шарлот бързо се качи — по стълбите в апартамента си, отиде при Дейвид и настойчиво разтърси рамото му.

— Дошли са от полицията — прошепна тя. — Искат да говорят с теб.

— Какво? — сънено отвори очи той. После изведнъж се събуди съвсем, като че ли си спомни нещо: — По дяволите!

— Какво има?

— Снощи не можах да намеря място за паркиране и оставих колата отпред. Мислех да я преместя, преди да си легнем! По дяволите! Предполагам, че са я откарали — той стана от леглото, сложи халата си и се запъти бързо надолу по стълбите към външната врата, стискайки в ръка ключовете от колата.

Разсънена вече напълно, Шарлот реши да не си ляга отново. Влезе в банята, пусна душа и застана под освежителната хладна струя. Малките иглички вода шляпаха по раменете й, а лекото бучене я отделяше от външния свят. Тя нито чу вика долу в антрето, нито видя Дейвид, който се върна горе тичешком, за да се облече. Когато вратата на банята се отвори и той застана пред нея, гледайки я странно, Шарлот разбра, че нещо не беше наред.

— Дейвид? — тя бързо спря душа и се протегна да вземе една кърпа. — Какво се е случило?

Дълго време той не можа да каже нищо. Устните му безмълвно помръднаха, като че ли се бореше с някакъв ужасен вътрешен конфликт, и после покри лицето си с ръце.

Изплашена, тя го хвана за ръката:

— За Бога, Дейвид. Какво има?

— Семейството ми — гласът му беше приглушен, като че ли идваше отнякъде много далеч.

— Какво е станало със семейството ти?

Той мълчаливо поклати глава.

— Семейството ти? — изведнъж Шарлот си спомни за кавгата миналата нощ. — Господи, какво се е случило?

— О, Господи! О, Господи! О, Господи! — без да сваля ръце от лицето си, той падна на колене в краката й и се запревива на пода на банята.

Ужасена, Шарлот приклекна и обхвана главата му с ръце. „Косата му е мека като коприна“, без връзка си помисли тя, докато я галеше.

— Кажи ми какво се е случило, Дейвид.

— Трябваше да направя нещо — простена той. — О, Господи, трябваше да съм там.

Тя се опита да го прегърне, но Дейвид я отблъсна. Ридаейки, той продължи да повтаря:

— Не е вярно! Боже Господи, не може да бъде вярно!

Шарлот почувства, че трепери и й става лошо, молеше се да не припадне. С огромни усилия се опита да изправи Дейвид на крака, но той беше прекалено напрегнат и омаломощен от шока и скръбта, а тя нямаше достатъчно сили да го крепи.

Най-накрая Шарлот събра кураж и попита:

— Баща ти наранен ли е?

Последва дълга пауза, после Дейвид каза сподавено:

— Кристофър.

— Какво е станало с него? Той… — тя не можа да го изрече.

— Кристофър — повтори Дейвид. Шарлот почувства, че й се завива свят, изплашена от онова, което той имаше предвид. — Трябва да отида веднага — Дейвид се хвана за ръба на ваната и се изправи на крака. Изглеждаше ужасно.

— Къде ще ходиш?

— В Шелуд — той излезе, олюлявайки се, в малкото преддверие, където утринните лъчи проникваха през прозореца и падаха косо върху една ваза с жълти нарциси, които изпускаха остър и горчив аромат.

— Как ще стигнеш дотам? — Шарлот не можеше да се застави да мисли. Имаше усещането, че мозъкът й се е размекнал и е нагазила до коленете в захарен петмез. Опитвайки се да се овладее, тя се втурна в спалнята и надяна едни джинси, пуловер, топло яке и кафявите си кожени ботуши.

— Няма нищо — каза Дейвид, като влезе в стаята. — Няма нужда да идваш. Ще взема моята кола. Ще бъда там след… — гласът му пресекна.

— Разбира се, че ще дойда с теб. Мога да карам — тя грабна ръчната си чанта и провери парите и ключовете си.

— Не. Аз ще карам — той мълчаливо сложи обувките си, завърза връзките и взе топлото си зимно палто.

„Поне да знаех какво се е случило“, помисли си Шарлот, загледана в безизразното му лице. Това, че Кристофър беше ранен — дори мъртъв — сега изглеждаше сигурно, но как, за Бога, се бе случило? Дали Едмънд го беше убил?

Дейвид излезе от апартамента, без да се обърне. Две минути по-късно те бяха в служебната му кола и той натискаше силно педала на газта. Беше стиснал кормилото здраво и мрачно се взираше в пътя пред себе си. После пусна една касета и усили звука толкова, че беше невъзможно да се разговаря. Шарлот седеше напрегната до него, съзнавайки, че той дори не забелязва присъствието й.

 

 

Карол и Нийл Уитакър също бяха посетени от местната полиция рано сутринта. След като им описаха накратко „инцидента“ в Шелуд Манър, помолиха ги да отидат в Бароу да се срещнат с инспектора, работещ по случая, за да могат да му разкажат повече подробности за семейство Фаръл.

— Госпожа Гладис Сковел, която живее в селото близо до Шелуд Манър, ни информира за вашето местонахождение и за връзката ви с госпожа Вирджиния Фаръл — каза младият полицай на семейство Уитакър.

Ужасени, Карол и Нийл се спогледаха, без да могат да схванат в първия момент какво се бе случило.

— По-добре ще е да си приготвим багаж за пренощуване — най-накрая каза Карол.

Нийл жадуваше за едно силно уиски със сода, но знаеше, че не трябва да пие, защото му предстоеше да кара. Когато стигнеше там, щеше да има време да пийне нещо, за да успокои нервите си. Вместо това, той заобиколи къщата и се увери, че прозорците и вратите са заключени, а Карол, прекалено потресена, за да плаче, напъха в една чанта пижамите и тоалетните принадлежности. Десет минути по-късно те се носеха по пътя за Бароу.

 

 

В Бароу, разположено в подножието на един хълм, сред тучна долина на десет мили южно от Дивайзис, имаше една селска бакалия, аптека, два магазина за антики, месарница и три кръчми. Над зеленината на селото се извисяваше нормандска църква с историческо минало, която привличаше минаващите туристи. Хората в Бароу представляваха една затворена общност със своите църковни празници, мачове по крикет и турнири по вист, но в тази съботна утрин се бе случило нещо, което ги бе откъснало от обичайните им дейности.

Те се бяха скупчили на групи и слушаха спомените на другарите си от Втората световна война. Разговорите бяха тихи и приглушени и се въртяха единствено около онова, което се бе случило горе, в голямата къща.

Хората в Бароу винаги бяха наричали Шелуд Манър „Голямата къща“. Скрита от погледите зад висока тухлена стена, тя изглеждаше доста изолирана, заобиколена от многото акри тучна земя. В действителност самата постройка се намираше само на петдесет ярда от най-близките къщи и магазини, скрита от високи брястове и от старата, покрита с бръшлян стена. Предишният собственик, за когото малцина си спомняха, тъй като изпълнителите на неговото завещание бяха продали имота на семейство Фаръл преди близо тридесет години, беше граф Стантън.

Гербът му все още стоеше, гравиран на железните врати на входа на алеята, а в църквата имаше паметни плочи на няколко членове на семейство Стантън, които бяха погребани в собствен парцел в гробищата.

Селяните обичаха Вирджиния Фаръл и се отнасяха към нея със смесени чувства на привързаност и съжаление. Едмънд не се ползваше с популярност. Смятаха го за тиранин и за прекалено лош, за да отпусне на жена си прилични средства за поддържане на домакинството. Гладис и Руби можеха да разкрасяват слуховете за живота в Голямата къща с информация от първа ръка и тази сутрин те бяха особено цитирани.

Синовете представляваха друга тема на разговор. „Този, който взима наркотици“, шепнеха те. „Този, който е пропаднал.“ „А другият — не може да се задържи на една работа повече от пет минути.“

Докато Дейвид караше по главната улица към Шелуд възможно най-бързо два часа след като бяха напуснали Лондон, Шарлот имаше неприятното усещане, че бяха център на внимание. Хората се хващаха едни други за ръцете и сочеха колата, гледайки ги мрачно, докато минаваха покрай тях. Дейвид, изглежда, не ги забелязваше. Той продължаваше да се взира съсредоточено напред, след църквата зави надясно и рязко спря. На пътя, който водеше за Шелуд, имаше кордон от полицаи, а зад тях на тревата край него бяха паркирани колите им. Щом спряха, към тях се приближи един полицай.

— Съжалявам, господине, но минаването оттук е забранено — учтиво ги информира той. Беше много млад и Шарлот силно се впечатли от това. По страните му все още имаше прасковен мъх.

— Аз съм Дейвид Фаръл.

За момент в погледа му се появи уплаха, но после тя изчезна.

— Разбира се, господине. Може да продължите — каза той и развърза пластмасовата лента от единия край.

Колата се плъзна напред. След две минути щяха да бъдат в Шелуд.

Шарлот си пое дълбоко дъх и погледна Дейвид отстрани. Той изглеждаше спокоен, но в изражението му имаше нещо страшно.

Алеята беше изпълнена с още полицейски коли, голяма камионетка, пригодена за подвижен офис, и две линейки. Наоколо се разхождаха групи униформени мъже и жени, които спряха да погледнат, когато Дейвид паркира колата си пред парадния вход с трите колони.

Шарлот слезе, изтръпнала и трепереща. Огледа се, спомняйки си как бе пристигнала тук вечерта на Коледа. Наистина ли бяха минали само три месеца от последното им идване? Вкопчила се във вратата на колата, тя се чудеше защо се бе насъбрала толкова много полиция.

Дейвид бе слязъл от своята страна. Погълнат от мъката си, той не изглеждаше толкова красив. Почти веднага към тях се приближи висок мъж, който говореше по радиотелефон. Изпод шапката му се подаваха бели коси, а лицето му, макар и мрачно, излъчваше съчувствие.

— Господин Дейвид Фаръл? — попита полицаят. Шарлот забеляза, че и той говори със сподавен глас. Дали полицаите не бяха обучени да приказват по определен начин при някои обстоятелства?

— Да, аз съм Дейвид Фаръл.

— Името ми е Грайндли, сър. Инспектор Том Грайндли — той направи знак на един друг офицер да дойде при тях. — Това е старши полицай Рон Франклин. Той пръв е пристигнал на местопроизшествието, двамата ще работим заедно, с помощта и на други служители от местната полиция.

Дейвид кимна безмълвно.

Том Грайндли погледна въпросително към Шарлот, която се бе приближила до Дейвид.

— Вие сте?…

— Това е приятелката ми, Шарлот Тейлър — отвърна Дейвид.

Шарлот забеляза, че инспекторът я погледна внимателно. Тя вдигна брадичката си и отвърна на погледа му. Знаеше, че щом става въпрос за Дейвид, може да бъде силна. В този момент той имаше нужда от нея повече от всеки друг път и тя бе сигурна, че няма да го разочарова.

Том Грайндли задържа известно време погледа си върху нея, преди да се обърне отново към Дейвид:

— Фотографът от полицията в момента е в къщата, сър. Съдебните лекари също пристигнаха, макар да не съм сигурен, че при тези обстоятелства могат да направят нещо повече.

— Искам сам да видя какво се е случило — заяви Дейвид. Той говореше бързо и нервно, стискайки ръката на Шарлот толкова силно, че тя имаше чувството, че ще й счупи пръстите.

Грайндли, изглежда, се колебаеше.

— Мисля, че е по-добре да почакате, докато малко подредим нещата — внимателно каза той.

— Не — непреклонно поклати глава Дейвид. — Няма да повярвам, докато не видя. Не мога да го приема. Бих искал да пийна нещо — отчаяно добави той.

— Ще видя какво мога да направя, сър — инспекторът се запъти живо към входа на къщата.

Старши полицаят посочи камионетката.

— Защо не седнем вътре за няколко минути, сър? Там е по-топло, а освен това бих искал да ми кажете няколко подробности. Необходимо ни е да знаем нещо от предисторията на случилото се тук.

— Добре — докато прекосяваха алеята, Дейвид вдигна очи към къщата, като че ли очакваше да види някой да наднича от прозорците.

В камионетката имаше маса, пейки и останалото пространство бе претъпкано с радиоапаратура. Шарлот се качи първа, последвана от Дейвид, който седна до нея. Франклин седна срещу тях и придърпа към себе си на масата голям разграфен бележник. Изглеждаше блед и недружелюбен, но когато заговори, гласът му беше вежлив:

— Необходими са ми само няколко подробности, сър. За протокола. Няма да отнеме много време.

— Какво искате да знаете?

— Пълното ви име, сър?

— Дейвид Ашли Джеймс Фаръл.

— И адреса ви?

— В момента живея при Шарлот, апартамент 3, „Онслоу Гардънс“ 46. Това е в Лондон.

— На колко сте години, господин Фаръл?

— Двадесет и осем.

— С какво се занимавате?

— Работя за една електронна компания „Пи Ен Джи Линкс“.

Рон Франклин записа всичко внимателно и точно.

— Каква длъжност заемате, сър?

За момент Дейвид се поколеба. Шарлот го познаваше достатъчно добре, за да отгатне, че се бе опитал да представи работата си за много по-важна, отколкото бе в действителност. Тя стисна ръката му разбиращо.

— Представител на компанията съм — тихо призна той.

Рон Франклин записа и това, преди да се обърне към Шарлот и да й зададе същите въпроси.

Тъкмо бяха приключили и се появи инспектор Том Грайндли, придружен от полицай, който носеше бутилка коняк и две чаши.

— Намерихме това в кухнята — каза Грайндли, като посочи коняка. — Бихте ли го сложили на масата, полицай?

— Благодаря — Дейвид се пресегна за чашите, взе бутилката и започна да си налива.

— Искаш ли, Шарлот? — сети се да попита той.

Тя поклати глава.

— Искам да зная какво се е случило — рече тя на Том Грайндли. — От онова, което ми каза Дейвид, разбирам, че брат му Кристофър е мъртъв — докато говореше, Шарлот започна да осъзнава случилото се и очите й се напълниха със закъснели сълзи. Като че ли чувствата й бяха замразени, блокирани от шока, но сега, след като спомена името на Кристофър, все едно че я бяха ударили с чук по главата и това отприщи емоциите й.

Дали си въобразяваше, или Том Грайндли наистина я гледаше странно? Тя попи очите си с една салфетка, която намери в джоба на палтото си, и за момент сърцето й подскочи. Може би Кристофър все пак беше добре? Споменът за милото му брадато лице изпълни съзнанието й, после се сети за тъмната му страна, черния гняв, на който стана свидетел онзи ден в кухнята. „Но моля те, Господи — призова Бога тя, — дано да е добре!“

— Да. Господин Кристофър Фаръл е мъртъв — потвърди официално инспекторът и разби надеждите й.

— Самоубил се е — внезапно каза Дейвид с дрезгав глас.

Шарлот постави ръка на устата си. Самоубийство? Това беше последното нещо, което бе очаквала. Самоубил се е, защото двамата с баща му са се влюбили в една жена? По бузите й потекоха сълзи. Кристофър сигурно е бил ужасно нещастен, за да се самоубие заради жена.

Внезапно по лицето на Том Грайндли се изписа умора.

— Ако беше само това, тук нямаше да има толкова много полиция.

Чудейки се какво иска да каже той, Шарлот отново се прибра в черупката си от ужас и мъка. Мислите й бяха объркани, но тя ясно чуваше въпросите му към Дейвид.

— Кога за последен път се видяхте с брат ви и останалите членове от семейството, сър? — попита той.

Дейвид, изглежда, се мъчеше да се овладее, със свръхчовешки усилия, издаваше го само треперещата ръка, която отново се протегна към бутилката с коняк.

— Всъщност говорих с майка си по телефона снощи — каза той.

— По кое време беше?

— По кое време се обади мама, Шарлот? — обърна се Дейвид към нея. — Около девет ли беше? Или девет и половина?

— Мисля, че беше по-скоро десет — сковано отвърна тя. — Бяхме вечеряли и се бях изкъпала.

Дейвид кимна.

— Да. Права си. Трябва да е било около десет.

— Как ви се стори майка ви? Какво каза?

— Беше разтревожена. Баща ми и Кристофър се карали. Двамата имаха една и съща приятелка, нали разбирате, и Крис беше открил това. Мама каза, че Кристофър е обезумял. Заплашвал да убие баща ми. Не беше ли така, Шарлот? — Дейвид отново се обърна към нея, нуждаейки се от подкрепата й.

Шарлот кимна леко и пъхна ръката си в неговата.

— Така ми каза ти — съгласи се тя.

Том Грайндли се наведе напред и Шарлот забеляза, че старши полицаят Рон Франклин продължава да записва всичко.

— Какво казахте на майка си, господин Фаръл?

— Ами… в действителност не успях да кажа нищо. Веднага след като ми съобщи какво става, тя затвори.

— Просто така? Без да каже довиждане?

Дейвид кимна нещастно.

— Какво, направихте тогава?

— Позвъних аз. Няколко пъти. Нали, Шарлот?

Тя кимна:

— Линията беше заета. Най-накрая си легнахме. Дейвид беше уморен, тъй като бе карал цял ден. Във всеки случай не можехме да направим много от Лондон.

Том Грайндли я погледна с интерес, преди да се обърне отново към Дейвид:

— Какво точно каза майка ви?

Дейвид повтори разговора, като добави:

— Кристофър беше с неустойчива психика още от седемнадесетгодишна възраст. Това, което се е случило, изобщо не ме изненадва.

— Наистина ли? — инспекторът повдигна вежди. — Тогава сигурно не сте приели много насериозно обаждането на майка ви миналата вечер? Преди обаждала ли ви се е по подобен начин във връзка с брат ви?

— Не съвсем. Предполагам, че сме свикнали с избухванията на Кристофър — Дейвид за пореден път се обърна към Шарлот. — Неотдавна той направи същото в апартамента ти, нали?

За момент Шарлот се изненада, че Дейвид сравнява избухването на Кристофър в кухнята й с гнева, който го бе накарал да посегне на живота си.

— Той наистина изпусна нервите си, но всичко приключи много бързо и после съжаляваше — отвърна тя и в очите й отново се появиха сълзи. „Какво, по дяволите, го бе накарало да се самоубие? — питаше се тя. — Дали баща му не го бе предизвикал твърде много? Може би е почувствал, че ще загуби Оливия?“

— Ще се наложи официално да разпознаете телата, сър — чу тя да казва Том Грайндли. — Сигурен ли сте, че искате да го направите тук? Право да ви кажа, не ви съветвам.

Шарлот погледна инспектора, после Дейвид, внезапно пребледня и си помисли, че ще припадне.

— Телата? — промълви тя. В този момент разбра, че нещо много по-страшно, много по-ужасно, отколкото можеше да си представи, се бе случило в Шелуд Манър миналата нощ.

Дейвид се обърна към нея с безизразен поглед и каза с глух глас:

— Опитах се да ти кажа тази сутрин, но не можах. Преди да се самоубие, Крис е застрелял мама и татко.